Книга пета Жребият

Тогава Скарлатов си помисли — този човек е или новоизлюпен пророк, или е мечтател, или е луд … В същия момент мъжът на катедрата наново млъкна. Настъпи пауза, която му се видя доста дълга, после старецът произнесе: «Този човек не е нито новоизлюпен пророк, нито мечтател, нито луд. Друг горе говори чрез него и това, което казва е вярно и ще стане, защото сме в Деня Господен! А сега можете да питате каквото желаете …» Скарлатов целият трепна и докато другите почнаха да му задават въпроси, бързо излезе навън. Та той прочете точно мислите в ума ми, удивен си каза Борис. Беше силно заинтригуван, смутен и реши, че ще мине и друг път да побеседват лично. Но не успя. Битката за оцеляването на Банката го завъртя в своята вихрушка и прахът й покри в паметта му този случай.

… Сега лежеше на Самотния връх, отново изпълнен с любопитство. Изведнъж усети, че бе станало съвсем тихо и не се чуваше никакво пеене. Колко бих бил щастлив, ако можех да вярвам като този човек! — помисли си Борис. Той се надигна и забеляза, че цялата група стоеше още там. Облегна се отново на скалата и се загледа в едно жълтурче. Но тъкмо посегна да го откъсне, и ухото му долови един далечен женски глас, но ясен и звънлив в планинското безмълвие.

— Учителю — питаше почтително жената, — защо Господ е допуснал тия злини в света и едни грешат, а други не?

— Всичко това хората го направиха — отвърна спокойно старецът, — а го приписват на Бога. Той дава свобода на всички. Дава свобода и на комара да те ухапе и смуче кръвта ти, но ти дава право и да го бутнеш. Бог толкова високо поставя свободата, че не е могъл да не даде право на Творението си свободно да избира между Доброто и Злото, дори с риск то да се опълчи срещу Него. Защото само свободата рано или късно ще го върне към Създателя му. Злото сега е събрало всичките си бранници и върлува повече откогато и да било, защото идва краят му. Сегашната епоха се нарича връзване на злото в света, за да се тури ред и порядък в него. Зло в добро не можеш да преобърнеш, но можеш да го заместиш. Затова в срещите си с него не мисли, че ще го унищожиш, понеже е невъзможно, а дай път в себе си на Божественото. Тогава то само по себе си ще изчезне. От него ще се освободиш, като го обикнеш.

Човекът замълча. Скарлатов се напрегна, после наново чу гласа му:

— Сестро, ти искаше още нещо да ме питаш. Не се смущавай …

— Да, Учителю — обади се жената. — Понякога се чувствам изоставена и не само аз, а като че целия свят чувствам изоставен …

Борис се усмихна. Колко познато му беше това чувство! … Да чуем сега другата равносметка. Аз не можах да я направя, си каза той.

— Нима светът по времето на Христос е бил по-добър? … На някои хора е дадено да се учат от собствените си грешки. Ако им се говори, няма да разберат. Целият живот е все откриване на изгубените работи … — чу Скарлатов човека сякаш в отговор на себе си.

— Ние мислим, че Бог ни е забравил. Не, ние сме го забравили и вече не знаем как да се върнем към него. Затова и страдаме. Хората винаги ще бъдат деца на Бога, който ги обича не защото са толкова добри, а защото е милостив към тях. Трябва да се прави разлика между страданията от изпитание и страданията от изкушение. Не могат да се избегнат изпитанията, в които се проверява силата на доброто в теб. Но могат да се избегнат мъките от изкушенията на властта, на парите и другите пороци. Само възмъжалите души се подлагат на изпит. Ако го издържиш — кръстен си! Ще страдаме, докато се усъвършенстваме. Страданията са сенките в живота. Те, както и грехът, показват, че човек е влязъл в разрез със законите на Разумната природа. Съвременните учени искат да реорганизират най-напред човечеството, после обществото, след това дома и най-накрая човека. Този път е неправилен. Съберете хора, които нищо не разбират от музика, и се опитайте да образувате от тях оркестър. И най-видните диригенти да дойдат, нищо няма да излезе! Хората са скачени съдове. Тъй че всеки, който работи върху себе си, с това работи и върху другите. Човек е отговорен пред всички за всяка своя постъпка. Не търсете щастието на Земята, но търсете Блаженството. То подразбира един велик процес на усъвършенстване. Човек не е дошъл на Земята да бъде щастлив, а да се учи. Щастието принадлежи на бъдещето и човек трябва да приготви условията, за да го придобие. Блаженството е там, където присъстват всички добродетели. Те показват безкрайните възможности да виждаш тъй както Бог е създал нещата. Престанеш ли да правиш добро, ти си мъртъв. Ние сега търсим Бога вън от нас. То е смешно. Ако един човек ти помага — Бог е вътре в него. Онова, което ни кара да се обичаме и да си помагаме, това е Бог в нас. Не стигнете ли до съзнанието, че Великото разумно начало е вътре във вас и вън от вас, неминуемо сте осъдени на страдания и смърт. Тази идея е най-силната идея за човека, но сега се проявява най-слабо. Тя не е слаба, но чака своето време и то вече идва, защото Бог е Любов, а тя е същината, от която е произлязло всичко …

Скарлатов усети като че гласът се усили. Вятърът беше спрял. Той не смееше да заобиколи скалата и се обърне с лице към тях, нито да се изправи, за да не го видят и се смутят. Чудно, каза си той, словото в планината звучи по-чисто, по-цялостно, сякаш се връща към истинския си смисъл … Думите на стареца течаха като тих поток в тревата, чийто ромон те слива с всичко наоколо …

— … Йоан запита Христа: Господи, кой ще те предаде? Христос отговори — който най-малко ме обича.

Ония хора, които имат най-малко любов, най-малко истина, наричам предатели на човечеството. Ония, които са готови да се жертват за другите, на които никой не може да отнеме любовта в сърцето, наричам герои на света. Любов към всички, към всичко, към Цялото, навсякъде, завинаги! Човек трябва да смята себе си раздавач! Кой как ви обича, това не е ваша работа. Как вие обичате, това е ваша работа! Човек трябва да обича, за да се прояви. Квасът, началото на всичко в света е Любовта. Тя е първичната среда, в която всички живеем. Тя прониква и обхваща всичко. Бог ни познава по закона на Любовта. Тя произлиза от единството, което съществува в света. И зверовете познават Любовта — като я срещнат, отстъпват. Тя е великата цел на Битието. Тя е вратата, през която човек влиза в живота. При Любовта всеки служи на доброто без всякакъв закон. Нашето заблуждение е, че ние търсим Любовта някъде, а няма място, където тя не е. Защото е родила всички организми, всички същества. Цялото небе не е нищо друго освен изложба на Любовта. Тя е великата реалност на Разумния център във Всемира. Ние дишаме Любов. Следователно светът е създаден за нас и можем да го заслужим само ако живеем по принципите на Любовта. Тя се проявява в живота извън времето и пространството. Души, които се обичат, не се разделят. Нито на Небето, нито на Земята. Любовта е вътрешен копнеж на душата, човек я търси навсякъде и когато я намери, е като разцъфнал цвят, към който се стремят пчелите. Има уханието на карамфила — отдалеч се чувства. Тя е единствената сила в света, разбрана от всички — човека, птичката, дървото, цветето … Ние живеем, понеже има някои, които ни обичат. Вие сте дошли в света, за да разберете кой ви обича. При Любовта и който люби, и когото любят — печелят. Тя всякога дава на човека повече, отколкото е загубил. Всички богати хора нали имат пари? Защо не живеят добре? Значи друго нещо липсва, а не пари! Докато хората не познаят Любовта, ще има грях и престъпление …

Така е, мислено му отвърна Скарлатов. Но как да стане това? … Пред този въпрос се е препъвало човечеството от раждането си до днес … Той следеше думите на стареца с огромно внимание и не усещаше ни глад, ни жажда, ни твърдата земя под себе си, а болката в крака му сякаш изчезна.

— … Който иска да развие Любовта, трябва да заеме последно място. Туриш ли мисълта да живееш за себе си, турил си началото на своята смърт. Всяка дисхармония в тебе показва, че не си на мястото си. Вие сте извън Любовта, затова страдате. Вместо нея хората са турили парите, мъчението, насилието. Страхливите, глупавите, жестоките хора са хора без Любов. Дето е безлюбието, там се проявява своеволието, а не волята. Но сила, проявена без Любов, е осъдена на крушение. Там, дето има страх, няма Любов. Народите имат много закони, подобриха ли живота с тях? Само в известно отношение. Но божественото в човека още е недоразвито. Народите се обезвериха, станаха крайни материалисти, животът се механизира и пак не са щастливи. Покажете ми един човек, който откак свят светува, да е запазил онова, което е придобил, да го е отнесъл със себе си. Само онова, което е било извършено с Любов, то ще остане. Който разбира Любовта, счита всичко в света за свое, а всичко свое за притежание на Бога. Единственото достъпно нещо, което може да сближи всички хора — от най-малките до най-големите — това е Любовта. Единственото разрешение е да я поставят като основа на живота и чрез нея да създадат ново съзнание. Англичаните употребяват израза «eternal generation» — вечно обновяване. Всеки ден Любовта внася нещо ново в човешката душа. Противоречията в света се дължат на безлюбието. Сега излизаме от света на Закона и Парите и влизаме в ерата на Любовта, която преодолява всички препятствия.

Старецът млъкна. Но Скарлатов не мръдна и чакаше да продължи. Той бе натрупал немалко грехове, не му липсваха и пороци. Но циник не беше. Ето защо думите, които чу, го развълнуваха. Попита се кога е бил наистина Щастлив — имаше само един отговор — когато е обичал и са го обичали. И ако бе усетил нещо, което дъщеря му Яна най-силно жадуваше — бе обич. И тя може би най-много умееше да обича. Сега един мъжки глас се обади:

— Учителю, как ще се научат хората да обичат по този начин и скоро ли ще дойде това време? …

Настъпи пауза и след малко старецът отново поде беседата си …

— … Право пита нашият брат. На Любов трябва да се научиш. То е цяла наука и не само за един живот … Има едно важно условие — Любовта може да дойде даром, но търпението трябва да го придобиеш. Дълготърпението е признак на великата Любов, която Бог храни към нас. Не е умът, който ще спаси света. Разумът е свързан с обяснението на страстите, а не с Небето. Умът е само оръдие за обработване на човешкото сърце, откъдето ще почне новата култура на Любовта. Той е само ралото, мотиката, с която можем да копаем. Защото Любовта се справя със страданията, а умът с противоречията. Знанието е слуга на Любовта. То ни най-малко няма да те заведе при нея. То е превозно средство на Любовта. Нейният единствен смисъл е да научи човека как да живее правилно със себе си и с ближния. Умът трябва да гледа през очите на Любовта, защото без любов никого не можеш да познаеш …

Скарлатов се раздвижи. Това за мене ли се отнася, попита се той. Дали знае сега, че съм тук и го слушам? … Може би …

— … Направете си приятели от неправдата, казва Христос. Да обичаш врага си, това е достояние на малцина. Но това е истинската Любов. Силна радост е тази, която поглъща скръбта. Силна любов е тази, която поглъща омразата. Ако Любовта у вас не може да стопи омразата, каква любов е тя? Ако доброто у вас не може да стопи злото, какво добро е то? Онези, които не обичате, са точно като вас. Ако човек съжалява, че е обичал, любовта не е била истинска. Любов, която не може да издържи на греховете на хората, не е никаква любов. В глъбините на своето естество човек обича всички същества, но той още не съзнава това.

Сега в света първо действа този велик остен, който наричат закон на Необходимостта. В света законът на Любовта не е прилаган. Едни са прилагали Правдата, за да дадат свобода на хората. Други — Мъдростта, съградили са велики системи … Но съграденото без Любов винаги се е разрушавало. Вие сте още в сянката на Любовта. Тепърва хората ще стигнат до нея. Тя ще дойде последна в света и за нея се правят сега приготовленията. Хранете онази мисъл, която не ограничава, онази Любов, която не изгаря човека. Помни, че си роден да бъдеш Разумен! В духовния живот, който не се качва, слиза. Всеки ден трябва да превземаш Царството Небесно. Идва всемогъщата култура на Любовта. Като дойде тя, човек ще се добере най-сетне до великата истина — да стане гражданин на Царството Божие. Винаги мислете и постъпвайте като граждани на Царството Божие …

А после настъпи тишина. Скарлатов целият бе слух. Но тишината не се наруши и завладя всичко наоколо. Той погледна нагоре. Слънцето се бе вдигнало. Ята птици прелитаха високо в небето, а над тях шествие от бели облачета радостно пътуваше за някъде. Беше един от тия кристални дни на Природата, когато тя сякаш празнуваше и светлината господстваше в пространството. Всяко камъче, всяка тревичка като че бяха обкръжени със сияние. Светлина пронизваше и скалите и те изглеждаха безплътни, изгубили своята тежест. А Скарлатов бе обхванат от силна духовна възбуда. Напрежението му все повече нарастваше и той изпита някакъв непознат възторг. Изведнъж от очите му бликнаха сълзи и не ги спря. Той мълчаливо ги остави да текат по лицето му и не се срамуваше, нито въздържаше, както някога в скута на майка си. Борис плачеше за това, което е бил, и за това, което е. Плачеше за това, което ще бъде, и за това, което няма да бъде, за това, което е пропуснал, за неповратимото … Защото разбираше, че сметката на времето му е вече закрита. Плачеше за всичко и за всички и хълцайки дълго като децата, накрая заспа дълбок сън без видения. Той не усети овчарчето, което мина. Момчето се спря за миг и учудено погледна този възрастен мъж в хубави спортни дрехи, който спеше върху земята до скалата на Самотния връх. То и не подозираше, че това бе бившият голям български банкер Борис Скарлатов.

Глава десета

Господи, колко дълго съм спал, каза си той. Чак сега усети леко глад и жажда. Цялата природа и въздухът бяха потопени в ярките багри на залеза. Формите почваха да се губят … Напипа бастуна до тялото си и се изправи. Почувства остра болка в разранения си крак, а и куцият не беше много наред. Но стисна устни и направи няколко крачки. Погледна поляната в подножието на върха. Имаше люляков цвят от слънчевите лъчи. Прел бялата хижичка, изправен, свиреше на цигулка старецът, потопен в розовата светлина на залеза. Скарлатов почна ла се спуска към него, като силно се облягаше на бастуна. Скоро храстите и дърветата го закриха от погледа му, но той продължи да върви. Усети отново някаква бодрост и спокойствие в себе си и колкото повече наближаваше, толкова по-уверен се чувстваше. Цигулката млъкна. Когато той тръгна по откритата поляна, къщичката беше вече на стотина метра. Към него бързо и леко за възрастта си се насочи старецът. А сигурно е към осемдесет години, помисли си Борис. С приятна усмивка, която озаряваше интелигентно то му лице, том каза:

— Добре дошли, господин Скарлатов, от снощи Ви очаквам като скъп гост … — и му подаде ръка.

Скарлатов сърдечно я стисна.

— За мен е радост да чуя това от Вас, господин Константинов — каза той и не изпита никакво притеснение, сякаш се познаваха много, много отдавна …

Сега старецът бавно се поведе към един дървен стол до грубо скована масичка със скамейки в сянката на три млади бели брези и му го поднесе да седне.

— Аз живея долу в селото у един брат, но когато е хубаво времето, често оставам да спя тук, по-близо до Небето … — усмихна се той.

Скарлатов отново се учуди. Зъбите на стареца бяха необикновено бели и запазени. Изобщо не се бе променил от времето, когато го видя за пръв път. А бяха минали не по-малко от петнайсет години. Изглежда, има подобни хора, които сякаш бързат да стигнат до известен предел на възрастта, за да се съхранят после дълго такива, каквито са, до смъртта си. Именно този образ оставаше в паметта на хората. Такъв беше старият банкер, такъв бе Кюлев … Усети, че старецът стои пред него. Чак сега забеляза цвета на очите му — кафяви и големи, които кротко го гледаха. Той държеше в ръка евтин котел с вода с някакви треви и го постави до стола. Встрани от масата и дърветата имаше огнище, пълно с прясна пламтяща жарава, върху която стоеше друг котел с вода. Изведнъж старецът падна на колене пред Скарлатов и посегна да развърже едната му обувка.

— Но какво правите, господин Константинов! — извика той изненадан и рязко дръпна крака си, но без да иска, изохка от болка.

Старецът отново взе в ръце крака му, този път по-енергично.

— Нищо особено не правя, господин Скарлатов — каза той. — А само това, което се полага на човек, изпаднал в беда. Отвикнали сте да ходите, обувките са нови, краката са Ви изранени … Ще ги потопите в тази билкова вода, ще седим под звездите и ще си приказваме. До сутринта всичко ще Ви мине …

Скарлатов се примири. Отначало топлата вода го жегна, но после взе да му става приятно на кожата. Старецът бе изчезнал, а после излезе от хижичката с една чугунена чиния, лъжица и бакърено джезве с вода.

— Имам един любим овчар тука, който не пропуска сутрин да ми донесе прясно доено мляко — говореше старецът. — И аз с удоволствие си варя сутляш. Слагам му и босилек, за да ми напомня маминия … С друго тук не мога да Ви нагостя …

Той остави джезвето на масичката и му поднесе скромното си ядене. Движенията му бяха плавни и пълни с внимание. Скарлатов вече не възразяваше. Старецът седна на скамейката срещу него и замълча. Когато Борис се нахрани и пи вода, той пое съдовете от ръцете му и ги занесе до огнището. После отново седна. Скарлатов се усмихна.

— Вие ме посрещате като блудния син от притчата на Христа, господин Константинов …

— О, не! — живо се отзова старецът. — Христос е съвършен, а ние сме смъртни.

Той помълча известно време, а после с тих глас продължи:

— В своето безсмислено самоизяждане страдат всички хора, но раните на победителите минават винаги по-лесно от раните на победените. А когато те са и несправедливи, могат да направят душите им недъгави. И в този смисъл, господин Скарлатов, винаги ме води към тях човешката любов, за да почувстват, че са разбрани и обичани, и по този начин да не се позволи поражението да ги убие.

Борис отново усети силата на духовното въздействие в този човек.

— Не ми остава нищо друго, освен да се покая, господин Константинов, защото има и за какво …

Старецът благо се усмихна.

— Покаянието е голяма привилегия на човека, господин Скарлатов, защото го доближава до Бога такъв, какъвто е — грешен и смъртен.

— Аз стигнах само до угризението и много тежко го преодолях. Никому не съм го разказвал …

— Ако това Ви унижава, не ми го казвайте.

— О, не. Вие сигурно единствен бихте ме разбрали най-добре …

— По време на войната ли?

— Не. Там стрелят, ти стреляш … кого убиваш, не знаеш. И въпреки че е пълен абсурд, принудата и необходимостта да браниш живота си те карат да приемаш нещата като нормални.

— Тогава? …

— Това стана, като поех Банката. Един човек се обеси заради мен. Със семейство, с деца … Преди това платих ипотеката на дома му и ги изхвърлих на улицата. И въпреки че този човек беше предател, аз изпитах непоносимо отвращение от себе си. Особено нощем мъчително се борех със съвестта си …

— О, сигурно. Мъките на угризението са ужасни. Те са като тежест, която никога не свикваш да носиш.

— И знаете ли защо?

Старецът въпросително го погледна.

— Аз извърших несправедливост не спрямо равния на мен, още по-малко спрямо по-силния от мен, а спрямо по-слабия, безпомощния, безправния. Тогава към съзнанието ти за извършената грешка се прибавя и чувството на унижение от собствената ти низост пред беззащитния. И мъката на угризението може да те доведе до лудост, особено ако липсва вече възможността да я изразиш пред жертвата. Страстно исках да се върне времето назад и да не е било това. И желанието ти е така накалено, че за миг щастливата илюзия, че нищо не се е случило, напълно те обладава, за да рухнеш отчаян в същия миг, изтерзан и смазан. «Аз» изчезва и се усещаш прах, разпилян в нищото …

Скарлатов млъкна.

— И после? — попита тихо старецът.

— Аз се преодолях, господин Константинов. Заключих дълбоко, в най-скритото място на душата си, угризението и никому повече не позволих, нито на себе си, да надникне през ключалката. Върнах и къщата на семейството му.

— Познавам много по-тежки случаи от Вашия, господин Скарлатов … Искате ли да чуете?

— Целият съм слух …

— Единият от тях беше особено поучителен … За да оправдае съвестта си пред невинната, беззащитна и покойна жертва, сложила сама край на живота си, той напада с юмруци едно много високопоставено лице, с цел да получи наказание от по-силния от себе си. Понеже бил и вярващ, отишъл и в една църква, обругал иконите и безчинствал, за да му прати възмездие най-силният от всички — всемогъщият Бог. Но високопоставеното лице се оказало благородно и му простило, църквата също, защото го счела за луд.

— И правилно са постъпили.

— Въпросът не е в това, господин Скарлатов.

— А в какво?

— Вярно е, че покаянието е единствено, което възправя душата след извършено зло. Но ако не уповаваш на Бога, а само на великодушието на жертвата или на себе си, не е ли всъщност гордост, тая майка на греха?! … Ами ако в самоотбрана нападнатият беше убил своя разкайващ се нападател? Не е ли това предизвикателство, равно на престъпление, защото го въвлича в убийство? На Бога нищо не може да стори, понеже е непостижим, но самата готовност да го опълчи срещу себе си не е ли пак върховна гордост? Още повече че го върши с риск на живота си, който Бог му е дал, не за да го погубва сам. Ами жертвата, която е отишла на другия свят, би ли приела такова изкупление на вината му чрез принуда? Изкупление, в което няма Бог? Според мене — не. Тъй като той и жертвата прави в случая съучастник в смъртта си. Единственото абсолютно опрощение е само това, което иде от Небето. И молитвата на този измъчен от угризения човек може да бъде само една: «Помогни, Боже, на търпението ми да изчакам мига на твоята милост!» … Защото няма по-голямо блаженство от усещането, че Бог те закриля, от чувството на единение с него в твоята безкрайна вяра …

Двамата отново замълчаха. Чак сега Борис забеляза, че нощта внезапно бе настъпила, както винаги в планината. Погледна към гъстото звездно небе и звездите му се сториха необикновено едри и бляскави. Щурците изпълниха невидимото пространство с неуморната си песен и внасяха радост в душата му. Въздухът бе напоен с мириса на планинските треви, а от близките гори идеше дъх на балсам.

— Мащерката е свещена билка — каза старецът, — и много лековита …

После стана, отиде до огнището, взе другия котел и се върна при Скарлатов, измъкна предишния и Борис безропотно отново си натопи краката в прясната топла вода, също пълна с билки. Старецът се отдалечи с котела и го изплиска на тревата зад хижата. После влезе вътре. Чу се леене на вода. След малко той се появи и отново постави котела върху все още неугасналата жарава с редки, синкави пламъчета. Върна се и седна на скамейката. Скарлатов попита:

— Господин Константинов, ако моят въпрос не Ви е неприятен … защо се върнахте в България да проповядвате? С Вашите две образования, необикновени способности, с личното Ви познаване на широкия свят … Може би другаде повече биха Ви разбрали, бихте имали повече привърженици? …

— А Вие защо се върнахте, господин Скарлатов, от Женева?

Борис се засмя.

— Гол в моята врата. Приемам. И все пак съм любопитен …

— Що се касае до привържениците … по-добре двама в Дух, отколкото много без Него, нали? Христос казва — който не е против нас е с нас … Но защо така мислите, господин Скарлатов?

— Защото българинът не е склонен към метафизика. За него това е да сееш на скала.

— Именно.

— Тоест?

— Наблюдението Ви е вярно, но какво искате от него, като цялата му история е само войни и робство. Как искате да прокопса, като след всяка война са нужни поне трийсет години за поправяне на загубите! …