Книгата се издава със спомоществователството на ÍÀÖÈÎÍÀËÅÍ ÄÀÐÈÒÅËÑÊÈ ÔÎÍÄ " 13 ÂÅÊÀ ÁÚËÃÀÐÈß"

В литературата често нещата се представят така, че уж определението на материята чрез свойството протяжност представлява връщане назад към метафизическия материализъм, който не включва движението като атрибут на материята. Но това е криво разбран историзъм, псевдоисторизъм. Метафизическият материализъм стига до отричане на движението като основен атрибут на материята не защото разглежда материята като протяжност, а защото метафизически интерпретира самата протяжност. За него протяжността като субстанция представлява чиста непрекъснатост, която лежи в отвъдната страна на света на вещите, които на свой ред олицетворяват другата противоположност – чистата непрекъснатост. Така старият материализъм стига до раздвояването на света на две отвъдни, абсолютни противоположности – субстанцията, неизменната основа на света на вещите, и вещите, представляващи другия, текущия, преходния свят. Понеже субстанцията, чрез която се дава определение на материята, е неизменна основа, безжизнен субстрат, лежащ в основата на вещите, докато вещите се променят, то фактически материята и движението се оказват разкъсани.

С други думи, метафизическият материализъм елиминира движението като атрибут на материята не защото я разглежда като протяжност, а защото разглежда протяжността като чиста непрекъснатост, като протяжна субстанция, която тъкмо поради обстоятелството, че представлява чиста непрекъснатост не съдържа в себе си противоречия и следователно не е способна да породи из себе си движения, изменения.

А доколкото все пак се признава някакво движение и изменение за света на вещите, то си остава нещо случайно, външно, идващо отвън и не произтича в никакъв случай от природата на субстанцията.

В „Етика” Спиноза не случайно обявява движението за модус, а не за атрибут на субстанцията. За атрибути признава само протяжността и мисленето. Протяжността – защото лежи в основата на субстанциалното схващане, мисленето – неизвестно защо, може би защото е било невъзможно да се направи чак толкова рязък скок в преодоляването на картезианския дуализъм: деградирането на Декартовата духовна субстанция направо в модус на протяжната субстанция в условията на ХVІ век сигурно би изглеждало като нещо чудовищно...Обаче движението не е могло да бъде провъзгласено за атрибут на материята по напълно понятни причини. В рамките на субстанциалното схващане то не е необходимо условие за битието на материята: материята като субстанция може да съществува и без да се движи; доколкото има движение, то е нещо външно и случайно, т.е. модус.
VІІ. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА

КАТО „ПРОТЯЖНО БИТИЕ”

Общото за тези два вида реалност е, че съществуват, притежават битие, т.е. реалност. Различават се помежду си въз основа на свойството „протяжност”, което е специфично присъщо само на материалните предмети, на друг вид реалност /свойства и отношения/ - не. Ето защо материята следва да се определи примерно така: „Материята е реалност, която има свойството да бъде протяжна или просто материята е протяжна реалност”. По такъв начин определението на материята, дадено чрез свойството протяжност неизбежно получава формата на дефиниция, където родово понятие е категорията „реалност” или „битие” /това е все едно и също/, а видовата отлика – свойството „протяжност”.

В това няма нищо удивително, тъй като в системата на диалектиката категорията битие /или реалност/ е по-широка от категорията „материя”, независимо че в някои системни курсове по диалектика от страх /съвършено неоснователен!/ да не се направи някаква отстъпка на идеализма нещата се представят така, че уж категориите „материя” и „битие” при марксизма имат еднаква степен на общност. За да се избягнат възможните недоразумения, които биха могли да се породят във връзка с признаването на битието за най-широка категория в материалистическата диалектика, следва да се каже, че материалистическият или идеалистическият характер на дадена философска система се определя не от това дали тя признава битието или материята за най-обща категория, а от това как разрешава основния философски въпрос: от това дали признава битието, материята, природата за първично, респективно съзнанието, духа – за вторично, или обратното. Илюзията, че при марксизма категориите материя и битие имат еднакво съдържание /и еднаква степен на общност/ възниква от обстоятелството, че когато ние, разрешавайки материалистически основния философски въпрос прокарваме демаркационна линия между материалистическата философия и идеализма, обикновено нареждаме тези две категории една до друга без да ги разграничаваме. В такъв случай ние обикновено казваме материята, битието е първично, а съзнанието, духът – вторично. И това е правилно. Тук, в предверието на материалистическата философия, естествено не е нужно да се прави такова разграничение. Но когато тези категории се разглеждат вътре в системата на материалистическата диалектика, където се налага вече те да бъдат определени по съдържание, за да може всяка от тях да заеме своето място сред останалите, оказва се, че те са твърде различни, че категорията „битие” е по-широка от категорията „материя”. Защото не всичко, което съществува, което е битие, е материя, материални предмети. Освен тези последните съществуват свойства и отношения, съществува и съзнанието, което също обладава реалност, битие, без да е материя. Ето защо, ако ние отъждествим категориите материя и битие, ако приемем, че всичко, което обладава битие, е материя, неминуемо се смъкваме на позициите на вулгарния материализъм. В този случай неизбежно бихме повторили грешката на Йосиф Дицген, който въз основа на това, че „...духът и материята имат в последна сметка това общо, че те съществуват” /т.е. притежават реалност, битие/, обяви, че „...духът се отличава не повече от масата, светлината, звука, отколкото тези вещи се отличават една от друга”.^ По този повод в „Материализъм и емпириокритицизъм” Ленин справедливо забелязва: „Че и мисълта, и материята са „действителни”, т.е. съществуват, това е вярно. Но да се нарече мисълта материална – значи да се направи погрешна стъпка към смесването на материализма с идеализма.”^

Между другото тъкмо тази особеност на категорията битие – това че тя по силата на пределно широкия си обем се издига над противоположността материя–съзнание, материално–идеално, доколкото и материята, и съзнанието са битие – е причината обективният идеалист Хегел да я използва като мост за прехвърляне границата между материализма и идеализма, да се опитва да се издигне над двете партии във философията, макар че, разбира се, по понятни причини това да се върши все пак на идеалистическа основа.

Най-после, ако тези две категории вътре в системата на материалистическата диалектика нямаха различно съдържание и обхват, Енгелс също не би критикувал Дюринг за това, че последният търси единството на света в неговото битие, а не в неговата материалност, което вече само по себе си дебело подчертава различието между тях.

На онези, които въпреки всичко, въпреки всякакви аргументи са склонни непременно да виждат в определението на материята чрез дефиниция, в която битието е родово понятие, нещо нередно, оскверняващо достойнството на светата материя, би следвало да се напомни, че определението на Ленин по форма също е дефиниция, макар самият той да мисли, че е дал релационно определение. Определяйки материята, Ленин де факто също подвежда категорията „материя” под категорията „реалност” като под по-общо, родово понятие. В неговата дефиниция категорията „реалност” е родово понятие, а категорията „обект”, „обективна” – видова отлика. И погрешността на това определение, както беше вече казано, се дължи не на дефинитивния му характер, а на това, че видовата отлика е невярна, защото обективна е не само материята, но и съзнанието при определени условия, обективни са всички свойства и отношения.

Когато физиката смесва материята с енергията и представя последната за единствена субстанция на света, когато се лута при обяснението на полето дали е свойство или състояние на материята, или пък вид материя, когато отъждествява масата с количеството материя – то това показва, че на нея й липсва такъв критерий.

Когато кибернетиката заявява, че информацията не е нито материя, нито енергия, без да е в състояние същевременно да посочи действителната разлика между материята и информацията – тя също демонстрира необходимостта от такова определение.

Когато психологията и гносеологията се забъркват при разграничаването на психичното от физиологичното, на материалното от идеалното, на субективното от обективното – отново и отново се повтаря същата история.

Това недвусмислено показва, че съвременното естествознание има нужда от научно определение, което би могло да играе ролята на надежден критерий за разграничаване на материята от тези свойства. Най-после не бива да се забравя и обстоятелството, че самата дискусия върху определението на материята, придобила отдавна международен характер, има в основата си тъкмо тези проблеми, те са причината, която я породи. Разбира се, нещата не трябва да се схващат грубо, прагматично, в смисъл, че философията винаги, при всеки каприз или затруднение на естествознанието е длъжна да сменя своето определение на материята, за да се нагажда по такъв начин към непосредствените задачи на природните науки. Не за това става дума. Работата е в туй, че сегашното определение на материята като „обективна реалност” не е в състояние да разграничи материята от нейните свойства и отношения, даже когато се касае за нуждите на самата философия. И понеже тя по принцип не може да прокара подобно разграничение, не може в туй отношение да окаже никаква методологическа помощ на естествознанието. Не нуждите на естествознанието налагат на философията едно или друго определение на материята, те само показват, че сегашното определение не е в състояние да разрешава задачите, които стоят пред него поначало; те просто разкриват неговия основен недъг и нищо повече. А по-нататък по какви пътища ще се търси ново определение на материята и какво точно ще бъде то, това е задача на самата философия. Обаче при всички случаи определението на материята, ако то действително претендира да бъде научно, трябва да е в състояние да оказва пълна методологическа подкрепа на природните науки, да им бъде теоретично оръдие при разрешаването на посочените проблеми.

Ето защо е задължително да се постави на подобно изпитание определението на материята като протяжно битие: може ли то да помогне за разрешаването на тези проблеми или не? Това е въпросът, на който трябва да се отговори, за да може с увереност да се твърди, че това определение е правилно и научно.

Важна е принципиалната страна: че, първо, от гледна точка на определението на материята като протяжно битие или реалност /това е все едно и също/ полето без колебание може да бъде причислено към материята и, второ, че самите физици стихийно /т.е. въпреки погрешното определение на материята като „обективна реалност”/ се насочват към подобна характеристика на полето, когато го характеризират като материя.

Следователно, ако едно тяло има по-голяма маса от друго, то съдържа повече /?/ обективна реалност, съществува в по-голяма степен обективно реално. Но тук анализът се изправя пред пропаст, която поначало е непреодолима, получава се пълен абсурд. Оказва се, че свойството обективна реалност, чрез което е дадено определението на материята, няма количествена мяра, докато самата материя има такава мяра /фактът, че съществуват по-малки и по-големи, по-тежки или по-леки предмети по неоспорим начин говори за това/.

Че само този абсурд беше достатъчен, за да се постави под въпрос определението на материята като обективна реалност, това вече беше казано и не за тази страна на работата се отнася. Въпросът е: може ли определението на материята, дадено чрез свойството протяжност, да превъзмогне тази трудност? Може, защото свойството протяжност за разлика от „обективната реалност” има количествена мяра, при това в двояк смисъл - и екстензивно, и интензивно. Ако масата е мярка на количеството материя и ако материята се дефинира като протяжност, то значи, че масата е мярка на количеството протяжност, което даденият предмет съдържа в себе си. И в това няма нищо нелогично. Колкото повече протяжност съдържа в себе си предметът, толкова повече материя съдържа, тъй като протяжността е реалната му пространственост с нейната екстензивна и интензивна страна, респективно толкова по-голяма е нейната маса. По количеството протяжност ние съдим и за количеството материя, която се съдържа в дадено тяло.

Материя и съзнание /материално-идеално/. Общоприетото в нашата философия определение на материята като обективна реалност не е в състояние да разграничи материалното от идеалното, доколкото /както беше многократно казано/ в ролята на обективна реалност може да влиза в еднаква степен и материалният мозък, и нематериалното съзнание /усещане, възприятие, представа, идея/, обект, обективна реалност може да бъде и материалното в смисъл на вид материя, и идеалното, психичното. Това обстоятелство беше една от причините за многогодишната дискусия по страниците на периодичния философския печат в социалистическите страни. Тази трудност се преодолява напълно чрез определението на материята като „протяжно битие”. Свойството протяжност, което в даденото определение играе ролята на видова отлика, представлява непоклатима основа за разграничаване не само на материята от нейните свойства и отношения въобще, но и на материята от съзнанието като едно нейно частно свойство, като един частен случай на такова разграничаване. Единствено чрез протяжността може да се схване, да се улови дълбокото качествено различие между материално /като вид материя/ и идеално като свойство на материята, на протяжния мозък.

Предметите, които нашето съзнание отразява, са материални, протяжни, но образите на същите предмети в нашата глава /възприятията, представите, понятията за тях/ са непротяжни; те не съдържат дори една нищожно малка част от тяхната реална пространственост. Аз имам представа за една дванайсететажна модерна сграда, но в моята представа като нещо идеално не се съдържа дори една милионна част от нейната пространственост. Аз имам в главата си ясна представа за цялата Витоша. Но в самата представа за нея не се съдържа и една трилионна част от реалното й пространство, защото дори и тази безкрайно малка величина не би могла физически да се побере в пределите на човешкия череп. Между другото трябва да се каже, че метафизическият материализъм при цялата си ограниченост вярно се насочва като разграничава материалната субстанция от духовната въз основа на свойството протяжност. Но неговата неизбежна историческа ограниченост се състои в това, че приема въобще субстанцията: и като духовна, и като материална. Материалистическата философия в дадения пункт запазва приемственост с метафизическия материализъм по това, че като преодолява субстанциалната му ограниченост, като отхвърля всякаква субстанция, запазва свойството протяжност като такова реално и съществено за материалните предмети свойство, чрез което могат да се разграничават от собствените си свойства и отношения.

Разбира се, разграничаването на идеалното от материалното на основата на свойството протяжност още съвсем не изчерпва специфичната природа на идеалното като свойство на човешкия мозък. С това се занимават редица науки /психология, гносеология, отчасти кибернетиката и логиката/. В дадения случай става дума не за изясняване специфичната природа на идеалното, а само за неговото разграничаване от материята като нейно свойство въобще. Би било нелепо да се иска от едно определение на материята да изяснява специфичната природа на идеалното. Това е все едно към определението на материята да се предявява искането да изяснява природата на енергията, на информацията, на инерцията, цвета и всички други свойства. Такова искане е изобщо неправомерно.

РЕЦЕНЗИЯ

НА МОНОГРАФИЯТА НА ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ

„ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА

Факт е, че през последните 30 години името на Ж. Желев се свързва главно с книгата му „Фашизмът” /1982 г./; тази книга прави името на автора й широко известно както в България, така и вън от нея. Но българската хуманитарна интелигенция знае това име и човека, който го носи, двадесетина години преди „Фашизмът” – знае го от многострадалната му кандидатска дисертация, която е обект на преценка в настоящата рецензия.

На пръв поглед тези две рожби на Желев както по съдържание, така и по характера си са много различни.

Едната /„Фашизмът”/ е подчертано четивна, адресирана е и е достъпна за широк кръг читатели; по съдържанието си е подчертано политическа /описва се, като се подлага на критика една политическа система – тоталитарната система/; съвсем конкретна е – тук се борави не с философски абстракции, а се констатират факти, в които читателят ясно разпознава собствените си жизнени условия – социални, политически, културни; тук авторът находчиво разчита на асоциативната способност на читателя, който зад ярко и обективно нарисувания образ на фашизма без затруднения вижда образа на родния му реален социализъм; езикът е образен, често метафоричен.

Другата му рожба /„Определението на материята...”/, която е предмет на настоящата рецензия, е адресирана и достъпна до чувствително по-тесен кръг от читатели, притежаващи достатъчно философска подготовка: по съдържанието си е професионално философска и в нея няма нищо политическо с изключение на автора на критикуваното от Желев философско определение на материята, който е създател и пръв ръководител на една политическа партия и на една държава; тук няма образи и метафори; липсва каквато и да е житейска емпирика, а само философски абстракции и разсъждения; тук липсва присъщата на „Фашизмът” езикова и образна асоциативност да се рисува едно, за да се види друго – тук всичко е назовано директно, еднозначно със собственото му име. И въпреки тези различия, ефектът върху читателите на двата текста е еднакво шоков – интелектуален, идеологически и политически шок. Затова е еднотипна и реакцията на управляващите – инкриминиране и репресия.

Колкото и да изглеждат различни, всъщност тези два научни труда са неразривно свързани помежду си – това са не само два етапа в професионалното и гражданското израстване на нашия автор, но и /което в случая е по-съществено/ два етапа в демаскирането и отрицанието на обществената система, в условията на която са създадени – системата на „реалния социализъм”. Защото, ще си позволя тази метафора, ако в по-късния /във „Фашизмът”/ Желев атакува „църквата”, в по-ранния, в тази знаменита Желева дисертация, той е десакрализирал нейния „бог” /Ленин/, показвайки и доказвайки безапелационно философската несъстоятелност на неговото философско определение на основната категория на самата религия /диалектическия материализъм/ - категорията „материя”.

Голямата, около 50-годишна времева дистанция между написването на рецензираната монография и настоящата рецензия за нея налага, макар и съвсем кратка, историческа справка. Желю Желев завършва философия в Софийския университет през 1958 г. През 1963 г. е зачислен за редовен аспирант по философия в катедра „Диалектически и исторически материализъм” към Философко-историческия факултет на същия университет.

При избора на тема за дисертационния си труд той се спира върху абстрактния сам по себе си въпрос за определението на материята в аспекта на актуалните методологически потребности на модерното съвременно естествознание. В работата си върху този свой дисертационен труд Желев стига до извода, че даденото от В.И.Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм” и безпрекословно канонизирано като абсолютно вярно и единствено вярно определение на материята като обективна реалност, съществуваща вън и независимо от човешкото съзнание и отразяваща се в него, всъщност е невярно, несъстоятелно, поради което е и методологически непригодно за частните науки. И съвсем съвестно, както изисква научната обективност и добронамереност, той аргументирано и логически последователно излага своите съображения и аргументи срещу Лениновото положение, което, както знаем, е „алфата и омегата” на марксистко-ленинската философия. Както пише впоследствие един от защитниците на Ленин от Желев: „Лениновото определение на материята е действително основата на основите на марксистко-ленинската философия. Неговото отричане или ревизиране засяга устоите на цялата сграда на диалектическия материализъм.” /М. Янков, „Какъв е логическият край на една такава теза”, Философска мисъл, 1965, № 3./

Поради това в съществуващата тогава атмосфера на идеологически терор ответната реакция не закъснява. Публикуването на този научен труд или дори на части от него, макар това да го изисква законът, е забранено. Междувременно след двегодишно чакане и въпреки съпротивата на българските философски лидери и институции „Немско списание за философия” в бр. 5 от 1964 г. помества статията „Върху философското определение на материята”, в която в максимално сбит вид са представени основни моменти от дисертацията. Също така една цяла глава от нея Желев успява да изпрати в Югославия и е публикувана на страниците на философското списание на Белградския университет - „Филозофия”. Но у нас и защитата на тази кандидатска дисертация е забранена „от най-високо място”. Нещо повече, на автора му е отнето правото да пребивава в София и да работи по специалността си където и да е в родината му. Арестуван е и „по етапен ред” е въдворен в родното му село Веселиново, а след това около седем години живее в с. Грозден в семейството на жена му. Там, по време на това заточение, той още през 1967 г. написва „Тоталитарната държава”, издадена през 1982 г. със заглавие „Фашизмът”.

В дисертацията си младият, все още навлизащ в научната общност философ с присъщата му научна добросъвестност и изключителна гражданска доблест доказва по безспорен начин несъстоятелността на Лениновото определение на материята като обективна реалност в четири основни аспекта.

За този философски труд на Ж. Желев, макар и да не е нормално публикуван, много е говорено и много е писано, много ще се говори и много ще се пише. И апологетично, и със злоба и ненавист. Но и едното, и другото вече говори за неговата значимост в историята на българската философска мисъл през втората половина на ХХ век. Тази значимост е многопосочна и една рецензия като настоящата не би могла да я обхване във всичките й аспекти. Не мога обаче да не отбележа демонстрирания в нея висок професионализъм на автора, изразяващ се главно в дълбочината на анализа и солидната аргументация на защищаваната позиция. Никак не е случайно, че високотитулуваните му критици и хулители не са в състояние да намерят каквито и да са научни аргументи срещу него, което ги принуждава да прибягват към идеологически хули и репресии. Непременно трябва да подчертая ярко проявената от автора гражданска доблест, неговия нравствен ригоризъм в името на истината. Този труд на Желев с реакцията срещу него е особено ценен и с това, че представлява солиден документ за характера на обществото, в което той се появява, включително и за съществуващите нрави в средите на българската академична общност.

Всичко посочено дотук не може да не поражда учудване от обстоятелството, че този труд на Ж. Желев все още не е публикуван. Крайно време е това да стане, за да може той да стигне до своите читатели в нормалния си вид.