ОТНОСИТЕЛНА САМОСТОЯТЕЛНОСТ НА СВОЙСТВАТА И ОТНОШЕНИЯТА СПРЯМО МАТЕРИЯТА

Нещо повече, има отделни /общи/ свойства, от които материалният предмет никога и в никаква степен не може да бъде независим. Това са атрибутите на материята – пространство, време, движение. Няма такъв предмет, който да не е винаги пространствен, да не се движи и да не съществува във времето. По-скоро би могло да бъде прието обратното, че общите свойства пространство, време и движение са независими от отделните материални предмети. И това наистина е така: тези общи свойства са по същия начин независими от едни или други отделни материални предмети, както тези последните са независими от отделни техни частни свойства.

И така, относителната самостоятелност на свойствата и отношенията на материята спрямо самия материален предмет, на който принадлежат, се изразява преди всичко и главно в това, че се различават помежду си. Те са в неразривна връзка помежду си, но в рамките и на основата на тази неразривност, неразкъсваемост, притежават относителната самостоятелност: свойствата на предмета не са тъждествени със самия предмет, както и предметът не е равен на техния механичен сбор. Тази именно относителна самостоятелност представлява реално съществуващата о б е к т и в н а основа на нашето познавателно разграничаване на свойствата и отношенията на материята от самата материя; върху нея /относителна самостоятелност/ то се закрепва. Благодарение на нея то не прераства, не преминава винаги и безразборно в произволно субективно откъсване на свойствата и отношенията от материята. Докато нашето познание оперира с различието на свойствата и отношенията от предмета и не обявява тези свойства за напълно независими от него – то още няма никаква опасност от „откъсване”, не може да става дума за „разкъсване”. Разкъсването идва, когато относителната самостоятелност стане пълна, абсолютна. Признаването на относителната самостоятелност на свойствата и отношенията на материята спрямо самата материя в случая има принципиално значение. Защото, строго взето, това означава можем ли ние да говорим отделно за свойствата и отношенията на материята или не. Въпросът стои така: свойствата и отношенията различават ли се от материалния предмет, на който принадлежат? В този смисъл притежават ли относителна самостоятелност?

Ако – да, то тогава напълно законно е да кажем, че свойствата и отношенията са „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание” и следователно съгласно определението на материята, дадено от Ленин, те са материя. Т.е. критиката на Щерн, Цвайлинг и Фогел е правилна.

Ако – не /т.е. ако те са абсолютно тъждествени с материята и са неразличими от нея/ - тогава ние нямаме право да говорим за тях, защото всеки път, когато се опитаме да говорим за свойства и отношения, това ще бъдат едни и същи тавтологични приказки за сивата и неразличима материя. За човешкото познание това е равносилно на самоубийство, тъй като в цялото си богатство и широта то е познание тъкмо за свойствата и отношенията на материята, които съвсем ясно и определено е разграничавало от самата материя. Ако материята е напълно тъждествена с нейните свойства, то това значи, че пространството, времето, движението, енергията и пр. са...материя и че ние нямаме никакво обективно основание да ги разграничаваме от материята. Тогава следва да зачеркнем мисълта на Енгелс, че пространството и времето са форми на съществуване на материята, да зачеркнем закона за противоречието, закона за преминаването на количеството в качество, отрицание на отрицанието, закономерностите форма и съдържание, причина и следствие и пр. като най-общи и съществени характеристики на движението на материята и пр., и т.н. до безкрайност.

Това са две възможни решения на въпроса и пред нас фактически стои дилема: или приемане на относителната самостоятелност на свойствата и отношенията, която ни дава право да говорим за тях като за обективна реалност, или отказ от всякаква относителна самостоятелност и тогава ние нямаме право да говорим за тях. Среден път няма.

М.В.Мостепаненко се опита да заобиколи тази дилема, като тръгна по един привидно междинен път, който обаче в края на краищата го изведе при Кантовите вещи в себе си и по същество пак до ликвидиране на относителната самостоятелност на свойствата. Според неговата концепция материалният предмет не е абсолютно тъждествен с принадлежащите му свойства и отношения, различава се от тях, но свойствата и отношенията не са обективни, обективен е само материалният предмет. „Обективни са – пише той – не самите свойства, а материалните обекти с техните свойства.”^

Очевидно в желанието си да се противопостави на откъсването на свойствата на материята от самата материя – откъсване, каквото всъщност никой от участниците в дискусията не прави – Мостепаненко сам не забелязва как фактически стига до откъсване на свойствата от предмета. Защото ако самите свойства не са обективни /а е обективен само предметът/, следва по необходимост да бъдат субективни, да се привнасят от съзнанието, тъй като трета възможност по принцип не съществува. „Ако Мостепаненко оспорва обективната реалност на свойствата и отношенията – правилно отбелязва Х.Фогел – то той изпада в метафизика и чрез нея в идеализъм, тъй като това, което не е материално /= обективно реално/ е по необходимост идеално. Трета възможност няма.”^

Погрешността на тази концепция се оказва до такава степен очевидна, че беше подхвърлена на критика дори от Р.Роххаузен, който в цялост стои твърде близко до становището на Мостепаненко. „Твърдението, че в обективната реалност има само материални обекти с техните свойства отговаря напълно на фактите. Но изводът, че поради това движението, енергията, пространството и времето, „както и другите свойства на материята” не притежават никаква обективна реалност, тъй като те само „във формата на абстракция съществуват в нашата глава”, е неправилен и противоречи на възгледите на класиците. Щом материалните образувания са обективна реалност, тогава и техните свойства и отношения са обективно реални.”^

Така че обвинението в откъсване на свойствата и отношенията на материята от самата материя и в създаване на някаква „трета” реалност, която съществува наред с другите две реалности – материя /„обективна реалност”/ и съзнанието /„субективна реалност”/, е плод или на недоразумение, или на съзнателно изопачаване на критиката, която Цвайлинг, Щерн и Фогел направиха на определението на материята като „обективна реалност”.

Но и в единия, и в другия случай, т.е. независимо от субективните причини, това обвинение е логически несъстоятелно, защото смесва „познавателното разграничаване” на свойствата и отношенията, опиращо се на реално съществуващата относителна самостоятелност на свойствата и отношенията на материята спрямо самата нея, с произволното субективно откъсване на свойствата и отношенията от материята. Редлов, Роххаузен, Хагер, като обвиняват Цвайлинг, Щерн и Фогел в „откъсване”, всъщност незаконно подменят обикновеното „познавателно разграничаване” с понятието „откъсване” или по-точно обявяват „познавателното разграничаване” за „откъсване”. И в това е тяхната грешка.

Но между впрочем, любопитно е да се запитат тези защитници на определението на материята като „обективна реалност”, които така строго критикуват критиците на същото определение, обвинявайки ги в откъсване на материята от нейните свойства и отношения, в създаването на трета реалност – да се запитат: защо допускат „откъсване” на съзнанието от материята – „откъсване” /в тяхното разбиране/, което така ярко е зафиксирано в самата формулировка на даденото определяне. Ако те бяха последователни на себе си, би трябвало по силата на този факт първи да въстанат против определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание”. Понеже тук съзнанието /= свойство на материята/ и материята не само се разграничават, но дори и се противопоставят като две различни противоположни реалности: материята – „обективна реалност”, и съзнанието – „субективна реалност”. Как са могли да не забележат това „разкъсване” и противопоставяне на материята и едно нейно свойство – съзнанието? Не поставя ли това още един път под съмнение сериозността на тяхното обвинение?

Първоначално спорът около определението на материята, който започна с въпросите, поставени от Цвайлинг и Щерн, дали всичко, което съществува обективно реално е материя – се водеше на малко по-друга плоскост, отколкото впоследствие.

Като възразяваха на определението на материята, Цвайлинг, Щерн и Фогел посочваха, че „свойството” да съществуват обективно реално имат не само материалните предмети, но също така свойствата и отношенията на материята. И това е факт, който не може да бъде отречен. Защото да отречеш, че свойствата и отношенията съществуват вън и независимо от съзнанието, преди и след него – това означава да напуснеш позициите на философския материализъм. Но от друга страна пък, ако по някакъв начин не се елиминира възражението, че свойствата и отношенията са също обективна реалност, за определението на материята следват, неизбежно следват, най-радикални изводи, които съвсем определено го поставят под въпрос.

При така създалото се положение на нещата, за онези автори, които искаха на всяка цена, въпреки фактите да защитят определението на материята, оставаше една единствена възможност: да обвинят своите опоненти в смъртния грях, че уж откъсват свойствата и отношенията от материята и по такъв начин създават една трета реалност – обвинение, което вече, както беше изтъкнато, почива на незаконната подмяна на понятията „познавателно разграничаване” и „откъсване”. Това обвинение всъщност само замъгли и забърка точния смисъл на въпросите, по които се водеше спор и фактически дискусията беше отклонена от правилния път, който трябваше да следва. Работата се състои не в това дали могат да съществуват предметите без свойства и отношения или пък свойствата и отношенията да бъдат реални без да принадлежат на предметите. По това никой не спори. Всички участници в дискусията – и обвиняеми, и обвинители, без изключение категорично декларираха, че няма свойства и отношения, които да не принадлежат на предметите и, обратно, няма предмети, които да са лишени от свойства и отношения. Но – пита се – свойството, което безспорно принадлежи на материалния предмет и не може да съществува отделно от него, редом с него – това същото свойство – съществува ли в е д н а к в а степен обективно реално, както и самия предмет, т.е. съществува ли също т о ч н о толкова вън и независимо, преди и след нашето съзнание, колкото и самият предмет? Ето кое е важно от гледна точка на определението на материята като „обективна реалност”, която съществува вън и независимо от нашето съзнание. За това всъщност се води спорът.

Даденото определение на материята се интересува не от това дали предметът има по-голяма реалност или свойството и дали може едното да съществува без другото, а това – в каква степен са о б е к т и в н о реални или по-точно обективни, т.е. до каква степен съществуват вън и независимо от нашето съзнание. Поради това прехвърлянето на спора върху чисто онтологическа плоскост /където нещата се свеждат до взаимоотношенията между вещ и свойства/ означава незаконно прехвърляне върху съвършено друга основа или просто отклонение от същността на работата.

Така че възраженията на Щерн, Цвайлинг и Фогел против определението на материята като обективна реалност си остават на общо основание: свойствата и отношенията на материята, както и нейните основни атрибути /пространство, време и движение/ са „обективна реалност”, т.е. съществуват вън и независимо от нашето съзнание. Остава в сила и възражението във връзка с обективното съществуване на индивидуалното съзнание, в смисъл, че съзнанието на Петър и Димитър спрямо моето съзнание е също „обективна реалност” и следователно по даденото определение на материята би трябвало да бъде признато за ...материя.

Нещо повече. На това последното възражение дори не се отдели нужното внимание сред участниците в дискусията, тъй като може би се предполага, че то е производно от горните възражения. С този въпрос без непосредствено да вземат участие в немската дискусия, но очевидно под нейно влияние, се занимават някои съветски автори. В.И.Черкесов например пише следното: „Според разяснението на В.И.Ленин материя се явява всичко онова, което съществува вън и независимо от всяко съзнание както на индивидуалния човек, така и на цялото човечество. Разбира се, съзнанието на един човек съществува вън от съзнанието на другия. Мислите, а още повече преживяванията на един човек принадлежат само на него, а не и на съседа му. Но съзнанието на отделните хора не е взаимно независимо. Съзнанието на всеки човек се формира под влияние на общественото съзнание – чрез родителите, училището и всякакви други средства за духовно и материално въздействие. П о р а д и т о в а с ъ з н а н и е т о н а о т д е л н и я ч о в е к п р е д с т а в л я в а о т с е б е с и с а м о н е о т д е л и м о з в е н о о т с и с т е м а т а н а о б щ е с т в е н о т о с ъ з н а н и е. Общественият характер на производство поражда и обществения характер на съзнанието. Противопоставянето на материята на съзнанието, на обективното и субективното се отнася не само към съзнанието на отделния човек, но и към съзнанието на всички хора. Поради това нито индивидуалното съзнание, нито съзнанието на всички хора никога не може да бъде отнесено към обективната реалност, не може да бъде признато за материално.”^

Черкесов смесва две неща: формирането на съзнанието на отделния индивид, което несъмнено се извършва под влияние на обществената среда, в това число и под влияние на съзнанието на другите хора, и на начина на съществуване на индивидуалното съзнание. Че „общественият характер на производството поражда и обществения характер на съзнанието”, това е факт, който не би се осмелил да оспори нито един философ, наричащ себе си материалист. Но че „поради това съзнанието на отделния човек представлява от само себе си неделимо звено от системата на общественото съзнание” – това вече не отговаря на действителността, не е вярно и не произтича от първото. Общественият характер на съзнанието не изключва, а предполага неговия индивидуален начин на съществуване, не унищожава неговата самостоятелност /не го превръща в „неделимо звено”/, а я потвърждава. Ако индивидуалното съзнание беше „неделимо звено от системата на общественото съзнание”, както го представя Черкесов, то с неговото отделяне /а смъртта всеки миг отделя стотици индивидуални съзнания от обществото/ трябваше да се разруши и самата система. Това обаче не става. Иван, Петър и Димитър и пр. с течение на времето изчезват, но от това общественото съзнание като цяло не изпитва никакви чувствителни сътресения. „Системата на общественото съзнание” не се разрушава дори и тогава, когато умират велики исторически личности, чието индивидуално съзнание е много по-дълбоко вплетено в системата на общественото съзнание.

С други думи, ничие индивидуално съзнание не може да възникне извън обществените условия и в това Черкесов е безусловно прав, но същевременно всяко индивидуално съзнание, веднъж възникнало, съществува независимо от съзнанието на останалите хора. Съзнанието на Ханс, Иван и Джон съществуват точно така вън и независимо, преди и след моето съзнание, както и техните шапки, както и всички други материални предмети. Тяхното съзнание ще продължава преспокойно да съществува и тогава, когато моето съзнание няма вече да съществува. И това е факт – емпирически факт – който не може да се оспорва. Ето защо опитът на В.И.Черкесов да елиминира даденото възражение против определението на материята като „обективна реалност” не постига целта си.
5. ИЗВОДИ ОТ ДИСКУСИЯТА В ГДР
Дискусията на страниците на DZfPh издигна сериозни възражения против определението на материята като „обективна реалност”. Тези възражения съвсем определено го поставят под въпрос и налагат неговото преразглеждане. Защото ако то не е в състояние да разграничи материята от нейните свойства и отношения, от основните форми на нейното битие /пространство, време и движение/ и дори от съзнанието, доколкото съзнанието също се оказва „обективна реалност” като едно от безкрайно многото свойства на материалния свят – то оттук следват по необходимост най-радикални изводи за самото определение на материята.

Логично беше тези изводи да направят хората, които издигнаха възраженията и смело, и по-малко или повече последователно ги отстояваха в многогодишни спорове със своите опоненти. Сам Х.Фогел в полемика с Р.Роххаузен основателно подчертаваше, че ако ние нямаме право да кажем: пространството и времето са материя, тъй като са обективна реалност, то тогава за самото определение на материята следва да се направят съвсем категорични изводи. „Ако обаче Роххаузен сега е на мнение – пише Фогел – че не може да се каже: пространството и времето са материя, то това според мен има също така последствия за самото определение на материята, т.е. материята трябва така да бъде определена, че заключението „следователно пространството и времето са материя, тъй като съществуват обективно реално” логически да бъде непременно изключено. Това логически задължително следствие Роххаузен заобикаля.”^

Бяха ли направени такива изводи за определението на материята? За съжаление не. Колкото смели и определени бяха възраженията, толкова жалки и нищожни се оказаха изводите. В.Щерн например се опитва да разреши големия спор, като въвежда в употреба наред с понятието материя още едно понятие – „материално”. При него понятието „материя” се отнася за предметите, за телесния свят, а понятието „материално” плюс материята обхваща още свойствата, отношенията и атрибутите на материята. Понятието „материално” в концепцията на В.Щерн е по-широко от понятието „материя”.

„Материята – четем у Щерн – е обективна реалност, обаче свойствата, състоянията, формите на битието на тази обективна реалност са също обективна реалност, но /това забележително „но”!/ не са материя. Не следва да се бърка понятието материално, което освен материята обхваща също така и всички нейни състояния, форми на отношения и т.н. Неразривно свързани с материята и несъществуващи без нея. Например движението или пространството съществуват обективно реално, те са материални, но не са материя.”^ Две години по-късно, т.е. през 1956 г., в статията си „Не съществува невеществена материя” той отново потвърждава това свое решение на спора. Чрез въвеждането на понятието „материално” В.Щерн се опитва да премахне дълбоките противоречия, в които се оказва определението на материята като обективна реалност, да го съгласува по-някакъв начин с фактите. Ако според определението на материята, дадено от Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм” материята е всичко онова, което представлява обективна реалност, т.е. което съществува вън и независимо от нашето съзнание, преди и след него и пр., то свойствата, отношенията, животинската психика, тъй като отговарят напълно на тези условия, следва да бъдат обявени за ...материя. Но за всеки е очевидно, че се получава абсурдно положение. И за да се избегне това нежелателно следствие от определението на материята, Щерн предлага свойствата, отношенията на материята, както и основните форми на нейното битие, да се наричат просто „материални”. С подобно терминологично уточнение всеки ще се съгласи. Разбира се, че е далеч по-правилно свойствата и отношенията, които принадлежат на материята и са неделими от нея да се наричат „материални” вместо материя. С това всеки ще се съгласи, защото иначе не може да бъде.

Но от това не следва – и тук е същността на работата – никак не следва, че за определението на материята като „обективна реалност” не трябва да се направят изводи. Въвеждането на понятието „материално” не снема необходимостта от такива изводи, а само я потвърждава и подчертава. То подчертава преди всичко факта, че определението на материята като „обективна реалност, съществуваща вън и независимо от нашето съзнание” не е в състояние да направи разграничение между материята, от една страна, и нейните свойства и отношения, от друга, че то преди всичко не съдържа в себе си критерии за такова резграничение. Но ако едно определение на материята не може да разграничи материята от всичко останало – от нейните свойства и отношения, форми на съществуване и дори от психиката на животните, доколкото тя е също обективна реалност, то следва съвсем определено да се постави въпросът: може ли въобще подобно определение да бъде научно, тъй като по законите на логиката научно може да бъде само онова определение /не става дума за формата на определението, дали то ще бъде дефиниция, релативистично или генетично определение/, което като посочва и разкрива специфичната същност на определяемото, великолепно го разграничава от всичко друго.

Ето кое е „забравил” Щерн, а то в случая е най-важното; то именно представлява центъра на цялата дискусия. За съжаление това положение беше пропуснато и от останалите критици на определението на материята като „обективна реалност”. Клаус Цвайлинг, премълчавайки тази несъобразност, потърси разрешение на разкритите от дискусията противоречия в едно допълнение към даденото от Ленин определение. Той го допълва, като прибавя, че материята, която е обективна реалност, се отличава от другите видове обективна реалност /свойства, отношения, тенденции и пр./ по това, че тя е самостоятелна, че тя е „действителният субект”, който притежава свойствата, отношенията, тенденциите и пр. без самата тя да бъде свойство, тенденция и пр. Дословно неговото определение гласи: „Материята е обективна реалност, действителният субект, който притежава свойства, способности, моменти, тенденции и т.н., но самият той не е свойство, способност, момент, тенденция и т.н. на нещо друго...”^

Ние засега оставаме настрана въпроса доколко е оправдано от гледна точка на съвременния уровен на знанията едно определение, което по същество ни връща към времената на Спиноза, тъй като, характеризирайки материята като субект на всичко съществуващо, той фактически повтаря само с други думи определението на Спиноза: „Causa sui”. Тук ще се ограничим само да забележим, че определението на Цвайлинг съдържа в себе си противоречия: