ПОСТАНОВКАТА НА ДИАЛЕКТИЧЕСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ

1. 
   Не съществува „материята като такава”, т.е. като субстанция; единствената реално съществуваща материя са конкретните материални предмети.
   
2. 
   По тази причина фактически и логически невъзможно е да се определя материята като такава. Това би означавало:
   

3. 
   Определението на материята „определя” материалните предмети като материя.
   
4. 
   Но да се определят конкретните предмети като материя, да се подвеждат под категорията материя, това означава да се посочи такова общо и в същото време специфично само за материалните предмети свойство, чрез което последните могат да се отличават от техните свойства и отношения, които вече не са материя.
   

Но тъй като материалните предмети са носители на всички общи свойства, то възниква въпросът: кое от тях да се вземе? Материалните предмети обладават битие, качествена определеност, количествена определеност, имат форма, съдържание, външна, вътрешна страна, противоречивост, отрицателност, изменчивост, с една дума, носят в себе си всички онези общи свойства, които са отразени в диалектическите категории. Кое измежду общите свойства на материалните предмети следва да се избере, да се предпочете? Какъв е критерият да се предпочете едно, а не друго свойство? Какви изисквания следва изобщо да се предявяват към едно определение на материята?

От дадената постановка следва, че трябва да се намери такова свойство, което да може да отличава материалните предмети от собствените им свойства и отношения. Подобна норма се налага и от методическите изисквания, които частните науки предявяват към философското определение на материята. Когато например физиката иска да разграничи масата, енергията, инерцията като свойства на материята от самата материя, когато кибернетиката иска да характеризира информацията като „не материя и не енергия” – те по същество търсят тъкмо такова определение на материята, което да е в състояние да разграничава свойствата на материалните предмети от самите предмети.

Следователно определението за материята трябва да се спре на такова свойство, което, първо, да бъде достатъчно общо, за да обединява, да обхваща в себе си всички конкретни предмети и, второ, да бъде специфично само за тях, за да ги отличава от техните частни свойства и отношения. Второто е особено важно, тъй като общите свойства са присъщи не само на материалните предмети, но и на техните частни свойства и отношения. Например количествената определеност е едно общо свойство на предметите, няма такъв материален предмет, който да не притежава някаква количествена определеност. Но количествената определеност – като общо свойство – е присъща и на частните свойства на предмета. Червеният цвят на молива може да бъде повече или по-малко червен, може – по-светло червен. Синият цвят също може да бъде повече или по-малко син, може да обладава различни степени на „синьо”, което вече говори за количествената определеност на частното свойство „цвят”. Твърдостта на предмета може също да бъде по-голяма или по-малка. Това се отнася и за такива частни свойства като еластичността, проницаемостта, хигроскопичността, електропроводимостта и пр., и пр.; те също притежават количествена мяра, т.е. носят в себе си общото свойство „количествена определеност”. Частните свойства имат също и качествена определеност. Синият цвят може да бъде бледосин, небесносин, яркосин, тъмносин, обикновен син и пр. Самата градация в оттенъците на дадения цвят говори, че на тези последните е присъща „качествена определеност”. Казаното се отнася и за всеки друг цвят, както и за всички частни свойства на предметите въобще.

Движението и изменението са общи свойства. Те са в еднаква степен присъщи на предметите и на техните частни свойства. На движение и изменение подлежат не само конкретните материални предмети, но така също и частните им свойства. Заедно с изменението на предмета се изменят или просто изчезват едни или други частни свойства, като се заменят с нови. Когато изгаряме едно цилиндрично дърво в печката, то, превръщайки се на пепел и дим, загубва цилиндричната си форма, своята твърдост, непроницаемост, органическа структура и пр.

Свойството време е също в еднаква степен общо както на материалните предмети, така и на техните свойства. И предметите, и свойствата им са временни /т.е. преходни/: възникват във времето, съществуват във времето и изчезват във времето. Останалите общи свойства като битие, противоречивост, причинност, необходимост, случайност и пр. също са свойствени в еднаква степен на предметите и присъщите им свойства.

Ето защо въз основа на тези общи свойства става невъзможно да се даде определение на материята. Понеже всяко от тях е еднакво присъщо както на единичния материален предмет, така и на неговите частни свойства, ако ние дадем определение чрез някое от тях /от изброените общи свойства/, то веднага възникват две принципиално непреодолими препятствия: 1. защо да се предпочете именно това, а не друго общо свойство и 2. което и свойство да предпочетем, то не може да реши основната задача, която се поставя пред определението на материята: да разграничава материалния предмет като материя от неговите свойства и отношения.

Тогава единственото, което остава, е да се търси такова свойство, което да изразява специфичната същност на материалните предмети и следователно да не е присъщо на техните свойства. Категорията материя трябва да отразява онова най-общо и съществено свойство на материалните предмети, без което те не могат да съществуват като предмети, немислими са и, второ, чрез което /свойство/ те като материя не могат да бъдат смесвани с присъщите им свойства и отношения. Това свойство е протяжността. Няма предмет, независимо от това към какъв вид материя се отнася – веществената или полевата – който да не е протяжен. И тъкмо чрез своята протяжност той се отличава от присъщите му свойства и отношения. Свойствата и отношенията, които му принадлежат, не са протяжни, не са пространствени, защото не заключават вътре в себе си пространство. Като свойства на предмета те безусловно съществуват в пространството и не могат да не бъдат в пространството, но сами не са протяжни /пространствени/, самите те не заключават в себе си реално пространство. Белият цвят на един предмет съществува в пространството, в дадения случай на повърхността на предмета, но сам по себе си не е протяжен, не е триизмерен /казано най-грубо/. Свойствата твърдост, хигроскопичност, еластичност, пъргавина и пр. – заедно с предмета, на който принадлежат, са в пространството, но не са протяжни. Дори геометричната форма, за която на пръв поглед най-трудно би могло да се каже, че не е протяжна, всъщност пак не е протяжна; тя представлява форма на проявление на протяжността, но сама като свойство не е протяжна. В своите безкрайни превръщания предметът може да преминава от една форма в друга, може да увеличава или намалява своя обем без да загубва или изменя протяжността си, неговата реална пространственост /последното ще стане ясно от по-нататъшното изложение/. Нещо повече, предметът може да загуби всякаква определена геометрична форма, какъвто е случаят с течността, електромагнитното поле или свободната електромагнитна вълна, но той не може да загуби своята протяжност. От всяка точка на електромагнитното поле или свободната електромагнитна вълна могат да бъдат спуснати три взаимно перпендикулярни линии и в това се изразява тяхната протяжност или материалност в смисъл на вид материя. В този смисъл протяжността е специфично за материалните предмети свойство, то изразява специфичната същност на предмета като материя.

Тук би могло да възникнат възражения във връзка с някои физически свойства на материята, които са присъщи само на нея. Например масата, теглото, инерцията и пр. Защо да не определим материята чрез свойството „маса” или „тегло”, които са специфично присъщи само на материалните предмети и на никакви частни свойства? Всеизвестен факт е, че само предметът има тегло и маса – неговият цвят, мирис, форма, дължина или твърдост като свойства не тежат, нямат маса...Защо тогава да не определим материята като това, което тежи или което има маса? На какво основание се предпочита свойството протяжност пред физическите свойства „маса” и „тегло”?

Това е основателен въпрос. „Масата” и „тежестта” са действително специфични, присъщи на материалните предмети, както и протяжността, но работата е там, че тези физически свойства са дълбоко относителни, условни и в този смисъл частни. Например едно тяло, което на Земята тежи един тон, на Луната ще тежи шест пъти по-малко, хиляди пъти повече ще тежи на Слънцето, в космическото пространство въобще няма да тежи. Същото важи и за масата. Не става дума само за тежката маса, която собствено е прието да се измерва с теглото, но и за инерциалната. Масата е физическо свойство на тялото, което /свойство/ реално съществува и се проявява само във взаимодействията с другите физически тела. Поради това масата на един предмет е зависима, първо, от собственото количество материя, което предметът съдържа в себе си, и второ, от количеството материя на другия предмет, с който първият влиза в някакво взаимодействие. Вън от взаимодействието сам по себе си предметът няма маса; той представлява определено количество материя.

Обикновено в литературата отъждествяват масата на тялото с количеството материя, която то съдържа в себе си и характеризират масата като количествена мяра на материята. Това обаче е неточно и строго взето е невярно. Отъждествяването на количеството материя с масата е допустимо само в много ограничени мащаби – при земни условия. По отношение на Земята – едно постоянно тяло, с което другите тела влизат във взаимодействие, по отношение на него /тялото Земя/ другите тела демонстрират строга пропорционалност между масата и количеството материя. Ако едно тяло с определено количество материя има една маса, то друго тяло с двойно по-голямо количество материя ще има двойно по-голяма маса; тяло, което съдържа три пъти по-голямо количество материя, ще има съответно три пъти по-голяма маса и т.н. Масата става мярка на количеството материя. Но това е ограничено и е вярно само за постоянните земни условия. Защото всяко от тези тела, поставено на Луната, ще има само една шеста от своята първоначална /земна/ маса. И ако ние отъждествяваме масата с количеството материя, то следва да приемем, че тялото, отивайки на Луната, е загубило пет шести от материята, която първоначално е съдържало в себе си.

Същият извод за увеличаване на количеството материя би трябвало да се направи от нарастването на масата /на движещото се тяло/ при скорости, граничещи със скоростта на светлината по известната формула на Айнщайн:

2. 
   СВОЙСТВОТО ПРОТЯЖНОСТ
   

Философията е принципно непримирима с всяка концепция, която в една или друга форма би се съгласила да приеме празното пространство, пустотата; в туй отношение тя се опира здраво не само на своето диалектическо учение за движението, но – което в дадения случай е особено важно – и на данните на естествознанието. Съвременното естествознание убедително свидетелства в полза на диалектическия материализъм; то показва, че средата между материалните тела, която се разглеждаше като празно пространство, всъщност представлява друга форма на материята, някакво поле /магнитно, електрично, електромагнитно, гравитационно и пр./, което съществува, тъй да се каже, като продължение на веществения предмет, на веществената частица, само че в полева форма. При такова разбиране на нещата естествено не остава „място” за празно пространство.

Поради това от гледна точка на диалектическия материализъм изразът „материята се движи в пространството” строго взето е неточен, доколкото все още твърде много напомня за механистическия материализъм или направо Нютоновото абсолютно пространство, което може реално да съществува даже и тогава, когато в него няма никаква материя.

Всъщност материалният предмет се движи в материята: един вид материя се движи в друг. Самолетът, който представлява конкретен вид материя, се движи във въздушна среда, която на свой ред е също една конкретна форма на материята. Подводницата, като прекосява цели океани без да излиза на повърхността, също се движи в материя, наречена вода. Космическата ракета, като покрива разстоянието между две планети, не се движи в някакъв вакуум, а в средата на междузвездното вещество, на гравитационните и магнитните полета на планетите и звездите.

Изразът „материята се движи в пространството” е верен само в много относителен смисъл, доколкото в тесните рамки на непосредствено–житейската практика условно приемаме дадена среда за празно пространство. Например ние смятаме, че кофата е празна, когато не е заета от някаква течност, макар че в същото време тя е пълна с въздух. Смятаме колбата за празна среда, след като сме изтеглили от нея въздуха, макар че там съществува някакво поле и пр. Но науката не може да се задоволи с такива популярни и повърхностни понятия за пространството.

И така, понеже категорията пространство е твърде компрометирана в историята на физиката и философията, доколкото под пространство се разбира и празното пространство /Нютон/, и съотношението между предметите /Лайбниц/, и може би едва на последно място реалната пространственост на предмета, то за да се избегнат недоразумения ние ще използваме термина „протяжност”. Под протяжност ще разбираме реалната пространственост на материалния предмет.

От гледна точка на диалектическия материализъм този привидно „толкова самопонятен” факт не е чак толкова самопонятен, та да не се нуждае от обяснение. Тъкмо обяснението довежда до точно обратните резултати. Всяко тяло си има собствено пространство и в своето движение, то се движи като пространство, иначе пространството не би било иманентно свойство на материалния предмет.

В една стъклена чаша като обем може да поставим междузвездно вещество /ако по някакъв начин я изнесем в космоса/, можем да я изпълним с кислород, да я напълним с вода, бензин, масло, с живак или с някакво още по-тежко вещество. При всеки от посочените случаи тя тежи различно. Ако можехме да я напълним с ядрена плазма, би тежала милиони пъти повече от живака. Това показва, че в нея като постоянен обем се вместват различни количества материя. Оттук се получава илюзията, че пространството е самостоятелна реалност, независима от материята или най-малкото индиферентна към различните нейни количества. Този факт – че е възможно да се вместят в един и същ обем различни количества материя – е послужил като достатъчно основание за Нютоновото абсолютно пространство, както и за представите на целия механистичен материализъм. Но работата е там, че геометричния обем, който едно тяло притежава и в който механическият материализъм е съзрял същността на пространството, не е тъждествен с неговата реална пространственост, с неговата протяжност. Точно тук като във фокус се проявява геометрическата ограниченост на механическия материализъм.

Истината е, че в този постоянен обем /чашата/ при всеки отделен случай има различни количества пространственост, протяжност и то точно толкова различни, както са различни количествата материя, измервани посредством тежката им маса. Когато чашата е пълна с вода, в нея има несравнимо по-голямо количество реално пространство – протяжност, отколкото в случая, когато е изпълнена с междузвездно вещество и милиони пъти повече – когато е „напълнена” с ядрена плазма. Няма пространство въобще, вън от материалния предмет реално пространство не съществува; единственото реално пространство е пространствеността на дадения материален предмет, неговата протяжност.

Ако от гледна точка на механистическия материализъм е логично поставянето на въпроса: щом в един и същи обем се поставят различни количества материя, което значи различни количества частички, да кажем /грубо казано/ веднъж в чашата има 400 частички, а втори път 80, то какво остава реално да съществува зад разликата на тези две цифри /400 – 80 = 320/. Във втория случай, когато в чашата има 80 частички, не остава ли свободно мястото на другите 320 частички, които отсъстват? Мястото на последните, след като не е заето, не съществува ли реално като празно пространство?

От позициите на диалектическия материализъм този въпрос е нелеп и безсмислен. Защото той предполага предварително да се приеме съществуването на празно /абсолютно/ пространство, в което могат да се вместват различни количества материя. За диалектическия материализъм, който схваща пространството като основно свойство на материалния предмет, неотделимо от него, такъв въпрос не съществува. И ако все пак бъде поставен, той ще му отговори, че в двата различни случая /когато има 400 и 80 частички/ има различно количество пространственост /протяжност/ - реалното пространство, и не съществува в никаква степен пустота. В първия случай предметът съдържа пет пъти повече пространство, отколкото във втория.

Така че външният геометричен обем не съвпада с реалната пространственост на тялото, защото последната се проявява не толкова в обема, т.е. в дължината, ширината и височината, с една дума екстензивно, колкото в дълбочина, т.е. интензивно. В един и същи обем потенциално се съдържа безкрайно много пространство /обаче потенциално!/, но актуално това пространство е винаги ограничено и винаги тъждествено на протяжната материя, която „пребивава” там, тъждествено е с нейната реална пространственост. Геометричният обем може да бъде израз и мярка на протяжността само в много ограничени случаи – когато се отнася за тела, направени от един и същи вид материя, където пространствеността в дълбочина е еднаква. Ако да кажем имаме работа с различни количества вода - 1 ,2, 3, 4, 5 литра, в този случай обемът на водата ще съвпада с нейната протяжност като материя, обемът може да бъде мярка на протяжността, в смисъл колкото по-голям е обемът на дадено количество вода, толкова повече протяжност се съдържа в този обем в сравнение с другия, по-малкия.

За да се разбере по-добре, че протяжността не е геометрическо свойство, нека да видим докъде се простират границите на геометрията, когато става дума за изобразяване на пространството и доколко тя е в състояние да изрази протяжността. Известно е, че основните пространствени елементи, с които геометрията борави, са точките, линиите, равнините и пространствените /протяжни/ форми.

Но реалната пространственост, протяжността на тялото не се изчерпва с неговия геометричен обем. Два цилиндъра с напълно еднакъв обем, но изработени от различно вещество /единият от дърво, другият от олово/ съдържат различно количество материя, а следователно и различно количество пространство; реалната им пространственост е различна. Геометричният обем не изразява реалната пространственост на тялото, понеже неговата реална пространственост / = протяжност/ е едновременно и интензивна, и екстензивна, и в дълбочина, и навън като граница спрямо околните предмети. Геометрията изразява само външната /екстензивна/ страна от протяжността на тялото. Интензивната пространственост, пространствеността в дълбочина – геометрията не е в състояние да улови и изрази, да постигне, със средствата на геометрията това е принципиално невъзможно.

Затова собствено природните науки, особено физиката когато измерва количеството материя, което е пряко свързано с реалната пространственост на тялото, съвсем не използва неговия геометричен обем, а масата му /гравитационна и инерциална/. Именно масата /а не обемът/ е емпиричната количествена мярка за протяжността на материалния предмет; масата при постоянни условия е мярка непосредствено на количеството материя, което се съдържа в него, а следователно и на неговата реална пространственост. Така че свойството протяжност не е геометрическо свойство и по тази причина едно определение на материята, дадено чрез това свойство, още далеч не дава основания да бъде третирано като геометризиране на материята. Геометризиране може да се получи едва тогава, когато се абсолютизират метричните свойства на пространството, когато зад тях никакви други свойства не се виждат. Но да се смята, че протяжността е геометрическо свойство, само защото определена нейна страна се изучава от науката геометрия, все едно да се приема, че движението въобще /разбирано като всеобщо изменение/ е механическо свойство на материята, понеже механиката изучава един вид движение – простото преместване на телата в пространството. Обаче всеки, който е елементарно запознат с основите на философията знае, че освен механическото движение съществува още физическо, химическо, биологическо, социално, а движението въобще е нещо качествено различно от тях, за да може да бъде сведено към което и да било поотделно. Същото се отнася и за пространството /протяжността/. То има геометрически, механически, физически и пр. свойства. Поради това съответните науки изучават определена страна на пространството, без да са в състояние всяка от тях поотделно да обхване „цялото” пространство.

Ето защо, когато в наше време отделни философи високомерно отхвърлят протяжността като компрометирано вече геометрично свойство, с което е недопустимо диалектическият материализъм да свързва името си при определянето на материята, то на това не бива да се гледа като на нещо сериозно. То само показва, че неговите автори лошо се ориентират в материала, върху който се залавят да теоретизират. Механиката /не казвам „логиката”, защото тук няма логика!/ на тяхното мислене е много проста: 1. класическият субстанциализъм, представен от Декарт, Спиноза и Хобс, е определял материята чрез свойството протяжност и 2. понеже Маркс казва, че Хобс, който също разглежда материята като протяжно тяло, е геометризирал материята, 3. оттук следва, че протяжността е ...геометрическо свойство и всяко определение на материята чрез него е равносилно на геометризиране. От верни предпоставки се получава неверен извод! И тази конфузия би могло много лесно да бъде избегната, ако хората си бяха направили труда да помислят защо субстанциалното схващане геометризира протяжността. Отговаряйки на този въпрос, те не биха могли да не забележат вътрешната /необходима/ връзка между едното и другото. Те не можеха да не видят, че в рамките на субстанциалното схващане протяжността по необходимост се свежда до нейните геометрически свойства. Защото ако в основата на камъка, дървото, животното и човека стои една и съща протяжна субстанция, то тогава реалната пространственост /протяжност/ на тези тела е идентична с техния геометричен обем. След като еднородната субстанция в дълбочина /т.е. интензивно/ е навсякъде еднакво пространствена, то различията остават само във външната /екстензивна/ пространственост, свеждат се до размерите на обема.