Книга пета Жребият
Изтегляне 5.65 Mb.
|
|
— Накъде? — На вилата. Тук той прекара остатъка от деня и една безсънна нощ. Винаги когато бе раздразнен от нещо, Скарлатов действаше, понеже само така можеше да запази равновесието си. Още на другия ден свика съвещание със сътрудниците си. Без всякакъв увод Скарлатов започна с въпрос: — Йосифе, кога ще отплава корабът от Бургас? — До една седмица. Зависи от мен. — Натоварен ли е? — Още две партиди и е готов. — Динев, извикай Спас! Динев излезе и след малко се върна със Спас. Облечен в тъмносинята униформа на шофьор на Търговската банка, той държеше фуражката си с кокардата, изобразяваща нейната емблема, и местеше тежестта на шкембестото си тяло ту на единия, ту на другия крак. Глупавите му хайдушки мустаци дразнеха Скарлатов. — Кой е най-големият камион в София? — Няколко са. — Попитах те за най-големия! Веднъж и аз да използвам техническите ти познания. Нали си един от шефовете в Съюза на автомобилистите? — Има един десеттонен «Линколн». — Чий е? — На двама братя. — Може ли да го фрахтоваме, да речем, за три дни … — Можем. Ще говоря с тях … — Закрит ли е? — При нужда се слага бризент и става напълно затворен. — Интересува ме камионът, а не братята. Камиона ще караш ти! Можеш ли? — Мога, но братята няма да искат. — Нямат ти доверие? — Те треперят над него. — Споразумей се на всяка цена! Парите нямат значение. Йосиф, който внимателно слушаше, се обади: — А за мен един по-малък камион. Да речем, до пет тона. Хубавото на Йосиф е, че е схватлив. Сякаш чете мислите ти, каза си Борис. — Те имат още два «Опел-Блица» — добави Спас. — Камионите може да кара само човек от тук присъстващите и никой друг! Изключвам себе си и Фархи. Йосиф, доколкото знам, има право да кара собствената си кола. Става дума за Динев. — Имам документи за професионален шофьор — каза Динев. — Ще можеш ли да се справиш с камион? — С помощта на Спас, да. — До обед всичко да е уредено! — Аз ще отида със Спас — каза Динев. — Така ще е най-добре. Двамата излязоха. — На теб, Йосифе, ти стана ясно всичко. Не знам дали Фархи е разбрал? Фархи кимна с глава. — Колко време ти трябва да се приготвиш? — Две денонощия. — Имаш на разположение само едно денонощие. Утре вечер потегляме. Фархи ще замине за Бургас и ще ни чака на пристанището. — А ти? — Аз, Йосифе, се оставям в твои ръце. Ти ще ме возиш със собствената си кола. Господ да ми е на помощ! … — Аз не съм лош шофьор, карал съм по Европа. — А по Родопите карал ли си? Йосиф нищо не отговори. На другия ден стигнаха село Скарлатово. Двата камиона и леката кола влязоха в обширния двор на Сарая. Залостиха външната врата. След кратка почивка започнаха работа. Линколнът бе натоварен наполовина още в София с последните остатъци от трезора на Банката, архивата и ценните книжа. Скарлатов се бе срещнал с клиентите, оставили на съхранение в подземието на Банката ценности от различен характер. Бяха стабилни, богати хора. С всеки говори поотделно. Главният му въпрос бе дали желаят да се изнесе в чужбина съдържанието на касите им. Без колебание всички се съгласиха. Сега беше ред на фамилното съкровище на Скарлатови. Не можеха да вземат за помощ селяни. Трябваше сами, със свои ръце да го сложат в предварително приготвените сандъци. Йосиф бе жилав и физически силен, но видът на подземието, тайнствената стена, която се отместваше, с образа на княз Борис, ценностите вътре го изведоха от равновесие. Беше като хипнотизиран и забрави всичко. Искаше да разгледа всяка вещ. Накрая Скарлатов се ядоса. — Ако така ни бавиш, ще те изгоня навън! — Сакън, Борисе! Остави поне да се нагледам на златните часовници! Колекцията е уникална. Тя е достатъчна, за да живееш в Европа бейски живот! … — Само не ни пречи! … Главната тежест по опаковката и товаренето поеха върху себе си Спас и Динев. Физически здрави и неуморни, най-после някъде следобед на другия ден камионът бе готов. Починаха малко и на мръкване тръгнаха. Пристигнаха на Бургаското пристанище късно след полунощ. Тук намериха Фархи, подготвил всичко. Докерите чакаха, добре заплатени. Пристанищните власти и митницата, също предварително обработени, си затвориха очите. Каквато налична техника имаше, беше на тяхно разположение. Бързо натовариха сандъците. На кораба се качи и Фархи. Той щеше да придружава трезора. Половин час по-късно корабът потегли. Останали на пристанището, Карасулиев и Динев, Спас и Скарлатов дълго гледаха, докато се скрие в мъгливия хоризонт. Навън светлееше. Качиха се обратно в автомобилите. — Слушай, Борисе! На две крачки сме. И двамата сме пребити. Нека идем на вилата в Несебър и си починем! — Нямам нищо против. Спас и Динев, след като получиха инструкции, потеглиха за София. Слънцето се бе показало вече на хоризонта, когато Карасулиев и Скарлатов спряха пред красивата къща на самия бряг. Двамата, уморени, се измъкнаха от колата. Морето бе спокойно и наситеносиньо, каквото е Черно море в тих слънчев ден. То подейства на Скарлатов успокоително и сякаш подобно на древните мореплаватели той също бе слязъл на брега, за да почине от изминалите опасности и събере сили за идното. Поне няколко дни ще имам покой … — каза си Борис. — Скарлатов. След като те настаня, ще изляза, за да уредя всичко. Ще ядем, пием и веселим душите си! Толкова рядко си ми идвал тук на гости. Докато чакаше Йосиф, Борис се излегна в платнения шезлонг на обширната тераса. Оттук можеше да наблюдава и морето, и Несебър — една от първите гръцки метрополии, град вероятно на търговците, защитен отвсякъде, остров, свързан с тясна ивица суша. Непристъпна крепост. Градът се събуждаше. Чайките и гларусите се виеха в небето. Някаква моторна лодка запърпори и Скарлатов видя как тя се откъсна от пристанището и навлезе в морето. Под него се виждаше древен византийски храм, напълно запазен отвън — голяма красива романска църква на самия бряг, както са строили навремето и елинските храмове, привлекателна постройка от червени тухли, сливаща се с околността в един незабележим преход от сушата към водата. Той притвори очи. Сега виждаше синьото море. Дали там някъде в далечината няма да се зададе търговски кораб, тръгнал от Атина или Коринт? На брега да слязат търговските моряци! … Какво ли биха казали? Вероятно биха попитали как върви търговията? Само като гледаш морето, можеш да усетиш колко е вечен и неизменен светът, помисли Скарлатов. Глава единадесета
— Разбираш ли, Борисе. Аз се измъквам от България. Ние формално скъсваме. Защо трябва да плащаме? Глупаво, нали? Отсега нататък всеки долар в чужбина ще ни е жизнено нужен! — А искаш ли да сменим местата си? — Как така! — Например ти да останеш в България, а аз да замина на Запад? Йосиф се обърка и започна да заеква. — Искаш да кажеш … ти да заминеш, аз да остана? … За мен говориш, така ли? — За тебе, а не за филанкишията! — Майтапиш ли се? — Напротив, мечтая! … Ще имам спокоен живот. Ще бъда близо до детето си. Няма да живея в страна, където не се знае кой пие, кой плаща и могат да те пречукат като куче, особено ако имаш пари. А и германците, Йосифе, са ти взели мярката … — С мен тогава какво ще стане? — Как беше … що е на глава писано … — … на ка мен неке да биде — автоматически довърши Йосиф. — Но как така?! Нали се разбрахме? — Сега съм на друго мнение. Ти имаш толкова много идеи как да запазим капиталите си, че грехота ще е да ти попреча. Като генерален директор на Банката в България ще се развихриш, ще потекат пари. Няма да има кой да ти пречи и ще покажеш на какво си способен! — Да ме направят на туршия? — Ето къде е въпросът, Йосифе! Колко неизменен си в своите слабости. Откакто те помня, наблюдавам в тебе периодични трагедии, особено когато се касае до даване на пари. А за чужда валута страданията ти могат да се сравнят само с тези на свети Антоний! … — Аз не съм стиснат човек и ти това добре знаеш! — Вярно е. Но като всеки истински банкер и ти, Йосифе, се състоиш от две части — едната Йосиф Карасулиев — човек, баща на семейство, което живее в охолство, ларж, не жали нищо, особено когато трябва да се покаже пред хората. И другият Карасулиев — банкерът, на когото вече отрязват ръката, а той все още не разтваря пръстите, за да пусне златото. — Аз съм един човек, а не двама! — А нима в йезуитския колеж не сте изучавали въпроса за единството на Троицата? Католиците и тук отстъпват по изврътливост на ортодоксите. Просто не умеят да направят разлика между двете гръцки думи Усия — лице, и Ипостас — същност. Спомняш си примера на Григорий Богослов — Единица в Троица, Троица в Единица … — Скарлатов, като те слушам, човекът ти служи само за да упражняваш разума си върху него. — И така да е! Но ти си света Двоица. Дадох ти пример от религията, понеже по-лесно би ме разбрал. Ти си Йосиф Карасулиев частно лице и Йосиф Карасулиев банкер. Единство в Двоицата! — Ако правилно разбирам, желаеш да имаш карт-бланш при разговора с Царя. — Желая да имам вяра от твоя страна! Да се пребориш окончателно с дефекта си! Да си припомниш най-древното правило в търговията — за да получиш, трябва да дадеш! И не винаги печалбата е от материално естество! Понякога трябва да плащаш наем, задето живееш в една държава и дишаш въздуха й. — Нали плащаме данъци? — Оказа се, че това е недостатъчно. — Е-е … съгласен съм. Прави каквото намериш за добре! Не разбрах само кой ще остане тук и кой ще замине. — За съжаление оставам аз! Йосиф си отдъхна. Усмивка се яви на лицето му. — Не се сърди, Борисе. Не че не ти вярвам. Не знам само защо дяволът ме кара да си чеша езика. Върви и върши своята работа, както ти е угодно! — И си предварително съгласен с резултата? — Да. Но все пак се бори! … Скарлатов стана. Работното време в Банката бе свършило. Облече пардесюто си и взе бастуна със златната глава на орел с тюркоазени очи. — Искаш ли да те придружа донякъде? — Предпочитам да бъда сам. Така ще премисля някои неща. — Тогава, на хаирлия да е! — каза Йосиф исконната формула за успеха в търговията. Скарлатов пое обичайния си път за разходка по Цариградското шосе, покрай парка, който сега носеше името на Царя и се наричаше Борисова градина. Слънцето все още не се бе скрило зад планината Люлин. Духаше студен вятър и брулеше от клоните на дърветата жълти и червеникави листа. Скоро и те ще останат голи, помисли си Скарлатов, а после се съсредоточи върху предстоящата среща. Тя щеше да се състои не в София или двореца «Враня» извън столицата, където живееше царската фамилия, а във вилата на княгиня Евдокия. След женитбата на Царя брат му принц Кирил живееше вече не в Двореца, а в една къща зад Руската църква. Княгиня Евдокия пък си построи вила сред гората на парка близо до обиталището на християнското братство на дъновистите, където Скарлатов веднъж случайно присъства на една беседа в техния молитвен дом. Втората сестра, княгиня Надежда, се омъжи в чужбина и остана там. Кирил и Евдокия вероятно сами бяха решили да напуснат Двореца, за да не създават неудобство на августейшия си брат, тъй като не винаги съвместният живот е най-добрата почва за разбирателство. Цар Борис обичаше брат си и сестра си. Изглежда в миналото се е създала особена връзка между децата на цар Фердинанд — връзка на лоялност и взаимопомощ — като защитна реакция, като отбрана срещу деспотичния им и груб баща. Принц Кирил не блестеше с никакви качества. Обикаляше Европа и понякога се чуваха клюки за скандални връзки с жени в страната и в чужбина. Материално, изглежда, не беше много добре, но я караше някак. Водеше съдебни процеси за наследствени имоти главно в Моравия, но без успех. Живееше ден за ден. Друго бе отношението на Царя към княгиня Евдокия. Тя беше най-близкият му човек и по кръв, и по душевна нагласа. Приближените й, включително и прислугата, говореха за нея, че била отзивчива и скромна, ръцете й били груби като на работничка, понеже сама обработвала градината пред вилата си. За нея определено можеше да се каже, че му влияе. Свързваше ги и нещо друго — суеверие и примитивна вяра в отвъдни сили с възможности за вмешателство в земните дела. На какво се дължеше това? — се питаше Скарлатов. На преображение свише? Като апостол Павел? Едва ли … На покаяние от греховете или на натрапчивата мисъл за Страшния съд? Малко вероятно също. По-скоро на бавно стопяващото се самочувствие на застаряващия мъж, който все по-често гледа назад, а не напред, и някъде на дъното му се мярва сянката на неумолимата Смърт … И тогава? Дали наистина в нейните владения нямаше да му поискат сметка за извършеното? Би ли могъл да я заплати и с какви средства? … Как щеше да изкупи убийството на министър-председателя Александър Стамболийски, извършено с мълчаливото му съгласие, намушен със стотина удара от нож, с отрязана глава, разнасяна в торба за показ на враговете му, три пъти изравян и погребван? … Как щеше да изплати тази жестокост, може би единственото нещо, пред което Скарлатов се стъписваше и разумът му се отблъскваше от него като птичка в стъклена стена, и затова го смяташе за нещо мистично. Няма значение дали Царят бе лично заповядал убийството, но той бе понякога твърде прозорлив, познаваше българските нрави и е могъл да предположи. А не беше само то … Суеверието му бе по-скоро опит да омилостиви неизвестното Отвъд. Нещо толкова сходно с малодушния му и едновременно крайно сантиментален характер на човек, разхвърлян и преуморен в личния си живот … Докато у Евдокия, разсъждаваше Скарлатов, суеверието бе по-обяснимо и той го свързваше с женския нрав и старо моминство. За Евдокия се чуваха дребни клюки, но определено нищо не можеше да се каже. Така или иначе, тя си остана неомъжена. Ненапразно по произход те бяха от Бурбоните. Скарлатов правеше аналогия с ангулемската херцогиня Мария-Тереза Шарлота — дъщерята на гилотинирания Людвиг XVI, с която българската царска фамилия имаше родствена връзка. Непримирима, тя бранеше короната на своя брат и въобще на династията. Между брата и сестрата, въпреки женитбата на Царя, се запази тази връзка от детска възраст и той малко неща предприемаше, без да се съветва с нея. Тя му бе и нещо като слушател, пред когото развиваше своите най-съкровени мисли и планове. Освен това Евдокия участваше като акционер в много дружества. Намесваше се в чисто търговски сделки, като използваше авторитета на короната. Материалното й състояние в левове и марки бе добро, но долари, швейцарски франкове и лири, по сведенията, събрани от Туше Динев, притежаваше в твърде скромни количества. Не беше по-задоволително и положението на цар Борис. Недвижими имущества в чужбина той имаше, но повечето в зоната на германското влияние. Имуществото на царица Йоанна не го интересуваше. В това отношение бе горд мъж и не посегна нито на авоарите, нито на имота й. Общо взето, я бе изключил от всякакви работи, свързани с политиката — вътрешна и външна, а и тя не проявяваше особен интерес. Явяваше се предимно на показни места — паради, литургии, народни срещи, национални празници, откриване на жп линии, визити на гостуващи царски фамилии от Европа и така нататък. Скарлатов имаше определено мнение за нея като за не твърде умна жена, но семейните работи на Негово Величество вървяха добре. Той беше властен не само като монарх, но и като мъж и съпруг. Не се учуди, че Царят избра вилата на Евдокия. И той като баща си имаше жилката на заговорничество и решаваше въпросите на четири очи. Общо взето, избягваше да влиза в конфликти с когото и да е без необходимост, но това, което си набелязваше, го постигаше с упоритост, стигаща до инат. Тогава не се съобразяваше с никого и се виждаше истинският му облик. Основната му маскировка си остана прикриване зад другите. Друг да върши черната работа, стигаща до престъпления, и то «без негово знание». Употребяваше невероятни усилия и изврътливост за това. Но кого лъжеше? Преди всичко себе си! Защото лека-полека бе взел всичко в ръцете си и в момента олицетворяваше едноличния диктатор, върховен главнокомандващ армията, господар, пръв министър, президент и цар на България в истинския смисъл на тая дума. Подчинил всичко на себе си, той се опитваше да играе ролята на човек, наблюдаващ събитията отстрани. Даже се отказа от правото на царска милост за осъдените на смърт и по тоя начин сякаш се отстрани от важния атрибут на властта да помилва или подписва смъртните присъди. Беше аналитичен. Докато в баща му Фердинанд си остана нещо хусарско и той решаваше най-заплетените въпроси с измъкване на шашката и разсичане на гордиевия възел. А Борис се колебаеше много. Що се отнася до външната политика, бе добре осведомен. Знанията му на чужди езици го правеха един от най-информираните хора в България. Не изпускаше и случаи да се срещне с чужденци, които разпитваше с интерес и запазваше изводите за себе си. По сведения на Туше Динев имаше свое разузнаване, при това добро и ефективно. Осведомителите бяха от най-различни кръгове, професии и прослойки, абсолютно верни и почтени към владетеля. Имаше още една особеност — той не им плащаше. Те смятаха за свой патриотичен дълг да му съобщават това, което знаят. Централата на разузнаването беше канцеларията на Двореца, ръководена вещо от Добрович. Отделно имаше осведомители сред военните. Генералитетът не можеше да направи каквато и да е стъпка, без Царят предварително да е уведомен. В тия години той извърши генерална чистка на армията. Много от бившите величия преминаха в запаса, заменени с млади, образовани, способни офицери, които бързо напредваха в кариерата и станаха в броено време генерали и полковници. Шефът на политическата полиция се назначаваше лично от него. Ето каква огромна власт бе съсредоточил в ръцете си Царят на България. Но тази концентрация имаше и своята сенчеста страна. Лице, което поема пълната власт, би трябвало да поеме и пълната отговорност за действията си. А цар Борис именно това не искаше. Оттук и колебливостта, дългите размисли, въздържане от действие, несигурност. Всички тия мисли минаха през главата на Скарлатов, докато вървеше по Цариградското шосе. После се отби по една алея вдясно и навлезе в гората. Дърветата бяха високи. От вятъра гората бучеше. Алеята бе посипана с окапали есенни листа като килим. Вилата на княгинята изглеждаше луксозна, с ограда, но не блестеше нито с архитектурата си, нито с големината. Външната желязна порта му отвори мълчалив, възрастен прислужник. Той заключи вратата и тръгна пред Скарлатов, който остави пардесюто в антрето. Никой не го посрещна на входа. Въведоха го в един обширен хол със стъклени врати. Там го чакаше цар Борис, облечен цивилно. Седеше пред малка масичка. Сестра му Евдокия я нямаше, но по порцелановия сервиз върху масичката банкерът разбра, че е била тук допреди малко и са водили разговор. — Седнете, любезни господин Скарлатов … С какво пристигнахте? — Пеша, Ваше Величество. Той седна във фотьойла, който Царят му посочи с очи, срещу него, от другия край на масичката. Една камериерка я почисти и пак се върна. — Какво ще пием, господин Скарлатов? — Каквото предложите, Ваше Величество. — Тогава нека бъде ракия или имате нещо против? … — С удоволствие. Камериерката сервира кристално шише с ракия, изпотено отвън, чашки и чинийки с мезета от пастърма и луканка. Царят обичаше да си попийва, но никога не прекаляваше и никога не черпеше даже на най-големите си приеми с чужди напитки, а само с български — ракии, коняк, различни вина от собствените изби или от царските доставчици. Той сипа първо в чашката на Скарлатов, а после в своята. Вдигна я, за да я огледа. После протегна ръка и се чукна с него. — За Ваше здраве, Ваше Величество! … — За Вашите успехи, господин Скарлатов! Имам предвид професията Ви. Добре ли е, ако Ви пожелая повече пари? … Царят отпи от ракията. Остана доволен. Скарлатов също я опита. Къде ли е княгиня Евдокия? Дали отнякъде ни слуша? Не видях и охраната? … Мислите му прекъсна Царят: — Винаги ми е било приятно да се срещам с Вас, господин Скарлатов. — Благодаря за благосклонните Ви чувства, Ваше Величество, макар отдавна да не сме разговаряли … — В тия години трябваше да се занимавам с вътрешното стабилизиране на страната. Смея да кажа, че успях. Политическият живот е спокоен. Партиите намаляха и не се ругаят като файтонджии … — Да, наистина, те не са политици — каза Скарлатов. — А какви са? — Чиновници, Ваше Величество. Простете … наистина верни на короната, но чиновници. — А партизанските крамоли по-добри ли са? — Те са неизбежни във всички случаи. Но с намаляването на партиите се премахва възможността за избор на най-кадърното, изчезва съревнованието между политиците за борба на идеи и перспективи, а държавният механизъм губи от своята гъвкавост и приспособимост. — Да, и други са изказвали подобни мисли, но практиката сочи, че аз имам право! — каза Царят. — Това ще стане ясно накрая, Ваше Величество. — Имате предвид войната, която предстои? — И нея, Ваше Величество. Сянка мина по лицето на Царя, но той се овладя и продължи: — Да, накрая … Дано Бог запази България и короната! — Надяваме се, Ваше Величество. — Сега, господин Скарлатов, положението ми наистина е доста сложно. Моите офицери симпатизират на Германия. Народът обича Русия. Аз съм правнук на френския крал Луи-Филип. Царицата е дъщеря на италианския крал. А Парламентът … Парламентът е, разбира се, български. Оставям Вам да си извадите заключението! … — Тежка е царската корона наистина. Царят отново отпи глътка ракия, последван от Скарлатов. — Ще се кандидатирате ли за новия парламент? Наближават изборите … — Не, Ваше Величество. — Имате свое парт?-при или нещо генерално? — Обяснението е по-просто. Вече съм възрастен човек. Настъпи мълчание. И двамата знаеха, че това не е вярно, но Царят бе учтив и се направи, че приема обяснението. — Бихте могли, според мен, да дадете още твърде много за България. — Все един ден ще трябва да отстъпим път на младите. Нека поне дам пример със себе си. — Жалко, господин Скарлатов. Но това не значи, че се оттегляте и от деловия живот, нали? — Не съвсем. — Как да разбирам? — Банката, както знаете, намали своята активност до минимум, а предстоят и нови трусове. Изобщо, скъсваме с господин Карасулиев. — Неразбирателство? — Разлика в идеите по генералната линия на Банката. Иначе запазваме прекрасни лични отношения. — Нима най-голямата частна банка в страната ще бъде закрита? — Тя остава тук, както и аз. — А господин Карасулиев? — Той ще замине на Запад. — И там ще има своя банка? — Това е негов проблем. Царят отпи от ракията. Явно разговорът много го заинтригува. — Господин Скарлатов. Невежа съм по банковите работи и не мога да определя какво всъщност ще се промени. Искам да кажа, какво ще стане с чуждите ви авоари? — Те минават към господин Карасулиев, а левовете и марките остават при мен. Лицето на Царя посърна. Не скриваше, че го интересуват чуждите авоари. — Но по тоя начин значението на Вашата банка силно намалява. — Казах го още в началото. Явно монархът не очакваше такава развръзка. Настъпи моментът да го успокои. — Ваше Величество. Ние запазваме с господин Карасулиев отлични отношения. Още преди да тръгна за срещата с Вас, аз имах обширен и подробен разговор с него. Той е българин, с българско съзнание и проблемите на страната и лично на Ваше Величество го засягат отблизо. Така че фактът на скъсване между нас няма никакво отношение с останалите. — Аз бих могъл да попреча на господин Карасулиев да напусне страната. Ето вече си извади ноктите, помисли Скарлатов. Той очакваше точно такава реакция. Не беше трудно да даде своите нареждания на копоите и те да се втурнат и разкъсат Карасулиев. — И аз бих му попречил, ако той не беше необходим! … — Как да разбирам това, господин Скарлатов? — Господин Карасулиев е един изход за аварийни ситуации, една врата към останалия свят и грешка ще бъде сами да си я хлопнем под носа! — Но правителството не може да остане безучастно към такъв акт. Скарлатов събра сили. Настъпваше вече в полето на бойните действия. — Вие, Ваше Величество, ще трябва да улесните намерението на господин Карасулиев. Той трябва безпрепятствено да напусне България. Искам да кажа, с Ваше знание. Защото той досега е могъл да направи това хиляди пъти, без да уведоми както мен, така и Вас. — А в името на какво? В името на твоята страхливост и алчност, искаше да извика Скарлатов, но каза: — Важно ли е в чие име? Това е единственият човек в страната, който практически в момента може да осъществи прехвърляне на по-голяма сума от левове в долари. Ето тук беше центърът на разговора. Затова го бе повикал Царят. С тези си думи Скарлатов осигуряваше на Йосиф както неговата лична защита, така и развързани ръце за зулумджийската сделка, която бе намислил. Цар Борис дълго време мълча, а после допълни чашките с ракия и без да се чука със Скарлатов, изпи своята. Явно вече не се замисляше за външните си действия. Толкова бе погълнат от разговора. — Господин Скарлатов, както знаете, аз трябва често да пътувам по света. С българските левове и немските марки съществуват трудности. Бих искал да разполагам в чужбина с една сума, която да ми дава самочувствието на владетел, а не на просяк. — Точно това Ви предлагам, Ваше Величество. — А как практически ще стане? — Това е проблем на Йосиф Карасулиев. Колкото по-малко знаем, толкова по-добре! — Съвсем правилно, господин Скарлатов. Аз не искам да знам нищо. Не искам да се намесва името ми по никой начин! — И все пак, ако се наложи, бихте ли дали своята закрила на господин Карасулиев? — Не бих желал да се стига дотам … — Става дума само за нашите местни власти. За германците, за тяхното разузнаване и посолство Скарлатов не спомена, но Царят прие с облекчение допълнението му. — На така поставения въпрос мога да отговоря, че трудности с администрацията няма да има! — Тогава всичко е наред, Ваше Величество. — Но ако сумата е голяма? — Ще се споразумеете с господин Карасулиев. Той е широк човек и патриот. — Бих искал по техническите въпроси да разговарям с Вас. — Няма да Ви бъда от голяма полза. — Значи ще трябва да имам среща с господин Карасулиев, а това бих искал да избегна по редица съображения … — Ако виждате друг начин? — Княгиня Евдокия е в течение на моите финанси. Как мислите, няма ли да бъде по-добре господин Карасулиев да се срещне лично с нея? — Ако тя е в състояние да изясни проблемите и има съответните пълномощия? … — Напълно! — Тогава всичко е наред! Това беше краят на разговора помежду им. Една среща трудна и мъчителна и за двамата. Скарлатов гледаше през стъклената врата поляната пред вилата и гората, изправила се като тъмна стена отсреща. Вече настъпваше нощта. Цар Борис отново напълни чашите. Главата на Скарлатов беше приятно замаяна. Изглежда, че и владетелят се чувстваше добре от изпитата ракия. Двамата се чукнаха. — Обяснете ми, господин Скарлатов, защо винаги срещите между нас са били по някакъв повод, и то не от най-приятните? … — Имали сме и приятни срещи … — Позволете ми да не се съглася напълно с Вас … Сега, когато си спомням поводите и обстоятелствата на разговорите помежду ни, имам дълбокото убеждение, че са ставали винаги в сюблимни моменти от историята на България … — Съгласен съм с констатацията Ви, Ваше Величество. — Да, любезни господин Скарлатов … И това е така, защото над всички нас витаят висши сили, демони и ангели. А какво не бих дал да погледна напред в бъдещето … И аз, искаше да му каже Скарлатов, но замълча. Глава дванадесета
Една мъглива и студена утрин през декември 1938 година той получи писмото от Анастасия Карасулиева. Беше кратко и мило. Завършваше с думите: «Сбогом, Борисе.» Той се стресна, дори уплаши. Веднага скри писмото във вътрешния джоб на сакото. Ослуша се. Разбира се, Карасулиев отдавна бе дошъл в кабинета си и всеки момент щеше да влезе. Като ритуал, узаконен от годините, четиримата всяка сутрин пиеха кафето си и обсъждаха най-заплетените финансови въпроси, сделки или пък просто си разказваха забавни случки, водеха майтапчийски разговори, на каквито и четиримата бяха майстори! Друг път Скарлатов с удоволствие чакаше този час, но сега изпита панически ужас. Бързо облече балтона и без да се обади никому, излезе от Банката. Отиде в «Юнион-клуб». В тия часове на утрото той бе полупразен. Остана дълго време там, като размисляше как да постъпи и не намираше никакъв изход. Обядва в ахчийницата, където някога гуляеха с колегите от Службата по държавните заеми, но почти не се докосна до яденето. Изпи цяло шише вино. Време беше да се върне. Слава Богу, Йосиф бе излязъл! … Към три часа следобед изостреният му слух долови хлопването на врата. Борис стана. Отиде към бюфета и тъкмо си наливаше в чашата коняк, усети как вратата на кабинета му се отвори и затвори. Беше сигурен, че е Йосиф и на един дъх, за кураж, изпи коняка. Веселият и бодър глас на Карасулиев прозвуча: — Хванах ли те? Пиеш тайно, а?! … Борис си напълни отново чашата. Когато се обърна лице с лице към Йосиф, вече не можеше да владее изражението си. И Йосиф разбра. Веднага усмивката му слезе от лицето. Той имаше инстинкта за опасност на дивите животни и никога не се лъжеше. — Какво има, Борисе? Какво се е случило? Кажи, за Бога! В поведението му се чувстваше не само тревога, но и паника. Трябва да го успокоя на всяка цена, но как? … — Зле ми е — изтърси Скарлатов. — Лъжеш!
— Да умра ли, за да ми повярваш? Ако така продължиш, и това ще стане! Тогава вече ще ти падне камък от плещите … Нали аз ти преча и съм ти пречил в целия ти живот! … — Чакай, Борисе! Обясни ми … — Няма нищо за обясняване! Скарлатов вече влезе в ролята си и започна да се вживява в нея — възрастен, болен човек, получил сърдечна криза. Това явно личеше, защото в едната ръка държеше чашата коняк, а другата си бе сложил върху сърцето. Само в едно не беше сигурен тоя път — в публиката! … Не забелязваше това вживяване и вяра в играта на актьора, не усещаше въздействието на своите чувства върху публиката тоест — Йосиф Карасулиев. — Беше ли на лекар? — Лекар ще ме прегледа само в ковчега ми! … Карасулиев внимателно го поведе към фотьойла. Скарлатов тежко се стовари в него. Сега вече трябва да внимавам да не преиграя … От топлината, изпитото вино и коняк лицето му бе зачервено и изпотено. — Казват, че доктор Димитраков бил добър кардиолог. Нека ти направи кардиограма! — Остави ме, Йосифе. Иди в кабинета си! — Няма да мръдна оттук! — Тогава сипи си мастика сам и седни. Вече ми разминава … Йосиф си наля мастика и седна в отсрещния фотьойл. Дали успях да го заблудя? … Вероятно донякъде, каза си Скарлатов. Той повече не проговори. Използва кризата, която разигра, за да си тръгне за вилата. Едва успя да склони Йосиф да не го придружава. Но на другата сутрин, събрал сили, той проведе едно от най-мъчителните съвещания в живота си. Присъстваха Йосиф, Фархи и Динев. Пред тях той грубо и безцеремонно постави въпроса за заминаването на Карасулиев. Всички бяха удивени. Не се бе случило нищо особено, за да се бърза панически. Скарлатов трябваше да даде някакво обяснение и той го даде: — Не знам колко ми остава да живея. Искам да уредя и този въпрос. А после — аллах керим! … В тази плоскост проблемът не срещна съпротива. Йосиф се примири. Но следващата седмица инстинктът му отново заговори, че нещо не е в ред. А Скарлатов бързаше и бе зает денонощно. Наново съставиха екип от юристите на Чернаев, професор Иванов, Туше Динев и Фархи. Работеха в пълна тайна. Към края на седмицата всички договори бяха подписани в присъствието на нотариус. По официалния договор Търговската банка оставаше собственост на Скарлатов. Но другия договор съставиха сами и той се отнасяше до авоарите в чужбина. Именно него с много трудности успяха да заверят юридически в швейцарската легация с помощта на връзки, приятели и намесата на банкери от Швейцария. Скарлатов временно си отдъхна. Карасулиев не бързаше. Както домашните животни, свикнали със стопаните, къщата, двора и полето, страдаха, когато ги продадат на чуждо място, така и Йосиф страдаше истински. Той не си правеше илюзии, че светът ще се оправи скоро и ще се върне в България. Тук бе неговият дом. Тук бяха родени децата му. Тук направи своето състояние. Тук стана уважаван, известен банкер и богат човек с огромно влияние. Стигна се до нов скандал между двамата. Карасулиев отстъпваше педя по педя територията си. Даваше нареждания как да се пазят мебелите в апартамента и всичко останало … А то не беше малко. Фархи оставаше да живее в апартамента. Вилата в Несебър не пожела да продаде. Този човек искаше един ден да се върне в родината си. Последната караница избухна, когато Йосиф заяви, че първо ще отиде в Швейцария, а после в Холандия при Анастасия. С много усилия Скарлатов го убеди първо да отиде в Холандия. Когато го изпращаше на гарата, отношенията между двамата бяха твърде обтегнати. И може би щяха да се разделят без дори да си подадат ръка, ако Йосиф не го прегърна и три пъти целуна. Той отново му вярваше. И този суров мъж със стоманен поглед, интелигентен, умен, безскрупулен боец, който не се стряскаше от нищо, заплака, без да се срамува от слабостта си. На Скарлатов му се стегна гърлото. Въпреки че не дадоха гласност на заминаването му от България, на гарата в последния момент дойде Неделев. В негово присъствие Йосиф се окопити и не даде вид колко му е тежко. Двамата се отдръпнаха встрани и поговориха около пет минути. Последните думи, които каза Йосиф на Скарлатов, преди да се качи в купето, бяха: — Да не ти дава Господ, Борисе, някога да напуснеш Родината! … Много ми е мъчно. Бъди здрав! Влакът потегли и се скри след завоя, където бяха семафорите. Скарлатов тръгна към изхода. На площада пред гарата го чакаше Неделев. — Бих искал да поговоря с теб, Скарлатов … — За какво? — За всичко. — За всичко говорят в кафенетата айляците и си чешат езиците! — Ами ако намеря конкретен повод? — Ще почакаме, докато го намериш! Аз не се натискам. Той за пръв път го погледна от толкова време. Притворените клепачи придаваха на лицето му вид, лишен от каквито и да било чувства. Но следващите му думи го изненадаха: — Все пак Йосиф Карасулиев беше голям бизнесмен! Скарлатов насмешливо го изгледа. — Той не «беше» голям бизнесмен, а «е» гениален търговец! След тия си думи рязко се обърна и тръгна към колата, където го чакаше Спас. Искаше да походи пеша, но се принуди да се върне с автомобил, за да избегне компанията на Неделев. В началото на февруари 1939 година Скарлатов получи телеграма от Йосиф Карасулиев, че съпругата му Анастасия е напуснала този свят. Въпреки че очакваше такова известие, Борис все пак се надяваше, ако не на някакво чудо, то поне животът на Анастасия да продължи още. Тази красива, нежна жена, създадена сякаш всички с радост да се грижат за нея, се бе борила храбро със смъртта до последния си дъх. Скарлатов не се запита какво е преживявала в себе си и колко й е струвало това. Тя бе жена, съпруга и майка, сякаш въплъщаваше в себе си древната прародителка Ева. Нейният край показа и нейната сила. Мир на праха й! … В същите дни на февруари 1939 година последните остатъци от интернационалните бригади в Испания и Републиканската армия, съпроводени от стотици хиляди бежанци, се изтеглиха през френската граница. За фашистите дойде часът на разплатата. На 15 септември в 1,15 часа след полунощ Хитлер извиква при себе си в Берлин чехословашкия президент Хаха и министъра на външните работи Хвалковски. Подложени на нечуван натиск със заплаха за живота им, двамата подписват искания документ. Чехословакия без бой се предава на Германия. Сякаш някой изчистваше терена на Европа, за да го освободи за голямата битка, която предстоеше. През април Скарлатов получи шифровано съобщение от Ван Юлиус, последвано от такова на Йосиф Карасулиев. Ставаше въпрос за златния трезор на Банката. В пълна тайна, особено от германците, Швейцария се готвеше да изнесе в Америка всичкото си злато — както държавно, така и притежание на банките. Скарлатов даде своето съгласие. По-късно наистина швейцарците изпълниха проекта си с кораб, който тръгна от Шербург. Чрез този свой акт те сякаш уведомяваха Хитлер, че ако ги нападне, той не само няма да спечели нищо от тази инак бедна и планинска страна, но няма да намери и грам злато! С други думи — струва ли си една окупация на Швейцария?! … Тази зряла банкерска държава избра най-точния път, за да пресече апетитите и агресията на фашистите. След смъртта на Анастасия Йосиф се прехвърли в Швейцария. Там основа своята нова банка, наречена с името на тази в София — Търговска банка. И ето за трети път Йосиф започваше отново — първи път в Солун, после в София и сега в Женева. Подпомогнат дейно от своите събратя и най-вече от Мезон Щерн, той бързо се адаптира към новите условия и банката му почна да проявява нелоша активност. Скарлатов не можеше да желае нещо по-добро за себе си. Всичко запазваше и даже умножаваше. Личното му богатство бе на сигурно място, недосегаемо и по силата на предвечното правило — парите правят пари — щеше под ръководството на Йосиф да се уголемява. Получаваше известия и от Яна, но не винаги редовно, понеже тя пътуваше с археологически експедиции из разните континенти. Тя продължи успешно следването си в Оксфорд. Изглежда и Иван в Англия намери добър терен за музиката. Негови произведения се изпълняваха както в британските филхармонии, така и в много европейски градове. Гастролираше и като диригент. Имаше репутацията на самобитен талант в музиката. С баща си Йосиф остана в коректни, но не близки отношения. След смъртта на майка си получи неголямо състояние и се издържаше сам. За всичко това подробно му пишеше Яна. Йосиф бе във възторг от нея — толерантна към всички! Тя го познаваше и обичаше от дете, а и той я чувстваше като най-близък човек. Колкото и странно да изглеждаше, своите чисто финансови въпроси Йосиф разискваше с Яна при редките им срещи и тя мило и сериозно го изслушваше, дори понякога даваше съвети. Така той се опитваше да я въведе в работата си. Не криеше, че я смята за своя снаха в най-близко бъдеще и че много държи на нея. От Анастасия тя получи всичките й бижута, диамантената огърлица, обиците с едри индийски диаманти и старинната гривна, колие и брошка, но ги остави на съхранение у Йосиф в Швейцария, за да не посегне на тях при първа нужда. Изглежда отношенията между Яна и Иван бяха безоблачни и тя полека-лека поемаше своя товар в живота весело, радостно, с много надежди за светло бъдеще. До завършване на Университета в Оксфорд й оставаше година и нещо. Дъщерята на Йосиф — Евангелия, и Филип Ван Майерман живееха спокойно в Холандия. Карасулиев с присъщата си широта им помагаше, така че те нямаха притеснения. На 1 септември 1939 година, на разсъмване, германската армия нахлува в Полша. На 3 септември 1939 година Англия и Франция обявяват война на Германия. Дългоочакваният и отдавна подготвян световен конфликт започва. Походът на Хитлер в Полша трае само 18 дни. На 6 октомври той приема парада на немската армия във Варшава. Никога в новата история на човечеството една война не е завършвала толкова бързо, с пълно унищожение на противника. Започва ерата на блицкрига. Същата есен и Йосиф Карасулиев проведе своята акция, толкова дълго и подробно разработвана, сякаш в генерален щаб. Скарлатов знаеше твърде малко за сделката лично от Йосиф, а повече от Туше Динев и донякъде от Фархи. Но така и след години не можа докрай да получи пълна представа за нея. Никой не знаеше истината, с изключение на Йосиф. Историята започва така. Още преди да избухне войната, Англия, Франция и Америка ограничават вноса на стратегически продукти за Германия. На първо място, петрола. Но има и други, не по-малко важни суровини, без които германската промишленост, поставена на военна нога в пълен капацитет, не би могла да произвежда оръжие. Точно на тези суровини е сложено ембарго. Изглежда Йосиф и преди тази акция е участвал в доставка на манганова руда от Турция посредством своя малък пиратски флот, съставен от няколко танкера и товарни кораба. Когато става въпрос за военно производство, германците не подбират средства и начини чрез кого да си доставят суровините. Тук посредникът е Неделев. Осъществили благополучно внос от Турция, германците възлагат на Неделев задача да достави и обогатена хромова руда. По инициатива на Неделев се започват преговори и лицето, което ще осъществи сделката, е Карасулиев. И неговият сатанински ум разширява сделката до огромни размери. Германците са готови да плащат направо в злато или конвертируема валута. Може би в началото Йосиф не е влагал нещо лично, с изключение на жаждата за печалба. Но впоследствие, в резултат на случилото се със сина и жена му във Виена, с претърпените загуби от мина «Ураниум», той свързва чисто финансовата сделка с личното отмъщение. Понеже цялата доставка не може да се извърши по легален път, това улеснява много Йосиф. Той фрахтова товарен кораб с голям тонаж. Не дава нито лев от себе си! Германците плащат. Още в първите си стъпки той лъже и мами. Фактически корабът е едно старо корито, претърпяло неколкократни аварии, което киснело в пристанището на Анверс и носело само загуби, без никой да има претенции, а още по-малко желание да го притежава. Купува го на безценица. Събира опитни моряци от кол и въже, готови на всичко, регистрира кораба, но не при Лойд. Намира един отракан грък и тържествено кръщава кораба с името «Либертас» при едно от гостуванията си в Холандия и Белгия. Обогатената хромова руда доставят чак от Хонг Конг, близо до китайската граница, където са известните находища. Хромът е абсолютно необходим на германците за редица метални сплави, без които не могат да произвеждат оръжие. Освен това Карасулиев прави и осигуровка на кораба и екипажа в едно дружество за морски транспорт в Хамбург. И така, взел вече парите за покупка на кораба, за плащане на рудата и всички разноски по оборудването и ремонта на кораба, а също и за възнаграждението на екипажа, старото грамадно корито се добира някак си до Хонг Конг. Оттук започва вече голямата игра. На пристанището в Хонг Конг корабът остава толкова, колкото да бъде натоварен. Но с какво? … По всички данни товарът е бил обикновен баласт, нямащ нищо общо с хромовата руда. След това коритото с бавен ход потегля за Европа. Малко преди Суецкия канал и Червено море корабът се запалва и потъва при пълно безветрие и липса на вълнение. Екипажът се спасява до един! … Мястото на аварията е с голяма дълбочина, откъдето трудно би могъл да бъде обследван от водолази, камо ли изваден на повърхността. И така, след като приспада минималните разноски за покупката на кораба, малкия ремонт, заплатите на екипажа, пристанищните такси и таксите за регистрация, а също и първата вноска в осигурителната хамбургска агенция, в джоба на Карасулиев остава огромна сума в злато и валута. По същото време започва войната. Немците нямат никакъв достъп до Червено море, за да обследват обстоятелствата, при които е потънал корабът. Екипажът от международни авантюристи остава в Египет. Разследването е проведено от местните власти, настроени враждебно към германците. Така че Карасулиев получава и осигуровката — непълната, разбира се — но част от нея от самите германци. Йосиф още при замисъла на сделката проявява хитрост и благоразумие. Включва в нея с неголям капитал Неделев и неизвестното лице Хикс, под което трябва да се разбира цар Борис. Но лъвският пай остава за Карасулиев. Случаят е такъв, че не се отличава от престъпление или по-просто от пладнешки хайдутлук, но Карасулиев се е обградил отвсякъде и е недосегаем, а най-важното — парите са предварително преведени на негово име в американска банка. Цялата тая картина Скарлатов успя да сглоби дълго време след акцията, благодарение на Неделев, който бе запознат в детайли. Разбира се, този зулум даде отражение и лично върху Скарлатов и Търговската банка, защото бяха в държава и територия, с която се разпореждаха немците, а те никога нямаше да простят на Карасулиев, респективно на Скарлатов, въпреки че нямаха никакви преки доказателства срещу Йосиф. Една сутрин през декември 1939 година в кабинета на Скарлатов пристигна куриер от Швейцария. Срещнал големи трудности, докато се добрал до България, и продължаваше пътя си към Персия през Турция. Скарлатов, останал сам, отвори плика. Той съдържаше не писмо, а документ на името на Неделев, че същият притежава в Мезон Щерн крупна сума в швейцарски франкове, оставени на негово име от Карасулиев. Направи му впечатление, че праща документа лично до него, след като отлично знае отношението му към Неделев. Освен това липсваше документ за лицето Хикс. Три дни по-късно той можа да си обясни постъпката на Йосиф. Беше помислил не само за себе си, но и за Скарлатов. В кабинета му влезе, без да чука, Неделев. От заспалото му изражение бе останало малко. Той целият трепереше и заекваше, докато говори. — Скарлатов, смятам да Ви дам под съд! — Я се разкарай оттук, да не те изхвърля аз лично! Скарлатов даже се надигна от стола. Малко му трябваше да си изкара цялата насъбрана злоба от последните месеци. — Ще гниеш в затвора! — Аз казах ли ти нещо?! … И тогава Неделев се смали, смачка, стовари се на креслото и проплака: — На тоя свят трябва да има някаква почтеност! — Ти ли ми го казваш това?! … — Казвам ти го, защото ортакът ти Карасулиев е извършил престъпление и ще си плати! — Тогава не знам какво търсиш тук? Иди, хвани го, разкъсай го на парчета! … — И ти не знаеш какво е направил?! — Аз нямам нищо общо с Карасулиев, така, както и с теб! Скъсах навремето с теб, скъсах и с него. Толкоз! Ако няма какво повече да кажеш, изпарявай се! — Ти участва ли в сделката с хромовата руда? — Рудата и мините са твоя специалност! Тогава Неделев му разказа всичко, каквото знаеше, и не скри нищо. — Сам разбираш, че немците няма да оставят това така. Ще измъкнат Карасулиев, където и да се намира! — При положение, че той е овца като теб! Но той е вълк с гъста, блестяща козина! Удоволствие бе за мен да чуя как майсторски ги е изплъзгал. Гениален е! … — Предупреждавам те, че ще заведа дело срещу теб и Банката ти. Тогава много работи ще се разкрият и не на последно място комедията на скъсване, която двамата заедно разигравате. — Няма нищо да постигнете! — Поне ще ти разбъркам плановете и реномето! — Твоите даскали германците и Хитлер са те докарали до пълно оглупяване! — Ще видим! … Скарлатов измъкна от чекмеджето на бюрото плика от куриера и го посочи на Неделев. Размаха го пред лицето си. — Това какво е? Какво искаш да кажеш? — Нищо. Топло ми е, вея си … — Какво има в плика? — Чек в швейцарски франкове на името на големия приятел на Германия Стефан Неделев. — Лъжеш!
— Получих го преди три дни. Както виждаш, почтеността на Карасулиев е вън от всякакво съмнение! Той е изпълнил договора си с теб. Ела и се убеди сам! Неделев стана, отиде при бюрото и взе документа. — Няма смисъл да го късаш или гориш! Дубликат мога да получа за три дни от Швейцария и да го представя на немците! Излишно е! Остави го на масата! Неделев остави плика и документа на масата. — Седни! Давам ти пет минути да разсъдиш … Неделев седна. Беше унищожен. Сега вече наистина затвори клепки. Трябваше му съвсем малко време, за да разбере, че е в капан. Скарлатов мислено благодари на Йосиф за документа. Неделев с усилие леко отвори очи и каза: — Не аз, а германците ще ти отмъстят. — Що се касае до съдебна разправа, мога да ти кажа, че Карасулиев е предвидил и това. Чул ли си нещо за лицето Хикс, участвало в сделката с доста голям капитал? … Неделев трепна. Явно знаеше кой се крие зад хикса. — Тогава сам разбираш, че заплахата ти виси във въздуха. — А аз какво да правя, Скарлатов? Кажи, в името на старото ни сътрудничество! Помниш ли, когато те подкрепих в световната криза?! Сам нямаше да се измъкнеш, без моя помощ! … И това е вярно, помисли Борис. Реши да го успокои. — Драги Неделев, бедата не е голяма, а според мен и няма такава. По мои сведения при сливането ти с Кредитната банка те са ти глътнали всички чужди авоари. Прав ли съм? Неделев кимна с глава. — Сумата в швейцарски франкове на твое име не е малка за начало на бъдещата ти дейност. Понеже това, което имаш в момента, и това, което печелиш, е въздух и боклук! — Но вие ме изоставихте и изхвърлихте от играта! — Не ти ли се струва, че инициаторът беше ти самият? … — Искам отново да ме включите при вас. — А как, Неделев? Ще скъсаш с немците и пред очите на всички тържествено ще се завърнеш в Търговската банка? Виждаш колко е несериозно това! … — Говоря не за официалната страна на въпроса, а за тихите тайни сделки, за дейността на Карасулиев в Швейцария. Той има там банка, нали? — В случая не мога с нищо да ти помогна. Аз съм банкер в една малка, нещастна страна, където господстват марката и левът. Това ли искаш? — Искам долари или швейцарски франкове! — Този въпрос можеш да разискваш само с Карасулиев. — Карасулиев ме мрази. — Може и да те заобича, ако обстоятелствата се променят. — Но как? Те не зависят от мен! — С пълна почтеност! И ако само за миг разбера, че ровиш нещо срещу мен лично и Банката ми, ще бъда безпощаден. За да придаде по-голяма тежест на думите си, Скарлатов сложи в плика документа и го размаха. — И освен това от днес нататък при опасност за мен, Банката и моите сътрудници, за комплотите, замислени от немците, искам да бъда напълно осведомен и предупреден! Ясно ли? — Разбрах. А как ще мога да се присъединя към вас? — Сега не знам. Но при първата появила се възможност ще се помъча да убедя Карасулиев. За това е нужно дълго време и дела. Думите са вятър! — И ти няма да ме изоставиш в името на бащите ни, в името на нашето сътрудничество? След дълга пауза Скарлатов каза: — Няма да те изоставя. И в същия миг помисли, че Неделев щеше да му е нужен за в бъдеще и ще играе съществена роля. Той не можеше да обясни защо Неделев му е необходим, но с присъщата си банкерска интуиция бе убеден, че е така. На раздяла двамата си подадоха ръка. Скарлатов с облекчение помисли, че сега, когато е сам, без Йосиф, един Неделев би бил добър съюзник в периода, който предстоеше — един от най-мъчителните и страшните в човешката история. На 9 април 1940 година Хитлер започва агресия срещу малките северни страни Норвегия и Дания. И тук бележи блицуспех. За кратко време с незначителни сили завършва бързо окупацията им. Повече от половин година той формално води война с Франция, известна под името «Странна война». Действията се развиват на границата по линията Мажино и никоя от двете страни не предприема решително нападение. Осигурил си доставката на желязо от Норвегия и Швеция, Хитлер внимателно подготвя следващия ход — смазването на Франция. Планът за нападение, наречен План Гелб (Жълт план), е почти повторение на този от Шлифен през Първата световна война, с малки изменения. А той цели да се мине през Белгия и Холандия и се заобиколи линията Мажино, като от север се разбият френските войски. Но в последния момент младият офицер — началник-щабът на група армии «А», командвани от генерал Рундщед, успява да прокара своя нов вариант. Офицерът се казва Ерик Манщайн. Той предлага главният удар да се нанесе през Ардените. До тях свършва линията Мажино и въпреки планинската местност, тя е слабо защитена. Оттук право към Ламанш да се разсече френската армия на две и се ликвидира поотделно. Според този план операцията на север към Белгия и Холандия трябва да бъде само помощна. В началото на май 1940 година започва настъплението. Цялата кампания срещу Франция, Белгия и Холандия трае шест седмици. На 14 юни немските войски влизат в Париж. На 23 юни Франция капитулира. Светът е стреснат и удивен. Една велика сила е смазана за шест седмици. Английският корпус, изоставяйки цялото си снаряжение, напуска континента при Дюнкерк. Събитията следват своя ход и на Балканския полуостров. На 15 септември 1940 година в Южна Добруджа навлизат, съгласно Крайовския договор, българските граждански власти, а на 25 септември — българската армия. Добруджа се връща към майка България. На 1 март 1941 година България се присъединява към оста Рим-Берлин и Токио. На 6 април 1941 година германските дивизии навлизат в Гърция и Югославия през България. На 20 април, навръх Великден, българските войски заемат Македония, Тракия и Беломорието. България става най-голямата държава на Балканския полуостров. А българският цар Борис III получава титлата «Цар Обединител». На 22 юни 1941 година планът «Барбароса» влиза в действие. Немските армии нахлуват в Съветския съюз. В началото на октомври 1941 година немската армия е на 100 км от Москва. В края на ноември, след повторна офанзива, войските успяват да се приближат на 30-40 км от Москва и достигат най-големия си успех от началото на кампанията. Но спират напълно обезсилени пред столицата. На 6 декември става нещо необяснимо за германците. Съветската армия преминава в мощно настъпление. Немската армия, изоставяйки цялата бойна техника, с многобройни жертви, панически отстъпва. На 19 декември е снет от поста главнокомандващ сухопътните сили фелдмаршал Валтер фон Браухич и главнокомандващ става Хитлер. В резултат немците са отхвърлени далеч от Москва. Те загубват тази най-важна битка във военната кампания на Изток, а заедно с това и цялата война занапред. По същото време, на 14 декември 1941 година, България обявява «символична война» на Съединените щати и Англия. В края на юни 1942 година, стремейки се да върне отново инициативата на войната в свои ръце, Хитлер започва настъпление срещу Кавказ и Сталинград. В края на август немските войски достигат река Волга в района на Сталинград. Те почти превземат града, като за съветската войска остава един малък плацдарм. Но на 19 и 20 ноември последователно от две страни започва контра-настъплението на Съветската армия. Три дни по-късно германските части се озовават «в чувал». На 31 януари 1943 година фелдмаршал Паулус капитулира и се предава в плен заедно с остатъците от армията. Загубите на германците са около 1,5 милиона души, 3000 самолета и огромно количество друга техника. Нанесена им е смъртоносна рана. От този миг дните на Хитлерова Германия са преброени. Част трета
Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 5.65 Mb. Сподели с приятели:
|