Книга пета Жребият

— Скарлатов, ще отида да видя какво става … Не ти се стои цяла нощ на опашка, нали? — каза Неделев.

— Аз ще чакам тук.

Неделев с бързи крачки се запъти към храма. Скарлатов отмести поглед от него. Сега виждаше целия площад заедно с опашката и прииждащите от страничните улици мъже, жени и деца, водени от родителите си. Нямаше съмнение, тези хора никой не ги караше тук насила. Идваха сами. Да гледат сеир? … Едва ли. Много от тях плачеха. Тогава? … Защо са тук? Защо и ти си тук? … Аз все пак имам някаква причина. Познавах го от младини, когато беше още невинен. На няколко пъти личната ми съдба бе преплетена с него и царуването му. Но другите, които даже да са го виждали, камо ли да са разговаряли?! … Какъв им е този човек? Изпитват жалост, скръб? … Така ли ги изпращат до гроба техните събратя, с които живеят от детските години и се срещат всеки ден? Бедни, глупави и нещастни хора! Време е да се стреснете! … Цар Борис като частно лице изглеждаше демократичен, беше внимателен, дори кротък. Но като човек начело на държавата, олицетворяващ властта, никога не бе обичал демокрацията и що се касае до гражданските свободи, той сведе България далеч по-ниско дори от собствения си баща Фердинанд. Синът стигна дотам, че по негово време допусна да се извършат чудовищни престъпления, равни по жестокост само на турските зверства през робството. И така продължи до последния си ден с този Закон за защита на държавата, който позволява да се окачват даже деца на бесилките … С тази разгулна жандармерия, с тия ловни роти, които превърнаха войската в кърсердари! Виновен ли е? И Скарлатов си отговори — виновен е. Но на другия въпрос — защо обикновените хора се трупат, редят на опашки и чакат цяла нощ, за да минат край ковчега на този чужд за тях човек, не можа да си отговори. А може би не познавам достатъчно психологията на тълпата? … Изглежда тя също се различава от тази на отделния човек … Такива мисли заемаха съзнанието на Скарлатов тази нощ.

Неделев се върна с един от разпоредителите — млад подпоручик. Той ги поведе след себе си. Минаха не през входа, където се изнизваше опашката, а през една от страничните малки порти на храма. Когато влязоха, лъхна го тази типична миризма на тамян и горящи свещи.

Храмът «Александър Невски» имаше великолепна акустика. Някъде от балкона хорът тихо пееше в момента със затворени уста «Коль славен». Над басите се носеше фалцетът на дискантите. Подпоручикът ги поведе край опашката. Ето там, в полумрака пред мраморния трон, бе разположено тялото на Царя, осветено от трепкащата светлина на свещите. Хората мълчаливо минаваха. Художникът Щъркелов рисуваше царското ложе и августейшия покойник, разположил статива малко встрани към олтара. Когато Скарлатов мина край ложето, се спря, но само за миг и погледна познатото лице. Видя му се някак си вглъбено в себе си, с изострен нос, но така добре гримиран, че не личеше това, от което Скарлатов инстинктивно се отвращаваше — белезите на страданието. Един чужд човек, който вече нямаше отношение към никого на този свят! … Когато излязоха навън, Скарлатов с пълни гърди пое топлия въздух.

— Ако искаш, нека отидем у дома. Близо ей … — каза Неделев.

— Предпочитам да се върна в Банката.

— Имаш ли нещо против, ако те изпратя? Не ми се спи, а нощта е толкова приятна …

Двамата заслизаха по стръмнината на «Раковски» към «Дондуков».

— За мен е изненада тази скоропостижна смърт на Царя … — каза Неделев.

— Всяка смърт е изненадваща, независимо каква е.

— А преди две седмици срещнах Царицата и госпожица Надя Стоянова на разходка с колела — спокойни и весели …

— Той е бил винаги независим от семейството си.

— Скарлатов, от какво всъщност умря Царят?

— От страх.

— Дали германците не са го отровили? Носят се упорити слухове …

— Драги Неделев. Не знам защо хората са склонни да придават на властващите особи, докато са живи, несъществуващи качества, а при кончината им — особени обстоятелства, които са я предизвикали.

— Ти знаеш, че те доста често загиват от неестествена смърт. Вземи сръбския крал Александър, ексхерцога на Австрия Фердинанд, румънската кралица-майка … и не винаги съобщават кога са умрели.

— И това е вярно … За смъртта на Николай I в Русия са обявили четири дни по-късно, а Москва е научила чрез известия от Западна Европа. В това време редовно издавали бюлетини за влошаване на състоянието му, както съобщаваха у нас за Царя. А той може би отдавна е бил вече мъртъв …

— Освен това немците не го обичаха особено.

— Напразно! — каза Скарлатов. — Те трябва да му бъдат благодарни! Той не им създаде никакви трудности.

— И все пак запази евреите в България! Не скъса с Русия! Не изпрати войски на Източния фронт!

— Пак от страх, Неделев. Цял живот изкара в мъчителен страх. Страх от баща си Фердинанд, страх за династията, страх за престолонаследника, за младата си жена, страх от комунистите, страх от Хитлер … Общо взето — страх от бъдещето, а накрая страх от задгробния живот и Бога! … Той беше такъв, че даже пред него да се открият светли и радостни хоризонти, ще намери пак нещо, от което да се бои. Борис III никога не е бил щастлив човек.

Неусетно те стигнаха Банката. На Скарлатов не му се спеше. Той покани Неделев да влезе. Отвори им Спас. Този глупав дебел мъж се държеше така, сякаш е загубил най-скъпото същество в живота си. В коридора на Банката по свой почин постави маслен портрет в три четвърти на Владетеля с черна лента в единия ъгъл. Отнякъде бе измъкнал два високи бронзови свещника и денонощно горяха дебели свещи на тях, които той лично сменяше.

— Внимавай да не подпалиш Банката … — му каза Скарлатов.

Спас нищо не отговори. Той упорито доказваше скръбта както на себе си, така и на околните с мълчаливост, сериозност и тъпо изражение на застиналото си лице, стигащо до комизъм. Не, по него не мога да съдя защо другите хора се чувстват нещастни от смъртта на Монарха … И сякаш прочел мислите му, Неделев попита:

— Как ще обясниш скръбта на хората?

— Най-общо с това, че такава липсва, няма никакви основания за нея и си я измислят, всеки сам за себе си.

Скарлатов отключи тапицираната врата на кабинета си. Светна полилея, отвори стъклената врата към верандата.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Малко уиски.

Скарлатов му наля в една голяма водна чаша на дъното. Знаеше, че не пие. А на себе си половин чаша коняк. И сякаш за да си обясни сам феномена, който го занимаваше, той каза:

— Своя собствен страх Царят донякъде предаде и на народа. Като изключиш присъединяването на Добруджа, той със страх зае българските земи в Беломорието и Македония, а когато изпрати окупационен корпус за Югославия, бяха сълзи и сополи … Полковете тръгваха като на погребение. Плачеха войниците, плачеха изпращачите.

— Аз бях на изпращането … — каза Неделев замислено.

— Апропо! Даже най-глупавите генерали имаха малко повече доблест от него. Динев ми разказа речта на гарата на тоя главорез генерал Кочо Стоянов. Почнал с думите: «Господа! Навлизаме в чужда територия, където ни чака враг. Дръжте се така, както подобава на воини, тръгнали срещу неприятел! Нямайте милост към никого и нищо. Защото тази слабост би ни погубила.»

— Така беше …

— И ето този мундир, който по душевни качества можеш да сравниш само с най-отвратителните убийци, описани в «Записки от мъртвия дом» на Достоевски, този не-човек все пак има някакво достойнство и поема върху себе си цялата отговорност за бъдещите престъпления. А това е все пак нещо пред страхливото нищо на Царя! …

— Доблест в злодейството не е доблест, Скарлатов.

Скарлатов за миг се замисли.

— Може би е така, но страхливостта е най-позорното нещо за мен!

— И все пак. Царят сега е повече от нас, защото е Отвъд и знае тайната …

Борис се сепна от изненада и остави чашата си на масичката. Думите го удивиха. Никога не би предположил, че те можеха да излязат от устата на Неделев със заспалото лице. Колко незнайни неща крие в себе си наистина човекът, които вероятно и не подозира! …

— Но ти не се изясни за скръбта на народа — чу той гласа на Неделев.

— Да … не е скръб, Неделев, а също страх. В Италия има преврат, руснаците разгромиха германската армия, вторият фронт на съюзниците е на прага, останалото е въпрос на време! Страните от оста се колебаят. Идва моментът, когато всеки сам себе си ще спасява. И както живя в страх, така и си отиде в страх пред часа на разплатата. Най-общо е, според мен, че хората се боят от бъдещето и изразяват страха си под форма на скръб за нещо, което не ги касае. Те скърбят за себе си, за България, за бъдещето, а не за Царя! …

— Искаш да кажеш, че ще го забравят?

— Убеден съм! И утре същите тия хора ще викат: «Смърт!» и «Долу трона!». С изключение на някои искрени монархисти и чиновници от неговото обкръжение. Но те се броят на пръсти …

— А с нас, с мене какво ще стане? …

— Нима животът и печалбите ти зависеха от покойника? Та ти никога не си бил сериозен привърженик на династията.

— Мислиш ли, че ще загубя всичко?

— Защо не? …

— А ти?

— Да, знам. Отчитам грешката си. Винаги си повтарях едно и също — никога да не късам с Търговската банка! … Още покойният ми баща казваше това. Обясни ми, защо така стана? — попита Неделев.

— Защото искаше да бъдеш свободен, да докажеш не на себе си, а на мене на какво си способен. Искрено казано, ми завиждаше. А защо, и аз не мога да си обясня. Ти и в момента си най-богатият човек в България.

— С реалната опасност да стана най-беден! …

— Прави разлика, Неделев, и подреди опасностите според значението им! Най-важното е животът ти! Ето кое трябва да пазиш! После своя комфорт, храна, дрехи, покрив над главата и чак след това идват мините, фабриките, парите и печалбите.

— Без тях аз съм нищо! За какво съм се родил тогава, за какво работих?! …

— А знаеш ли, понякога си мисля, че ако имам една самостоятелна стая, скромна храна, облекло да ме пази от студа и много книги, бих бил щастлив. Животът ми, честно казано, беше една суета. Но суета от висш ранг! Аз имах всичко, което може да ти даде суетата. Познавам всяка нейна проява. Интересно би било с натрупания опит да разсъждавам върху този проблем в малката скромна стаичка … Защото той е общочовешки. Същото се отнася и до теб!

— Не ми е съвсем ясно какво говориш …

— И не очаквам. Но така е по-добре. На мене колкото ми е по-ясно, толкоз по-зле ми става …

— По-точно?

— Аз само казвам това, което чувствам …

— Трябва да ми помогнеш, Скарлатов. Длъжен си да го направиш!

— Направих каквото можах!

— Вземи ме на своя кораб. Нека и аз намеря място на завет — като поговорка го изрече Неделев.

— Добре би било да имаше такъв …

— Не можеш ли да се наложиш над Карасулиев?

— Карасулиев не е проблем. Един твой финансов успех и ще те приеме с разтворени обятия.

— Тогава кажи как да добия успеха?

— След като минат данданиите с погребението на Царя ще свикам съвещание в Банката в ограничен кръг.

— Аз ще присъствам ли?

— Да, ще присъстваш.

— Но те няма да се съгласят аз да вляза във вашата група.

— Ще се съгласят и знаеш ли защо?

— Не, те не ме обичат

— Повтаряш нещо известно. Но ако чрез тебе могат да спасят голяма част от състоянието си тук, в България, тогава ти ставаш необходим, макар и мразен.

— Би ли ми обяснил по-подробно?

— Ще трябва да почакаш аз самият на себе си да изясня нещата …

Втора глава

— Ако си дошъл да ограбиш Банката, не виждам за какво? Налични пари почти няма и не си заслужават! — пошегува се Борис и го покани да седне.

Приятелят му се усмихна. Двамата се настаниха във фотьойлите около масичката. Иванов запали цигара.

— Дошъл съм да те измъкна от клетката на лъва … — каза той и посочи с жест кабинета му. — Крайно време е да смениш плацдарма си за действие.

— Как? Да хванем горите и станем шумкари? …

Иванов дръпна няколко пъти от цигарата и се обви в дим. Борис забеляза, че е напрегнат.

— Виждал ли си скоро Драган? — попита го Скарлатов.

— Не съвсем … Пие като прасе!

— Това трябваше да се очаква …

Изведнъж лицето на Иванов стана сериозно.

— Борисе, ти чул ли си за Отечествения фронт? …

Значи затова е дошъл, мигновено помисли той и му стана интересно.

— Смяташ, че като съм се остракирал по собствена воля, нищо не знам, не виждам и не чувам? … Чул съм, разбира се! Но ако питаш от кого — такъв няма, извън Динев естествено. А ако питаш откъде — от чуждите радиостанции, и то с подробности. Мога да ти разясня платформата му, ако искаш …

— Любопитен съм да я чуя от теб — каза Иванов.

— Най-общо казано — обединение на всички демократични сили за национално спасение на България от фашизма, единна и въоръжена борба срещу него без оглед на социални и партийни различия, а след победата — конституционен избор на правителство и режим според волята на народа. Е?

— Горе-долу е така …

— Само че ние си разменихме ролите. Ти трябваше да ми я разясниш, защото си дошъл с тази цел, а аз да те слушам. Така ли е?

— Да. Предложиха ми да вляза в Отечествения фронт — каза Иванов с облекчение.

— Правилно са се ориентирали! И ти прие, нали?

— Да — твърдо каза той. — Но не без колебание.

— И сега са ти възложили задачата да те последвам?

— Да. И мисля, че правилно са се ориентирали и към теб …

— Няма да те питам кои са тия хора. България е един курник, а в него живеем доста отдавна, така че ако се поразмисля, лесно ще открия петлите …

— Същите хора ме помолиха да ти предам поздрави от Брезов, твоя приятел, който постоянно и живо се интересувал от теб!

— Значи е жив! Слава Богу!

Скарлатов искрено се зарадва. После се замисли.

— Как ли се е промъкнал между всички тия ужаси?

— Какво имаш предвид?

— Чистките, процесите, политическите салтоморталета на Сталин, накрая и нашествието на Хитлер! Малко ли са? …

Иванов нищо не отговори. Скарлатов стана и взе да се разхожда напред-назад по килима. Двамата мълчаха. Явно Борис беше развълнуван, а приятелят му стегнат.

— Би ли ми казал какви са били колебанията ти, преди да се съгласиш да влезеш в Отечествения фронт?

— Защо не? … Нямам какво да крия от тебе. По въпроса за въоръжената борба. Може би защото не съм комунист и нямам тяхната боева нагласа, но за обръщането на българската армия на този етап срещу германските окупационни части у нас мисля, че е повече в областта на мечтанията.

— Интересно. А какви са ти аргументите?

— Няма преди всичко команден състав за тая цел. Ех, може да се намери тук-таме по някой офицер, но по-голямата част са германофили. А и самите войници в своята маса сигурно няма да се бият, ако ги пратят срещу руснаците, но и не са достатъчно настървени от днес за утре да се бият срещу германците. Да не говоря в каква касапница и пепелища ще превърнат те България! … И въпреки всичко, в крайна сметка това е единствената перспектива за избавление! Разбира се, и идването на Червената армия, но това ще бъде нещо друго …

— А смяташ ли, че партизанското движение у нас е в по-изгодни условия? Загива най-жизнеспособната част на нацията, загиват интелигентни и чисти момчета и момичета …

— Тук въпросът е по-сложен … Ще ти отговоря с думите на Ботев — никой не може да спре тая глава, която е готова да се откъсне от плещите в името на един идеал. По-страшното е в случая отношението на властите към тях. Никога не съм допускал такава жестокост у българина спрямо българин! … Понякога сън не ме хваща!

— О, приятелю! Зверщината у нас има трайни далечни и близки традиции във всички слоеве на народа, включително и у тия с професорски титли. Да ти припомня ли девети юни?

— Няма нужда да се връщаме назад, Борисе. Научи ли какво е станало в Средногорието, в Родопско и къде ли не още? …

— В общи линии да, но без подробности.

— А те именно са потресающи. Един от ранените партизани извикал: «Стреляйте по-горе, защото ме ударихте в корема и още съм жив. Но ще умра като истински българин!» И думата българин не ги е стреснала. Отрязали на убитите главите, а после убийците — до един в пагони — играли хоро около тях, ритали главите, слагали ги в престилките на жените, на майките им, закачали ги на шиите като гердани, навирали ги в устите им … Как е възможно такова освирепяване! …

Настъпи мълчание. Скарлатов продължаваше да се разхожда напред-назад, наистина като лъв в клетка. Нещо тежко и неподвижно се настани в душата му. Лицето му потъмня, сякаш мрак бе паднал в кабинета. Знаеше следващия въпрос на Иванов и той не закъсня:

— Аз чакам твоя отговор, Борисе. Готов ли си да влезеш в Отечествения фронт?

Сега той се почувства на висок трамплин, от който трябваше да се хвърли в мътна и студена вода и не знаеше дали ще излезе чист. Но той не искаше да лъже и не можеше да изневери на себе си, дори с цената на душевни рани. И със свойственото си мъжество, с риска да получи презрението от последния си приятел, той отново — за кой ли път — събра сили и каза:

— Отговор няма.

— Защо, Борисе! — каза Иванов с дълбоко огорчение. — Твоето място е там!

— Аз отдавна нямам място никъде! Имам само капитали, имам Банка и не мога да ги изоставя!

— Това не може да бъде вярно, Борисе! Ти си се бил за тая земя, пролял си от кръвта си и си поставил дълга към Отечеството си над богатството, което неминуемо щеше да наследиш!

— Да, бил съм се. И сега не се страхувам да пролея кръвта си, както ти казваш. Не, не от страх!

— Тогава?

— Ще се опитам да ти обясня, а дали ще ме оправдаеш, е твое лично право, което задължава само теб.

— Слушам те, Борисе.

Скарлатов пое дъх.

— В такова хребетно време като нашето едни водят битка с пушки в ръка. Други ги колят. Трети избират пътя на вътрешната емиграция, но това е илюзията на щрауса, който си заравя главата в пясъка пред опасността. Останалото, масата, ако щеш, народът, както сме свикнали да казваме, е нещо единно, пасивно — стадо овце, което пладнува на сянка, глава в глава, като един организъм и не мърда. Нещо подобно на празното пространство в природата, без което обаче не могат да се свиват и разпускат телата …

— Момент … извинявай … Според древноизточната представа този вакуум, за който говориш, е с неизчерпаеми възможности, но просто е лишен от собствена инициатива. Успехът се крие именно в това, тези възможности да бъдат използвани!

— Аз обаче не съм никъде!

— А къде си?

— Аз съм Единак. Аз имам свой път на съпротива.

— Но, Борисе, никой не те кара да командваш рота за превземане на Двореца!

— Като банкер мога да помогна на Отечествения фронт! Но аз водя и ще водя до края си независима битка срещу фашистите, каквато вие не можете да водите!

Той млъкна и продължи да се разхожда, сякаш безсилен да стои на едно място. Иванов запали нова цигара и не нарушаваше паузата. Най-после каза:

— Само това ли е?

Скарлатов се поколеба и се спря. Трябваше да бъде искрен докрай. Това бе последният му истински приятел тук. Облегна се на камината и се обърна към Иванов:

— He. He е само това.

— А какво друго? По убеждения си бил винаги антифашист, а по практика — демократ …

— Именно.

— Не те разбирам. Твоето присъствие в Отечествения фронт би било напълно в духа на платформата му.

— Отечественият фронт е заповядан от Москва, нали?

— Да, макар да не се изразяваш точно, защото хората влизат в него доброволно. Освен това комунистите са най-активни и най-много жертви дават.

— И това е вярно. Именно затова искрено ги уважавам. Но позволи ми да не вярвам на тяхната политическа мъдрост и политическа толерантност.

— Чувал съм и по-негативни мнения от тебе за политиката изобщо!

— Възможно е. И все пак е необходим един минимум честност и в политиката! Всички велики реформатори са прилагали това правило, а що се касае до поколенията с общочовешки идеали, всички са поставяли равенство между политиката и морала. Само болшевиките престъпиха правилото и избиха всичките си съюзници.

— По-точно? Не ми е твърде ясно в какво биеш …

— Много просто! Аз не мога да повярвам, че един диктатор като Сталин, не по-добър от своите европейски колеги, може да бъде борец за демокрация! Отказали ли са се от световната революция? Не са! Отказали ли са се от хегемонията на марксизма като единствено правилно учение за цялото човечество? Не са! И въпреки че идеята за Отечествения фронт е хубава, полезна и верен изход за нас, аз не мога да се освободя от предположението, че представлява изкуствена патица.

— Но, Скарлатов! Те разтуриха Коминтерна! Светая светих за световния комунизъм! Какво искаш повече да направят? Да се откажат от идеала си?! Къде е сега твоята толерантност?!

— Не, не искам да се отказват от идеала си, но да не го налагат насилствено и на другите.

— Съветският съюз се наложи сам като сила, с която отсега нататък така или иначе ще се съобразяват всички!

— Именно заради това «така или иначе» се въздържам да възприема напълно твоята позиция, защото в това «така или иначе» е залогът на бъдещата цивилизация изобщо!

— Прости ми, Борисе, но подобно отношение днес означава да се отделиш от по-голямата и по-добра част на човечеството!

Изведнъж Скарлатов почувства как мисълта му като топка се удря в стена и се връща обратно. Изпита умора, отегчение, безсмислие. Но той уважаваше, обичаше, беше признателен на този човек пред него и се превъзмогна.

— Да, професоре … Но спомняш ли си Народния блок, който печално завърши с преврата на 19-и май само след тригодишно съществуване?

— Да. Последният период на демокрация в България!

— Спомняш ли си депутатите комунисти с двойно партийно членство — легално в Работническата партия, която представляваха в Парламента, а нелегално — в конспиративната Комунистическа партия. Тогава те от трибуната на Народното събрание всеки път ни атакуваха и ни слагаха всички останали в един кюп с фашистите. Защото Сталин беше разделил света на болшевики и на фашисти — вътре бяха и селяните, и социалдемокрацията, и буржоазията, и плутократите, и християните, и кой ли не! …

— Да, четях с интерес дебатите в Народното събрание …

— Но през 1932 година те нямаха друго, освен трибуната на Народното събрание, и въпреки това не се съобразяваха с нищо и никого! Сега комунистите ще имат сила, власт, Червена армия зад гърба си и славата на жертви и победители. Те ще използват и неограничените възможности на вакуума, за който спомена. Те няма да се задоволят с демокрацията и ще искат неразделна власт по подобие на съветската.