ЕСЕИТЕ - ИОАН КРЪСТИТЕЛ –ИЗКУШЕНИЕТО

ЕСЕИТЕ - ИОАН КРЪСТИТЕЛ –ИЗКУШЕНИЕТО

Евангелията не казват нито дума за деянията на Исус преди срещата му с Иоан Кръстител, благодарение на която според тях той осъзнава своята мисия. Непосредствено след това Исус се появява в Галилея с вече установено учение, с увереността на пророк и съзнанието на Месия. Но очевидно това смело и обмислено начало е плод на дълго развитие и на истинско посвещение. Не по-малко сигурно е, че това посвещение се е състояло в единственото общество, което по онова време пази в Израил истинските традиции и начина на живот на пророците. Това не подлежи на никакво съмнение за тези, които се издигат над предразсъдъците на буквализма и сляпата вяра в записаното и се осмеляват да открият свързаността на нещата чрез духа си. То е видно не само от близостта на Исусовото учение с това на есеите, но и от мълчанието на Христос и учениците му за тази секта. Защо той, който свободно атакува всички религиозни течения от това време, никога не споменава есеите? Защо апостолите и евангелистите не говорят повече за тях? Очевидно защото смятат есеите за свои, свързани с тях чрез обета на Мистериите, а вероятно самата секта се е смесила с християнската.

Орденът на есеите по времето на Исус представлява последният остатък от пророческите братства, организирани още от Самуил. Деспотизмът на палестинските управници, ревността на амбициозното и раболепно свещеничество ги отблъскват и обричат на уединение и мълчание. Те не се съпротивляват като своите предшественици, а се задоволяват да пазят традицията. Есеите имат два основни центъра - единият е в Египет, на брега на езерото Маорис, другият е в Палестина, в Енгади, на брега на Мъртво море. Те се наричат "есеи" по древносирийското название на лечителите - Аsayа (на гръцки - терапевти), тъй като единствената своя длъжност, която признават пред множеството, е изцеряването на физически недъзи и нравствени страдания. "Те изучаваха много грижливо - пише еврейският историк Иосиф* - писанията по медици на, които разкриваха окултните качества на растенията и минералите”³².

Някои от тях умеят да пророкуват, като например Менахем, който предсказва на Ирод, че ще се възкачи на трона. „Те - пише Филон* - служат на Бога с голямо почитание не като му поднасят жертви, а като спасяват душите си. Те отбягват градовете и показват усърдие в мирните си занимания. При тях робството не съществува; те всички са свободни и се трудят един за друг”³³.

Правилата на ордена са строги. Ако човек иска да влезе в него, той преминава първо през едногодишно послушничество. След като даде достатъчни доказателства за своята умереност, може да вземе причастие и да достигне до абдест, но още няма достъп до учителите на ордена. Необходими са още две години на изпитания, за да бъде приет в братството. Той полага „ужасни клетви” да съблюдава правилата на ордена и да не издава тайните му. Участва само в общите тържествени трапези, които са съкровеният култ на есеите. Те смятат за свещена дрехата, която носят по време на хранене, и я свалят, преди да продължат своята работа. Тези общи вечери са първообразът на Тайната вечеря на Исус. Те започват и завършват с молитви. Тогава се дава първото тълкуване на свещените писания на Мойсей и пророците. Но в обясненията на текстовете, както и в посвещението, има три смисъла и три степени. Съвсем малко са избраниците, които достигат до висшата степен. Всичко това удивително напомня организацията на Питагорейския съюз³⁴, но вероятно тя е почти същата и при дребните пророци, а и навсякъде, където съществува посвещение. Ще добавим още, че есеите изповядват една от основните догми на орфическото и питагорейското учение - за предсъществуването на душата, което е последица и доказателство за нейното безсмъртие. „Душата - казват те - произхожда от най-финия етер. Тялото я привлича благодарение на някакво естествено очарование. В него тя се чувства като в затвор. Освободена от телесните окови, като след дълго робство, тя отлита с радост”³⁵.

В есейските секти истинските братя имат общо имущество и живеят в безбрачие в уединени местности, където обработват земята и отглеждат чужди деца. Колкото до женените есеи, те съставляват нещо като трето съсловие, приобщено, но подчинено на другите. Сдържани, спокойни и улегнали, те се отдават на мирни занаяти - тъкачество, дърводелство, лозарство или градинарство, - но никога не се заемат с търговия или производство на оръжие. Разпръснати на малки групи из цяла Палестина, Египет, чак до връх Хориб, те си оказват изключително гостоприемство по време на пътуванията си. Ние виждаме как Исус и неговите ученици пътуват от град на град, винаги сигурни, че ще намерят подслон. „Есеите - пише Иосиф – били хора с изключителна нравственост; те се стремели да потискат своите страсти и своя гняв; били вина ги благодушни в общуването си, спокойни и вярващи. Думите им тежали повече от клетвите; те считали клетвата в обикновения живот за безполезна и престъпна. Били готови да понесат със забележителна душевна сила и с усмивка на устните и най-жестоките изтезания, но не и да нарушат дори най-дребното религиозно правило."

Безразличен към външната пищност на иерусалимския култ, отблъснат от садукейската строгост, от фарисейската надменност и сухотата на синагогата, Исус е привлечен от есеите по силата на естествената си прилика с тях³⁶.

С ранната смърт на Иосиф вече възмъжалият син на Мария става напълно свободен. Неговите братя се заемат със занаята на бащата и се грижат за къщата. Майка му го оставя да замине тайно за Енгади. Приет като брат, приветстван като избраник, той навярно бързо придобива влияние над собствените си учители благодарение на висшите си способности, на пламенната любов към бога и ближните и на божествеността ,излъчвана от цялото му същество. Исус получава от тях това, което само есеите са в състояние да му дадат: езотеричната традиция на пророците и чрез нея своята собствена историческа и религиозна ориентация. Той съзира пропастта, която разделя официалното иудейско учение от древната мъдрост на посветените - тази истинска майка на религиите, винаги преследвана от Сатаната, т. е. от духа на злото, егоизма, омразата и отрицанието, в съюз с абсолютната политическа власт и лъжите на свещеничеството. Той разбира, че под символизма на мита за Сътворението се крият теогонични и космологични възгледи, толкова отдалечени от буквалния си смисъл, колкото сериозната наука от детската приказка. Исус съзерцава дните на Елохим, вечното сътворение чрез еманацията на елементите и образуването на световете, произхода на реещите се души и тяхното завръщане при Бога чрез възходящите съществувания, чрез Адамовите потомци. Той е удивен от величавата мисъл на пророка Мойсей, който се стреми да подготви религиозното единство на нациите, създавайки култа за Единия бог и въплъщавайки тази идея в един народ.

По-късно до него достига учението за Божия син, вече проповядвано от Кришна в Индия, от жреците на Озирис В Египет, от Орфей и Питагор в дребна Гърция и познато сред пророците под наименованието Тайнството ш Сина Човечески и Сина Божи. Според това учение най-висшето творение на Господа е Човекът. По своята структура и форма, по своите органи и разум той е образ на Всевишния и притежава някои от неговите способности. Но в земната еволюция на човечеството Господ е сякаш разпилян, раздробен и обезобразен сред многобройността на хората и от човешкото несъвършенство. Той страда, търси се бе си, бори се, той е Син Човечески. Съвършеният човек, Човекът-образец, който е най-съкровената мисъл на Бога, живее скрит в безкрайната бездна на неговото желание и могъщество. Въпреки това в някои епохи, когато човечеството трябва да бъде извадено от пропастта, да се обедини, за да се извиси нагоре, един Избраник се идентифицира с божествеността, привлича я към себе си с помощта на Силата, Мъдрост та и Любовта и я разкрива отново пред хората. Тогава благодарение на добродетелта и вдъхновението на Духа божествеността е изцяло в него; Синът Човечески става Син Божи и Неговото живо слово. В други времена и сред други народи вече е имало Божи синове, но от времето на Мойсей в Израил не се е раждал такъв. Всички пророци чакат този Месия. Зрящите казват, че този път той ще се нарича Синът на Жена та, на Небесната Изида, на божествената светлина, която е Съпруга на Бога, защото в този Син най-силно ще грее светлината на любовта - с ослепителен блясък, невиждан досега.

Стареят на есеите разкрива тези тайни на младия галилеянин по пустите плажове на Мъртво море, в усамотението в Енгади и те изглеждат едновременно чудни и понятни. С необикновено вълнение Исус слуша първосвещеника да чете и да тълкува словата, които и днес намираме в книгата на Енох*: „В началото Синът Човечески бе скрит. Бог го пазеше близо до себе си и го показваше на своите избраници... А царете ще се уплашат и ще заробят лицата си в земята, и ужас ще ги обземе, когато съзрат Сина на жената, възкачен на трона на славата си... Тогава Избраникът ще призове всички небесни сили, всички ангели Господ ни, всички светии и могъществото на Бога. Тогава херувимите, серафимите, офанимите, всички ангели на силата, всички ангели Господни, сиреч на Избраника и на другата сила, които служат на земята и над водата, ще издигнат своя глас³⁷.

При тези откровения в очите на назарянина проблясват, но вече в нова светлина,думите на пророците, препрочитани и премисляни стотици пъти. Кой е този Избраник и кога ще се появи той в Израил?

Исус прекарва при есеите няколко години от живота си. Той се подчинява на тяхната дисциплина, изучава заедно с тях тайните на природата, овладява окултното лечителство. Обуздава напълно чувствата си, за да развива своя дух. Не минава ден, без той да размишлява за съдбините на човечеството и за самия себе си. Паметна за есейския орден и неговия нов привърженик е нощта, в която Исус в дълбока тайна получава висше посвещение от четвърта степен. То се дава единствено за изпълнение на пророческа мисия, желана от брата и одобрена от стареите. Посвещението се извършва в широка зала, изсечена планинска пещера, където има олтар и каменни тронове. Тук идва главата на ордена със стареите. Понякога в тайната церемония участват две или три посветени пророчици, привърженици на сектата. С факли и палмови клонки те приветстват новопосветения, облечен в бяла ленена дреха, като "Съпруг и Повелител", чиято поява са предчувствали и когото съзират може би за последен път! После главата на ордена - обикновено стогодишен старец (Иосиф съобщава, че есеите живеели дълго) - му подава златен потир, символа на висшето посвещение, пълен с вино от лозата на Бога, символа на божественото вдъхновение. Някои смятат, че Мой сей е пил от същия потир заедно със седемдесетте*. Други отнасят тази традиция дори към времето на Авраам който получава от салимския цар Мелхиседек същото посвещение, но с вино и хляб³⁸.

Старецът поднася потира единствено на човека, у когото със сигурност е разпознал белезите на пророческото предназначение. Те не могат да бъдат определени, той сам трябва да ги открие. Защото такъв е законът на посветените: нищо отвън, всичко отвътре. Отсега нататък той е свободен, истински господар на своите действие, без задължения към ордена, сам йерофант, отдаден изцяло на Духа, който би могъл да го хвърли в бездната или да го извиси над всички бури и световъртежи.

Когато след псалмите, молитвите и свещените слова на старея назарянинът поема потира, един трептящ утринен лъч се плъзга през процеп в пещерата и пробягва по факлите и дългите бели дрехи на младите есейки. Те също потръпват, когато той огрява бледия галилеянин, защото виждат, че красивото му лице е озарено от дълбока печал. Дали зареяният му поглед не се отправя към болните от Силой и не съзира своя път в дъното на това непрестанно страдание?

А в това време Иоан Кръстител проповядва край река Йордан. Той не принадлежи към сектата на есеите, но се слави като известен пророк от могъщия род на Иуда, четвъртия Иаковов син. Силната му вяра го от вежда в пустинята и там той води суров живот, изтъкан от молитви, пости и самобичувания. Върху голото си, обгорено от слънцето тяло вместо власеница той носи дреха от камилска вълна в знак на покаянието, което иска да наложи на себе си и на своя народ. Иоан преживява дълбоко бедите на Израил и очаква освобождението. В духа на иудаизма той си представя, че Месията ще дойде скоро, като бъде отмъстител и съдник, че подобно нов Макавей* ще разбунтува народа, ще прогони римляните, ще накаже всички грешници, после тържествено ще влезе в Иерусалим, ще възстанови Израелското царство и ще го издигне над всички други чрез тържеството на мира и справедливостта. Той провъзгласява пред множеството близкото идване на Месията, призовава всички да се покаят, за да бъдат готови да го посрещнат. Иоан заема от есеите обичая на обливането с вино и вода след причастие и го променя по свой начин - той превръща кръщението край бреговете на Йордан във видим символ, в публично осъществяване на вътрешното пречистване, което проповядва. Новата церемония, придружена от пламенна проповед пред огромните тълпи на фона на пустинята срещу свещените води на Йордан, между строгите скалисти възвишения на Иудея и Перея, поразява въображението и привлича множеството. Тя напомня за славните дни на старите пророци и дава на народа това, което той не намира в храма: вътрешен потрес и една неясна и чудодейна надежда след мъките на разкаянието. Стичат се хора от всички краища на Палестина и дори от по-далеч, за да чуят светеца от пустинята, който възвестява идването на Месията. Привлечен от гласа му, множеството стои там със седмици, за да го слуша всеки ден, и не желае да си тръгне, очаквайки пришествието на Спасителя. Мнозина са готови да грабнат оръжието и под негово предводителство да започнат свещена война. Антипа и свещениците от Иерусалим започват да се безпокоят от това народно вълнение. А тревожни вести идват отвсякъде. Седемдесет и четири годишният император Тиберий дочаква завика си сред разврата на Капри, Пилат Понтийски преследва евреите все по-ожесточено, в Египет свещениците провъзгласяват скорошното възкръсване на феникса от пепелта³⁹.

Исус вече чувства в себе си израстването на пророка, но още търси своя път. Той също идва в пустинята край Йордан заедно с неколцина братя есеи, които го следват като свой учител. Исус иска да види Кръсти теля, да го чуе и да приеме пред всички светото кръщение. Той желае да се яви пред света чрез един акт на смирение и почит към пророка, който се осмелява да издигне своя глас срещу силните на деня и да събуди от сън душата на Израил.

Исус съзира суровия аскет - обрасъл и брадясал, с глава на замечтан лъв, той стои на дървения амвон под една селска шатра, покрита с клони и кози кожи. Около него сред редките храсти на пустинята се разстила станът на поклонниците: бирници, войници от наемниците на Ирод, самаряни, левити от Иерусалим, идумейци с овчите си стада, дори араби, спрели тук заедно със своите камили, шатри и кервани заради "гласа на викащия в пустинята". Гърмящият глас на пророка се издига над множеството. Той призовава: "Пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му"; нарича фарисеите и садукеите "рожби ехиднини"; добавя, че "секирата лежи вече при корена на дърветата"; казва за Месия: "Аз Ви кръщавам с вода за покаяние; но Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене; аз не съм достоен да Му понеса обущата; Той ще Ви кръсти с Дух Светий и с огън”⁴⁰.. Към залез-слънце Исус вижда как народът се стича към един малък залив на брега на Йордан и как грубите гърбове на Иродовите наемници и на разбойниците се превеждат под водата, която излива Кръстителят. Той се приближава. Иоан не познава Исус, той не знае нищо за него, но по бялото му ленено облекло разбира, че е есеин. Йоан го вижда, зареян в тълпата, как влиза до пояс във водата и се навежда смирено, за да бъде поръсен. Когато новопокръстеният се изправя, страшният поглед на свирепия проповедник и погледът на галилеянина се срещат. Пустинникът по трепва от лъчите на неговата чудна кротост и неволно устните му проронват: "Ти ли си Месията?"

Загадъчният есеин не отвръща нищо, а навежда замислено глава и скръства ръце пред гърдите си, молейки Кръстителя за благословия. Иоан знае, че мълчанието е законът на новопосветените есеи. Той тържествено простира двете си ръце, после назарянинът изчезва заедно с придружителите си сред храстите край реката.

Кръстителят го вижда как се отдалечава и душата му се изпълва със съмнение, стаена радост и дълбока меланхолия. Какво струва неговото учение и пророческата му надежда в сравнение със светлината, която бе видял в очите на Непознатия, светлина, излъчвана от цялото му същество? О, ако младият красив галилеянин е Месията, пророкът е дочакал радостта на живота си! Той е изпълнил своята роля, словото му трябва да заглъхне. От този ден гласът му става по-дълбок, изтъкан от тъжно примирение: "Той трябва да расте, пък аз да се смалявам." Иоан започва да усеща умората и скръбта на старите, изнурени лъвове, които мълчаливо лягат, за да дочакат смъртта.

"Ти ли си Месията?" - въпросът на Иоан Кръстител отеква дълго и в душата на Исус. Още с разцъфването на своето съзнание той намира Бога в себе си. Сияйно красивите му видения го даряват със сигурността в съществуването на небесното царство. После човешкото страдание изпълва душата му с мъчително безпокойство. Мъдрите есеи му разкриват тайната на религиите и науката на Мистериите, говорят му за духовния упадък на човечеството, за очакването на Спасител. Но как да намери сила, за да изтръгне човечество то от бездната? Прямият въпрос на Иоан Кръстител разтърсва тишината на неговия размисъл подобно гръм над Синай. „Ти ли си Месията?⁴¹

Исус не може да отговори веднага на този въпрос. Той се вглъбява в себе си. Това е причината за неговото усамотение, за четирийсетдневния пост, предаден от Матей в неговата изпълнена със символи легенда. Изкушението Всъщност представлява големият прелом в живота на Христос и висшето прозрение на истината, през които неминуемо трябва да минат всички пророци и всички религиозни посетители, преди да започнат своето дело.

Над Енгади, където есеите отглеждат сусам и лози, стръмна пътека води пътника към една пещера под стръмния връх. В нея се влиза покрай две дорийски колони, изсечени в грубата скала, подобни на онези от оттеглянето на апостолите в долината Иозафат. Пещерата виси над пропастта като орлово гнездо. В дъното на планинския проход се виждат лозя, селища, неподвижното и сиво Мъртво море и мрачните очертания на Моавските планини. Отшелничеството е част от живота на есеите и преди всичко на тези от тях, които желаят да се подложат на изпитанието на самотата. В пещерата се съхраняват многобройни свитъци на пророците, укрепващи благовония, сухи смокини и вода - единствената храна за медитиращия аскет. Тук се оттегля Исус.

В духа си той преживява отново цялото минало на човечеството. Преценява важността на настоящето. За мисля се за Рим, за това, което персийските магове наричат царството на Ариман*, а пророците – царство то на Сатаната, знака на Звяра, тържеството на Злото. Мракът се спуска над човечеството, което е душата на земята. Израелският народ получава от Мойсей царската и жреческа мисия да представя мъжката религия на Отеца, на Чистия дух, да я проповядва сред другите народи и да я възцари на земята. Изпълняват ли неговите царе и свещеници тази мисия? Пророците, които единствени съзнават това, отвръщат: "Не!" Израил агонизира в прегръдките на Рим. Трябва ли да се рискува за стотен път с въстания, както още смятат фарисеите, с възстановяване на временното царство на Израил с помощта на силата? Трябва ли да се обявиш за наследник на Давид и да се провикнеш заедно с Исаия: "Ето, денят Господен иде лют, с гняв и пламнала ярост, за да обърне земята в пустиня и да изтреби от нея грешниците й"? Необходимо ли е да си нов Макавей и да се провъзгласиш за цар-първосвещеник? Исус би могъл да опита. Той си спомня за тълпите, готови да се вдигнат по призива на Иоан Кръстител, а силата, която осъзнава в себе си, е още по-голяма! Но нима насилието дава основание за насилие? Мечът ще ли сложи край на царството на меча? Нима трябва да се набират нови войни за силите на мрака, които, спотаени в сянка, дебнат плячката си?

Не трябва ли по-скоро всички да узнаят истината, която досега е била привилегия на храмовете и на малцината посветени, не трябва ли сърцата да се отворят за нея в очакване тя да проникне в умовете чрез вътрешното откровение и учението, т.е. да се проповядва царството небесно сред бедните духом, да се замени царството на Закона с царството на Милостта, да се промени из основи човечеството чрез възраждане на душите?

Кой ще победи? Сатаната или Бог? Духът на злото, което царува с исполинска сила на земята, или Божественият дух, който царува в невидимите небесни селения и дреме в сърцето на всеки човек подобно на искрата в кремъка? Какъв ще бъде пророкът, който ще се осмели да разкъса воала на храма, за да покаже пустотата на светилището, и да презре едновременно Ирод и Цезар?

Всичко това трябва да бъде извършено! Вътрешният глас не му говори, както на Исаия: "Вземи си голям свитък и напиши на него с човешко писмо!”⁴². Гласът на Вечния го зове: "Стани и говори!" Трябва да се намери живото слово, вярата, която мести планини, силата, която руши крепости.

Исус започва да се моли усърдно. Обхваща го някакво безпокойство, постепенно душата му се изпълва със смут. Той има чувството, че губи усещането си за чудно блаженство, и все повече потъва в някаква мрачна бездна. Обгръща го черен облак. Този облак е изпълнен със сенки от всякакъв вид. Сред тях той различава силуетите на своите братя, на учителите есеи, на майка си. Сенките му шепнат една подир друга: "Безумец е, който иска невъзможното! Ти не знаеш какво те чака! Откажи се!" Непобедимият вътрешен глас отвръща: "Необходимо е!" Той се бори в продължение на дни и нощи, ту възправен, ту коленичил, ту паднал ничком на земята. И все по-дълбока става пропастта, в която пропада, и все по-гъст е облакът около него. Той има усещането, че се приближава до нещо ужасно и неназовимо.

Накрая Исус се връща в обичайното си състояние на светло озарение, в което се пробуждат дълбините на съзнанието, влиза в общение с Живия дух на нещата и нахвърля върху прозрачното платно на сънищата картини от миналото и бъдещето. Външният свят изчезва,очите се затварят. Зрящият съзерцава Истината, огряна от светлината, която излъчва собственото му същество и превръща разума му В пламтящ огън.

Пада гръм, планината потреперва чак до основите си. Долетял от най-далечните пространства вихър отнася Зрящия на върха на иерусалимския храм. Покривите и куполите блестят под небесата подобно на гора от злато и сребро. Химни огласят най-светия сред храмовете. Вълни от тамян прииждат от всички олтари и обгръщат нозете на Исус. Празнично облечен народ изпълва портиците. Великолепни жени пеят в негова чест химни за пламенната любов. Звучат тръби и стохилядното човешко множество го приветства:

- Слава на Месията! Слава на израилския цар!

- Ти ще станеш този цар, ако ми се поклониш - казва един глас отдолу.

- Кой си ти? - пита Исус.

Вятърът отново го понася през пространствата към върха на една планина. В краката му се стелят, огрени в златна светлина, всички царства на земята.

- Аз съм царят на духовете и князът на земята - казва гласът отдолу.

- Зная кой си - отвръща Исус. - Твоите образи са безбройни, твоето име е Сатана. Покажи се в земния си вид!

Явява се владетел с корона, възкачен на облак. Царствената му глава е обкръжена с ореол от призрачна светлина. Мрачната фигура изпъква на фона на едно кърваво сияние, лицето му е бледо, погледът му блести подобно острието на брада. Той казва:

- Аз съм Цезар. Поклони се и ще ти дам всички тези царства. Исус отвръща:

- Назад, изкусителю! Писано е: "Господу, Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш." Видението веднага изчезва.

Останал сам в пещерата край Енгади, Исус пита:

- Чрез кой знак ще победя земните сили?

- Чрез знака на Сина Човечески - отвръща един небесен глас.

- Покажи ми го - моли Исус.

На хоризонта се появява ново блестящо съзвездие. То има четири звезди, разположени във формата на кръст. Галилеянинът разпознава знака на дребните посвещения в Египет,съхранени от есеите. В детството на човечеството синовете на Яфет го почитат като знак на земния и на небесния огън, на Живота с всичките му радости, на Любовта с всичките и чудеса. По-късно египетските посветени виждат в него символа на Великата мистерия, на Триединството, доминирано от Единството, образа на жертвата на Неизразимото същество, което разкъсва самото себе си, за да се прояви в световете. Едновременно символ на живота, смъртта и възкресението, кръстът увенчава безброй гробници, могили и храмове.

Блестящият кръст расте и се приближава, сякаш привлечен от сърцето на Зрящия. Четирите живи звезди засияват подобно слънца на могъществото и славата.

-Това е магическият знак на Живота и на Безсмъртието - казва небесният глас. - Хората го притежаваха някога, но го изгубиха. Искаш ли да им го възвърнеш?

- Искам! - отвръща Исус.

- Тогава виж съдбата си.

Внезапно четирите звезди угасват. Настава нощ. Подземен гръм разтърсва планините и от дъното на Мъртво море изплува мрачно възвишение, върху което стърчи черен кръст. Един полумъртъв човек е прикован на него. Побесняло множество се е струпало наоколо и крещи с дяволско издевателство:

- Ако си Месията, спаси се!

Зрящият отваря огромните си очи, после се свлича назад, облян в студена пот, защото разпнатият на кръста е самият той...

Озареният разбира, че за да победи, трябва да се отъждестви с този ужасен двойник, когото сам е призовал и издигнал пред себе си като зловещ въпрос. Обзет от несигурност, той сякаш се рее в пустотата на безкрайните пространства, усеща едновременно мъките на разпнатия, хулите на хората и мълчанието на небето.

- Можеш да го приемеш или да го отхвърлиш - напомня ангелският глас.

Видението затрептява, призрачният кръст избледнява заедно с мъченика, когато Исус вижда близо до себе си болните от къпалнята край Сулой, а след тях върви огромно множество от отчаяни хора, които шепнат със сключени ръце:

- Без теб ние сме загубени. Спаси ни, ти, който знаеш да обичаш!

Тогава галилеянинът се изправя бавно, разтваря обятията си, пълни с любов, и се провиква:

- Нека кръстът бъде моята участ! Нека светът бъде спасен!

Изведнъж Исус усеща страшна болка във всички части на тялото си и надава страшен вик... В това време черната планина потъва и кръстът изчезва, нежна светлина и божествено блаженство изпълват цялото същество на Исус, а от лазурните висини долита победоносен глас:

- Сатаната вече не е господар! Смъртта е сразена! Слава на Сина Човечески! Слава на Сина Божи!

Когато Исус се отърсва от това видение, нищо около него не се е променило: изгряващото слънце позлатява стените на пещерата в Енгади, роса, прохладна като сълзите на ангелска любов, облекчава болките в нозете му, а от Мъртво море се надигат гъсти мъгли. Но той вече не е същият. В дълбините на съзнанието си е преживял едно съдбовно събитие. Разрешил е загадката на живота си, постигнал е мир в душата си, изпълнил се е с твърда увереност. От руините на своето земно битие, което той стъпква с крака и захвърля в бездната, изниква ново, сияйно съзнание. Той знае, че е станал Месията чрез един неотменим акт на собствената си воля.

Малко след това Исус отново слиза в селището на есеите. Там разбира, че Иоан Кръстител току-що е бил заловен от Антипа и хвърлен в тъмница в крепостта Макерой. Исус не се плаши от това предзнаменование, а съзира в него знак, че е настъпило времето да действа. Той обявява на есеите, че ще проповядва в Галилея "Благовестието на царството небесно". Това означава, че ще постави Великите мистерии в услуга на обикновените хора, ще им предаде учението на посветените. Подобна храброст не е позната от времето на последния буддха (санскр. - просветен, б. р.) - Шакямуни, т. е. Гаутама Буда, които в огромното си милосърдие проповядва край бреговете на Ганг. Същото възвишено съчувствие към човечеството питае и Исус. У него то се съчетава с несравнима вътрешна светлина, могъща любов, велика вяра и воля за действие. От дъното на смъртта, която достига и изпитва предварително, Исус донася на своите братя надежда и живот.