Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г

Който може и иска да разбере, че са необходими сили, енергия и постоянство, за да се преобрази в духовност това, което принадлежи на днешното време – интелектуализма, така че мислите, идеите да се издигнат в духовния свят и човек да може с идеите да намери пътя нагоре към духа, както намира пътя надолу към природата, който иска да разбере това, трябва да бъде наясно с факта, че на първо време интелектуализмът предлага мислимо най-силните пречки за изявата на намираща се в душата духовност. И само тогава, когато, насочваме вниманието си върху това, ние ще намерим като антропософи вътрешния ентусиазъм да приемем идеите на антропософията, които трябва да държат сметка за интелектуализма на епохата и ще трябва да приемат дрехата на съвременния интелектуализъм. Но един такъв човек ще може също да се проникне с това, че с неотнасящите се към външния сетивен свят идеи на антропософията той е призван да схване онова, към което се отнасят тези идеи – духовното. Все пак вглъбяването в идеите на антропософията остава най-сигурното, което може да насочи днес човека нагоре към духовното, само ако той иска.

Това, което казах сега като последно изречение, скъпи приятели, човек може да го изкаже може би едва от две, три десетилетия насам. По-рано това не беше възможно. Понеже по-рано, въпреки че господството на Михаил е започнало вече от края на 70-те години на миналото столетие, положението е такова, че идеите, които времето донася на хората, даже при идеалистите са били насочени така силно към сетивния свят, че издигане от интелектуализма към спиритуализма през 70-те, 90-те години на миналото столетие е било възможно само в изключителни случаи.

Какво произведе този факт, бих искал да ви покажа днес с един пример. Бих искал да ви покажа, че в тази епоха, в която антропософията трябва да бъде поставена като възглед за духовното поради причините, които изложих именно в този цикъл от лекции за членовете на Антропософското общество, положението се представя с извънредно голяма сила така, че духовното, което душите носят в себе си от миналото, е задържано да се прояви и трябва да бъде задържано. Да, за да може въобще да се изяви по някакъв начин, то е трябвало да се оттегли пред интелектуализма в края на миналото столетие.

Разберете добре какво искам да кажа. Да предположим, че някоя личност е живяла във втората половина на 19-то столетие и е носела в себе си силна духовност от миналото си въплъщение: Тя се вживява в настоящето образование, в съществуващото тогава образование; то е интелектуалистично, изцяло интелектуалистично. Но в личността последствието на духовността, за която говоря, е още така силно, че иска да се изяви, иска добре да се изяви. Но интелектуализмът не понася това. Личността бива възпитана интелектуално, навсякъде живее интелектуално, в обществените отношения, в които влиза, в професията. В този интелектуализъм не може да се побере това, което тя носи в душата си. Това би било една личност, за която можем да кажем: Тя е като призвана всъщност за антропософията. Но не може да стане антропософ, понеже точно това, което е спиритуализъм донесен от минали въплъщения, ако би трябвало да се побере в интелектуализма, би било антропософия. То не може да стане антропософия, получава се, така да се каже, шок от интелектуализма. Какво друго може да стори личността, освен най-много да не иска да се занимава с интелектуализма, за да може да се изяви в някое въплъщение това, което се намира в нейната душа. Естествено тогава то не ще се изяви както трябва, защото не отговаря на епохата. То ще бъде даже може би като сричане: Но при самата личност ще може да се види, че навсякъде тя със страх отстъпва за да не бъде засегната от интелектуализма на епохата.

За това бих искал да ви приведа един пример. Бих искал да припомня първо за една често назовавана тук и споменавана при най-различни неща личност на древността, за Платон. Платон, философът на 5-то и 4-то предихристиянско столетие, живее всъщност като душа, която в много неща проявява предварително това, върху което след това човечеството мисли столетия наред. И когато обърнах вниманието върху големите духовни съдържания на школата от Шартр, споменах, че платонически дух отдавна живее в развитието на християнството и че в известно отношение намира своето доизграждане, своя облик именно в тези велики учители от школата в Шартр, както можеше да бъде именно развит в онова време.

Сега обаче трябва да бъдем наясно върху факта, че духът на Платон е обърнат първо към света на идеите. Но не трябва да си представяме, скъпи приятели, че при Платон идеята е същото абстрактно чудовище, каквито са днес за нас идеите, когато се придържаме към обикновеното съзнание. За Платон идеята е почти нещо от това, което са били персийските богове Амшаспанди, които са стояли като действащи духове-гении на Ахура Маздао, действащи духове, до които е можело да се стигне само в имагинативното виждане. Това са били всъщност идеите за Платон – живи същества. Само че той вече не ги описва с онази живост, с която в минали времена хората са описвали подобни неща. Той ги описва като сенки на същества. И чрез това, че идеите са се приемали от хората все повече и повече като сенки, се раждат абстрактните мисли. Но живеейки по-нататък Платон все пак се задълбочава по такъв начин, че бихме искали да кажем, че в света на неговите идеи се излива почти цялата мъдрост на тогавашното време. Достатъчно е само да вземем по-късните му диалози и ще намерим при Платон астрология-астрономия, космология, чудесна психология и история на народите, всичко с един вид духовност, която, бих искал да кажа, е изфинена, изтънена до идеята.

Но всичко това живее в Платон. И преди всичко в Платон живее възгледът: Идеите са основите на всичко, което съществува в света на сетивата. Навсякъде, където насочим поглед в света на сетивата, каквото и да гледаме, то е външният израз, външната изява на идеи. При това в светогледа на Платон се влива още един друг елемент, който е станал известен в света в една характерна дума, която е била твърде криво разбирана и злоупотребена, в характерната дума «платоническа любов».

Одухотворената любов, която е свалила от себе си колкото е възможно повече от това, което често пъти се примесва в любовта от егоизма, това одухотворено отдаване на света, на живота, на човека, на Бог, на идеята, това е нещо, което изцяло прониква платоническото схващане за живота. И то е, което в определени епохи отстъпва на заден план, но след това винаги отново проблясва. Понеже платонизмът постоянно бива отново приет, отново образува тук или там онова, на което хората се опират, издигайки се нагоре, той също се включва и в преподаваното в школата на Шартр.

Често пъти хората са виждали в Платон един вид предтеча на християнството. Но да се мисли, че Платон е бил предтеча на християнството, означава криво да разбираме християнството. Защото християнството не е учение, а е течение в живота, свързано с Мистерията на Голгота и за действителното християнство може да се говори едва от Мистерията на Голгота насам. Можем да говорим, че е имало християни в смисъла, че са обожавали преди Мистерията на Голгота онова същество, което след това е познато в земния живот като Христос, обожавали са го като съществото на Слънцето, виждали са същото същество в слънчевата същност. Ако искаме да говорим в този смисъл за предтечи на християнството, трябва да говорим обаче за много ученици на мистериите като такива предтечи; тогава можем да говорим също и за Платон като за предтеча на християнството. Естествено, ние трябва да разбираме нещата правилно.

Преди известно време вече говорих, че когато Платон е бил още жив, не точно в платоновата философска школа, но под влиянието на Платон е израснал един художник, не от платоновата философия, но от платоническия дух, който след като е минал през други въплъщения, се преражда като Гьоте, който в областта на Юпитер е преобразил кармически това, което е идвало от течението на Платон така, че е могло да се превърне в онзи вид мъдрост, която прониква всичко именно при Гьоте. Следователно ние можем да насочим поглед върху благородното отношение на Платон именно към този – не ученик, а последовател на Платон, понеже, както казах, той не е философ, а художник през времето на гръцката епоха. Но Платон забелязва извънредно многообещаващото в младежа, за когото говоря тук.

Всъщност на Платон му е било трудно да пренесе през следващите времена, през свръхсетивния свят онова, което носи в душата си във въплъщението си като Платон. Въпреки, че платонизмът проблясва тук и там, когато Платон насочва поглед надолу към онова, което на Земята се развива като платонизъм, за него то означава ужасно смущение на свръхсетивния му душевен и духовен живот.

Не че той е искал да осъди или да критикува онова, което продължаваше да живее като платонизъм. От само себе си се разбира, че душата на Платон пренася в следващите епохи част по част все повече и повече от онова, което се е намирало в нея. Но тъкмо Платон, който още е бил свързан с всички мистерии на древността, за когото можах да кажа, че учението му за идеите има в себе си един вид персийски елемент, тъкмо на Платон му е трудно, когато изминава необходимото време – а при него това е доста продължително време, – да слезе в ново въплъщение, трудно му е да влезе в християнската култура, в която все пак е трябвало да влезе. И така ние можем да кажем: Въпреки че в смисъла, както току-що казах, трябва да считаме Платон за предтеча на християнството, цялата душевна насока на Платон е такава, че, когато вече е узрял да слезе отново на Земята, му е извънредно трудно да намери организъм, тяло, за да внесе в него предишната духовност, да се яви тя сега с християнска отсенка, с християнски нюанс. И освен това Платон е бил изцяло грък с целия ориенталски елемент, който гърците са имали и който римляните съвсем нямат. В известно отношение Платон е душа, която възнася философията чак във висшето поетическо царство и неговите диалози са нещо художествено. Навсякъде има душа и навсякъде в тези диалози има платоническа любов, така както тя трябва да бъде разбрана в истинския смисъл, която също издава и ориенталския ѝ произход.

Платон е грък. Цивилизацията, сред която може единствено да се въплъти, когато, така да се каже, е остарял за свръхсетивния свят, тази цивилизация е римска и християнска. Ако ми е позволено да се изразя тривиално, бих искал да кажа: Сега той трябва да влезе в тази цивилизация. Трябва да събере всичките си сили, за да подтисне противоположния стремеж. Защото в съществото на Платон се крие отричане и отхвърляне на прозаично-трезвото, римското, юридическо римското, всъщност отблъскване на всичко римско.

В съществото на Платон се крие определена трудност да приеме християнството, защото в определен смисъл той представлява именно връхната точка на предихристиянския светоглед и това, че същинското платоново същество не можеше да се потопи лесно в християнството, се показва също и във външните неща. Защото какво се потапя тогава в християнството тук в сетивния свят? Неоплатонизмът. Но този неоплатонизъм е нещо съвършено различно от действителния платонизъм. Вярно е, че се развива, нали, един вид платонизиращ гнозис и т. н., но всъщност не е възможно непосредствената платонова същност да бъде приета в християнството. И така за Платон е трудно да се потопи в света, изхождайки от цялата активност, която носи в своето същество като Платон и която трябваше сега да внесе в следствията. Той трябва да намали активността.

И така той се преражда в 10-то столетие през Средновековието в лицето на монахинята Хросвита, онази забравена, но величествена личност на 10-то столетие, която всъщност е приела християнството в действително платонически смисъл, която внася извънредно много от платонизма в средноевропейската същност. Тя принадлежи към манастира Гандерсхайм в близост до Брауншвайг и внася извънредно много от платонизма в средноевропейската същност. В онова време това всъщност може да стори само една жена. Ако платоновото същество не би се явило с женския колорит, не би могло да приеме християнството в това време. Но също така и римлянството, което се намира тогава в цялото образование, е трябвало да бъде прието, бих искал да кажа, по принуждение. Така виждаме монахинята Хросвита да се развива и става онази забележителна личност, която пише драми на латински в стила на Теренций, в стила на римския поет Теренций, които драми действително имат извънредно голямо значение.

Да, виждате ли, бихме искали да кажем, много близко лежи опасността, съвсем да не познаем Платон, когато дойде по някакъв начин. Често съм споменавал, как Фридрих Хебел си е набелязал една драма – планът на тази драма съществува само като бележка, – в която искаше да третира хумористично как в един гимназиален клас седи прероденият Платон. Естествено това е поетическа фантазия, но Хебел искаше да представи как в един гимназиален клас седи прероденият Платон и диалозите на Платон се разглеждат от гимназиалния учител, и най-лошите бележки за тълкуването на платоновите диалози получава от този учител именно прероденият Платон. Това Хебел си е набелязал като материал за драмата. След това не е разработил този материал. Но тук виждаме едно предчувствие, колко лесно можем да не познаем Платон. Той не може лесно да се познае. Това е една черта която особено много ме интересуваше в проследяването на платоновото течение, защото това неразпознаване е всъщност извънредно поучително, когато искаме да намерим истинските пътища за по-нататъшния ход на индивидуалността на Платон.

До висока степен е интересно, че се е намерил един немски филолог, който е изнесъл научното доказателство – сега не си спомням добре името му, някой си Шмидт или Мюлер – изнесъл е неопровержимото доказателство, че монахинята Хросвита не е написала нито една драма, че изобщо нищо не произхожда от нея, но че някой си съветник на император Максимилян е фалшифицирал всичко това, – което естествено е безсмислица. Но невъзможността да бъде разпознат Платон е факт.

Така в индивидуалността на монахинята Хросвита от 10-то столетие виждаме действително интензивна християнско-платоническа духовна субстанциалност, свързана със средноевропейския-германски дух. В тази жена живее, така да се каже, цялото образование на тогавашното време. Действително тя заслужава да ѝ се удивляваме. И тъкмо тази жена съизживява сега онези свръхсетивни събития, за които говорих – преминаването на учителите от Шартр в духовния свят, слизането на онези, които след това са аристотелци, обучението от страна на Михаил. Но тя съизживява това именно по твърде забележителен начин. Бихме искали да кажем, че тук спорят един с друг мъжкият дух на Платон и женският дух на монахинята Хросвита, като и двата носят своите резултатите за духовната индивидуалност. Ако едното въплъщение би било незначително, което се случва повечето пъти, тогава не би станал един такъв вътрешен спор. Но при тази индивидуалност този вътрешен спор трае всъщност през цялото време.

Така виждаме, че когато в 19-то столетие индивидуалността отново узрява да слезе и се въплъти на Земята, тя се развива и става една такава индивидуалност, която вече описах по-рано хипотетично: Цялата духовност на Платон бива задържана, подтисната, заприщва се пред интелектуалността на 19-то столетие, не иска да се прояви. И за да стане това по-лесно, в същата душа седи женската способност на монахинята Хросвита. Така че тази душа се явява по начин, че всичко, което има от своето женско въплъщение, от своето значително, светло женско въплъщение я улеснява да отхвърли интелектуализма там, където и се нрави.

И така тази индивидуалност отново се преражда в 19-то столетие, враства се в интелектуализма на 19-то столетие, но тази нейна интелектуалност винаги някак си отвън допуска нещо до себе си, а вътрешно изпитва известно отдръпване. В замяна на това обаче навсякъде, където може, изтъква напред платонизма по неинтелектуалистичен начин, говори за това, че идеите живеят във всичко. Това живеене в идеите става нещо напълно самопонятно за тази личност. Но тялото е такова, че човек винаги има чувството: Главата не може всъщност да изрази всичко това, което иска да се прояви като платонизъм. От друга страна тази личност може да направи да оживее по красив начин, величествен начин онова, което се крие зад платоническата любов.

На младини тази личност има нещо като сънища за това, че Средна Европа не бива да има римски характер, тази Средна Европа, където е живяла като монахинята Хросвита, която си представя Средна Европа като една нова Гърция – тук си пробива път платонизмът – и представя онова, което стои срещу Гърция като по-сурова област – Македония, като европейски Изток. Това са странни сънища, които живеят в тази личност, по които се вижда, че тя иска да представи модерния свят, в който живееше, като Гърция и Македония. В младостта на тази личност постоянно изниква стремежът да представя цялата Европа, света, модерния свят като увеличена Гърция и Македония. Това е много интересно.

Личността, за която говоря, е Карл Юлиус Шрьоер. И достатъчно е дори само с това, което изнесох тук пред вас да прочетете съчиненията на Карл Юлиус Шрьоер: Още от самото начало той говори всъщност напълно платонически. Но той се пази – това е нещо твърде странно, – той се пази, бих искал да кажа, с прекалена женска чувствителност, от интелектуализма там, където не може да се ползва от него.

Когато говореше за Новалис, той обичаше да казва: Да, Новалис, това е именно един дух, когото не можем да разберем с модерния интелектуализъм, който не познава нищо, освен че две по две е четири.

И Карл Юлиус Шрьоер написа една история на германската поезия от 19-то столетие. Разгледайте тази история. Навсякъде, където авторът може да вникне в нея чувствено с платонизма, тя е много добра; но там, където се нуждае от интелектуализъм, внезапно става така, че редовете пресъхват. Той съвсем не дава вид на професор. Така изписва много страници и за Сократ¹, на когото не се е обърнало никакво внимание вън в света при новото му въплъщение. За онези, които са знаменитости, понякога пише само по няколко реда. Когато тази история на литературата излезе от печат, о, тогава всички литературни корифеи плеснаха с ръце! По това време един много знаменит корифей беше Емил Кух. Той каза: Тази история на литературата изобщо не е написана от една глава, а е изтекла просто от китката на ръката. Карл Юлиус Шрьоер приготви също и едно издание на Фауст. Професор от Грац, който иначе беше мил човек, написа за това издание толкова отвратителна рецензия, че между студентите от Грац мисля, че са станали поне 10 дуела за и против Шрьоер. Това беше една крайно несправедлива оценка. Нещата отидоха толкова далече, че това подценяване на Шрьоер веднъж ме пресрещна по особен начин във Ваймар в едно общество, където Ерих Шмидт беше високоуважавана личност и доминираше над всичко, когато се намираше между другите. Там ставаше дума, кои принцеси и принцове в двора на Ваймар са умни и кои глупави. Това се разискваше там. И Ерих Шмидт каза: Да, принцесата Ройс – това беше една от дъщерите на ваймарската херцогиня – съвсем не е умна жена, понеже счита Шрьоер за велик човек. Това беше неговото основание.

А сега проследете всичко това, до чудесната книжка «Гьоте и любовта» и действително ще намерите в нея това, което някой може да каже за платоническата любов в непосредствения живот без интелектуализъм. Че в тази книжка «Гьоте и любовта» е дадено нещо извънредно по стил и поведение, така хубаво ме впечатли веднъж, когато говорех за тази книжка със сестрата на Шрьоер. Тя нарече стила «съвсем сладък от зрялост». И действително такъв е този стил. Това е хубав израз – съвсем сладък от зрялост. Всичко е така – не може да се каже концентрирано в този случай, а отлично фино изградено. Благородството му е особено свойствено.

Но тази платоническа духовност с отблъскването на интелектуализма, платоническа духовност която иска да проникне в това тяло, правеше твърде особено, твърде забележително впечатление. Шрьоер беше виждан така, че човек долавяше много ясно: Тази душа не се намира напълно в тялото. И когато той поостаря, можеше да се види как тази душа, понеже не искаше всъщност да влезе напълно в тогавашното си тяло, част по част се оттегляше от това тяло. Първо пръстите на ръцете се подуха и надебеляха, след това душата все повече се оттегли и Шрьоер завърши със старческо малоумие.

В едно от действащите лица в моите мистерийни драми пренесох не целия Шрьоер, но някои негови черти в лицето на Капезиус, професор Капезиус. Наистина може да се каже: Тук имаме блестящ пример за факта, че духовните течения на древността могат да бъдат внесени в настоящето само при определени условия. Бихме искали да кажем: В Шрьоер се показа страхът пред интелектуалността. Ако той би постигнал интелектуалността и би могъл да я съедини с духовността на Платон, би се появила антропософията.

Така обаче виждаме в кармата му как, бих искал да кажа, бащинската любов към последователя му Гьоте – се прояви както ви казах. Някога Платон е изпитвал бащинска любов към него, виждаме как тази любов се преобразява и Шрьоер става горещ почитател на Гьоте. Тази любов се проявява отново в тази форма. Шрьоеровото обожание на Гьоте имаше в себе си нещо извънредно лично.

На старини той искаше да напише биография на Гьоте. Шрьоер ми разказа за това, преди да замина от Виена в края на 80-те години на миналия век.

След това ми писа за него. Но за тази биография на Гьоте, която искаше да напише, той никога не говореше по друг начин, освен така, че казваше: Гьоте постоянно ме посещава в моята стая. Това, което беше предопределено кармически по този начин, имаше в себе си нещо толкова лично.

Биографията на Гьоте не можа да бъде написана, защото тъкмо тогава Шрьоер изпадна в старческо слабоумие. Но за целия характер на неговите съчинения можем да намерим много светло тълкуване, когато познаваме тези минали изживявания, които обясних.

Така виждаме как в забравения напълно Шрьоер всъщност Гьотеанизмът е спрял пред вратата на превърнатия в спиритуализъм интелектуализъм. Какво друго можеше да направи човек подбуден от Шрьоер, освен да продължи Гьотеанизма като го въведе в антропософията! На човек не му оставяше нищо друго. И пред моите душевни очи често стоеше този завладяващ образ как Шрьоер донася древната духовност при Гьоте, може да проникне в нея чак до интелектуализма и как Гьоте отново може да бъде и трябва да бъде обхванат с издигнатия до духовното модерен интелектуализъм, за да бъде сега напълно разбран. За самия мен постигането на тази картина не беше особено лесно; понеже в моя душевен стремеж постоянно се намесваше нещо като опозиция против Шрьоер, защото това, което беше Шрьоер, не можеше да бъде възприето непосредствено.

Когато например във Виенския университет с Шрьоер имахме упражнения, веднъж в устно и в писмено изложение направих доста изопачено тълкуване на Мефистофел, просто за да опровергая Шрьоер, учителя, с когото дотогава не бях още така интимно сприятелен. И вече се събуди известна опозиция. Но както казах, какво можеше да се направи друго, освен да се премахне застоя, който беше настъпил, и действително да се внесе гьотеанизма в антропософията.

Така виждате как в действителност протича историята на света. Тя протича така, че се вижда: Онова, което имаме в настоящето, излиза на повърхността наистина с пречки, с препятствия, но от друга страна също добре подготвено. И всъщност, когато четете това чудесно, подобно на химн описание на женското същество при Карл Юлиус Шрьоер, когато вземете неговата хубава статия, която той написа като добавка към своята История на литературата, «Немската поезия на 19-то столетие», а именно статията «Гьоте и жените», – когато вземете всичко това, ще си кажете: В тази статия действително се намира нещо от чувството за стойността на жената и за същността на жената, което е отзвук на онова, което е живяло в Хросвита като нейна собствена същност. Тези две предишни въплъщения, са в такова чудесно съзвучие при Шрьоер, че после прекъсването на това съзвучие става несъмнено трагично завладяващо. Но от друга страна именно в Шрьоер в края на 19-то столетие се появява свят от факти, който в невероятно дълбок смисъл действа изясняващо за това, което може да отговори на въпроса: Как да внесем духовност в живота на настоящето?