Книга пета Жребият
Изтегляне 5.65 Mb.
|
|
— И като по закон българинът започва много добре, и свършва зле. — Защото никога не е имал достатъчно свестни политици! — Не Ви ли се струва, господин Скарлатов, че в България трябва да се слеят Стамболов, Стоилов, Стоянович, Каравелов и Стамболийски, за да образуват един държавник, един дипломат, който ще има смелост, ум, обход, безкористие и любов към земята. Иначе ще караме както досега — да си въобразяваме, че всичко може да се решава с бабаитлък! … — А не мислите ли, господин Константинов, че българинът, както казвате — е бабаит от слабост, от безсилие, от отчаяние? Вземете първо Ботев например! Каква интелигентност, каква образованост, какъв недостижим поетически дар у тоя балканец! И изведнъж се вдига с шепа хъшове и тръгва да освобождава българския народ, който и хабер си няма за тяхното намерение, готов от страх да ги предаде на първото заптие?! Абсолютно непонятна за мен незрялост, недалновидност у този наш гений, въпреки величието на подвига! И на всичкото отгоре следва рецидив — Яворов! Зарязва всичко и става харамия да спасява Македония от турско. И то във време, когато всички страни на Балканите са вече свободни и, за съжаление — един кучкарник! Когато самото македонско движение е разцепено и манипулирано, когато е невъзможно вече решаването на какъвто и да е териториален въпрос без участието на държавните правителства от полуострова, без Европа и Турция в етап на реформи. И ти да правиш хайдушки набези, да вдигаш въстание, предварително обречено — това е безумие! И нямам отговор! Старецът се замисли, а после каза: — Има два вида българи, господин Скарлатов, по дух и по плът. Последните са повече, но само благодарение на първите имат право на държава. И само по тях можем да открием хубавите им качества. Българинът е естествен и справедлив. Лесно се приспособява навсякъде. Пример са гурбетчиите. Навън е гъвкав, а в страната е упорит, твърд, не обича да му заповядват. Остави го свободен, ще направи много повече за тебе. Признателен е, но обича любовта да се изрази в дело. Изведнъж старецът широко се усмихна и зъбите му се белнаха на звездната светлина в нощта. — Много е любопитен и всякога преувеличава. Не сте ли забелязали? Ако са се събрали някъде няколко души, българинът ще каже после — голяма тарапана беше, не могат да се преброят! … Скарлатов се засмя. — Обиколил съм цяла България — продължи старецът — и много ме е трогнало гостоприемството у нас. На трапезата българинът винаги ще сложи най-хубавото, което има, не това, от което иска да се отърве! А като се връща от лозето, винаги пълни по една специална кошница грозде за почерпка по пътя и кой кого срещне — деца и минувачи, — на всички раздава. А и не дообира всичко на лозето, та да остане почерпка и за случайните пътници. Красиво, нали, господин Скарлатов? — Да, макар че поради естеството на работата ми съм се сблъсквал повече с отрицателните му качества. Старецът отново се замисли за малко. — Общо взето, ние сме песимисти — каза той. — Надеждата у нас е слабо развита. На българина ако не се помага, не може да се избави. Трябва да се привлече на работа всичко онова, което е разумно у него. Важно е народът да се просветли духовно и заеме достойно място между останалите. Нашият народ не е изпратен да работи за Велика България. Това са много дребни идеи. Тя никога няма да бъде голяма държава. Ние трябва да се отличаваме по друго, а не по успехите във войните и атентатите. В България не трябва да има никакво насилие. То унищожава хората, но не ги променя. Народи, които не служат на Бога, нямат бъдеще. Скарлатов го слушаше с жив интерес. Никога не бе срещал такъв човек в живота си, а и едва ли щеше повече да срещне, та му се приказваше. Затова пак попита: — Господин Константинов, това, което чух от Вас горе на върха и сега тук, е толкова хуманно и напълно в християнски дух. Защо все пак нашата официална църква Ви преследва и злепоставя? Защо воювате помежду си? — Аз не воювам, господин Скарлатов, с никаква религия, с никаква църква изобщо — нито на кръста, нито на полумесеца. Никога с никого не влизам в спор и избягвам всякакви противоречия, независимо дали пред мен стои свещеник, учен, селянин, или чорбаджия. Просто казвам това, което мисля и усещам. И когато свещеници излизат с кръст в ръка да благославят оръжието и се молят за поражението на «врага», аз твърдя, че това не е по Христа. Същото повтарям, когато те богатеят, развратничат и словоблудстват, без да нападам конкретно никого. Много благочестиви монаси и свещенослужители са мои единомишленици. — А за какво Ви интернираха в миналото? Не помня кога, мисля, че писаха в пресата … — В 1917 година. Преди повече от трийсет години казах в една моя беседа, че ще има война и че Германия ще загуби. Не се задоволих с това и по-късно категорично предупредих правителството с едно послание от братството да сключи мир колкото се може по-скоро и в отговор ме арестуваха и интернираха. Минаха години и от 1930 година насам не престанах да предупреждавам, че иде нова, още по-страшна световна катастрофа, че германците отново ще загубят, България да внимава. Като обявихме «символичната война», предупредих, че ще бъдем бомбардирани и кои градове ще пострадат. Викаха ме многократно в Обществената безопасност, заплашваха ме, но не посегнаха на бой. След първата бомбардировка отново ме привикаха. Казах им: ако искам, мога и да не дойда, но аз почитам законите и затова идвам. По този път, по който вървите, нищо няма да остане от София! Вие престъпвате Божиите закони и ще видите, че аз не говоря от себе си. И ако говоря вярно, вие ще понесете последствията. За българите иде нещо страшно. Пратиха ме по дяволите и ми казаха да си избера която ще чукара, но повече в София да не се мяркам. — А после те панически я напуснаха! Мерзавци! — Правят поразия след поразия и все казват: то е за Отечеството! Но каква полза са принесли войните на човечеството? Абсолютно никаква! И бъдещите също! Знаете ли, господин Скарлатов, когато попитали Конфуций как би управлявал държавата, мъдрецът отговорил: първо ще започна с възвръщането смисъла на думите! Оттук трябва да се почне и у нас! Управляващите извършиха много престъпления и в другите земи, и в самата България, все с лъжата напред! Нямат никаква мъдрост тези хора. Сега българските управници така са загазили, че само божественото може да ги избави. И ако не го разберат, камшикът на Съдбата ще ги налага по гърбовете, докато не узреят главите им. Старецът се развълнува и за пръв път напусна своя равномерен и проникновен тон. — Бъдете спокоен! — възрази Скарлатов. — Сега болшевиките ще им дооберат ума и ще ни платят за всичко! Старецът помълча, докато се успокои, а после каза: — Болшевиците, господин Скарлатов, са незаконните деца на аристократите и царете. Болшевиците ще направят корекция в живота на богатите хора. Бог ги изпраща като бирници да вземат от чорбаджиите това, за което от няколко хиляди години нищо не са плащали. Богатите хора не изпълниха своите задължения към Бога. — Но болшевиките също проляха и сигурно ще пролеят още много кръв. — Да, за съжаление. Но аз ги деля на два вида. Едните наричам бели, светли болшевици. Те не си служат с насилия и ограничения. Аз съм с тях и ги поддържам. Другите наричам тъмни болшевици. Те си служат само с насилие. Това са старозаветни герои с нов надпис. Държави, в които има затвори и лагери, в които се убива, са старозаветни. В Царството Божие няма бесилки и стрелби. Който е готов да убие своя ближен и мисли, че с това внася свобода, е на крив път. Човек няма право да убива! За съжаление много народи, в това число и нашият, са още в плен на идолопрклонството. — В какъв смисъл? — Когато хората изпълняват волята на един човек, те вършат престъпление. А когато един човек изпълнява волята на много хора, той върши добро. Злото има всякога предвид една личност, а Доброто има предвид всички! Тази е разликата, господин Скарлатов. Истинският комунизъм ще дойде не чрез насилие, а по общ избор, чрез закона на Любовта. — Как бих желал да излезете прав, господин Константинов! … — Има съмнение от желание за вяра, господин Скарлатов … — А никак ли не се боите от това, което иде? — Не, господин Скарлатов. Вярващият не се бои от злото, нито от смъртта. А и знам, че в края на годината ще ме приберат Отвъд. Той се усмихна. — И ще Ви помагам отгоре. А като Ви дойде времето, непременно ще се видим Там. Аз ще дойда да Ви посрещна. Борис също се усмихна. — Скоро ли ще бъде това, господин Константинов? — О, не. Години след мен ще останете. Но, повярвайте, господин Скарлатов, това, което сега преживяваме, още не е живот, а само азбука на живота. Защото има други измерения, в които той се намира в различни състояния. — Какво е животът, не зная, но знам, че моят си отиде — каза Борис не без горчивина. Старецът искрено се натъжи. — Вие се заблуждавате, господин Скарлатов. Жалко, ако чак след смъртта се убедите, че преминавате в друг свят. Не се плашете от нея. Никой не може да те убие и там е върховната заблуда на земния живот. Страшното е, когато съзнанието на човека след смъртта не е пробудено. — По-скоро се боя от болката … — О, тя се забравя в мига на преминаването. След това животът представлява един непрекъснат възход във все по-горни светове според степента на Вашето духовно просветление. Този свят е един малък сектор, една малка проекция на другия. Ангелският свят, господин Скарлатов, е по-реален от нашия. Борис нищо не възрази. Изведнъж старецът необикновено пъргаво скочи. — Аз съвсем забравих за водата … И той отново смени котела под краката на госта си. Неочаквано старецът каза: — Добре направихте, че скочихте от влака и се върнахте … Скарлатов вече не се изненадваше. Усмихна се и отвърна: — Уверен ли сте? Или искате да ме утешите? … — Не, господин Скарлатов. Човек като Вас, свикнал да се отразява, трудно би живял в чужбина. — Не Ви разбирам точно … — Досега Вашата личност се е отразявала в семейството Ви, в обществото, в работата … а другаде ще живеете само с името си. — Прав сте. Но сега трябва да се науча да не върша нищо, да стоя бездеен и само да мисля. Винаги съм се удивлявал как са живеели пустинниците. Трябва наистина особена нагласа на духа. А може би ме чака нещо далеч по-лошо? … — Запомнете, господин Скарлатов, никой и нищо не може да превърне човешката душа във въглен. Винаги ще остане искра да тлее. Но от въглена може да стане диамант, колкото дълъг и мъчителен да е процесът. Душата Ви може би ще прилича на камъка през нощта — свива се от студа, но стон не издава. Идват обаче утрините лъчи, погалват го, той леко пропуква и се отпуска … Може би душата Ви ще мине, както плодът в утробата на майката, през всички ембрионални стадии на еволюцията, докато се роди наново … Където е Духът, там е свободата, господин Скарлатов. Борис се развълнува и усети, че старецът също е възбуден. Изведнъж звездите леко побледняха, защото в небето изплува късната луна, чиито нощи бяха на привършване. Тя освети с леко червеникав, уморен пламък хълмовете и поляните. Двамата гледаха към нея. Старецът замислен я наблюдаваше и сякаш на себе си загадъчно произнесе: — На разсип дойдоха … Скарлатов продължаваше да мълчи напълно бодър. И тишината тук е лековита, помисли той. После вдъхна силно, сякаш да се изпълни с нея … — Искате ли да си легнете в хижата, господин Скарлатов, може би Ви се спи. Аз много лесно ще се прибера. Със затворени очи мога да сляза в селото. — О, не! — живо се отзова Скарлатов. — Предпочитам още да ми говорите. Аз Ви слушах с интерес и на Самотния връх. Някои неща ми се виждат невероятни и невъзможни. Не с всичко съм и съгласен, особено по въпроса за злото, на който нямам удовлетворителен отговор досега. Но Вие така искрено и проникновено, така увлекателно и убедително разказвате, както приказките, и аз Ви се доверявам. Не съм срещал досега българин като Вас и се радвам на този шанс. Може би повече няма да се видим … Скарлатов пак се усмихна, а после се поправи: — … поне на този свят не вярвам повече да се видим …. Тогава старецът тихо и нежно, както майката вечер ка рожбата си говори, започна да разказва … Големите идеи изгряват като съзвездие от много светила. Подобно съзвездие от нови идеи плува вече в небето над планетата. Една от тях е идеята за пробуждането на колективното съзнание у човечеството … Днес то преживява последните дни на зимата. Шестата раса, която идва, ще осъществи Културата на Любовта. За тази раса ще се издигне и нов континент от дъното на Великия океан. Там, дето сега се явяват тук-таме островчета по него, ще бъдат върхове и планини. На Слънцето, на Сириус и на другите небесни светила живеят други издигнати същества, които водят съвършен живот. Човешката култура в сравнение с тях е още в своите пелени. След тези безмерни страдания идва избавлението на Земята. Тогава за нашата планета ще настане такова посрещане, каквото светът не е виждал. Ангелите ще развяват своите знамена, ще слизат и възлизат нагоре, и песни ще пеят, и музики ще свирят, и навред радост ще цари. Велико ще бъде посрещането на Земята … Скарлатов се събуди на одъра в стаичката на хижата. Колко бе говорил старецът, какво бе говорил още, как бе го довел и положил да легне, той нищо не помнеше. Вън беше ден. Слънцето грееше с пълна сила и прозорчето блестеше като пламък. Борис се огледа. Бе покрит с едно войнишко одеяло. На земята пред одъра старецът бе поставил обувките му и върху тях бастуна. Покрай стените имаше наредени шест делви, от които идваше лек дъх на минерална вода. До главата му се намираше малка дървена масичка. Върху нея Скарлатов видя в една чиния пресни орехи, ябълки и малко бурканче мед с опряна лъжица на него. Последният дар, последният знак на внимание от стареца. Топло чувство нахлу в гърдите му. Борис стана и се обу. Раните на краката му бяха изчезнали. Изяде само ябълката и излезе. Постоя така неопределено. Имаше чувството, че всичко след скачането от влака е той и не е той, като гледане в огледалото … Че другият, не тоя, отразеният преживява всичко, а той го наблюдава. Нещо прошумя в близките храсти. Борис се обърна, но силните лъчи го заслепиха. Очите му се насълзиха. После се взря още веднъж към върховете на планината — там в края на деня слънцето щеше да изчезне … Въздъхна дълбоко и тръгна в посока на височината, където в подножието й щеше да стигне до вилата. Но едва направи няколко крачки и внезапно се сети, че си е забравил бастуна в хижата. Спря се за миг, а после се усмихна и си каза — няма по-подходящо място, където би трябвало да го забравя … Проследи пред себе си зелената пътека сред високите треви и цветя, която се виеше на зигзаг по хълма и се спускаше към низината. Каквото има да се случи, ще се случи … И може би за пръв път душата му се изпълни със смирение. Скарлатов заслиза надолу. ………………………………………………………………… Денят осми септември си отиваше. Идваше нощта и неизменно след нея — другият, деветият ден на месец септември 1944 година … Епилог Три дни след завръщането си във вилата Скарлатов беше арестуван. За своя изненада на следващия ден бе освободен по личното нареждане на Брезов, който се намираше вече в София и беше по върховете на новата власт. Въпреки освобождаването си, Скарлатов телеграфира на Карасулиев в Швейцария по предварително уговорения начин, указващ, че Яна не трябва да се връща, докато не се регулира още политическият живот в страната и лично той не й даде знак за това. А след седмица се чуха с Брезов по телефона и той го помоли непременно да го потърси, за да поговорят по много сериозни стопански и политически проблеми. Скарлатов изпълни обещанието си и в уречения срок го потърси. Но не го завари, понеже бил отпътувал с делегация в Москва. Минаха няколко месеца, докато му се обади втори път, защото огромната вълна на бурния политически живот в ония времена настигна с грохот и неговия бряг, като го завлече в своя въртоп заедно с пясъка. И както Борис очакваше, първоначалната инерция на тинята в мощния революционен порой, по правилото — «Ти на мене вчера, аз на тебе днес!», или «Покрай сухото и зеленото» — взе много излишни и невинни жертви. Скарлатов протестира за това пред своя приятел професор Иванов, който си остана в Университета, но активно работеше в ръководните органи на Отечествения фронт. Иванов се солидаризира с Борис и предупреди за фактите и опасността от тях пред съответните нови политически институции. Скарлатов обърна внимание на това тревожно явление и на съветския генерал, който бе настанен с обкръжението си в свободните стаи на вилата му. Съветският офицер се държеше извънредно коректно и обеща да сигнализира, където е необходимо. Беше интелигентен и образован мъж, с когото вечери наред прекарваха в приятни разговори за литературата, изкуството и историята, както и в спомени от войните. Когато Борис потърси наново Брезов, този път той бе заминал на фронта по някаква ревизия. По-късно вече Скарлатов изгуби възможността да му се обади. Съдбата сякаш бдеше да не се срещнат сега, а в определеното време … Борис бе поразен от избухването и мащаба на народната енергия, скривана и потискана досега. Бе дълбоко респектиран от вярата, ентусиазма и всенародната жертвоготовност в името на всеобщото светло бъдеще. Сравняваше ги само с националния подем на народните маси в България в навечерието на Балканската война в първия й етап. Присъстваше на многохилядни митинги, където ехтяха думите: «Да живей!», и вълнението на хората заразяваше и него. Но бе свидетел и на други, където думата «Смърт!» яростно огласяше въздуха по време на Народния съд и борбата срещу буржоазната демократическа опозиция. Въпреки разтърсващите явления, които се разиграха пред очите му, Скарлатов не можа да измени на принципите, идеите и практическите изводи, до които бе стигнал в своя живот и дейност. Като последователен демократ той гласува с целия народ срещу монархията, за Република България. Но като убеден привърженик на свободната търговия и частната собственост, като противник на държавния монопол в стопанството и монопола на една партия в политиката, той гласува за платформата на опозицията и публично, многократно в печата и на събрания защити проекта за нова Конституция, която нейните депутати предложиха в Народното събрание. Опозицията на изборите за ново правителство спечели над един милион гласа, но основната маса от народа застана под знамето на Отечествения фронт и преди всичко зад комунистите. Той бе уверен в провала на опозицията, но гласува по съвест. Когато тя бе политически разгромена, нейните депутати изхвърлени от Народното събрание, а водачите й осъдени, като един от тях получи смъртна присъда, приведена в изпълнение, Скарлатов написа протестно писмо до новото отечественофронтовско правителство, в което окачестви този акт като политическо убийство и нарушение на самата програма на Отечествения фронт. Няколко дни след това той отново биде арестуван и пратен в трудововъзпитателен лагер в Тутраканско. Не се и опита да потърси закрилата на Брезов от гордост, а и от някаква подсъзнателна мисъл да не би да му навреди. Скарлатов обиколи всички тогавашни лагери край Дунава, измина всички стъпала и видове на човешкото унижение от горе на долу. Ако намереха по стърнищата житни зърна, дъвчеха ги или ги гълтаха направо. А ако попаднеха на костенурка, жаби или охлюви, бе шансът на деня! … Работеше принудително и живееше не само с единомишленици, с бивши индустриалци, банкери, министри, генерали, депутати, но и с такива, на които цял живот бе противник — фашисти, монархисти, «черни капитани», полицейски садисти, а и с криминални престъпници. Не мина много време и взеха да пристигат и комунисти, които не знаеха защо са там. Започваше ерата на «врага с партиен билет» и на скалъпените процеси по сталинския механизъм на монтиране още от 30-те години. Идолопоклонството, за което говориха в планината със стареца, бе в пълната си сила. По-късно щяха да го нарекат «периода на култа към личността». Тогава разбра, че нищо не води повече до обезчовечаването еднакво на жертви и палачи от унижението. И унижението правеше наглед всички равни. Равни и … неравни. Неравни по тоя може би особен ген в човека, необясним, неподозиран дори от носителя му, който въпреки всички условия, свеждащи го до нечовек, оставаше у някои да мъждее и най-неочаквано възправяше душата, способността да наблюдава и да реагира като достойно същество. Тук, край белия Дунав, Скарлатов видя най-хубавите залези в живота си, каквито бяха в ранната му младост и изгревите на Босфора. До смъртта си нямаше да забрави и картината на «зелените палати», в които се прибираха след изнурителен труд. Това бяха помещения, построени от леси, замазани с кал, по която без позволение се бяха полепили семена на треви и цветя и напролет те избуяваха. Тогава целите стени и покривите изглеждаха като вълшебни къщи от приказките. Винаги се усмихваше и на спомена от срещата си с една котешка майка … Случи се едно голямо наводнение на Дунава. Водата стигна почти до помещенията на лагера. Бе прогонила всякакви животинки и между личните сандъчета на лагерниците под наровете се криеха змии, гущери, мишки и какво ли не. Имаше и една котка с три котенца, които палуваха. Тя бе хванала мишка и дълго си игра с нея, като почти я омаломощи. В това време едно от котетата скочи върху майка си и тя, без да иска, изпусна мишката, която изведнъж оживя и с поразителна бързина се шмугна между сандъчетата. Котката дълго я търси, но не можа да я намери. Върна се, отиде към котето, виновно за изпускането на плячката, и три пъти го удари с лапа по муцуната. Скарлатов бе поразен от нагледния урок по наказание, разиграл се пред очите му. Тогава си каза, че непременно трябва да запомни тази история и някога да я разкаже на Яна. Някога … Навръх Великден той бе откаран под строг конвой в София и затворен в една от килиите на Държавна сигурност. Бе обвинен, че още преди Девети септември е бил агент на Франция и Англия, а след Девети активно се е включил в шпионската подривна дейност на английските и американските разузнавателни служби в страната. Скарлатов им бил съдействал да превърнат Бургаското и Варненското пристанище в американски бази, с цел да се събори новата власт. На първия разпит следователят му обясни, че всеки човек има цена и може да се купува и продава като стока. Единственото, което Скарлатов му възрази, бе, че не е за продан. А после се занизаха дни и нощи. Нощите — независимо дали бе ден — за Скарлатов представляваха часовете на разпит. Дните, независимо дали бяха нощи, смяташе отдиха между разпитите. И докато в лагерите, макар да престояваше и да се трудеше принудително, макар да страдаше, можеше да приеме наказание, като възмездие за това, което все пак бе вършил противно на принципите на новата власт, тук участваше в нещо съвършено друго. Сега той се сблъска с безсмислието, влязло в съюз с политическата безотговорност и човешката безпощадност, стигаща до животинска жестокост. Веднъж на един от разпитите дежурният следовател (те бяха няколко и се меняха) мълчеше. Мълчеше и Скарлатов в очакване да се намотава познатото руло. Внезапно вратата се отвори и двама цивилни едва въведоха под мишниците един човек. Скарлатов отначало не го позна. А после се изправи без разрешение. Пред него стоеше една човешка развалина. От нея лъхаше ужасна воня. Това беше Марат Брезов. Скарлатов онемя. И докато се съвземе, Брезов рухна на пода и завали тия, които го подкрепяха. Бързо скочиха и го повлякоха навън. Дали ме позна? Едва ли … Борис не беше в по-добро състояние от него. Стори му се, че Брезов бе в несвяст. И с всичката сила на душата си Скарлатов пожела да не го е познал. Той, победителят Марат Брезов, който до този момент бе живял чрез и за идеите си! … За пръв път Скарлатов реално — като образ, като протичане на време, като физическо присъствие — почувства метафизичното понятие Абсурд. Откакто бе скочил от влака, за да се върне в България, това за него бе най-големият удар. По-голям би могъл да бъде само ако дъщеря му Яна се намираше на мястото на Брезов. От последвалите разпити разбра, че Брезов е обвинен във всички «смъртни грехове» на Комунистическата партия — агент на полицията още като адвокат в Пловдив; завербуван за чуждите разузнавания още в Женева; скрит троцкист, заговарял тайно срещу Сталин и Съветския съюз; съдружник на предателя Тито; участник в заговор за преврат за сваляне на властта в сътрудничество с американските и английските шпиони в България; саботьор на народното стопанство; планировчик на убийства на видни комунистически ръководители и т.н. т.н. В Търговска банка Скарлатов е внасял своите юдови сребърници, получавани от империалистическите си господари, а Борис Скарлатов е бил посредник в адските му замисли. Очната ставка между Скарлатов и Брезов повече не се повтори. По-късно научи за разстрела му и всеки ден чакаше да го последва. До смъртта си Скарлатов не можа да изтрие от своята памет потресната картина на тяхната последна и трагична среща, в която те отново бяха равни, както в Женева, когато бяха равни в мечтите и надеждите си, а сега в мъките и страданията пред сигурната гибел. Защото както в кабинета на следователите, така и в лагерите, нямаше вече виновни и невинни, бедни и богати, фашисти и комунисти, прости и учени, вярващи и безбожници, бивши и сегашни, а само страдащи хора. Тогава неведнъж, рухнал и изтерзан, единственият порив на радостно съзнание у Скарлатов бе мисълта, че всеки живот има край, че и палачите ще умрат. Така стигна до идеята за смъртта като единствено справедливо и етично нещо на тоя свят, защото само тя неумолимо, неминуемо и неотклонно унищожаваше всички кандидати за безсмъртие, за власт, богатство и слава наред с останалите обикновени хора. Той прекара в Държавна сигурност три години и половина без съд и ако издържа този срок, дължеше се на това неуловимо нито по място, ни по време, нито по сила присъствие на духа, което не позволи той да се превърне само в един разпадащ се биологически механизъм. Скарлатов много пъти си припомни сравнението на стареца за човешката душа, въглена и диаманта … И още нещо — резултат на свойствената му правдивост на ума и доблест на натурата му, — в най-скритите гънки на съществото си Борис Скарлатов допускаше, че плаща и за това, което е знаел, че е зло, но го е вършел. Като всички дълбоки хора, когато правят своята житейска равносметка, той констатира, че бе успявал да предусети още в млади години големите върхове в своя живот. И сега бе намерил собствена площадка, на която в малкото мигове без болка постигаше размисъл и просветление, като все по-уверено, крачка след крачка утвърждаваше сила, с която да посрещне мъченическия си край. И на финала, въпреки многото моменти на човешка слабост, той вътрешно бе уверен, че няма да са напразни последните епизоди на живота му. Освен всичко друго те щяха да носят за бъдещите поколения и цялостния символ на идеята, отразена в криво огледало, която налагаше окастрените си клони и се назоваваше с гръмки имена. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 5.65 Mb. Сподели с приятели:
|