Книга пета Жребият

— До утре бандите ще опразнят селото и всички задържани са освободени. Бог да прости покойните! …

Неда се спусна и му целуна ръка, като изхлипа. Той не успя да я измъкне. Обърна се и тежко, неестествено вдървено, изправен като прът, тръгна към коридора за спалнята. Беше мъртво пиян.

Тя никога нямаше да узнае с какво насилие над гордостта си той вдигна телефона, за да говори с министър-председателя Добри Божилов. Никому нямаше да разправи как му крещя като на разсилен, защото той познаваше добре това човече, което можеше да има според него едно-единствено звание — безличен чиновник! И тъкмо затова Борис III го избра да оглави финансите в Министерския кабинет на личния му режим, а после регентите го поставиха начело — уви, пред краха на царството. Скарлатов грубо му напомни многобройните лични услуги и съвети, за които е идвал Божилов при него от началото на кариерата си, първо като книговодител, а после като управител на Българската народна банка. Извън себе си от гняв, Борис му предложи да бесят сънародниците си по камбанариите и кръстовете, по кубетата на черквите — хем за по-лесно, хем за вечна слава на премиер-министъра, хем е по-християнски! А за най-подходяща обител на жандармерията и ловните роти намира Двореца в Ситняково и манастирите, та като поизколят малко невръстни българчета, да се почувстват закриляни и пречистени! … Този от другия телефон само му повтаряше — ама, моля Ви се, господин Скарлатов, недейте, господин Скарлатов, разбира се, господин Скарлатов, грешка, недоразумение, трудни времена, тежки отговорности за патриотите … Скарлатов рязко изиска от него да заповяда незабавното изтегляне от селото на всички полицейски и военни части, като повече кракът им да не стъпва там, и да се освободят без всякакви последствия останалите живи арестанти. Тук последва страхливият въпрос роднини ли са му. Да, аз съм известен курвар и цялото село са ми роднини, му отвърна Борис и добави, че ще чака цял ден в кабинета си положителен отговор на своя ултиматум. Ако за тая цел на министър-председателя са му нужни милионите марки и левове в Търговската банка, той е готов да му ги предостави за лично ползване, и без това нямат никаква стойност! Но моля Ви се, господин Скарлатов, бе казал Божилов, ще Ви се обадя, чакайте. И късно следобед наистина му се обади, за да му съобщи, че молбата му е удовлетворена поради големите му заслуги към Отечеството. Скарлатов не се засегна нито от сухия му тон, нито от думата «молба». Но като затвори телефона, стана, взе чашите за коняк от бюфета и отиде на верандата, където една по една ги строши с трясък.

На другата сутрин по-късно от обикновеното в кабинета му влезе Динев.

— Къде е Фархи, защо толкова закъснявате? — попита Скарлатов, като разлистваше вестниците.

— Помолих го да ме остави насаме с теб, шефе.

— Да не би да има руски десант на Дунава, та така си се изплашил? …

Борис държеше един молив — син и червен в двата края — и го размахваше с ръка.

— Ела, Динев, да видиш бойните схеми в «Зора», смехории! …

Скарлатов се загледа в страницата и нещо подчерта.

— И аз ще кажа като покойния монарх — нашите съюзници все побеждават, а байрачетата все назад отиват. Не му е било весело, като е зяпал картата … Ти най-после ще проговориш ли?! — каза Борис и се втренчи в лицето му.

— Да, шефе, но за твоите бойни действия в «Юнион-клуб», ако позволиш …

Лицето на Динев бе сериозно, дори загрижено. Скарлатов сведе поглед към вестника и сякаш отегчен, отвърна:

— Е, кажи, какво ще кажеш! …

Динев извади от папката, която държеше, няколко листа. Скарлатов с любопитство го следеше.

— Какво е това?

— Донесението на агента — мой верен бивш служител — за снощния Ви скандал в клуба.

Борис замълча, стана и почна да се разхожда напред-назад.

— Мога ли да го прочета? — попита Динев.

— Чети, чети, да не умреш от нетърпение …

— Цялото или избрани откъси?

— По твой кеф!

Динев малко се поколеба и погледна листа.

— Ризов, Радков и Стоянов са те поканили на тяхната маса, но ти си казал, че си дошъл да вечеряш, а не да бистриш политиката …

— Да, но после седнах, понеже ми беше все едно, и предпочетох аз да ги дразня, отколкото те мен.

— Радков четял списание «Сигнал» и ти посочил някаква героична снимка, но ти си отсякъл, че това е глупост, защото руснаците скоро ще бъдат на Дунава …

— Дотук не виждам нищо скандално …

— Откъде знаеш, попитал те Ризов, а ти си отговорил — от същото място, откъдето ти, покрит презглава с юрган, треперещ от страх, слушаш от дървената кутийка.

— Точно така.

— После дълго си мълчал и много си пил.

— Твоят агент да не е от въздържателното дружество?

— Не.

— После неочаквано си се изправил и си започнал скандална реч …

— Да чуем.

— Изтъкнал си, че Прометей твърде рано е повярвал на хората, та им е дал огъня, и напълно заслужил наказанието си от боговете. По-нататък си минал на местна почва …

Динев погледна листа и прочете:

— Българинът е едно животно, дето мисли, че ако гори в двора на комшията, а в неговия не гори, няма за какво да се плаши …

— Интересно като завръзка … По-нататък?

— Какво може да се очаква от държава, начело с една непросветена монархия и правителство от кръвожадни професори? — Само едно: царска солна киселина! Даже шутове в Двора вече нямат, за да им изглежда истината поне смешна! … И на девети юни убийците се поздравяваха с «Христос воскресе»! Каква любов към ближния! …

— Чудесно! Карай нататък! …

— Даже старият развратник митрополит Стефан излезе по-православен и разпопи един свещеник за незачитане на притчата за самарянката, понеже този селски пастир на изгубените души побързал да предаде на полицията двама ранени партизани за пари, които му поискали подслон и помощ. Даже калугерите от светата Рилска обител се оказаха по-безстрашни от овчедушните министри и категорично отказаха в манастира да настанят щабът на германските войски и отряди на Червения им кръст …

— Ама това аз съм го казал! Браво! Продължавай! …

— Имахме си кърджалии, имахме си кърсердари, имахме си еничари и башибозук, а сега се сдобихме с черни капитани и биячи в пагони. Вечер слушат плочи със Зара Леандър и онанират, а денем ги повишават в чин за побоища и детеубийство. Кочооглу развява генералския си шинел край труповете на българчетата и с лилипутските си ботушки номер тридесет и пет елегантно намества отрязаните им глави за снимка. Каква храброст! …

— Невероятно! Да ми се ненадяваш, нали, Динев, добър оратор съм бил! …

— Стоянов ти извикал — чакай бе, Скарлатов, не бой се, и комунистите ще имат своите черни капитани и биячи. И ще почнат първо от тебе, добавил Радков. Не, не, не ме радва човекът, си казал ти, бащите са ни убийци, дедите ни предатели, а бъдещите поколения ще ни прескачат като помийна яма! … Тогава Ризов те хванал през кръста, но ти си дръпнал покривката и си съборил всичко на земята. Все пак успял да те изведе навън и те качи на такси за вилата. Добре че е нямало много хора в клуба и нито един германец. От страх пред бомбардировките вече предпочитат да са си по местата.

— Това ли е всичко?

— Крайно достатъчно, шефе. Звярът, като гине, най-много хапе и ако попаднеш в лапите им, край на общото ни дело, на всичко! Не ще могат да ни спасят нито златните банкерски мостове, нито лично аз! …

— И какво предлагаш?

— Докато не са се окопитили, да заминеш още довечера за Цариград, и без това закъсняваш с два дена.

Скарлатов въздъхна.

— Добре, Динев. Остави ме сега да помисля …

Когато остана сам, той както винаги честно призна, че Динев е прав. Трябва да замина веднага, иначе ще полудея и ще объркам всичко … За пръв път беше изгубил контрол над себе си, и то на публично място. Може би единствено жестокостта го стъписваше до такава степен, че той преставаше да се владее и разумът му сякаш се разпадаше. Мислите му отново се върнаха към разказа на Спас и Неда … Но нали и аз съм носил пагони? Нали и аз съм командвал рота? … Как е възможно такава метаморфоза на военните?! И тя започва очебийно от Първата световна война насам … Това странно българско офицерство, наистина взето като че от Апокалипсиса: « … и излезе друг кон червен; и на яздещия на него се даде да вдигне мира от земята, тъй щото човеците да се избият един друг; и даде му се голяма сабя …» Офицерство, което изпървом бе създадено от възрожденските бунтовници и опълченците, после от техните доблестни синове, а после от синовете и внуците на богатите и силните … Офицерство, което се бе превърнало в каста и мечтаеше за слава, подвизи и завоевания под покровителството на Двореца. Офицерство, което печелеше битките във войните, а политиката ги губеше. Офицерство победено, унизено, озлобено, което цялата си ярост от разрухата на войнствените си илюзии стоварваше сега върху «вътрешния враг», за да избегне страшния съд на народа. Офицерство, което всеки опит за обществена справедливост и политическа демокрация считаше извън закона. Офицерство, което в жаждата си за кръв оправдаваше смисъла на своето съществувание и фалшивата рицарска чест. И най-страшното от всичко — вярваше, че по тоя начин спасява България. Това офицерство отмъщаваше с всичката желязна сила на своето обучение и оръжие, на своята дива убеденост …

Глава пета

— Буйрум, ефенди — каза митничарят и му подаде паспорта.

Спряха за малко в Одрин. Пристигна в Истанбул на обед. На перона го чакаше Йосиф Карасулиев — нетърпелив, елегантно облечен. Прегърна го като близък човек, просълзи се. Беше искрен.

Таксито, запазено от Карасулиев, ги чакаше пред гарата. Те се качиха. Скарлатов с любопитство разглеждаше града, където прекара най-младите си години. Промяната явно личеше. Кемал Ататюрк направи за кратко време това, което векове преди него не бяха сторили.

Очертаваха се булевардите. Автомобилите бяха доста на брой. Извисяваха се и нови модерни здания.

Хотелът не бе голям, но модерен и удобен, на три етажа, с асансьор. За Скарлатов Карасулиев бе запазил голям апартамент.

— Сега в Турция се трупа много народ …

— Какво искаш да кажеш?

— Лешоядите се събират на ята. Чакат да падне добичето …

— А това ще стане скоро — каза Борис.

Двамата седнаха в хола на апартамента. Скарлатов си свали само пардесюто. Йосиф сияеше. Той не можеше да скрие радостта си. Но Борис искаше да се изкъпе, преоблече и си почине. Знаеше, че предстоящият разговор няма да бъде нито лек, нито приятен.

— Не се чувствам съвсем наред, изморен съм … — каза той.

Йосиф, макар и разочарован, не даде вид. Той го остави сам, като преди това се уговориха да се срещнат в пет часа следобед.

Хотелът беше разположен близо до «Златния рог». Виждаше се морето и неизменните каици по него. Само един кораб с английски флаг бе акостирал малко по-навътре. Изглежда, че войната се отразяваше зле върху дейността на пристанището. Скарлатов дълго гледа картината на древния град, позната му от младини, но не изпита радост. После се изкъпа. Спа цели два часа. Физиката му нямаше тази издръжливост както някога. Събуди се с мътна глава. Преоблече се, но беше още рано за срещата. Реши сам да потърси Йосиф и слезе на рецепцията. Попита в кой номер е отседнал ефенди Карасулиев. Потропа на вратата му. Йосиф — по панталон, бяла риза, с пеперудка и тиранти, без сако — се смути малко, като го видя на прага. Стаята му беше малка и съвсем не луксозна.

— Влизай, Борисе! Аз ей сега ще се приготвя и ще отидем в твоя апартамент.

— Станал си аскет или на стари години скъперник? …

— Нито едното, нито другото. Сега всички хотели са препълнени. Не знаеш какъв наплив от англичани и американци е. Но аз се постарах да намеря за теб нещо подходящо.

Скарлатов оцени жеста му. Сигурно много му е струвало да намери луксозен апартамент, а сам да живее в една стаичка. Качиха се при Скарлатов. Карасулиев позвъни долу. След малко донесоха кана кафе, чаши, две бутилки коняк и мастика, отделно лед, лимон и захар. Борис първо изпи чаша вода, а после си сипа кафе. Беше силно ароматно. Разговорът между двамата не можеше да почне. Цялата живост на Карасулиев сякаш изчезна, когато останаха сами. Пиеха мълчаливо кафето, а после Йосиф си наля пълна чаша мастика и доста бързо я пресуши. Сигурно за кураж, помисли си Скарлатов. Йосиф започна с глух глас … Погребали Анастасия в Хага. Освен Евангелия, мъжа й Филип и внук му, дошли и всички Майермановци на погребението.

— Никога няма да забравя, че в тия усилни времена Яна се вдигна чак от Англия заедно с Иван … Тя ми беше опората …

Гласът му прегракна. Той избърса сълзите си с опакото на ръката, както може би го е правел като дете, разнасяйки от сутрин до късна нощ кафетата из Солунската чаршия. Следващите му думи потресоха Скарлатов. Йосиф се преместил в Швейцария. Съвсем навреме, както се изрази. И после германците прегазили Холандия за часове. Опитал да се свърже с Евангелия. Без всякакъв успех! … Минала цяла година и тогава научил истината. Дъщеря му, зет му и внук му ги вдигат в Германия. Детето умира по пътя. А след него Евангелия и Филип — в лагерите.

— Кажи, Борисе, какво им е направило детето?! … — изхлипа той.

Скарлатов не отговори на въпроса му и каза:

— Майермановци са богати и известни хора, не направиха ли нещо за тях?

— Германците вдигнаха и всички Майермановци, до последния член на фамилията! Сигурно никой не е останал жив! Освен това им конфискували цялото имущество. Добре че по мое настояване изнесоха диамантите и ги оставиха на съхранение при мен в Швейцария.

— Сега тези диаманти няма да ти трябват …

— След войната ще тръгна да разпитвам. Дано е останало нещо от тях и ги погреба поне като хора. Мъртвите са повече от живите, Борисе … Един гроб в Холандия, другите в Германия без гроб … А ние двамата сме живи, за да изпитаме цялата мъка докрай …

— На тях им е било по-тежко.

— Съдбата не подбира. Смъртта коси и лошите, и добрите.

Излишно беше да го успокоява. Този стоманен човек бе чакал години наред, за да разкаже мъката си някому, и може би единствен на този свят се оказа Борис Скарлатов. Защото Карасулиев за разлика от самотния Скарлатов винаги бе живял с хората, с племето, чиито членове поемаха, всеки според възможностите, си част от товара на своя ближен. Прилив на уважение нахлу в душата му към Йосиф, който по странен начин се преплете в живота му и сега бе вече не само съдружник, не само приятел, а и роднина. Единствено човек с християнско съзнание може навсякъде да намери вътрешно равновесие, мислеше Борис. Йосиф го нямаше, освен един особен първичен мистически страх пред Бога от детството си, и все пак се държеше.

— Йосифе, ти си голяма личност! Мъжки си понесъл всичко.

— Ох, Борисе, аз си знам как! … Пеех по цял ден …

— Какво? — изуми се Скарлатов.

— Да. Затварях се в спалнята и почвах да пея до пълно изтощение. Това ме спаси. Инак щях да полудея.

За да отклони темата, Скарлатов попита:

— Имаш ли пресни сведения от Иван и Яна?

— Имам. Понякога получавам писма чрез Швеция. В последното имаше и за теб една кратка бележка от Яна, с надежда, че може би ще мога да ти я пратя, на късмет …

Той бръкна във вътрешния си джоб и му подаде едно пликче. Скарлатов го взе и го прибра в себе си. Стана му топло от радост и разхлаби вратовръзката си.

— И двамата са в Англия. Яна е завършила Университета в Оксфорд и сега работи като преводач от немски в някакво военно поделение.

— А Иван, какво става с музиката му?

— Нищо, Борисе. И музиката му отиде по дяволите! … Казвах си, поне ще стане известен музикант …

— Не разбирам.

— Станал летец, без никой да го кара. Кажи, видял ли си на света по-голям глупак! … Като се роди, го кръстихме на името на дядо му — Иван Деливанов, голям търговец беше, лека му пръст, та дано и от него излезе нещо! …

Скарлатов се усмихна.

— Ако го беше кръстил Лудвиг Ван Бетовен, може би пък щеше да стане търговец! …

Но Карасулиев не разбра шегата и продължи:

— И двамата още не са се оженили. Нямат деца. Разбираш ли? Нямаме внуци! А сега в тях ми е надеждата. Инак всичко става безсмислено! …

— Нали се обичат?

— Обичат се като ненормални! Но живеят ден за ден. Нито дом, нито имот. Птички божии …

— Това не е лошо, особено във война … Без собственост, за която да трепериш, щастието от младостта е по-пълно.

— Ох, Скарлатов! Напиши им едно писмо, моля те … Аз ще го взема със себе си и ще намеря начин да им го пратя. Пиши до Яна, тя е разбрана и умна.

— И с какво съдържание?

— Ами да имат дете, деца, колкото се може повече! … Сега им е времето! Но първо да се оженят!

— Последното, доколкото разбирам, не е толкова важно. За теб са важни внуците, а затова не е необходимо брачно свидетелство!

— Искам само Яна да ги роди. Аз, Йосиф Карасулиев, ще ги гледам и възпитавам. Сетне нека си трошат главата! …

— Опомни се, Йосифе! Какво говориш! Та те са хора! Личности! Образовани и културни. Представяш ли си какво ще помислят за мен, ако напиша под твоя диктовка писмо?! …

— Ти си мъдър, Борисе. Измъквал си се от невъзможни положения. Напиши го със заобикалки.

— Не, Йосифе. Научи се да чакаш.

— Ако чаках, в живота си нямаше лев да спечеля! …

— Всяка намеса в интимния живот на мъжа и жената е подлост! Посягане върху най-съкровеното право на хората да имат свои мисли, свой живот, своя любов! Те самите да решават какво обичат и какво не обичат! По класификацията на католиците подобно посегателство се определя като непростим с нищо грях! …

— Хайде, пак започна със силни думи! … И вместо нещо да направиш, искаш да им се извиня.

— Няма да е лошо … Така ще спечелиш далеч повече!

— Само едно няма никога да простя на Иван … Ако, благодарение на глупостта си, загине. Само това не! …

— Успокой се, Йосифе. И научи се да чакаш! Искаш ли да поговорим по деловите въпроси?

— Имаме достатъчно време. Разкажи ми сега за България …

Борис се поколеба, защото не искаше да се връща отново към преживяното. Но рано или късно трябваше да го стори. Йосиф не биваше да бъде в неведение. Сбито, сухо, без да дава никакъв простор на чувства и коментари, той му разказа за смъртта на Царя, за приобщаването на Неделев, за Иванов, за зверствата, за побоя над Фархи, общо за положението в страната. Карасулиев не го прекъсна нито веднъж и съсредоточено го слушаше. Накрая замислено каза:

— Жалко за България! Ще плаща. Дедите ядат киселото грозде, но скомината ще бъде по зъбите на потомците …

— Най-лошото, Йосифе, е, че България като държава и като народ не си прави изводи от историята. Досега поне не ги е правила, а дали идните ще ги направят? …

— Как е в момента Фархи?

— Никога не пада духом.

— Щастлив е, че няма семейство … — въздъхна Карасулиев.

— Йосифе, със семейство или без семейство един умен човек в днешно време не може да бъде щастлив.

— Вероятно си прав …

— Трябва да се прибера час по-скоро в България! — твърдо каза Борис.

— О, не! Ще ми гостуваш! Отслабнал си. Изнервил си се …

— Повече от три дни не мога да остана!

— Лесна работа … А сега аз излизам. Имам делова среща. Ти си свободен човек. Мръдни някъде и се разходи …

— Върши си работата и за мен не се грижи. И пак ти повтарям — имаме на разположение само три дни!

Йосиф внезапно се надигна и бързо тръгна. Но Скарлатов го спря.

— Почакай

Той отвори чантата си. Намери бележника и го подаде на Карасулиев.

— Прочети!

Карасулиев го разлисти и го погледна учуден.

— В България няма нищо — обясни Скарлатов. — Надявам се на теб да изпълня поръчките на домашните. Но ако си зает, ще се опитам сам.

— Какво говориш, Борисе! Та това са трохи! Остави на мен! Още днес ще се заема. И повече да не ми споменаваш за трите дни! По задачите в тефтерчето трябва да се тича цяла седмица! …

Останал сам, Скарлатов седна във фотьойла и най-сетне извади пликчето от Яна. Вдигна го към носа и го помириса. Искаше да усети познатия дъх на теменужки, но миришеше само на хартия. Скъса плика и извади едно малко, бледосиньо листче. «Мили мой папа, миличък, златничък мой папа … — пишеше тя и гърлото му се стегна. — Бъди ми жив и здрав, колкото се може по-дълго! Много за тебе си мисля, всеки ден и винаги с огромна радост и благодарност за моето чудесно детство, за всичко, което е свързано с теб. И винаги всички спомени и мисли са безоблачни и благодатни. Най-много искам да ти е леко на сърцето и да си представяш как заедно като важни особи ще се разхождаме насам-натам, с мъдрост и презрение към светския шум и суета … Сънувам те често заедно с Полишинелчо и все хубаво!!! … Милички мой папа, никога нито за миг не се колебай в моята постоянна, неотменна любов, вяра и надежда в теб и когато си в съмнение, не оставяй аритметиката да те смущава. Няма сила, която да ни раздели до края на века, нито после!!! … Всички най-нежни думи и мисли винаги ще са за теб в каквото и да било и когато и да било! … Безкрайно те целувам, до скоро виждане! Твоя завинаги любеща дъщеря Яна.»

Безсилен от вълнение, той се отпусна на облегалката. Боже Господи, дали не е прощално това писмо? … Нека да я видя още веднъж, Господи, само веднъж, Господи, смили се! … Очите му се навлажниха и взе да диша дълбоко, за да се успокои, а в ушите си сякаш, чуваше звънкото й гласче: «Миличък мой папа …» Борис остана дълго и неподвижно във фотьойла със затворени очи, докато се овладее. После грижливо пъхна листчето в плика и го прибра в сакото си. Бе изпълнен с благодарност към Йосиф. Реши да се разходи.

В Константинопол нямаше сняг и времето беше меко. Той облече пардесюто и излезе на улицата. Все същият шум, все същият говор … Ухото му, отначало непривикнало към турския език, започна бързо да различава отделните думи и реплики на пешеходците. Мина край едни сергии и се озова на кейовете. Там, направо на земята, върху мангал рибар печеше риба и я продаваше. Предложи и на Скарлатов. Той отказа. Тръгна по бетонния бряг, забил поглед във водата. А после изведнъж трепна … Обърна се назад и се огледа. Не, никой не го следеше, никой не вървеше след него. И чак тук разбра колко в тия години се е осакатила психиката му. Той бе живял в полицейска страна и да се обръща, за да види кой върви след него, му бе станало навик, навик на него — банкера Скарлатов, който на младини от никого и нищо не се боеше! Който се смяташе за свободна личност! … Стана му тежко на душата. Неусетно и той бе заболял от най-гадната болест на човечеството, наречена страх.

Йосиф се завърна в хотела късно. Каза на Скарлатов, че дава нещо като галавечеря в негова чест. Разделиха се за кратко, за да се преоблекат. Отидоха пеша до ресторанта. Скарлатов предпочиташе да е някоя типична ориенталска ахчийница, но Карасулиев бе избрал голям европейски ресторант. Водени от оберкелнера, те се запътиха към запазената за тях маса. Там ги чакаше офицер от американската армия, по-точно полковник. Скарлатов неприятно се изненада. Когато се вгледа в лицето му, узна мистър Гордън, представителя на американските банкови обединения, присъствал някога на скромното тържество при сливането на Търговската банка с тази на Карасулиев. Тогава освен официалната мисия беше направил и своя бизнес по изнасяне на партида тютюн и взе голям процент от сделката.