Книга пета Жребият

В края на ноември дългоочакваната от Неделев конференция се състоя. Присъстваха Скарлатов, Неделев, Туше Динев и Фархи. Фактически четирима души срещу един, като се смята и Йосиф, чиято сянка витаеше доста реално в кабинета. Неделев без особена съпротива се съгласяваше с всичко, което те искаха. Дружеството фиктивно премина на негово име. Закупените тютюни както от него, така и от Фархи, ставаха общи, заедно със складовете за манипулация, експертите и цялата изкупвателна мрежа, създадена от двамата. Но тук имаше една важна подробност, която Скарлатов прокара. В действителност той ограничаваше дейността на Неделев само до техническо лице. Без разрешение на Фархи, респективно на Динев, той нямаше право да предприема нищо самостоятелно. Неделев трябваше само да изкупува, да складира тютюните и се занимава с цялата техническа част на акцията, а това бе огромен труд. Второто искане на Скарлатов беше Неделев да изостави ръководството на останалите си немалко на брой предприятия и се съсредоточи върху задачата. За тази цел присъствието му в Беломорието, с резиденция в Кавала, беше абсолютно наложително. Тук той се възпротиви. Трудно му беше да се откаже от каквато и да била собственост. За разлика от Йосиф, който успя да се пребори с този инстинкт, Неделев нямаше тази гъвкавост на ума, нито прозрението на търговец от висш ранг, какъвто бе Карасулиев. И все пак Скарлатов успя и в това си искане. Помогнаха му обстоятелствата. На 15 ноември 1943 година София бе бомбардирана. Разрушенията и жертвите не бяха големи. На 24 ноември бомбардировката се повтори. Тези две събития изкараха от релсите Неделев. Една негова малка фабрика в квартал «Надежда» бе разрушена и имаше жертви. Скарлатов вече грубо му разясни, че същото очаква и останалите му предприятия. Чак тогава Неделев капитулира. Да има в базата на Беломорието такъв организатор като Неделев бе щастие за каквото и да било търговско начинание. Неделев замина за Кавала. Скоро разгърна огромна дейност и създаде небивала в страната изкупвателна мрежа. Повлече след себе си и голямата част от останалите истински тютюневи търговци, а не новоизлюпилите се в годините на германската окупация. Те и не му трябваха. Така още в края на 1943 година Скарлатов реши въпроса с натрупването на тютюните и вложи огромни капитали. Но оставаше не по-малко важен и въпросът как те да се изнесат, и засега не виждаше изход. Може би Йосиф щеше да го намери? На това се надяваше!

След бомбардировката на 24 ноември Скарлатов почти насила накара Фархи да се пресели във вилата му в Княжево. Така двамата всеки ден слизаха с колата на работа. Фархи беше деликатен човек и с нищо не пречеше и не се натрапваше. С него се живееше добре. Разказваше истории от търговията в Турската империя с неподражаемо майсторство и вечер, седнали пред камината, това отпускаше и успокояваше нервите на Скарлатов, опънати до скъсване. Бомбардировките над София се повториха на 10 декември и на 20 декември. Така наречената «символична война», която българските политически глупаци обявиха на Англия и Америка, вече ставаше реалност с разрушения и трупове. Малко преди Нова година Скарлатов получи по куриера устно съобщение от Йосиф, че ще го чака в Истанбул, където ще бъде на 5 януари 1944 година. Тъй като имаше някакви неуредени сметки с Отоман Банк, Скарлатов ги използва за предлог. Дали щяха да му попречат? … Едва ли. Отношенията с Турция бяха сравнително добри и железопътната връзка редовна. Туше Динев бързо уреди паспорта му.

Предстоящото пътуване не остана в тайна от домашните. Пръв в кабинета му пристигна Спас. С много мънкане и увъртания каза, че за двете коли, които имат, трябва да се доставят гуми. Общо десет. С резервните части се справял добре, но гумите били износени и скоро колите щели да спрат.

— А колко тона бензин и масло искаш да ти донеса в шепата?! — избухна Скарлатов.

Но след като помисли малко, разбра, че е несправедлив, и отбеляза в тефтерчето си акуратно поръчката — брой на гумите, размер и качество. Същата вечер Неда, изчервена от притеснение, го помоли, ако може да донесе чер пипер, кафе, чай и какао, а също и други подправки, каквито намери за добре. Скарлатов записа и тази поръчка. Но най-много го учуди Фархи. С много заобикалки той пожела да му купи от Истанбул таке — единствената шапка, която носел. И да бъде тъмносиньо или черно. Даде му и номера. Неговото било старо, а хубаво таке в България не можел да намери. Борис се усмихна. Ето той, банкерът, който не се интересуваше от домашните работи, сега се почувства отново патер фамилиас. Само Туше Динев не пожела нищо. Но Скарлатов си отбеляза, че ще трябва да изпълни не само тия поръчки, а да донесе подаръци на всички. България се бе откъснала от целия свят, обедняла, оголяла. Когато на другата сутрин отиде на работа, не очакваше посещение, което ще го вбеси.

Седеше в кабинета на Банката. Липсваха въглища и отопляваха само залата с гишетата и двата кабинета. Но отоплението бе недостатъчно, ето защо Скарлатов бе с наметнат балтон. Влезе Спас и съобщи, че господин Разбойников е дошъл.

— Сега не мога да го приема!

Спас, вместо да излезе, остана и глупаво го гледаше, като по навик местеше тежестта на тялото си ту на единия, ту на другия крак.

— Какво се пулиш?

— Приемете го, господарю …

— Абе аз казах ли ти нещо?! …

— Господин Разбойников донесе луканка, пастърма, суджуци, прясно месо, захар, брашно, яйца, три кокошки, един оскубан пуяк и едно очистено прасенце.

— Бакалница ли ще отваряме? Да се маха заедно с донесеното!

— Ами при тоя глад, господарю … И да знаете само колко е много! … Сега го стоваряме от колата му.

— Искаш да помогна и нарамя чувала с брашно?

— Все пак носи човекът, що не го приемете …

Скарлатов въздъхна.

— Да бъде волята ти!

— Първо да стоварим багажа …

Навън се чуваше тропот. Борис дръпна завесата. На двора две млади, едри момчета пренасяха чувалите и вързопите от колата под личното ръководство на самия Разбойников, облечен в огромния си балтон, подплатен с кожи, и с килната мека шапка. Беше неимоверно надебелял, с червендалесто лице. Пиян е като скот … — каза си Скарлатов. Отвори вратата. Разбойников се спусна към него, наведе се и му целуна ръка. Борис не можа навреме да я изтегли. Двете селянчета подреждаха багажа в единия ъгъл. Разбойников се отмести, за да може Скарлатов да види колко много е донесъл …

— Господин Скарлатов. При този глад аз купих чифлик! Ей такива здрави селянчета го работят! Сега имаме всичко за плюскане! Донесох ти, колкото колата можеше да издържи. Поотслабнал си … поотслабнали сте … Казвам си, тия софиянци ще изпукат от глад. Иди, Разбойников, да ги нахраниш, понеже за акъл като тоя на господин Скарлатов трябва специална храна! … Взехте ли чувалчето със захарта? — обърна се той грубо към селянчетата.

Двете момчета кимнаха.

— Елате в кабинета ми, Разбойников.

Скарлатов затвори вратата. Седна във фотьойла. Но Разбойников остана прав и в ръка държеше луксозно, кожено куфарче. Той бръкна във вътрешния джоб на огромния си балтон и измъкна бутилка френски коняк.

— Ще дадете ли чаши, господин Скарлатов?

— Не ми се пие.

— Тогава наздраве!

Разбойников надигна шишето и отпи голяма глътка. С опакото на ръкава си обърса червените устни и сякаш да се оправдае, каза:

— Сега аз в тия времена се поддържам само с коняк!

— Седнете, Разбойников!

Той се стовари на фотьойла и остави куфарчето в краката си на килима.

— Да чуем за какво си дошъл … Вероятно пак ще купуваш машини за нова фабрика?

— Нищо няма да купувам!

— Интересно … Габровец да се откаже от печалби в тия мътни времена?! …

— Там е работата, господин Скарлатов! Дойдох да се посъветвам, понеже си умен колкото хиляда Разбойниковци. Нали знаеш, бях в Германия. Оттам се връщам …

— Нямам честта да знам!

— Край на Германия! Всичко е на пепел! Прекарах като къртица все в подземията и набрах страх за цял живот. Едва се измъкнах жив.

— И как виждаш бъдещето?

— И нас ни почнаха с бомбардировките. Ще стане като Германия всичко на сол!

— Когато габровец носи подаръци, ще иска хилядократно повече и значи е здравата натясно …

— Колко свободни пари имам, господин Скарлатов, във Вашата банка?

— Около петдесет милиона.

— С които мога да си избърша …

— Е, чак дотам ….

— С тия пари ще си купя ножчета за бръснене. Един метър плат не мога да измъкна от фабриката! Германците ни мерят до сантиметър всеки топ.

— Доколкото може да се вярва на слуховете, въртиш голяма търговия и си станал некоронован император на черния текстилен пазар.

— Аз искам да съм индустриалец, а не черноборсаджия!

— Каква е разликата днес?

— Господин Скарлатов, Германия се срутва. По нея България. Фабриките ми ще станат на пепел. Парите вече са талаш. Помогни ми!

Скарлатов го погледна. Не можеше да разбере дали блясъкът на зачервените му очи е от пиянство, или се вълнува.

— А по кой начин?

— Искам да запазя поне парите си.

— Те не са изгорели и са тук, в Банката!

— Не ме разбра, бай Борисе. Става дума за другите пари. Такива, каквито са вашите долари, лири-стерлинги, швейцарски франкове. Нещо скрито-покрито за черни дни! …

— Разбойников! Аз все още съм склонен да ти простя обръщението към мене с титлата «бай», поради природната ти простотия. Но ако богатството ти позволява да бъдеш с другите хора арогантен, в мое лице не си улучил тактиката си. Вдигай си парцалите и се разкарай оттук!

Изведнъж Разбойников се смали. Ръцете му взеха силно да треперят.

— Прости ми, бай … Простете ми, господин Скарлатов. Вие ме създадохте, Вие ме вдигнахте на крака! Ще позволите ли да падна?

— Това зависи от теб. Сега всеки сам себе си спасява.

— Тогава вземете моите милиони.

— Какво ще ги правя?

— Каквото с Вашите. Нали Вие някога казахте, че Банката има своите задължения към клиентите си. Аз в живота си друга банка не съм сънувал! Нали Вие казахте, че сме като Ваши деца, а Вие наш баща?

— С моите камъни по моята глава! Е, добре, Разбойников. Аз самият не зная какво ще правя с парите си. Може би ти ще ми кажеш?

— Превърнете ги в долари!

— А как?

Разбойников вдигна куфарчето, сложи го на колене, а после го отвори. Виждаха се акуратно подредени пачки банкноти — повечето долари, но имаше и английски лири-стерлинги и швейцарски франкове.

— Златото в кюлчета, монети и бижута е в едно чувалче в колата. Да го донеса ли? Щом като аз, Киро Разбойников, успях да изкупя това, Вие, господин Скарлатов, сигурно правите чудеса!

— И си дошъл с тоя куфар и торбата злато чак от Габрово през постове, охрани и мостове?!

— Нека се опитат да пипнат нещо!

Разбойников бръкна във вътрешния джоб и извади един маузер.

— Зареден е, с махнат предпазител …

— Човече, ти си идиот! И ако те хванеха, щеше да кажеш, че носиш всичко това при мен?!

— С моите селски момчета от нищо не ме е страх. Нека някой се похвали, че е взел от мен една игла насила!

Скарлатов се замисли. Всъщност това, което прави Киро Разбойников, не е никак безумно, въпреки примитивността.

— Мисля, че не си сгрешил! Продължавай по същия начин!

— Но аз имам милиони! А това са само трохи! Какво ще стане с тях?

— Разбойников! Ти си мой клиент. Попаднали сме в тежки времена и трудна зона. Ще се погрижа, доколкото мога, не само за моите капитали, но и за тия на клиентите. Вероятно загубата ще е огромна.

— Никаква загуба не е огромна в тия години! Лев да е, във валута да е! На всичко съм съгласен! А пари … като шума. Изнесете ги тия пари! Не ги давайте на немците! Даже мене да ме няма на тоя свят! Тяхната …

И последва псувня. Разбойников се развълнува. Извади пак бутилката от джоба си.

— С Ваше разрешение, господин Скарлатов.

Той отпи няколко глътки, сякаш пиеше вода.

— Тръгвай веднага обратно заедно с куфарчето си! Когато стигнеш в Габрово, веднага ми се обади по телефона, защото ще те мисля.

— Не се безпокойте, господин Скарлатов …

След като си замина, тревогата не напусна Скарлатов. Ето, първо Неделев, после Разбойников, а след това всички останали ще молят за помощ … Българските търговци този път жестоко сгрешиха. Невероятните печалби от войната дотолкова ги заслепиха, че вместо първи да съзрат опасността, която идваше, очите им бяха поразени сякаш от перде. И най-простият селянин или гражданин още от деня на хитлеристкото нахлуване в Съветския съюз, независимо от първите победи, бе наясно с окончателния край на Германия, като правеше аналогия с нашествието на Бонапарт. А сега търговците не искаха да си платят грешката. Желаеха да се измъкнат здрави и читави със запазени капитали. Каква илюзия! … Те щяха да хленчат, да се молят, да превиват гръбнак пред Скарлатов и някои други делови мъже, чиято прозорливост поне не ги завари неподготвени за събитията, които последваха. «Парите на глупаците по право принадлежат на умниците», повтори си банкерът Борис Скарлатов мисълта на Балзак. А българските търговци в тежки ситуации се показаха незрели хора.

Глава пета
Оставаше повече от седмица до заминаването му в Цариград. Реши да си почине и прати Неда и Спас да прекарат дотогава на село при домашните им. За Нова година искаше да остане сам на вилата. Фархи бе поканен от Динев. Неда му бе приготвила всичко необходимо. Вечерта срещу празника Борис пи коняк, почете малко Писмата на Сенека до Люцилий и слуша радиостанциите на Европа до късна нощ. Чу на български по Радио Лондон познатия глас на мистър Маркъм, който бе напуснал страната преди войната. Той остана демократ-антифашист. В радиопредаването оприличаваше България на Вазовия дядо Йоцо, който стои на скалата и гледа сега как се нижат в пролома влаковете и изнасят за Германия потния труд на народа или карат оръжие срещу братята руси … А после Скарлатов се замисли за предстоящата среща с Карасулиев. Съзнателно отбягваше да мисли за Яна и за всичко, което бе болезнено място в душата му. И както друг път, така и сега пак си повтори — ако имаше нещо лошо, Йосиф непременно щеше да знае и щеше да ми съобщи … Значи и Яна, и Иван са живи … Дано Бог е милостив! … С тези мисли заспа.

Но Неда и Спас не се върнаха в уречения ден, нещо, което за пръв път се случваше. Реши да изчака още, без да звъни на село. На другата привечер, когато Динев ги остави с Фархи пред вилата с колата, видяха, че прозорците на трапезарията светят. Фархи веднага се прибра в стаята си, а Скарлатов се отправи към домашните … Още в коридора чу плача на Неда, а после Спас, който викаше:

— Стига си вила! … Да се утрепеме ли?! …

Гласът му беше пресипнал. Скарлатов се появи на вратата.

— Какво се е случило? — попита той разтревожен.

Неда беше в черни дрехи, а Спас необръснат. Тя вдигна престилката си и захлупи лице в нея, като се стараеше да не издава звук, но не можеше и без да иска, скимтеше. Раменете й се тресяха. Спас тъпчеше на едно място посърнал и мачкаше шапката в ръката си. Двамата мълчаха.

— Ще ми отговорите ли какво е станало?

— Господарю … — вдигна глава Неда, и хълцайки, каза: — Изпребиха половин село и запалиха пет къщи, и на сватовете също … — И тя зарида на глас.

Обади се и Спас.

— Дойдоха в Скарлатово жандармерия, контрачетници и ловна рота. Настаниха се в училището, в читалището и в общината. Взеха офицери и по квартирите. Искаха да влязат в Сарая, но кметът и аз не позволихме и те не посмяха насила.

Така на пресекулки от описанията на двамата пред очите на Скарлатов се разкри страшна картина, за каквато беше само чувал откъслечно, от трета ръка. А сега това бе станало в крепостта на рода му.

Оказа се, че десетина души от селото избягали в Балкана. Имало между тях две «женски», по думите на Спас, ученички и син с баща и майка барабар. С тях и братът на снаха им. Останали при сръбските шумци още две войничета от село, а имало едно момче и в затвора. Повечето били деца на земеделци, които Борис познаваше още от времето на Народния блок, когато Земеделският съюз спечели доста привърженици в Скарлатово, особено след като Борис престана да се кандидатира за депутат. А другите били комунисти. Властта държала семействата им под око, увеличили стражарите и душела много, но не ги закачала още от страх пред него и славата на стария банкер. Това използвали шумкарите и имали доста ятаци. Тия дни разкрили и една малка изба с оръжие. Но никой не ги издавал. Обаче партизаните превзели съседното село Добри дел, изгорили архивите на общината, държали речи пред селяните и се оттеглили. Властта побесняла. Блокирали цялата местност, водили сражения и нахлули като башибозук в Скарлатово. Един полковник събрал всички и рекъл:

— Авантата от Скарлатбейството свърши! Край на летовището! Ако не кажете къде са шумкарите и кои са ятаците им, жалвайте се на Господ!

Никола, млечният брат на Яна, който се прибрал за коледната ваканция, се възмутил:

— Как може така да се изразявате за господин Скарлатов!

Поручикът до него му ударил шамар. Никола се разплакал и казал:

— Аз съм бранник! Как смеете! …

Но един жандармерист изпсувал:

— Вашата мама бранническа, дето все на топло седите! …

Едва го отървали и го върнали обратно в Сарая.

И се започнало … Арестували семействата на всички, дето са хванали горите, барабар с бебетата и други, заподозрени като ятаци. Затворили ги в зимника на общината. Ни хляб, ни вода, ни по нужда. Кметът протестирал, но го заплашили, че и него ще вкарат. Довлекли труповете на убитите и ги проснали пред общината, а ранените вкарали в училището. Там водили разпитите и на задържаните, под портретите на светиите и будителите. Редували се агентите и офицерите. По седем часа ги разпитвали.

— Какви чинове бяха? — попита Скарлатов.

— Всякакви — каза Спас. — Бяха се събрали и от околните пунктове — фелдфебели, подпоручици, поручик, капитан, майор и полковник.

Издевателствали и пиели. Спуснала се в селото една група от непознати четири момчета и едно момиче, които се били изгубили от отряда. Останали на няколко кори хляб и сняг. Цървулите им замръзнали. Научили, че властта няма да закача тия, дето се връщат доброволно, и решили да се предадат. Смазали ги от бой. Капитан Дренков си скъсал кожения бич по лицата им. Едно от момчетата било петнадесетгодишно. Попитали го обича ли България. Тъй вярно, господин офицер, рекло то, и съм готов да умра за нея. И тоя го застрелял на място. Другото момче било гимназист. Поручик Минев го попитал знае ли «Илиадата». То рекло, че знае. Ами троянска колесница виждал ли си? Не съм. Сега ще видиш … И го вързали за краката към една камионетка отзад и дали газ. Тялото му подскачало като чилик, докато нищо не останало от него. Най-много си изпатило девойчето. Съблекли го, гаврили се, забивали й стъкла, пърлили я с хартия. Едно от войничетата, дето им прислужвало, не издържало и се хвърлило към офицера.

— Недейте, господин капитан, грехота е …

Капитанът го хванал за яката на куртката и силно го завъртял, та му изпопадали копчетата и войничето се навело да ги събира. А поручикът му рекъл, че на умрял човек копчета не трябват, и го откарали в зимника. Накрая хвърлили трупа на девойчето при другите навън и един жандармерист изрязъл с нож на челото й «Зверче». Всяка вечер след гуляй и пиянство измисляли нови зулумлуци. От ненавист към населението заповядали да взимат храна, без да плащат. Забранили на фелдшера да превързва раните на ранените, които вонели. А при задържаните довели отнякъде един пунктов лекар, задето оказал първа помощ на някакъв партизанин. Не пощадили и труповете пред общината. Жандармеристите ги съблякли, рязали им носовете, ушите, краката, мачкали гърдите на жените, скачали с подковани ботуши върху коремите им. Накрая друг жандармерист грабнал някакъв копач до стената и почнал да им реже с него главите. Дори се снимали пред тях за салтанат. Нито един от арестуваните не пожалили и всички минали през «гърлото», както нарекли училището. Биели ги с кривици, с колани, с каквото попадне. Не им давали вода, а солен разтвор. Настървили кучета срещу тях и едно изръфало бузите на един ятак. Забивали им пирони в подутите от бой крака. Накарали лекаря да им декламира докторската клетва, а после го извели гол навън и го обливали с вода, докато се превърне в леден паметник, за да приличал на Хипократ. Вечер господата палели огън на двора и играели пияни около него. Веднъж извели жените на ятаците и ги накарали да порипат нестинарско хоро върху жаравата. Цяла нощ било плач и писък по селото. На сватята им цъфнала ръката от бой. Оскубали й косата и я пускали и вадили от герана. Неда непрекъснато хлипаше и повтаряше като в транс: «Спасете ги, господарю …» На комшиите убили ранения им син пред очите. Но най-страшно било, когато капитан Киселийски изтръгнал от ръцете четиригодишното детенце на една ятачка, която не искала да го пусне, и го ударил в едно стебло до смърт. Половината от задържаните върнали обратно в ареста, а другите закарали някъде и повече не се върнали. Чуло се за тях, че са изкопали сами гроба и един рекъл на кмета да ги зарият добре, та да не се гаври врагът с труповете им. Като ги стреляли, един бил недоубит, но го заровили жив. Спас и Неда се забавили, понеже първите дни не пускали никого, но накрая им позволили да си вървят … На кмета рекли, че трябва да се избиват и невинните, инак щяло да стане късно …

На сутринта, когато Спас ги откара с Фархи на работа, Борис му нареди да отнесе пакета с писмото и медалите в Двореца и му заяви, че за днес е свободен. Този път Скарлатов отказа ритуалното пиене на кафе със сътрудниците си и помоли да не го безпокоят. Прибра се на вилата с такси късно през нощта. Прозорците на трапезарията светеха. Неда го чакаше. Той влезе и каза: