Книгата се издава със спомоществователството на ÍÀÖÈÎÍÀËÅÍ ÄÀÐÈÒÅËÑÊÈ ÔÎÍÄ " 13 ÂÅÊÀ ÁÚËÃÀÐÈß"

”Тук трябва да се остави всяко подозрение,

През май 1958 г. на конференцията в Института по обществени науки при Централния комитет на Германската единна социалистическа партия (ЦК на ГЕСП) стават първите сериозни сблъсквания между К. Цвайлинг и някои съветски философски работници. На 20 декември същата година в Хумболтовия университет е устроена специална дискусия върху Лениновото определение на материята, в която вземат участие 55 философски работници от различни университети на републиката.⁶

През 1953 г. в Института по философия при Полската академия на науките също е организирана дискусия за определението на материята, на която присъстват 50 души^. На тази дискусия група марксисти начело с Хелена Айлщайн застъпват тезата, че не е възможно да се дава определение на материята въз основа на противоположността й със съзнанието.

Две години преди това, т.е. през 1951 г. от 4 до 10 юли, в Съветската академия на науките на поредица от заседания на Научния съвет на Института по философия също се обсъжда определението на материята, по-точно осъжда се т.нар. „концепция за двете понятия за материята”.

Днес вече съществува обширна дискусионна литература върху определението на материята. В ГДР излязоха не по-малко от 30 статии, в Полша – около 10, в СССР над 20, в България около 10.

Напоследък излязоха и по-обемисти трудове, които правят опит да обобщят тази голяма дискусия, придобила вече интернационален характер. През 1957 г. излезе брошурата на К.Цвайлинг „Ленинското определение на материята и неговото потвърждение от съвременната атомна физика” /60 стр./; на следващата /1958/ година излезе книгата на Г.Клаус „Йезуити, бог, материя” /375 стр./; в 1961 г. в Полша излезе сборник под редакцията на Х.Айлщайн „Материалното единство на света” /294 стр./; същата година у нас излиза книгата на проф. А.Поликаров „Материя и познание” /177 стр./, а в Съветския съюз – книгата на Ф.Т.Архипцев „Материята като философска категория” /270 стр./.

Няма да изреждаме всички трудове по основните въпроси на марксистката философия, които излязоха напоследък и в които специални глави или раздели са посветени на определението на материята като например трудът на В.Щерн „По някои въпроси на съвременната физика”, „Битие и съзнание” на С.Л.Рубинщайн, „Материалистическата диалектика като логика и теория на познанието” на В.М.Черкесов, „Как да изучаваме книгата на В.И.Ленин „Материализъм и емпириокритицизъм” от Б.М.Кедров, „Марксическата логика като диалектика и теория на познанието” от Г.Г.Габриелян, „Книгата на В.И.Ленин „Материализъм и емпириокритицизъм” – важен етап в развитието на марксистката философия” под редакцията на Л.Н.Суворов и пр.

Приведените по-горе данни показват, че дискусията върху определението на материята през последното десетилетие се наложи като една от най-големите дискусии в марксистката философия, наред с дискусията за предмета на диалектическата логика или за тъждеството на логика, диалектика и гносеология.

Всъщност тя започва не преди 10 години, а значително по-рано. Още през 30-те и 40-те години възниква в Съветския съюз и е позната в марксическата литература под названието „Концепция за двете понятия за материята”. През 1939 г. А.А. Максимов в статията „Материя и маса” /„Под знаменем марксизма”, 1939 г., № 9/ издига тезата, че освен философско понятие за материята, дадено от В.И.Ленин, съществува и друго физическо понятие, жизнено необходимо на науката физика и естествознанието. Тази концепция той прокарва и в други свои трудове: „Въведение в съвременното учение за материята и движението” /1941 г./, статията „Марксисткият философски материализъм и съвременната физика” /„Вопросы философии”, 1949 г., №1/, „Борбата на Ленин против физическия идеализъм” /сб. „Великая сила идей ленинизма”, 1950 г./. Същата концепция прокарват проф. В.М.Познер в статията „Ленин за философското и физическото понятия за материята” /журнал „Наука и жизнь”, 1949, № 1/, П.Е.Вишинский в статията „За философското и физическото понятие за материята” /журнал „Под знаменем марксизма”, 1940 г., № 3-4/.

Привърженици на тази концепция впоследствие са още М.Е.Омеляновский /„В.И.Ленин и физиката на ХХ-ия век”, 1947 г./, М.А.Леонов /„Очерк диалектического материализма”, 1948 г./, И.В.Свидерский, И.И.Новинский, В.Г.Фридман и др.

По-далечни извори на дискусията за материята в марксистката литература ни отвеждат към една статия на Деборин, написана през 1924 г. /„Ленин – войнстващ материалист”, „Под знаменем марксизма”, 1924, № 1/, където той категорично лансира идеята за независимостта на философското понятие за материята от развитието на физическите знания.

В най-тясна връзка с дискусията за материята през 50-те години премина т.нар. психологическа дискусия на страниците на списание „Советская педагогика”. Тя неизбежно засягаше много от собствените проблеми на дискусията за материята: абсолютна и относителна противоположност на материята и съзнанието, релативния характер на понятията „субективно” и „обективно”, природата на идеалното и пр. Връзката на тази дискусия за материята беше толкова тясна, че тя без преувеличение може да се разглежда само като един „психологически” профил на дискусията за материята^.

Главната причина за дискусията върху определението на материята са потребностите на съвременното естествознание, като се започне от физиката и се стигне до психологията – потребности, които определението на Ленин се оказа в невъзможност да удовлетвори. Нещо повече, поради своята погрешност то започна да играе ролята на пречка при разрешаването на кардиналните въпроси на отделните природни науки. Именно противоречието между едно невярно определение на материята, което нашата философия упорито налага на естествознанието, и действителните нужди на естествознанието, които от своя страна изключват подобно определение – това именно противоречие е главната причина, която непрекъснато подклажда, разгаря многогодишната и незатихваща дискусия, придобила отдавна международен характер.

Че съществува пряка и непосредствена връзка между съвременното естествознание и дискусията за материята, че именно естествознанието е причината за тази дискусия – това никак не е трудно да се установи. Достатъчно е само емпирично да се проследи хода на дискусията във всяка отделна страна, особено нейното зараждане и конкретната проблематика, с която се занимава, за да се разбере, че това наистина е така. Например в ГДР дискусията за материята в известен смисъл се предшестваше от една дискусия по философските въпроси на съвременната физика, в която /дискусия/ взеха участие около 20 души^. Тази чисто физическа дискусия впоследствие прерасна в дискусия за определянето на материята.

Достатъчно е дори да се хвърли един бегъл поглед върху заглавията на повечето от статиите за материята, за да се види ясно връзката на съвременната дискусия за материята с физиката, с нейната проблематика: „Излъчването – специфична форма на материята” /К.Цвайлинг/, „Няма невеществена материя” /В.Щерн/, „Енергията материя ли е?” /Х.Клоц/, „Материя и информация” /Х.Фогел/, „Ленинското определение за материята и неговото потвърждение в съвременната физика” /К.Цвайлинг/, „Вещество и поле” /А.Поликаров/, „Видовете материя в светлината на диалектическия материализъм” /М.В.Мостепаненко/ и др.

Тази връзка изпъква с особена сила, когато разглеждаме заглавията на статиите от дискусията за „двете понятия за материята” в Съветския съюз: „Маса и материя” /А.А.Максимов/, „Ленин за философското и физическо понятие за материята” /С.Г.Суворов/, „По повод статията на С.Г.Суворов „За двете понятия за материята” /В.Г.Фридман/, „Още един път за тъй нареченото физическо понятие за материята” /С.Г.Суворов/ и пр.

В „полската” дискусия значителна част от авторите разглеждат материята като „физическо битие”, което следва да се определя като се излиза преди всичко от онези най-дълбоки свойства на материалния свят, до които съвременната физика се домогва. Тук също фигурират заглавия, които определено напомнят за връзката на дискусията за материята с физиката: „Принос към схващането за материята като физическо битие” /Х.Айлщайн/, „Време – пространство и материя” /З.Августинек/ и др.

Подобна картина ни дава „психологическата” дискусия на страниците на сп. „Советская педагогика”. Тя представлява един от аспектите и същевременно един от изворите за тази голяма дискусия за материята.

Пак до определението на материята, макар вече връзката да не е така пряка и очевидна, опира и дискусията за отношението между маса и енергия, която през 50-те години се води на страниците на сп. „Успехи физических наук”^. Нейните кардинални въпроси, като се заострят теоретически, неизбежно стигат до определението на материята, защото само чрез такова определение може да се намери критерий за разграничаване на енергията и масата като свойства на материята от самата материя.

Изобщо съвременното естествознание поставя пред материалистическата философия за разрешение проблеми, които влизат в противоречие с определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”, дадено в „Материализъм и емпириокритицизъм”.

Енергията, която е несъмнено обективна реалност, материя ли е? – пита модерната физика. Ако е материя, как да се разграничим от енергетиката, признаваща енергията за единствена субстанция? Ако не е, не следва ли да се измени самото определение на понятието материя, за да може тя да се разграничава от енергията и масата?

Информацията, която също притежава свойството да бъде обективна реалност /тъй като може да съществува вън и независимо от всяко човешко съзнание/, материя ли е? – пита кибернетиката. Ако не е материя, какво е? Ако пък е материална, по какво се отличава от самата материя, определяна като „обективна реалност”?

Как да различим идеалното от материалното, психичното от физиологичното – пита на свой ред психологията – след като и едното, и другото в еднаква степен могат да бъдат обективна реалност, т.е. да съществуват вън и независимо както от индивидуалното съзнание, така и от всяко човешко съзнание?

Това са реални /а не измислени/ и то основни проблеми, които естествознанието поставя пред нашата философия. Могат ли те да бъдат разрешени в рамките на определението на материята като обективна реалност – това ще се разбере от цялостното по-нататъшно изложение. Ние ще започнем с кратък анализ на дискусията в ГДР, тъй като тя по-добре /т.е. по-пълно и изчерпателно/ от всяка друга дискусия показва тъкмо противоречията, в които безнадеждно влиза определението на материята като обективна реалност.
І. КРИТИЧЕСКИ РАЗБОР НА ДИСКУСИЯТА В ГДР
1. ВСИЧКО, КОЕТО СЪЩЕСТВУВА ОБЕКТИВНО РЕАЛНО,

МАТЕРИЯ ЛИ Е?
Определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”, дадено от В.И.Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм”, както се вижда от самото съдържание на формулировката, отъждествява понятието „материя” с понятието „обективна реалност”. Това поражда противоречия, тъй като освен материята обективна реалност са и много други неща, които обаче ние, ако не искаме да скъсаме с всякаква логика, не можем да наречем материя.

Материя ли е всичко, което съществува обективно реално? – ето въпросът, с който започна голямата дискусия на страниците на немското философско списание DZfPh. Около този въпрос неизменно се насочваха всички статии, като се опитваха да му дадат положителен или отрицателен отговор. Отговаряйки на този въпрос през 1956 г. Клаус Цвайлинг /Берлин/ писа: "От това, че червеният цвят на един предмет е обективно реален /именно като цвят на този предмет/ още не следва, че той е материя. Материята съдържа в себе си обективна реалност, обективно реалното, свойствата, способностите, моментите, тенденциите и т.н., но самата тя не е свойство, способност, момент и т.н. на нещо друго. Ето защо Ленин разглежда материята като субект на природата. Материята е предметът, който е червен, обаче свойството да бъде червен не е материя.”^

„Съвсем неправилно е да се разбира Ленинското определение – писа Виктор Щерн, отговаряйки на въпроса – в такъв смисъл, че всичко, което е обективно реално може да бъде обозначено като материя. Материята е обективна реалност, но също и свойствата, състоянията, атрибутите, формите на обективната реалност са обективно реални без да са материя. Не бива понятието материя да се смесва с понятието материално, което освен материята обхваща всички нейни състояния, форми, отношения и т.н., които се намират на и в материята /действително не без нея/. Движението например или пространството съществуват обективно реално, материални са, но не са материя.”^

„Може ли всичко, което съществува независимо от съзнанието /не е от значение как съществува, дали самостоятелно или като свойство, или отношение/ да бъде означено като материя или не?” - пита отново през 1960 г. Хайнрих Фогел и отговаря: „В света има много връзки, които съществуват изцяло обективно реално, без обаче да са материя: това са свойствата и отношенията на материята.”^

„Твърдостта, цветът, гъстотата, мекостта и т.н. – продължава авторът – са все специфични, но обективно съществуващи свойства на материалните форми, които ни са дадени в усещанията. Според мен обаче не може да се каже, че те са материя. Това се отнася и за такива общи свойства на всяка материална форма като масата и енергията.”^

Обръщайки внимание на несъобразностите, които се получават, когато се приеме концепцията, че всичко, което съществува обективно реално е материя – той писа:

„Кои са логически неизбежните последствия от тезата, че всичко, което е обективно реално, е материя? От това следва например, че пространството и времето са също материя, тъй като времето и пространството съществуват обективно реално...

Ако обаче времето и пространството бъдат обозначени като материя, положението на Енгелс „времето и пространството са форми на съществуване на материята” става тавтология, тъй като формите на съществуване на материята ще означават самата материя. Чии форми на съществуване са тогава времето и пространството? Може би форми на съществуване на някаква субстанция? Ако движението, тъй като то съществува обективно реално, се определи като материя – чия форма на съществуване е тогава?”^

„Като явление във Вселената – писа А.Поликаров в порядъка на възражение против безусловното приемане на определението на материята като обективна реалност – съзнанието е също „старо”, както и самата материя. Ако ние разглеждаме това абстрактно метафизически, стигаме до дуализъм; ако обаче го разглеждаме в диалектическата му връзка на абстрактно и конкретно, на общо и единично, няма да бъде трудно да се разбере, че съзнанието във всяка част на материята е вторично, без обаче това да се отнася за цялата материя, тъй като вторичното за всяка отделна планета не значи вторично за цялата материя и тъй като едновременно съществуващото с материята въобще, не значи едновременно съществуващо с всяка отделна нейна част.”^

Тези възражения против определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание” бяха повторени в една или друга форма и от други автори, взели активно участие в дискусията /В.Турски, Д.Шулце и пр./, но не е нужно да се привеждат съответните места от техните статии. По-важно е да се систематизират направените възражения: макар някои от тях по форма да са твърде плахи и непоследователни, свеждат се до следното:

Тук би могло да се възрази, че определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от човешкото съзнание” се отнася не до отделното, индивидуално съзнание, а до съзнанието на цялото човечество, в смисъл, че материята е обективна реалност, която съществува вън и независимо от всяко човешко съзнание, т.е. от съзнанието на всички хора. Но такова възражение бие покрай целта, защото, първо, въпросът за индивидуалното съзнание си остава все пак открит: факт е, че спрямо съзнанието на Иван или Петър съзнанието на всички хора си остава обективна реалност и следователно определението на материята е невалидно спрямо него, и второ, даже да премълчим този факт като незначителен, определението на материята никак не се избавя от посоченото противоречие, доколкото вън и независимо от всяко човешко съзнание, от съзнанието на цялото човечество остава да съществува психиката на кучето или маймуната. Кой би могъл да каже, че психиката на маймуната, която несъмнено съществува вън и независимо от съзнанието на всички хора, представлява ли материя?

Последното възражение против определението на материята като „обективна реалност” може да се стори до голяма степен софистично, понеже в „рамките” на Вселената ние, отказвайки се от термина „човешко съзнание”, като че ли можем да се освободим от него /възражението/ и да кажем: материята е всичко онова, което съществува п р е д и и с л е д, в ъ н и н е з а в и с и м о от всяко съзнание, без оглед на това дали е то човешко или нечовешко – космическо. Но това е също невярно. Защото в безкрайната Вселена съзнанието е също така вечно, както е вечна и самата материя, и само за отделните ограничени нейни части може да бъде вярно положението, че материята съществува преди и след съзнанието.

„Грешката на другарите Турски и Фогел – пише Курт Хагер – се състои в това, че вън от материята /във философския смисъл/ приемат още и една особена обективна реалност на свойствата и отношенията, че те откъсват вещите от техните свойства и отношения. Няма обаче количество, няма взаимодействие, движение и изменение без материя. Няма два различни вида обективна реалност, а има само една единствена обективна, единна и същевременно многообразна реалност, която съществува чрез определени свойства и отношения, характеризиращи вещите и явленията, които се отразяват от нашите усещания и съществуват независимо от тях.”^

„Който откъсва движението на материята – пише Гюнтер Хьофнер, отправяйки своята критика по адрес на К. Цвайлинг – логически идва до идеализма, а който откъсва материята от движението - до метафизическия материализъм. Енгелсовата, както и Лениновата формулировка, че светът е движеща се материя иска да посочи не разкъсването на материята и движението, а различието между диалектическия материализъм и домарксовия материализъм /особено диалектиката/.

Откъсването /die Trennung/ на материята и движението е точно толкова погрешно, както и откъсването на материя, пространство и време. Според концепцията на др. Цвайлинг пространството и времето са обективно реални форми на съществуване на материя „...без обаче от това тези форми на съществуване сами да са материя”. Но съответно на неговото твърдение към подобно разбиране на въпроса трябва преди всичко да се причисли Ленин.”^

Още по-далеч в критиката си против посочените по-горе възражения отива М.В.Мостепаненко: „Ако енергията без материя не съществува – пише той, критикувайки В. Щерн – то това означава, че енергията /в себе си/ не е обективно съществуваща. Същото може да се каже и по отношение на всички други свойства на материята, т.е. за всичко онова, което Щерн означава с понятието материално. Движение, енергия, пространство и време са обективни изключително като свойства на материалните обекти с техните свойства.”^

С подобни критики на възгледите на Цвайлинг, Щерн и Фогел излязоха също Г. Редлов и Р. Рохаузен. Те също видяха „грешките” им в това, че откъсват материята от нейните свойства и отношения. Но в действителност тук няма никакво откъсване на свойствата на материята от самата материя, а става дума за тяхното отличаване, познавателно разграничаване от материята в собствения смисъл на думата. Но познавателното разграничаване, което е исторически факт и с което човечеството си е служило от най-древни времена, не е някакво произволно, субективно разкъсване на неразкъсваемото, а разграничаване, което се опира на обстоятелството, че свойствата и отношенията на материята, при все че са немислими без самата материя, неделими от нея, притежават относителна самостоятелност спрямо нея. Ако нашето познавателно разграничаване на свойствата и отношенията на материята от самите материални предмети беше произволно разкъсване, то не би имало преди всичко достойнството на вярно, истинно отражение на действителността, а оттам и никаква практическа ценност за нашата дейност. Ето защо съвсем неоснователни са обвиненията, които К.Хагер, М.В.Мостепаненко, Р. Роххаузен и др. хвърлиха против Цвайлинг, Щерн и Фогел, като им преписаха мнимото откъсване на материята от нейните свойства и отношения. На практика тъкмо те станаха жертва на смесването /или незаконно подменяне/ на понятията „откъсване” /„Trennung”/ и „различаване” /„Unterscheidung”/. Поради това Х. Фогел, като отговаряше на техните обвинения, с право обръщаше внимание на този съдбоносен дефект в логиката им: „Всички тези свойства са обективно реални – пише той – т.е. съществуват независимо и вън от човешкото съзнание. Те съществуват същевременно само като свойства на материята не като откъснати /getrennt/, освободени /losgelöst/ от материята. Няма самостоятелни свойства или отношения, независими от материята. Точно така и материята не съществува в себе си, а само в нейните и чрез нейните безкрайно много форми на проявление и те се оказват пак комплекси от обективно реални свойства. Може ли обаче да се каже, че тези свойства /или отношения/ на материята са материя, тъй като са обективно реални? Ако сега тези свойства на материята мислено, абстрактно /begrifflich/ се различават от материята, значи ли това по необходимост и автоматически, че фактически са разкъсани, изолирани и следователно откъснати? Опасността за това естествено е дадена. Обаче тя може да бъде избягната.

Ако например различаваме формата и съдържанието или държавата и формата на държавата, значи ли това, че ги откъсваме? Всяка държава има своята специфична форма на държавно управление и трябва да има такава; няма също така държавна форма на управление без държава. При все това държавната форма не е държавата. Трябва следователно, според мен, мислено да се различават материята и нейните форми на проявление от техните свойства и отношения, чрез които и в които те съществуват; не бива обаче в никой случай да се откъсват, да се измъкват от тяхната обективна взаимна зависимост.”^

Дитер Шулце /Берлин/, като взема страната на К. Цвайлинг и го защитава от нападките на неговите опоненти, също обръща внимание на недопустимото смесване или подмяна на понятията „познавателно разграничаване” и „откъсване”. „Познавателното /begriffliche/ различаване – пише той – няма нищо общо с разкъсването на принадлежащите едно към друго и познавателното разграничаване не е в никой случай схоластично. Това схващане няма нищо общо с концепцията за лишената от свойства, неизменна субстанция. Материята като субект не означава материя като вещ в себе си или материя като носител /Träger/. Той /става дума за Цвайлинг – Ж.Ж./ твърди съвсем определено, че в действителност материята съществува само с и чрез нейните свойства. Само в абстрактното познавателно отражение може да се различават свойствата на материята от самата материя.”^

Познавателното разграничаване е от такава важност за човешкото познание, че би могло в известен смисъл съвсем категорично и определено да се каже, че без него са невъзможни науката и човешкото познание въобще. Цялото богатство на човешките познания за материята се крепи само върху познавателното разграничаване на свойствата и отношенията от материята, на която те принадлежат и от която емпирично са неделими. Значението на познавателното разграничаване е толкова голямо, че още първата фраза или първата дума, която ще произнесем, неизбежно ще бъде фиксиране на някакво свойство или отношение на материята. А това фиксиране става тъкмо като разграничаване познавателно, т.е. със средствата на познанието /усещане, представа, абстракция и пр./, като изолиране от единната система на материалния свят. Но нашето разграничаване не става, не се превръща в разкъсване, защото не излиза зад рамките на относителната самостоятелност на свойствата и отношенията.

Когато аз казвам, че свойството се различава от предмета, на който принадлежи /най-малкото затова, че предметът е синтез на много свойства, а даденото свойство е момент от този синтез/, то това още никак не означава, че аз го откъсвам от предмета, от материята. Но ако кажа, че свойството /пространство например/ може да съществува и без материята или че времето може да си тече и без наличието на движеща се материя, то в този случай нашето познавателно разграничаване наистина прераства в разкъсване, в откъсване на свойствата на материята от самата материя, защото вече сме преминали границата на относителната самостоятелност на свойствата и сме ги направили абсолютно самостоятелни, независими от материята. В този, втория случай, давайки простор на субективния произвол, ние сме разкъсали неразкъсваемото, раздули сме относителното до безкрайност, до абсолютно.

Но за да стане по-ясно обективното основание на разграничаването на понятията „познавателно различаване” и „откъсване”, налага се да разгледаме относителната самостоятелност на свойствата и отношенията спрямо самата материя.