Книгата се издава със спомоществователството на ÍÀÖÈÎÍÀËÅÍ ÄÀÐÈÒÅËÑÊÈ ÔÎÍÄ " 13 ÂÅÊÀ ÁÚËÃÀÐÈß"

Същият критерий възприема и Р.Роххаузен. „Материята за него е самостоятелна обективна реалност за разлика от отношенията, които са зависими от материята.”^ Този критерий обаче, както посочиха някои от участниците в дискусията, не издържа критика. Преди всичко, какво значи това материята е „самостоятелна” спрямо нейните свойства и отношения? Това е вярно само в много ограничен смисъл, а именно:

Изобщо характерно за цялата многогодишна дискусия за материята в ГДР е, че тя постави сериозно въпросите, подхвърли ги на анализ по същество, но не намери сили да разреши, да изведе неизбежните логически следствия за самото определение. Резултатите от нея би могло да бъдат сведени към следното:

КАТО „ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ”

За да се изследва обаче тъкмо логическата структура на дадено определение, следва преди всичко да се подхвърли на анализ противоположността между материя и съзнание, да се изучи всестранно п р и р о д а т а и х а р а к т е р а на тази противоположност, тъй като самото определение е дадено въз основа на нея и тя лежи в неговата основа. Без един пълен и цялостен анализ на противоположността материя-съзнание абсолютно невъзможно е да се направи критическа преценка на самото определение. Такъв един анализ на противоположността материя-съзнание се налага още и поради обстоятелството, че много автори, които така или иначе засягат формулировката на даденото определение виждат неговите най-високи достойнства тъкмо във факта, че то е дадено на основата на тази противоположност като релационно диалектическо определение.

„Философското понятие на материята в определението на В.И.Ленин – заявява В.С.Библер – е образец на определяне на понятията в д и а л е к т и ч е с к а т а л о г и к а. Нелепи и безплодни са всички опити да се натъпче Лениновото определение в Прокрусовото ложе на формалната логика.”^

„Материята и съзнанието – пише В.И.Черкесов – са определени понятия на гносеологията. За тях няма по-широко родово понятие, а поради това не могат да бъдат определени чрез най-близкия род и видово отличие. В такива случаи определение се дава чрез противопоставяне и се получава взаимоопределение – материята се определя чрез противопоставяне на съзнанието, а съзнанието – чрез материята. По подобен начин се налага да се определят и други категории – единично и общо, необходимост и случайност, форма и съдържание, причина и следствие и т.н.”^

„В.И.Ленин показа – пише също В.И.Голованов – че определението на материята не може да се даде, следвайки обикновените прийоми на формалната логика. Всяко определение подвежда даденото понятие под друго, по-широко. Понятието за материята пък е най-широкото понятие. Излизането зад неговите предели неизбежно води до попщина, към признаването на надматериална духовна сила. Затова определението на материята може да се даде само по пътя на съпоставянето на такива противоположности като материя и съзнание, кое от тях се явява първично и кое вторично.”^

Ф.Т.Архипцев всъщност резюмира това гледище, като подчертава дебело, че „материята може да се определи само по отношение на съзнанието, т.е. научно да се реши основният въпрос на философията – отношението на съзнанието към материята.”^

Почти в повечето системни курсове по формална логика /А.Бънков, Д.И.Горский, Б.Фогараши, Н.И.Кондаков и др.^/ определението на материята като „обективна реалност” неизменно се дава като пример на диалектическо релационно определение – пример, по който трябва да се равняват определенията на всички останали двойки категории: форма-съдържание, причина-следствие, случайност-необходимост, явление-същност и пр.

Тези обстоятелства налагат да се направи пълен анализ на структурата на даденото определение, а във връзка с това и преди това – анализ на противоположността материя-съзнание.

1. 
   АБСОЛЮТНА И ОТНОСИТЕЛНА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ
   

Противоположността поначало представлява най-дълбокото, най-същественото и основно /в смисъл на раздвоение на основата/ противоречие, най-дълбокото раздвоение на единното, страните на което до такава степен взаимно се проникват, пронизват, че всяка от тях има своята същност в отрицанието и пораждането на другата, всяка съдържа, носи в себе си другата /снето/ като свой съществено необходим момент, като с в о я с о б с т в е н а с ъ щ н о с т. Поради това с унищожението на едната от страните, другата, загубвайки своята същност, също загива. Изчезва цялата противоположност.

Този тип противоположност се нарича п ъ л н а или а б с о л ю т н а, или още д в у с т р а н н а, тъкмо защото нейните две страни черпят цялата си същност от противоположността; вън от последната нямат същност.

Класически пример на такъв тип противоположности са онези най-общи противоположности на света, които намират отражение в двойките диалектически категории: качество-количество, форма-съдържание, причина-следствие, случайност-необходимост, част-цяло, същност-явление и пр. Тези противоположности са абсолютни, защото техните страни не могат да съществуват една без друга, а б с о л ю т н о зависими са една от друга. Няма качество, което да не е качество на някакво определено количество материя и няма количество, което да не е количество на някакво качествено определена материя; няма форма без съдържание и съдържание без форма; няма причина, която да не е причинила някакво следствие и следствие, което да не е породено от някаква причина; няма случайност, която да е чиста случайност, да не е форма на проявление на някаква необходимост и необходимост, която да не се проявява във вид на случайност в някакво отношение; най-общото битие на дадено нещо винаги е тъждествено с неговото небитие, битието преминава в небитие и небитието в битие при всяка промяна.

Поради това, когато речем да определяме тези категории не можем да ги определяме вън от противоположността, на която те са страни, защото тяхната същност /най-съществените им признаци/ лежи в противоположността и вън от нея те нямат същност и съществувание. Да им се дава определение вън от противоположността, значи да им се дава определение чрез някакъв несъществен и най-случаен белег, т.е. да се дава ненаучно, невярно определение. Следователно тяхното определение не може по необходимост да не бъде р е л а ц и о н н о определение, т.е. не може да не се „дефинират” една чрез друга.

В своята „Науката логика” Хегел ни е оставил блестящи образци от този вид определение на категориите. Качеството според него не е нищо друго освен о п р е д е л е н о количество, качество, което е загубило своята определеност, се превръща в количество; формата е съдържание, което преминава във форма и съдържанието е форма, която преминава в съдържание; причината е причина само доколкото е причинила определено следствие и следствието е следствие на дадената причина; същността трябва да се явява и явлението е проявление на същността, същността се явява, явлението е съществено и пр.

Можем ли обаче да отнесем същите характеристики към противоположността между материя и съзнание? Можем ли преди всичко да кажем, че няма материя без съзнание и съзнание без материя? Можем ли така свободно да обръщаме страните на тази противоположност /както при абсолютната противоположност/, казвайки: материята е съзнателна и съзнанието е материално, както формата е съдържателна и съдържанието оформено?

Подобни твърдения могат да бъдат верни само за съзнанието, тъй като последното представлява, от една страна, свойство на материята, на високоорганизираната материя, и от друга – субективно отражение на материята. Вън от противоположността си с материята съзнанието не може да съществува, немислимо е. То черпи цялото си съдържание, намира изцяло своята същност в противоположността си с материята. За материята обаче като страна на дадената противоположност подобна характеристика не важи. Тя не черпи своята същност от дадената противоположност, тя може да съществува без какъвто и да било ущърб за своето битие и вън от тази противоположност. Естествено, научен факт е, че материята исторически е съществувала и преди да се е появило съзнанието, което значи, че е съществувала преди да е възникнала тази противоположност.

Това показва, че пред нас стои не обикновена абсолютна противоположност, а някакъв съвсем друг тип противоположност. Тя се отличава от абсолютната по това, че характеристиките на абсолютната важат само за едната ѝ страна, за другата – не. Само едната й страна има своята същност в противоположността, така че вън от нея не може да съществува, другата страна – не черпи същността си от противоположността, другата страна има своята същност вън от нея. А доколкото е все пак страна на противоположността, от последната тя получава най-несъществени белези и свойства, без които спокойно може да съществува. Новата противоположност, за разлика от абсолютната, която винаги е пълна, двустранна – се оказва н е п ъ л н а, е д н о с т р а н н а и поради това о т н о с и т е л н а, т.е. отнасяща се само за едната ѝ страна.

За да се зафиксира ясно дълбокото качествено различие между страните на относителната противоположност, с която се налага да оперираме, ще ги обозначим по следния начин: страната, която има същността си в противоположността наричаме „малка страна” на противоположността, другата страна, която има същността си вън от противоположността и от противоположността получава само несъществени белези – „голяма страна” на противоположността. Отнесено към противоположността материя-съзнание, която в случая ни интересува, това означава, че съзнанието е „малката страна”, а материята - „голямата страна” на относителната противоположност. Разбира се, материята и съзнанието не са единствената по рода си относителна противоположност, такива противоположности има много; това са определен тип противоположности в действителността. Към тях могат да бъдат отнесени противоположността между необходимост и свобода, организъм и среда, общество и природа и пр., но тук работата не е до изреждането на такива противоположности.

Въпросът е: може ли от позициите на относителната противоположност да се дава двустранно релационно определение. От самия анализ на този тип противоположност следва, че може да се дава релационно определение само на „малката страна”, защото тя има своята същност в противоположността и вън от противоположността не може да съществува. Поради това да се определя вън от противоположността би значело да се определи чрез най-несъществени белези. Обратно, „голямата страна” на относителната противоположност релационно не може да се определя, тъй като нейната същност лежи задължително вън от противоположността и ако въпреки това се определя чрез тази последната, то това определение неизбежно ще бъде определение чрез несъществени белези или, което е все същото, изобщо няма да бъде научно определение. Тя задължително трябва да се определи вън от противоположността, безотносително към нея.

Например ако вземем относителната противоположност н е о б х о д и м о с т и с в о б о д а, където „голямата страна” е необходимостта, а „малката” – свободата, ние релационно можем да определим само свободата, тъкмо защото тя има своята същност в противоположността си с необходимостта, тя носи необходимостта в себе си отрицателно, диалектически снето като своя същност; свободата без необходимостта е пълна безсмислица и фантазия. Същевременно не можем да определяме необходимостта /„голямата страна”/ чрез свободата, понеже необходимостта може да съществува и съществува без наличието на свобода, без да съществува човек, който да осъзнава необходимостта и по такъв начин да я превръща в свобода. Ние можем да кажем, че „свободата е осъзната необходимост”, но не можем да кажем, че „необходимостта е неосъзната свобода или осъзната не-свобода”. Необходимостта въобще не може да се определя чрез относителната си противоположност със свободата, тъкмо защото е „голямата страна” на тази противоположност. Тя може да се определя чрез своята противоположност със случайността: случайност-необходимост. Но това е вече пълна, двустранна, абсолютна противоположност, където няма „малка” и „голяма” страни и въз основа на която спокойно могат да се дават двустранни релационни определения.

Казаното се отнася и за противоположността организъм и среда. Организмът може да се определя чрез тази относителна противоположност, защото е нейна „малка страна” /имаща своята същност в противоположността/, но средата не може да се определя релационно, понеже представлява „голямата” ѝ страна. Последната съществува независимо от противоположността си с организма, а от самата противоположност /като нейна страна/ получава несъщественото „свойство” да бъде среда на организма. Извън противоположността тя е просто природа, определена действителност, индиферентна към всякакъв органически свят.

Следната таблица ще ни покаже нагледно дълбокото качествено различие между абсолютната и относителната противоположност и свързаната с това възможност за релационни определения:

Или за още по-нагледно ще представим редом една до друга две абсолютни противоположности, които имат като свое непосредствено разклонение относителна противоположност:

необходимост – свобода /= относителна противоположност/

битие – съзнание /= относителна противоположност/

2. 
   ОТНОСИТЕЛНА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ
   

Не ще и дума, че на съзнанието могат да се дадат още много и най-различни характеристики, които нямат отношение към противоположността материя-съзнание, но те вече изтъкват по-несъществени и незначителни белези, които, несъмнено, също помагат за всестранното изучаване на това явление, без обаче да имат характера на определения. Когато казваме „съзнанието е обществен продукт”, „съзнанието е функция на високоорганизирана материя”, „съзнанието е продукт на трудовата дейност на човека” или „съзнанието е висша форма на отражение” и пр., ние всъщност даваме такива характеристики, които ни помагат да разберем, да обхванем по-пълно генезиса, социалната основа и обусловеност на съзнанието, но не ни казват какво представлява самото съзнание, не ни дават неговата с п е ц и ф и ч н а същност, тъй като обществен продукт или плод на трудовата дейност на човека са също езикът, вкусът, дрехите, жилището и пр. Тази същност може да бъде дадена само по отношение на теорията, която то отразява, само чрез противоположността, която съществува между тях.

Материята обаче не може да бъде определена релационно тъкмо поради относителния характер на противоположността, в която тя фигурира като „голяма страна”. По тази причина определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”, дадено от В.И.Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм”, представлява едно логически погрешно, в основата си неправилно определение. Неговата логическа несъстоятелност се изразява в това, че едно н е с ъ щ е с т в е н о свойство /белег/ е посочено за същност на материята – „свойството” й да съществува вън и независимо от човешкото съзнание – и чрез това несъществено свойство се определя. Подобен резултат е по принцип неизбежен, когато се дава релационно определение на „голямата страна” на една относителна противоположност, защото в тази последната тя /„голямата страна”/ по необходимост има едно несъществено свойство, а не същността си. Релативистично тя е неопределяема.

Свойството на материята да съществува вън и независимо от нашето съзнание, което тя придобива от тази противоположност, е несъществено /за нея/, понеже тя може да съществува и е съществувала и без него. Тя придобива свойството да бъде „обективна реалност”, едва когато възниква „субективна реалност”, човешкото съзнание, т.е. противоположността между тях. Преди да възникне последната такова свойство материята не е притежавала, тя е имала всички други свойства, само не свойството да бъде „обективна реалност”.

Преди възникването на човешкото съзнание, а следователно на противоположността между материя и съзнание, материята не е била „обективна реалност”, тя е била реалност, неутрална спрямо гносеологическата противоположност субект-обект по простата причина, че последната още не е съществувала, точно така, както бащата не е баща преди да създаде и отгледа деца, а е просто мъж, безотносителен към противоположността бащи-деца.