Книгата се издава със спомоществователството на ÍÀÖÈÎÍÀËÅÍ ÄÀÐÈÒÅËÑÊÈ ÔÎÍÄ " 13 ÂÅÊÀ ÁÚËÃÀÐÈß"

Заради непристойното поведение и за изконсумирани сериозни антипартийни провинения на Желю Желев, по предложение на партийното бюро партийната организация е решила да го изключи от своите редове.

От 38 членове на партийната организация, присъствуващи на събранието, 25 гласуват за изключване на Желю Желев, а 13 са за наказание „строго мъмрене с последно предупреждение”. Другарката Мария Рашкова, която е присъствувала на първата част на събранията, а след това по технически причини е отсъствувала, съобщава писмено, че гласува за изключването на Желев, като по такъв начин 2/3 от присъствуващите членове са гласували за предложението на партийното бюро за изключване на Желю Желев по чл.11 от Устава на Партията.

Желю Желев е роден на 3 март 1935 г. в с. Веселиново, Коларовградски окръг, в бедно селско семейство. Баща му е член на ТКЗС от 1957 г. Желев става член на БКП в родното си село през 1961 г. От 1961 г. постъпва аспирант в специалност „Философия” по диалектически материализъм.

Контролната комисия проучи всички материали на партийната организация по обследването на поведението и грешките на Желю Желев. Води разговор с партийния секретар на организацията др. Кирил Петров, с ръководителя на катедрата по основи на маркс-ленинизма Гиргин Гиргинов, към която е бил аспирант Желю Желев, а така също и лично с него.

В резултат на тези проучвания комисията констатира, че Желю Желев е развивал и отстоявал и сега отстоява и то много по-силно антимарксически свои разбирания по основните въпроси на нашата идеология и по такъв начин влиза в противоречие с основното положение на партийния устав, определящ партията като доброволен съюз на марксисти-ленинци, обединени върху основата на обща марксистко-ленинска идеология.

Идейно-теоретически и политически объркан, той се заема да ревизира и отхвърля ленинското философско определение на материята като негодно, неоказващо никаква методологическа помощ на частните науки и го заменя с ново атрибутивно определение, безотносително към съзнанието. Той ревизира също така и други основни положения на марксистката философия, като се отнася съвсем безотговорно към философско-теоретическото наследство на В.И.Ленин, чиито основни философски идеи са залегнали в основата на идейното и организационно единство на нашата Партия и са научно-теоритическа база на нейната политика. Желю Желев се заема и упорито разпространява тези свои антипартийни възгледи между бивши студенти като Уваков, Джаджев, Янев и др. Търси предумишлено и съзнателно подходяща аудитория (създава кръжок на аспиранти, разпространява възгледите си при различни обсъждания на книги, при изнасяне на публични лекции и пр.) и сподвижници, сред които насажда тенденцията за отхвърлянето на най-богатото и проверено в живота научно-философско и теоретическо наследство на Маркс, Енгелс и Ленин. Служейки си с фалшификация на имената на авторите и партийното им положение, той най-настоятелно, въпреки отказа, иска публикуването на статия в немско списание, използвайки откритата от него дискусия. Поместената към кореспонденцията статия на Желев, която разкрива ревизионистичните му възгледи, веднага намира положителен отзвук и в западногерманското „Ди Велт”.

Желю Желев отстоява непартийната философска и политическа платформа, която се основава на неговите погрешни възгледи за съотношението между философия и политика, хули нашата социалистическа действителност. Той няма комунистическо възпитание, не зачита колектива, не е искрен към Партията, той не е склонен към каквато и да било самокритика. Проявява безпримерна наглост, нямаща нищо общо с нашия комунистически морал, като твърди, че философията е станала „проститутка” на партийната политика и затова той се е заел „да освободи философията от нейното проституиращо” състояние.

От 1962 г. държанието на Желю Желев на партийни събрания е особено. На годишното отчетно-партийно събрание през м. ноември 1964 г. той се държа арогантно, говори, че у нас има „философски бандитизъм”, не иска да види, да осъзнае, да отчете своите грешки и слабости, въпреки че критика за тях му е била правена не един път досега. Със своите антипартийни теории и отричане на нашата идеология той фактически отдавна е доказал, че е загубил своя идеен и морален облик като комунист и сам е решил своята съдба, че повече място в Партията за такъв, който я хули, не бива да има. Неговото поведение и прояви са в явно противоречие с основните изказвания на партийния устав, особено на чл.1 и 2 и чл.28 от устава на БКП. Кой друг, ако не всеки комунист от тази организация трябва да се чувства най-много задължен да воюва и да се бори за отстояване чистотата на марксизма-ленинизма, на нашата идеология. Такива хора като Желев, които отричат основни положения на марксистко-ленинската идеология, не може да имат повече място в редовете на славната БКП.

Въз основа на всичко до тук изложено контролната комисия единодушно поддържа и одобрява решението на партийната организация при специалност „Философия” - Желю Желев да бъде изключен от редовете на Партията и прави предложение бюрото на VIII РК на БКП да потвърди това решение на ППО.

Контролната комисия счита за свой партиен дълг да обърне внимание на такива факти, че партийната организация при тая основна специалност е проспала много ценно време, през което Желев и компания са плели своята кошница и са изграждали свои съмишленици - студенти тогава, а сега вече някои и асистенти. Това загубено време можеше да бъде оправдано ако бяха разобличили всички съидейници на Желев и се помогне на ония, които покажат желание да се поправят. За съжаление това партийната организация не е постигнала. Желю Желев пред лицето на партийната организация образува и ръководи кръжок на младите философи-аспиранти, в които насажда своите антипартийни идеи и схващания. И съвсем естествено е да се очакват изложенията сега на ред негови съмишленици до различни партийни инстанции.

Контролната комисия счита също така за необходимо да предложи на бюрото на VIII РК да се заостри вниманието на партийната организация по кадровия подбор при приемането на членове в Партията, а също и при подбора на преподаватели, за да не се допускат в нейните редове хора, които нямат не само вяра и обич в нея, но я хулят и отричат нейната идеология.

Партийната организация трябва да вземе своевременно отношение и към другите съмишленици на Желев, за да се оздрави по-скоро организацията и да се създаде творческа обстановка за работа във факултета. Да се предложи на ръководството на Университета и факултета административно да се вземат мерки за това.
София, 12 май 1965 г.

ОТ КОНТРОЛНАТА КОМИСИЯ

След като ми прочетоха присъдата, поискаха да им върна партийния билет. Бях предупреден, че трябва да го нося със себе си. Извадих го от джоба си и го хвърлих демонстративно на масата. По-голямата част от беловласата комисия го прие като светотатство, с възмущение. Тя беше съставена главно от пенсионери активни борци против фашизма, които преди 9 септември 1944 г. са били партизани, ятаци, помагачи. Сега, в края на живота им, комунистическата партия им беше предоставила възможността още веднъж да участват в дейността на любимата партия като блюстители на комунистическия морал, партийния устав, на партийната чест и съвест и те бяха видимо щастливи... Бях сигурен, че живеейки с младежките си ремсистки илюзии, те не подозираха за екзекуторската роля, която всъщност им беше възложена да изпълняват. Поне голямата част от тях не си даваха сметка за това.

Очевидно членовете на Районната контролна комисия бяха свикнали в такива случаи изключеният да се разкайва за прегрешенията си, да приема всичко, което му се вменява във вина, да си прави харакири, да моли за снизхождението да му дадат възможност да се поправи, да докаже, че е достоен да бъде партиен член и какви ли още не самоунижения на човешката личност, на фона на които все повече и повече се възправя славната и непогрешима БКП.

Все пак председателят на комисията ми каза, че по устав имам правото да обжалвам решението на РКК пред Централната контролно-ревизионна комисия. Аз му отговорих, че няма да се възползвам от тази възможност, защото не желая да членувам в партия, в която няма място за истината, в която истината се преследва с такова голямо настървение. При това, продължих аз, става дума не за политическите истини за нашето общество, а за научни истини и то от най-абстрактните области на човешкото познание, каквито са логиката, диалектиката, гносеологията, историята на философията...

Прекъсвайки ме, председателят на комисията се опита да ме опровергае. Обвини ме, че това, което съм казал, не било вярно и че за пореден път съм оклеветявал партията. Спонтанната реакция на комисията беше в същия дух.

Тогава аз им поисках копие от „решението”, с което РК ме изключва.

Беше ми отказано под претекст, че този род документи представляват партийна тайна.

Аз на свой ред им благодарих, че с този отговор те потвърждават истинността на всички мои твърдения за порядките в нашето общество и в науката и напуснах залата.

Не знам по какъв начин този документ е попаднал в архивите на акад. К.Василев, нашият уважаван и обичан професор не само по философия, но и по свободомислие в онези мрачни времена.

Благодарение на него проф. Иван Славов през 1991 г. го публикува в един сборник от документи „Фашизмът срещу „Фашизмът”, издание на университетското издателство „Св. Климент Охридски”. Всъщност оттам съм го заимствал и аз, за да го цитирам тук, в тази книга.

Така на 12 май 1965 г. след четири и половина годишно пребиваване в БКП аз трябваше окончателно да се разделя с нея. Мислех, че това ще стане много по-рано, както идваха настоятелните искания от ЦК. Но очевидно след ХХІІ конгрес на КПСС, след големите разобличения, които бяха направени срещу Сталин и сталинистката система, нещо се беше променило и сред партийната интелигенция. Тя беше обхваната от антисталинистки настроения и беше започнала да мисли доста по-либерално.

Употребих думата „пребиваване”, защото аз бях влязъл в комунистическата партия като убеден антикомунист. Моят опит да се боря с идеологията на комунизма вътре в самата комунистическа партия, с нейните собствени идеологически и философски оръжия, смятам, че общо взето беше успешен.

Ако през първата половина на 60-те години главната арена на идеологическите и политически битки в столицата беше Софийския университет и по-специално Философско-историческия факултет, това до голяма степен се дължеше и на моите радикални тези и не по-малко скандални публични изяви, които в едно тоталитарно общество, където свободомислието и критичното мислене бяха по дефиниция забранени, не можеха да изглеждат по друг начин, освен като скандализиращи и скандално несъвместими с членството в самата партия.

В такива случаи партийната организация беше заставяна „отгоре”, обикновено от съответните отдели на ЦК, да осъди моите немарксистки и антиленински тези и да вземе организационни мерки спрямо мен, което казано на по-разбираем език означаваше да ме изключи.

Това веднага разделяше партийната организация на две: сталинисти и антисталинисти или догматици и антидогматици. Последните биваха дамгосвани от техните противници (сталинистите) още и с етикета „ревизионисти”.Обвинението в ревизионизъм беше едно от най-тежките идеологически обвинения, защото излизаше от арсенала на ленинизма. Ленин го беше пуснал в действие още в началото на своята политическа дейност. С обвинението в ревизионизъм той е заклеймявал всички социалдемократи и социалисти както в Русия, така и на Запад, които са се отклонявали от едно или друго положение на марксистката доктрина.

Неслучайно до Горбачовата перестройка идеологическата борба на комунистическите партии имаше за главен прицел ревизионизма. Идеолозите на комунизма имаха смътното, но вярно усещане, че т.нар. ревизионизъм е много по-опасен от всичко друго, именно защото се ражда вътре в самата партия и то сред интелигентните, образованите и мислещи хора, които имат достатъчно голям политически опит или познават великолепно теорията на марксизма-ленинизма, поради което могат да я критикуват и отричат компетентно, аргументирано и убедително.

Първо, избрахме навечерието на 9 септември. Благоприятно беше, че през 1965 г. празникът се падаше в четвъртък. Официалните власти решиха 9, 10 и 11-ти септември да са празнични и почивни дни, което означаваше четвъртък, петък и събота се празнува и почива, а неделя става работен ден. За всеки случай пренесохме екземплярите в квартирата на моята приятелка (по-късно моя съпруга) на ул. „Георге Георгиу-Деж” 22, ІV етаж.

Ние разсъждавахме така: около празника Държавна сигурност и милицията ще са ангажирани със специфичните си задачи по „опазване на обществения ред”, затварянето на някои от централните улици, уточняване на сценария за движението на колоните на манифестиращите, с изселването на неблагонадеждните от София и редица други превантивни мерки по сигурността от този род. Висшите сановници от партийния и държавен апарат вече ще са запразнили и когато им докладват, ще предпочетат да се занимават с „инцидента” след празника, когато се върнат на работа. Малко вероятно ни се виждаше някой от големците да си прекъсне почивката преждевременно...

Освен това, при такава широка публичност целият репресивен апарат ще бъде в известен смисъл парализиран, защото ще знае, че екземпляри от дисертацията са пратени до Т.Живков, Митко Григоров (по онова време идеологическия секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро), акад. Тодор Павлов, член на Политбюро и председател на БАН, до ректора на Софийския университет акад. Димитър Косев, декана на Философско-историческия факултет, членове на факултетския съвет, десетки наши интелектуалци извън системата на университета - писатели, художници, поети, известни учени и общественици.

В съпровождащото писмо, залепено към всеки екземпляр от дисертацията, това изрично се подчертаваше, така че всеки, който държи в ръцете си екземпляр да знае, че такъв екземпляр държат още 199 души измежду най-известните интелектуалци и отговорни политици в държавата.

Текстът на писмото беше следния:

Оттам трябваше веднага да изпратим поименно надписаните екземпляри в ЦК на БКП, Държавния съвет, Министерството на народната просвета и ЦК на Комсомола. И това трябваше да стане едновременно с разнасянето на бройките в Университета, писателския съюз и частните адреси. С тази работа се ангажираха Стефан Дончев и съпругата му Павлинка. Доколкото си спомням, тя връчи екземплярите в приемните на споменатите високи институции.

А ние с инж. Русев по това време вече бяхме в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев” 5, където на присъстващите писатели и поети бяха раздадени около 30 екземпляра. Оттам вече „операцията” продължи по частни адреси, за които също бяхме направили специална схема.

До късно вечерта около 130 бройки от дисертацията бяха раздадени. Това беше напълно достатъчно да ми гарантира публичност.

Вече каквото и да предприемеха отделите в ЦК или службите в Университета, те щяха да бъдат принудени да го правят на светло, при пълна публичност, но при всички случаи - не през главата на най-висшите партийни институции.

Всъщност от този момент нататък никой в Университета не можеше на своя отговорност нищо да предприеме - нито Катедрата по философия, нито Факултетския съвет, нито вузовската администрация, тъй като случаят вече беше получил скандално широка публичност.

Още по-малко можеха да се очакват действия от страна на репресивния апарат. Прекалено сложен беше инцидентът за него, за да си позволи да действа по своя инициатива.

За всеки случай аз вечерта, както и през следващите няколко дни и нощи, не се върнах в квартирата на „Батак” 27, където обикновено отсядах да спя при брат си Йордан, работник в Кремиковци, и Стоян Бакърджиев, известния български преводач и мой приятел.

И наистина стратегията, която бях възприел, се оказа общо взето правилна. В някои отношения тя дори надмина моите очаквания. Тъй като със „самиздатското” публикуване на дисертацията си поставих официалните държавни и партийни власти в доста деликатно положение, те дълго време умуваха какво да предприемат и как да процедират с този случай, с какъвто, изглежда, по-рано не се бяха сблъсквали.

Университетът чакаше нареждане от отделите на ЦК, те - от Секретариата и Политбюро.

След известно време обаче дойде йезуитската заповед на Министерството на народната просвета: нещата да се движат „по законния ред”, което беше доста смешно, тъй като тъкмо те грубо погазваха законите.

Аз се оплаквах точно от Катедрата по философия, където вече доминираха сталинистите - същите хора, които бяха водили политическите хайки срещу мен, а Министерството ме пращаше отново при тях да ми разрешат публична защита.

Ясно беше, че истински научно обсъждане в катедрата не можеше да се очаква. Още по-малко пък да ме допуснат до публична защита. По онова време аз нямах никакви илюзии. Въпросът беше как най-достойно да се защитя от политическите нападки и инсинуации.

На обсъждането присъстваха двама представители на идеологическите отдели на ЦК: проф. Никола Трендафилов и проф. Николай Мизов.

Както и следваше да се очаква, не се получи никакво научно обсъждане на тезите на дисертацията.

Първите въпроси бяха: „Защо дисертантът не е внесъл дисертацията си в катедрата за обсъждане, а я разпространява нелегално (?) в писателските и всякакви други среди?”

Отговарям им: „Първо, това не е научен въпрос, защото няма никакво отношение към съдържанието на дисертацията, а по закон вие сте длъжни да обсъждате тезите на дисертацията; второ, след като дисертацията е разпространена в 200 екземпляра не само сред интелигенцията, но е и изпратена до най-отговорните политически личности в държавата - на Т.Живков, М.Григоров, акад. Т.Павлов, акад. Д.Косев, Стефан Василев, министъра на просветата, членовете на катедрата и на Факултетския съвет поименно, как може тогава да се говори за нелегално разпространение?”

На това никой не можеше да отговори, но тъкмо това още повече ги раздразни.

Следва пак въпрос: „Как и къде е била отпечатана дисертацията на циклостил?”

Отговарям: „В една ТПК, която се занимава с печатарски услуги. Размножава на циклостил канцеларски материали, курсови работи, дисертации срещу заплащане, разбира се...

Но вие отново ми задавате полицейски въпрос, а не въпрос по същество, отнасящ се до съдържанието на дисертацията. Ако още един път ми зададете въпрос от подобно естество, аз ще откажа да отговарям и ще напусна...”

Следва нов въпрос точно от такъв характер: „Как е била изпратена статията в ГДР и по какъв начин е било изнудено немското философско списание да я публикува?”

Отговарям им: „По най-простия начин. Купува се един плик, в него се поставя статията, пликът се залепва, залепва се съответната марка и статията заминава.”

Това ги вбесява окончателно и те започват един през друг да викат и да заплашват...

Тогава аз им казах: „Предупредих ви, че няма да отговарям на провокационни въпроси. Няма да ви позволя цялата тази полицейщина, която тук разигравате, да бъде представена за научно обсъждане на моята дисертация. Няма да ви доставя това удоволствие...Очевидно вас наука не ви интересува и никога не ви е интересувала... А аз където трябва ще разкажа за този маскарад... Чао!”

Станах, взех си чантата и напуснах Катедрата по философия.

Вече от коридора чувам, че в залата се вдига невероятна врява.

По-късно разбрах, че е избухнал спор между сталинистите и онези мои приятели антидогматици, които във всички предишни битки ме защитаваха, разбира се, не безрезервно, но все пак в една или друга степен се ангажираха с моето право да отстоявам тезите си. Някои от тях заради мен имаха и немалко неприятности и във всеки случай трайно си бяха навлекли омразата на чиновниците от ЦК. Открито ги сочеха като „ревизионисти”.

Сега видях моите приятели уморени и морално сломени. Може би и малко уплашени от острия характер на сблъсъка, който се разиграваше пред очите им. Не изключвам някои от тях да са били и предварително привиквани в отделите на ЦК за „обработка”, което на езика на партийната бюрокрация можеше да означава само едно: заплахи за изключване от партията, уволнение от работа и изселване от София. По онова време такива работи се считаха съвсем в реда на нещата. Междувременно докато аз се отдалечавах от вратата на кабинета по философия, оттам изхвърча един „колега” от най-доверените хора на ЦК и започна да ме моли да се върна. Аз, разбира се, без да спирам го отрязах категорично и продължих, от което разбрах, че им е разрушен сценария. Те по друг начин са планирали нещата и не са предполагали, че аз толкова рано ще напусна театрото, за да могат да го оформят като научно обсъждане.

Пред Университета ме чакаха приятели, сред които бъдещата ми съпруга.

- Къде ми е шлиферът? - ме попита Ст. Дончев.

- Какъв шлифер?...

- Шушлековият...

Избухна смях. Сутринта бях взел шушлековия шлифер на Ст.Дончев, тъй като нямах официална горна дреха, а шушлякът по онова време минаваше за много модерна връхна дреха.

Истината е, че го бях забравил на заседанието, та на другия ден пращах бъдещата ми жена да го вземе...

Години по-късно от Деканата на Философския факултет ми се обажда една секретарка, изглежда симпатизантка, и ми предлага том с документи, където е било оформено моето „дело”. Поради изтекла давност документите трябвало да се предадат на „Вторични суровини”. Та от там разбрах, че моят случай е бил предмет на дълги разисквания във Факултетския съвет, където най-яростните ми противници са настоявали да ми бъде анулирана аспирантурата и да бъда по съдебен ред задължен да върна парите от аспирантската стипендия, които съм получавал в продължение на три години. Другата страна обаче се обявява срещу подобна репресивна мярка, защото дисертацията е написана и представена. Дали се приема или не като научна теза, това е съвсем друг въпрос... Освен това, кандидатският минимум е положен в срок и с отличие.

В края на краищата надделява второто мнение, тъй като искането да се върнат парите при представена дисертация на всичко отгоре би представлявало правен абсурд.

Разпространението на дисертацията и скандалите, които се разиграха около това, ми показаха колко силно и неотразимо оръжие е публичността, когато тя се използва на място и както трябва. В политически план може би това беше най-важната поука, защото впоследствие щеше да ми се налага неведнъж да я използвам като оръжие. Всъщност за всеки, който тръгне да се бори с един тоталитарен режим съществува само едно оръжие и това оръжие е публичността. Всеки, който се уплаши да го използва или се откаже от него поради някакви идеологически или политически предразсъдъци е обречен, защото няма нищо по-страшно от практиката на този режим да се действа на тъмно, а когато не е възможно нещата да се потулят напълно да се представят в друга, превратна светлина...

Затова е нужна истинска публичност, която да представя нещата такива, каквито са. Но такава публичност можеш сам да си осигуриш.

За разпространението на дисертацията по такъв драстичен начин не бях питал никой от моите приятели и поддръжници в Катедрата по философия. Те бяха толкова подтиснати от огромния морален и политически натиск, който апарата на ЦК ежедневно оказваше върху тях, че бяха принудени да мислят за оцеляване на катедрата и собственото си оцеляване в Университета.

Бях сигурен обаче, че вътре в себе си те са съгласни с моите действия, защото не можеха да не виждат, че аз нямам друг изход, освен да действам по този начин, но открито никой от тях не смееше да се солидаризира с моите идеи и предизвикателни действия. Аз също смятах, че нямам моралното право да искам повече от тях. Само Асен Игнатов при една от все по-разредените срещи в знак на съгласие и солидарност ми каза, че и Мартин Лутер е действал по същия начин, като е ковял страниците на своите знаменити 95 тезиса на вратите на Витенбергския университет преди 450 години. Той също е имал нужда от публичност, за да се защити от папската була...
Редколегията на сп. „Философска мисъл”

о(б)съжда моята критика на

Ленинското определение на материята (1964 г.)
Бях завършил дисертацията си за философското определение на материята и по закон трябваше задължително да публикувам части от нея или поне основните й тези в една отделна статия, за да ме допуснат до публична защита.

По онова време друго специализирано философско списание в България нямаше и аз ща не ща трябваше там да предложа статията си.

Разбира се, в статията се доказваше пълната несъстоятелност на Лениновото определение на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание и отразяваща се в него”. С широк набор от аргументи се показваше, че това определение е не само научно несъстоятелно, но и вредно за философията, особено като се има предвид догматично безапелационния начин, по който се налага като единствено възможно научно определение.

Статията беше подействала на членовете на редакционната колегия като червено на бик. Започнаха един след друг да ме громят и то, разбира се, само с идеологически аргументи. Колко неправилна, колко погрешна и вредна е такава теза... И какво недопустимо посегателство е тя върху Лениновото определение на материята, което представлява крайъгълният камък на цялата марксистко-ленинска философия - на диалектическия и историческия материализъм.

Един от членовете на редколегията в критическата си екзалтация дори се провикна: „И това ли трябваше да доживеем... В България да се критикува Ленин... Чудовищно... Срам и позор за нашата философска мисъл!”

Изказаха се всички членове на редколегията до един и всички без изключение ме заклеймиха като ревизионист. За публикуване на статията вече и дума не можеше да става.

Накрая, когато решиха, че аз съм напълно размазан, Тодор Павлов като главен редактор на списанието реши да покаже снизхождение към „блудния син” и предложи да се откажа от тези глупости, които съм написал, и да седна да напиша една сериозна статия в защита на Ленинското определение на материята.

Членовете на редколегията одобрително кимаха към великодушния жест на главния редактор. Само двама-трима изразиха съмнение, че ще мога да се справя с такава отговорна задача.

Аз изтъпях. Не можех да повярвам на ушите си. Как е възможно да предложиш на човек, който убедено е твърдял и доказвал една теза да се откаже от нея и да започне да доказва точно обратното. Дявол да го вземе, си мислех аз, най-сетне съществува и такова нещо като научна съвест!

Съвсем накрая, когато ми дадоха думата да се защитя срещу критиките, аз започнах точно с това. Въпросът за научната съвест. Но това изобщо не ги впечатли. Явно никой от тях нямаше проблем със съвестта, защото не ги интересуваше научната истина. Очевидно за тези хора, възпитани в сталинистки дух, и истината, и неистината са еднакво ценни, когато служат на партийната идеология. За тях това беше критерият!

Казах им, че никой от тях не се е докоснал до научните аргументи на статията, че в критичната еуфория по много странен начин бяха заобикаляни точно аргументите, поради което аз смятам, че основната теза на моята статия изобщо не е оборена.

Тук вече те престанаха да ме слушат, а Т.Павлов направи с ръцете си жест, който трябваше да показва, че случаят е безнадежден и е безсмислено да си губят времето с мен.

Моето мнение за редколегията не беше по-ласкаво и затова им казах, че си изтеглям статията обратно и нека да не си мислят, че „Философска мисъл” е единственото място, където може да се публикува. Съществува и чужбина, и там има философски списания.

И си тръгнах. И вече буквално на вратата Т.Павлов, обръщайки се към членовете на редколегията, каза: „Това момче няма да може да си изкарва хляба от философията!”, на което аз доста ядно отговорих: „Много жалко, че Вие освен да си изкарвате хляба, друго не правите във философията!”

Разбира се, това, че си бях изтеглил статията съвсем не попречи на главния редактор още в следващата книжка на „Философска мисъл” да публикува редакционна статия, подписана от него, в която той разгромява „псевдоноваторите във философията”, които се опитват да оборват Ленинското определение за материята без да са го разбрали.

„Определението на философското понятие за материята също си остава, каквото ни го завеща Ленин, каквото то е било валидно през цялата история на философията (валидно преди още да е било формулирано?!! - Ж.Ж.) и каквото ще бъде валидно за всяка бъдеща философия.

...Тръгнем ли обаче по пътя на отрицанието на Лениновото определение на материята и на Енгелсовото определение на основния въпрос на философията, рискуваме да завършим в края на краищата с пълна ревизия на основните положения на марксистко-ленинската философия, т.е. с решително напускане всяка позиция на материализма и диалектиката и свличане на позицията на идеализма и метафизиката и в края на краищата пак на мистиката.

...Ние засега ще отбележим само, че у нас открито ревизионистично отрицание на Лениновото определение на философското понятие за материята намираме например в статията „За философското определение на материята” от българските автори Желю Желев, И.Джаджев и Д.Уваков, поместена в книжка 5, 1964, стр. 633-635 на „Немско списание за философия”. („Философска мисъл”, кн. 5, год.ХХ, 1964, стр. 9.)

И след като излага съвсем превратно и непълно основните аргументи на нашата статия, публикувана в „Немско философско списание”, следва окончателната присъда: „Краят увенчава всяко дело, казва българската поговорка. А краят тук е кристално ясен - имаме явна ревизия на основата на основите на цялата философска концепция на Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм”, имаме явна ревизия на Лениновото определение на философското понятие за материята, а оттук с логическа необходимост и на Лениновата теория на отражението.

На предстоящата у нас национална философска конференция ще имаме възможност във връзка с Ленинската теория на отражението и нейните нови аспекти и критики да разгледаме и други някои „новаторски” опити за връщане от Ленин към Беркли, Авенариус, Ремке, Поанкаре, Конт, Кант и др. Тук ще отбележим само, че др. Ж.Желев бе предложил своята статия (с почти същото съдържание) за публикуване в сп. „Философска мисъл”. Редколегията обаче единодушно отклони това предложение, тъй като за разлика от някои апологети на безпринципните дискусии по всички въпроси и при всички обстоятелства, тя сметна за недопустимо да публикува на страниците на „Философска мисъл” явно ревизионистически възгледи върху Ленинските определения на философията и на философското понятие за материята.”

В кн. 1 на сп. „Септември” от 1965 г. акад. Т.Павлов отново публикува разгромяваща статия срещу критиците на Ленин под заглавието „За някои дискусионни неща”. За нас това беше добре дошло, защото правеше и литературните среди съпричастни към дискусията.

Всъщност статията в „Септември” преповтаряше казаните във „Философска мисъл” неща. Но тук акад. Т.Павлов беше направил и една груба политическа грешка, като цитира и онзи пасаж от своята критика, където на практика той си позволяваше да чете нотация на немското философско списание какво да публикува и какво не. „В светлината на догматичната и националистическа вълна, задала се от Изток, и на известни ревизионистически отстъпления от основната линия на марксизма-ленинизма, набелязали се на Запад, този въпрос не е безразличен за нас, както не може, иска ни се да вярваме, да бъде безразличен и за редколегията на иначе сериозното и четено с интерес у нас „Немско списание за философия”. („Септември”, кн.1, 1965 г., стр.33-34.)

Този пасаж, изнесен на страниците на литературното списание „Септември”, което имаше несравнено повече читатели от „Философска мисъл”, веднага привлече вниманието на регионалния кореспондент на „Die Welt” и след няколко дни на страниците на авторитетния западногермански вестник цъфна статия, в която се обяснява как сталинистът Т.Павлов поучава източногерманците какво могат да правят и какво не във философията. Очевидно за ръководството за ГДР това трябва да се е оказало твърде унизително, защото ЦК на ГЕСП, доколкото ми е известно, е реагирал по съответния начин до ЦК на БКП, като е протестирал срещу подобно вмешателство.

Но публикацията на регионалния кореспондент на „Die Welt” за Балканите предизвика не само блюстителите за идейната чистота на т.нар. марксистко-ленинска философия. Тя събуди голям интерес и на Запад.

В един прекрасен ден получавам писмо от австрийския философ неотомиста проф. Густав Ветер, който изразява желание да се запознае по-подробно с идеите и аргументите, изложени в моята дисертация. Отговорих му на драго сърце на руски език, понеже и неговото писмо беше написано на руски. Така между нас се завърза кореспонденция, която завърши с предложение да се срещнем в България, за да му дам екземпляр от дисертацията, която, ако е възможно, да бъде публикувана зад граница.

Густав Ветер наистина пристигна в България, но вместо в София се установи във Варна – на Златни пясъци, навярно от съображения за безопасност и за да се избегнат възможните подозрения. Беше в края на септември (1965 г.), което означава и край на туристическия сезон, когато вече работят само малка част от хотелите. Да тръгна аз да го търся от хотел на хотел, веднага ще ме разпознаят, още повече че мен вече открито ме следяха къде се движа, с кого се срещам.

Затова помолих моя приятел Димитър Бочев, студент втори курс по философия, да потърси проф. Ветер. Той тогава принадлежеше към онази група студенти, която ми симпатизираше и ме подкрепяше. С една дума – имах му пълно доверие. Обясних му, че трябва да предаде моята дисертация на австрийския философ - да я публикува или да напише нещо за нея.

Взех на заем пари за пътуването на Д.Бочев до Варна. Той отива в Златни пясъци, влиза в един от по-представителните хотели и се представя за български студент, който търси източногерманския проф. Густав Ветер, за да му предаде един материал по уговорка. Но жената на рецепцията вместо да провери в книгата дали има гост на хотела с такова име, му казва да изчака и започва да върти шайбата на телефона и нещо да шушука. Бочев усеща, че тя може би сътрудничи на Държавна сигурност и без да се обади се измъква от хотела и започва да наблюдава отдалеч. Вижда, че идва кола на МВР и рецепционистката я посреща. Д.Бочев е решил да не търси Г.Ветер и в други хотели – вероятно реакцията щеше да бъде същата.

По-късно с австрийския професор разменихме писма, в които се обясняваше недоразумението. Публикуването на дисертацията или статия за нея в Австрия завърши с неуспех.

За пореден път бяхме нападнати от Т.Павлов от трибуната на ІХ конгрес на БКП (ноември 1966 г.). Без да споменава имена, бяхме изобличени моя милост, Нарцис Попов и Асен Игнатов.

За мен беше казано следното: „Какво обаче може да се каже и как трябва да се процедира при други случаи, когато например на всички другарски, лични и колективни усилия и логически аргументи самозваните критици на марксизма-ленинизма, живеещи със самочувствието на големи „новатори”, в противопоставянето си на „догматиците” в името уж на борбата срещу култовщината, отричат Ленинското философско понятие за материята, обявявайки го за логически противоречиво и научно вредно, като стигат в края на краищата до отрицание и на всички без изключение основни положения на Лениновия „Материализъм и емпириокритицизъм”. Да се гладят ли по косъма подобни „новатори” и „критици”, особено когато те и след като са бивали изключвани от партията по политически причини и освобождавани от преподавателска работа по идеологически причини са намирали, за съжаление, определено съчувствие и морална подкрепа у някои научни и културни работници.” („Стенографски дневник” на ІХ конгрес на БКП, София, 1966 г., стр. 487.)