Книга пета Жребият

— Какво прави Гордън тук?! — обърна се Скарлатов към Карасулиев на български.

— Не се ядосвай. Абсолютно е необходим! Без него нищо няма да направим! …

— И пак ще вземе турския данък дишхак, понеже тая вечер ще си изхаби зъбите да плюска на твоя сметка? …

— Моля те, Борисе …

Мистър Гордън ги дочака изправен. Беше необикновено любезен. Когато седнаха, Скарлатов не се сдържа и се обърна към него на английски.

— Изглежда при Вас търговията върви заедно с войната, а офицерските чинове се раздават според печалбите на бизнесмена? … Очаквах да Ви видя генерал! …

Но мистър Гордън съвсем не се обиди, а искрено се засмя и каза:

— Вие сте пророк, господин Скарлатов. Вероятно в близко време и това ще стане.

— Мистър Гордън — добави Карасулиев — е от финансовите лъвове на Америка. Възходът му е блестящ! …

Вечерята започна не съвсем гладко за раздразнения Скарлатов. Но впоследствие, под влияние на алкохола, нещата се пооправиха. Мистър Гордън беше непосредствен човек и подчертано внимателен към Скарлатов. Щеше да е невъзпитано, ако се държи грубо. Говориха за най-различни неща. Скарлатов се интересуваше дали ще продължат бомбардировките над България. Той отклони въпроса и вместо това ги осведоми за голямата помощ, която съюзниците оказвали на русите в храни, лекарства, дрехи, муниции, танкове; за всеобщия ентусиазъм и всеотдайност, обхванал демократичните народи в името на победата над фашистите.

— Да — каза Скарлатов, — но чак след позорния Мюнхен! …

— Но и след германо-съветския пакт, нали?! — веднага върна топката Гордън.

— И това е вярно. Но засега проливат кръвта си само руснаците.

— Какво искате да кажете? — засегна се американецът.

— Защо, господин Гордън, големите държави се обединяват само при обща опасност? А в останалото време се подготвят усилено за взаимна гибел? … Защо всемирните проблеми стават проблеми на всички народи само пред пълна разруха, а в останалото време унищожават систематически всичко, включително и себе си? Ето къде е парадоксът! …

— Вие ми задавате философски въпрос, а аз съм само бизнесмен.

— Така е, господин Гордън, но сте представител на велика нация. Може би аз като гражданин на малка страна не мога да вникна в някои механизми? …

— Нима малките държави не се обединяват?

Карасулиев внимателно слушаше. Гордън бе искрено заинтригуван.

— Не е същото — обади се Йосиф.

— А защо?

— Защото — каза Борис — само големите държави според мене могат да бъдат принципни и да държат докрай на избраната позиция, дори да е погрешна. Малките държави по задължение са опортюнистични и компромисът е единственият им шанс за оцеляване.

— Изхождате от вашия национален опит? Любопитен съм да зная, господин Скарлатов …

— България, господин Гордън, има тежката орисия на всяка малка държава върху територия, където се кръстосват апетитите на великите сили. А това означава печална зависимост от техните комбинации. При това положение тя има една-единствена възможност — да се продаде! Единствен избор — да се продаде по-скъпо! Това зависи вече от ръста на нацията и нейните управници. Тук не става дума за идеи, а за покупко-продажба на по-висока цена, която трябва да се облече в идеи. Но има едно важно условие …

Борис помълча, после отпи коняк от чашата си.

— Какво? — попита Гордън.

— Умният и почтеният държавник ще направи компромиса не за своя лична изгода, а в изгода на страната! Разликата е само в това!

— Интересно, господин Скарлатов, много интересно …

— За съжаление, господин Гордън, късметът й винаги е проигран. България постоянно губи и губи фатално …

— Може би щяхте да сте на друго мнение, ако бяхте застанали на наша страна, ако не пуснехте през територията си нацистите. Но все още не е късно, господин Скарлатов …

Борис се намръщи. Гордън забеляза.

— Обидих ли Ви, господин Скарлатов, простете …

— Не е точната дума. Просто не обичам патрицианския палец срещу гладиаторите.

Гордън се усмихна и доля в чашата му коняк.

— Вие знаете ли какво е война? — каза Борис, като наново пийна от коняка.

— Лично аз не съм участвал още в сражение.

— И не Ви го пожелавам … Знаете ли какво значи да се завръща една армия, изгубила войната? Какво значи да се завръща един войник НЕ в родния си край, завладян от победителя, вече непристъпен и отвъд чертата му се стреля, а да се завръща НЯКЪДЕ в България? …

Гордън не отговори. Карасулиев, който също се вълнуваше, ги наблюдаваше не без известна тревога, но не се намесваше, защото знаеше, че когато Борис е пил и е разчувстван, трябва да е особено деликатен. И Скарлатов описа на този наивен и едновременно самоуверен американец картината на погрома … Вечер на гарите се изсипват мъже в скъсани униформи, с посивели лица, с угаснали очи, които не гледат никого. Някои са ранени, други са сакати. Няма цветя, няма военни музики. Никой не им раздава бонбони или локум. От домовете, където се завръщат бащата, мъжът, братът или синът, се носят писъци и ридания. Но в тези викове има толкова излята мъка, че радостта се слива с болката и по нищо не се отличават от писъците и риданията при известието за смърт. Защото тия мъже, макар избавени, никога няма да бъдат същите, както преди. А за бъдещето не смеят и да помислят, изпразнени от надежди. Всичко е изтърбушено, всичко е разорено. Единствената живителна идея е идеята за възмездие срещу виновниците на разрухата. Само тя прави нацията единна.

— Така ще бъде и сега … — заключи Борис.

Настъпи мълчание, а после Гордън каза:

— Господин Скарлатов, искрено се радвам, че Ви срещнах в живота си. От Вас човек може толкова много да научи! … След победата Ви виждам като министър в новото демократическо правителство на България. Това ще бъде чест за него! … А нашият бизнес ще процъфтява!

Беше наистина искрен.

— Простете, но ще отбележа, че моят живот ми е по-ценен от Вашия бизнес.

— Защо така мислите, господин Скарлатов?

— Не стига, че ще бъда под бесилото, но искате и сам да си сложа въжето?! …

— О-о-о, прекалено сте песимистичен! Антифашистката демократична коалиция след войната ще бъде много силна, господин Скарлатов, не само руснаците! …

— Ще видим.

Тогава Гордън направи блестящо изложение по създалото се положение на Балканите. Имало сериозен план за дебаркирането на съюзническите войски и ударът срещу Германия да се нанесе през корема на Европа — Балканския полуостров. Чърчил особено настоявал за това.

— Тогава не разбирам защо се събрахме в Константинопол …

— Какво искате да кажете, господин Скарлатов?

— Ако вие нахлуете през България, всичко е наред! Ще си вземете каквото искате, заедно с тютюните, и всякакви преговори с мене и господин Карасулиев са излишни.

— Нашата армия не е такава.

— Не знам каква е, но съдейки по това, че офицерите й са бизнесмени, значи няма да се интересува само от територии и демокрация! …

— Проникновен човек сте, господин Скарлатов. Както вървят обаче работите, планът на Чърчил може би няма да се осъществи, въпреки че аз лично съм за удар през вашия полуостров и не крия личната си полза от това. Но има и нещо друго, касаещо лично Вас …

— Любопитен съм да чуя.

Карасулиев остро погледна Гордън. Внезапно той се спря, усмихна се и после каза:

— Впрочем ще имате време да разберете колко много Ви ценим …

— Вие сте вторият човек, който ми се признава в любов, откакто съм в Константинопол.

По-нататък мистър Гордън разказа подробно каква е ситуацията с тютюните на американския пазар. Чувствала се остра липса на ориенталски тютюн. Запасите били изчерпани. А точно сега консумацията се увеличила, особено в армията. Но всички предпочитали марките на цигари с ориенталски тютюн. Цената му отскочила неимоверно. Мистър Гордън даде някои данни. В заключение каза, че са готови да изкупят каквито да са количества тютюн. Скарлатов набързо пресметна какво са изкупили, наличието в складовете и като ги умножи по цената, разбра, че сделката е огромна и лъвска. Когато след полунощ си тръгнаха, и тримата бяха доста пияни.

На сутринта Скарлатов стана с натежала глава. Малко нещо си спомняше от снощния разговор. Събуди го Карасулиев.

— Хайде, Борисе! След час започваме съвещанието!

— Какво съвещание?

— Не помниш ли? Какво правиш, Борисе! Ти трябва да докладваш! А също и да подпишем договорите!

Малко по малко в съзнанието на Скарлатов започна да проблясва.

— Йосифе, една кана кафе. След петнайсет минути съм готов!

Набързо взе душ и се облече. После пиха кафе и главата му се избистри.

— Къде ще направим съвещанието?

— Тук, в твоя апартамент.

— Ще ми трябва карта на Балканския полуостров.

— Мисля, че имам такава.

Мистър Гордън закъсня. Когато влезе, Йосиф точно наместваше картата. Този път преминаха направо към деловата част. Скарлатов започна пръв. Говореше стегнато, без излишни думи. Заведе двамата при картата.

— Ето, това тук е Дедеагач. Точно в ъгъла на границата. Пристанището му е малко, а морето строго охранявано от немски военни катери и подводници. Пътят през него е невъзможен.

— Господин Скарлатов, тютюните в Дедеагач ли са? — попита Гордън.

— Само малка част. Нямаме достатъчно складове там. Но в няколко месеца ще построим.

— А защо веднага не почнем пренасянето?

— Мистър Гордън. Първо, няма транспорт! По море е невъзможно! Ето погледнете … Разстоянието от Дедеагач до Турция е само около трийсетина километра. Най-близкото населено място е Енос. Но тук преградата е река Марица, която се разлива преди влизане в морето. Мостовете са нестабилни, дървени. Ще трябва да се укрепят.

— Да опитаме първо с това, което е вече складирано.

— Мистър Гордън. Говорите като непрофесионалист. Е, добре. Даже да изнесем тази малка част, как мислите, германците ще дремят? И после край на останалото!

— Какво предлагате?

— Акцията трябва да започне и свърши в няколко дни. Да се подготви детайлно. Да се струпа транспорт от сто, двеста, триста камиона. И понеже нямаме бензин, вие да уредите на турска територия снабдяването им. Помислете каква огромна организационна работа предстои! А питам се, дали изобщо е възможно да намерим такъв транспорт? … Повечето превозни средства, включително и леките коли, са мобилизирани за нуждите на армията. За останалите се води строг отчет. Бензинът се раздава в съвсем малки количества с купони. Кажете ми, как на едно място за кратко време да се струпа такъв транспорт? …

— А не може ли да се вземе от армията? — каза Карасулиев.

Както винаги Йосиф, който внимателно следеше мисълта на Скарлатов и трескаво разсъждаваше, напипа веднага същността на въпроса. Той също мислеше, че единственият изход е войсковият транспорт. На Гордън не беше ясно какво значи това, но Карасулиев добре си даде сметка за всички трудности.

— Не сме завършили и с манипулацията на тютюна от тазгодишната реколта. А тя е много повече от наличните количества в момента.

— Е добре, господин Скарлатов. Кога и след колко време смятате да започнете акцията?

— Вероятно в края на лятото …

Гордън подсвирна.

— Ще бъде късно, твърде късно …

— Това е реалната обстановка. Германците са силни и все още владеят положението на Балканите.

— Но там е вашата армия, господин Скарлатов!

— Оставям на Йосиф да обясни детайлите. И последно. Акцията е възможна само в периода, когато всичко ще почне да се разпада. Когато немците побягнат или се готвят да бягат, когато политически България се разклати. С други думи, не знам нито датата, нито времето, но знам при стечението на кои точно определени обстоятелства задачата е изпълнима.

Скарлатов се умори и седна. Йосиф отиде при него. Гордън остана до картата и гледаше, като нещо мереше с пръст. Изглежда се опитваше по мащаба да определи километража между Енос и Дедеагач.

— Днес е вторият ден на престоя ми, господа. Бих искал да свърша, за да ми остане поне време до довечера. Утре сутрин заминавам.

Карасулиев направо се развълнува.

— Чакай, Скарлатов, аз не съм готов с поръчките! Договорите не са подписани …

— Можеше да преминем към четенето им.

Йосиф и Гордън се спогледаха. На Борис му се стори, че го направиха някак си заговорнически. Гордън се изкашля.

— Господин Скарлатов, простете, но не можахме с господин Карасулиев да се споразумеем по някои клаузи.

— Господин Карасулиев може и сам да подпише договорите.

— Не, господин Скарлатов, държа да имаме и Вашия подпис!

— Кога ще бъдете готов?

— Тези дни. Не мога още точно да определя, ще Ви се обадя допълнително.

— Моля да не забравяте, че бързам да се върна и бих желал да замина още утре.

Мистър Гордън нищо не отговори и си тръгна. Останаха сами. Йосиф се държеше неестествено, говореше много и сивите му, със стоманен оттенък очи шареха наоколо и не се спираха на Борис. Той добре познаваше Йосиф. Явно нещо ставаше, което Скарлатов не знаеше.

Таксито, което наеха, ги разкарва целия ден. Ходиха по магазините. Тук Йосиф показа цялата си широта и разбиране. Той купуваше, а Скарлатов само скучаеше. По негова инициатива накупиха цели топове плат, а отделно за Скарлатов ризи, вратовръзки, обувки и какво ли не! … На Фархи намери не само такета, но и готов костюм и половин дузина ризи и вратовръзки. Йосиф каза, че му знае добре мерките. Бил възложил на други хора да купят автомобилните гуми и хранителните продукти.

— Но как ще занеса всичко това в България? …

— Лесна работа, остави на мен!

После влязоха в една типична турска сладкарница и ядоха истинска татлия, на която и двамата бяха любители. Така времето до настъпването на нощта мина неусетно. Прибраха се капнали. Казаха им, че мистър Гордън се обадил по телефона и се извинява, но имал спешна служебна работа и не може да дойде тази вечер.

Сутринта Скарлатов подрани. Беше си приготвил багажа. Влакът тръгваше преди дванайсет часа на обед. Потърси Йосиф. Нямаше и следа от него. Излязъл рано. Скарлатов се ядоса. Йосиф сам пое задължението да уреди билета и всичко свързано с багажа и сега, иска не иска, трябваше да го чака. Разхождаше се из хола и гневът му нарастваше. Карасулиев се върна усмихнат чак след като по сметките на Борис влакът отдавна бе заминал.

— Слушай, ти майтап ли си играеш с мене!

— Водих телефонен разговор с Динев. Той ще те посрещне още на границата. Иначе как ще прекараш този огромен багаж? …

Волю-неволю, Скарлатов се примири. Вечерта пристигна мистър Гордън с договорите и без никакви спорове ги подписаха. Датата беше девети януари. Скарлатов истински се разсърди на Йосиф. Какво ставаше с този човек, та не можа да уреди пътуването му? Отказа да отиде на вечеря. Йосиф съвсем нахално остана до късно в апартамента му. Пиха и двамата. Скарлатов се размекна. Йосиф му разказа колко трудности е преодолял, докато дойде в Цариград от Швейцария. Имало директен самолет за Техеран. Едва намерил място. Пътувал под чуждо име. Страхувал се и от принудително кацане някъде на територията, контролирана от немците, пък и да не ги свали германски изтребител. Сега същото го очаквало на връщане. Разбраха се, че месец преди акцията Скарлатов ще го уведоми, за да може Карасулиев предварително да пристигне в Турция. Преди Йосиф да се прибере в стаята си, Борис му напомни, че трябва на всяка цена да замине утре. Карасулиев обеща и каза, че този път всичко ще бъде наред. Но когато сутринта на десети януари още по тъмно го потърси в стаята, Йосиф бе някъде изчезнал. Билетът и паспортът се намираха в него, който му уреждаше всичко. Той истински се вбеси. До тръгване на влака оставаха броени часове. Сериозно взе да се безпокои. Слезе чак на улицата. Помисли да тръгне сам за гарата, но как без паспорт?! … Карасулиев пристигна, когато влакът отново бе заминал.

— Кажи, куче майчино, защо ме разиграваш?! Какво целиш?!

Йосиф упорито мълчеше. Скарлатов го хвана за раменете и го раздруса.

— Турска пиеса ли ми играеш? Искам незабавно да тръгна!

— Влак има чак утре. Пусни ме.

— Дай ми паспорта! Аз сам ще си уредя всичко!

— Няма смисъл. Всичко е готово за утре, единадесети януари. Ето ти и билета, и паспорта! …

Скарлатов ги взе. Тоя път Йосиф не лъжеше. Погледна го в очите. Той отмести поглед.

— Чакам обяснение за поведението ти!

— Пусни ме да изляза, имам важна работа и ще се върна веднага.

Скарлатов бе обхванат от бяс.

— Отговори ми първо на въпроса!

— Тъкмо затова те моля да ме пуснеш!

Йосиф се бави малко и пристигна с едно още неразопаковано радио. Бързо го извади от кутията и го включи в мрежата.

— Работи без външна антена — каза той. — Германско е. «Телефункен». Мощен апарат! …

Йосиф намери София. И това, което Скарлатов чу по радиото го ужаси. Тази сутрин в 10 часа София била нападната от шестстотин американски самолета. Населението се евакуира. По непълни данни разрушенията и жертвите са големи.

— Йосифе, ти си мръсник!

Той мълчеше.

— Ти си долен мерзавец! Ти си …

Скарлатов се задушаваше. Дръпна вратовръзката и яката на ризата. Копчетата отхвръкнаха. Отведнъж главата му се замая. Краката му се подкосиха. Почувства как губи равновесие. Хвана се за масата. Беше малка и лека, повлече я след себе си. И после не помнеше нищо. Когато се окопити, седеше във фотьойла целият мокър отпред и над него надвесен уплашеният Йосиф с кана вода.

— Борисе, ще викам лекар …

— Махни се, сатана — уморено каза Скарлатов.

— Борисе! Недей така, моля ти се …

— Ти знаеше ли, че на десети януари ще бомбардират София?

— Не.

— Лъжеш!

— Защо не ми каза? Гордън ли ти е по-близък?

— Ти си ми най-близкият човек на света. Повярвай ми, не знаех. Гордън е осведоменият. Ползва се тук с власт, авторитет. Но и той не е знаел точната дата, както разбрах, а приблизително …

Телефонът позвъня. Вдигна го Карасулиев. Беше Гордън. Интересуваше се как се чувства Скарлатов и знае ли новината. Борис го изруга. Йосиф още дълго стоя на телефона. Отговаряше едносрично с «да» и «не». После остави слушалката на вилката.

— Искаш ли да излезем на чист въздух?

— Искам първо да те удуша и след това всичко останало! А сега веднага набери София. Аз ще отида в банята да се оправя …

До вечерта те прекараха пред телефона. Връзка със София не получиха.

Първоначалната тревога, която обхвана Скарлатов като буря и го завари неподготвен, постепенно се смени с апатия и безсилие. Затова се остави в ръцете на Йосиф. Излязоха в нощния Цариград. Но скоро се прибраха. Скарлатов остана буден до сутринта. Пи много, компания му правеше Йосиф, но не се напи. Знаеше, че се е случило нещо непоправимо, но размерът на бедствието щеше да определи там, на място. При загасена лампа синьото око на радиоапарата зловещо блестеше в мрака. Съобщенията следваха едно след друго. Този път е бил сринат центърът на столицата. Слушаха и другите радиостанции. Почти всички коментираха голямата бомбардировка над София. А после, рано сутринта, чуха по радиото за ново нощно нападение пак над София. Още по-голямо и по-разрушително. Столицата на България е в пламъци и срината. Скарлатов нямаше сили да се сърди. Гордън се обади сутринта по телефона и искаше да говори с него. Отказа. Йосиф го извини, че не се чувствал добре. Мистър Гордън му пожела добър път, здраве, успехи и дълъг живот. Скарлатов стана. Хвана телефона и искаше да го тресне о земята, но Йосиф му го взе от ръцете. Беше уплашен. Дали сега нямаше да се разрази тази лудост на Скарлатовци, за която се говореше. По-късно дойде и таксито. Багажа с покупките Йосиф оставил още вечерта на гарата. На прощаване Скарлатов не подаде ръка на Йосиф.

— Какво да предам на Яна? — попита той.

— Каквото намериш за добре.

Не си казаха нищо повече. Борис се качи. Влакът потегли. Беше пак сам в купето. Дали има въобще други пътници, попита се той. А после се загледа в унилата, почти пустинна равнина пред Цариград, тук-таме с по някое келяво дърво или храстче, равнината, където са се развили толкова съдбоносни битки, където европейската цивилизация и човешкият прогрес са били сринати за векове наред.

И така, както той изостави своите близки в София и дойде да се спасява в Константинопол, така може би преди пет века неговият прапрадядо Скарлати се измъкнал от разгромената столица на света, за да спаси кожата си и бягайки по същата тази равнина към България, изоставил под турския ятаган баща, майка, братя, сестри, любима … Но ти не знаеше, че ще има бомбардировка в София?! … Какво от това! Важен е резултатът! А той говори против тебе и твоето поведение в такива трагични моменти от човешкия живот, каквито са войната, бомбардировката, и никога, докато си жив, няма да можеш нито да оправдаеш, нито да простиш както на себе си, така и на Йосиф това предателство! … Има само един изход, ако всички твои близки и чиновниците в Банката са живи! Но това е невероятно …

Глава шеста
Към 10 часа сутринта на 12 януари една военна открита кола «Фолксваген-Милитер», боядисана в защитен цвят, се движеше по Цариградското шосе към София. Шофьорът — млад войник, караше бавно и предпазливо. На задната седалка имаше двама души. Един възрастен полковник и банкерът Борис Скарлатов. Шосето бе заледено, с коловози, а от двете му страни — преспи сняг. Колата трябваше да заобикаля и спира често, понеже срещу нея непрекъснато вървяха хора, които се евакуираха от София — мъже, жени, старци, юноши, деца, здрави и болни — с торби и раници, тикащи детски колички, саморъчни колички или дърпащи шейни, набързо сковани. Най-многобройни бяха железните пружини от легла. Изобретателните софиянци по неволя откриха, че са отлични шейни за натоварване на много багаж. Това бяха последните столичани, които се измъкваха от горящия град. Лека мъгла се стелеше над заледената земя. Витоша не се виждаше и само там далеч пред погледа на Скарлатов, където бе София, като кратер на вулкан се виеше гъст черен дим. Повечето софиянци се бяха изтеглили през гарата, откъдето ги взимаха влаковете. Но колко от тях успяха да се качат?! … Ето защо другите тръгнаха по изходните шосета на изток и запад, север и юг … По думите на запасния, мобилизиран в интендантските части полковник — негов стар познат, бомбардировката над София разкри нещо ужасно: че властта, изправена пред бедствие, показа пълната си некадърност и безотговорност. Резултатът е страшен хаос. Първи побягнаха тия, които народът ги бе избрал или назначил именно за подобна екстрена ситуация — министри, депутати, бивша администрация, политици, последвани от тези, които трябваше пряко да се намесят в бедата — полиция, пожарна команда, войскови части. Всеки спасяваше себе си, воден само от една мисъл, или по-точно инстинкт — колкото се може по-далеч от София! …

И така, както някога след разгрома на бунтове и въстания населението бягаше от турците, сега хората търсеха спасение, без да знаят къде, като разчитаха само на останалите обикновени сънародници. И българският народ намери отново сили да посрещне по села и градове, незасегнати от бомбардировките, своите братя, да ги настани и нахрани, да ги облече и стопли в тази сурова зима. Благодарение на този патриотичен акт жертвите от бомбардировките и евакуацията се ограничиха и не избухнаха епидемии. Така властта, за кой ли път, показа ясно, че е неспособна да осигури живота на поданиците си в истинския физически смисъл на тая дума. Особено покъртителна гледка, по думите на полковника, били болните от Александровската болница, които влачейки се с патерици или носени от своите болни другари, се движели към гарата, падали и ставали в снега, охкали и плачели, зовейки за помощ.

— Две войни съм изкарал, Скарлатов, но такова безобразие никога и не съм помислял, че ще видя! …

Борис мълчеше. Той наблюдаваше подобни гледки още от границата, когато влезе в България. Там не го чакаше Туше Динев. А това бе лоша поличба. И тогава го обхвана палеща тревога. Какво е станало с близките, с Банката, с чиновниците? … И тревогата постепенно се усилваше. Първите бежанци вече се виждаха по гарите, където им раздаваха по чаша чай. Малките, препълнени чакални не можеха да ги поберат и те лежаха върху циментовите плочи на пероните, където имаше навес, а където нямаше — направо на снега — изтощени, смазани, уплашени, обезверени във всичко на тоя свят. Влакът едва се движеше и в Пловдив стигнаха след десет часа път. Там го очакваше телеграма от Туше Динев. Останал жив и толкоз. Началникът на гарата каза, че ще се погрижи за багажа, тъй като влаковете към София все още не вървели. По железниците царял пълен хаос. Пловдив не беше бомбардиран. Отиде във военното комендантство. Оттам му казаха, че телефонната и телеграфна гражданска мрежа не работи. За щастие там срещна запасния полковник и седна в колата. По пътя офицерът му разказа всичко за дневната и особено за нощната бомбардировка, когато целият град горял. Картината, която се разкри пред Скарлатов, бе наистина апокалиптична. Ето докъде се стига с хвалби и мания за непогрешимост, ето докъде води неконтролираната власт! … Една бомбардировка и истината, голата истина, блесна, а тя бе ужасяваща. И той, както останалият български народ, си повтаряше едно и също — мръсни некадърници! … Това бедствие имаше за последица не само скъсването на всякаква връзка между нация и управляващи, но се прибави и едно отвращение към властта, нещо, което изправяше цялата страна пред крах. Къде са нашите водачи?! — бе възкликнал някога почтеният доктор Сарафов. Къде са тия, дето са се нагърбили да ръководят Отечеството и съдбините му?! — питаше се всеки. От психологическа гледна точка това, което по-късно стана на Девети септември, не бе Началото, а финалът на един дълъг процес на разминаване между народ и държава. Отиде си държавата. Остана народът. Защото народът видя пропастта и се спря на ръба в последния миг, като остави тия, които го водеха, сами да скочат в бездната.