Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г

Когато наблюдава как тази индивидуалност минава през живота между смъртта и ново раждане, човек се пита: Каква ще бъде тя всъщност в новото въплъщение, към което сега трябва да се стреми? С какво всъщност е правилно свързана сега? Човек има чувството, че тя може да бъде свързана повече или по-малко интензивно с всичко възможно и с нищо. Всички предварителни условия, вследствие на преживяното по-рано са налице. След скептицизма, през който е минала, интензивността, с която е изживяно християнството с всички негови външни обреди по всички пътища, по които някой става кардинал, е заложена дълбоко в тази личност. Личността трябва да има богати познания, но би могла да се яви и с повърхностни понятия. Освен това, колко заличена е картата на европейските земи, които тя е владяла някога. Човек не знае как тя ще се ориентира отново в нея? Какво ще направи с тази карта на европейските земи? Тя не ще знае какво да прави с нея.

Да, скъпи приятели, човек трябва да изпита тези неща при преминаването на живота между смъртта и ново раждане, за да не се заблуждава, за да се получи сега действително точно знание. Когато наближава епохата на Михаил и вече е тук, тази индивидуалност се преражда като личност, която в нейния физически живот действително показва странно двойствено лице. Една личност, която не може да бъде истински държавник, не може да бъде напълно държавник, не може да бъде напълно духовник, която обаче е силно привлечена и към двете: Това е Хертлинг, който в напреднала възраст става райхканцлер на Германия и като кармическо следствие трябва да оползотвори по този начин остатъците от неговия мазаринизъм, който изявява в своето професорство всички особености, с които е дошъл до християнството.

Това е един пример, при който можете да видите колко своеобразно хората на настоящето са стигнали в миналото до своите днешни индивидуалности. Онзи, който не проучва нещата, а само нещо си представя, би стигнал естествено до съвършено други неща. Но ние разбираме кармата едва тогава, когато можем да свържем нещата именно с тези крайни отношения, които във физическия свят изглеждат почти парадоксални, но съществуват в духовния свят. Така също съществува това, което вече често споменавах тук, а именно фактът, че Ернст Хекел, който така свирепо водеше борба против църквата, е прероденият монах Хилдебранд, който в своето минало въплъщение е великият папа Григорий.

Тук виждаме колко безразлично е външното съдържание на вярата или възгледът на даден човек в земния живот; защото това са неговите мисли. Но проучете веднъж Хекел и проучете във връзка с това какъв е бил той като абат Хилдебранд, станал след това папа Григорий – мисля, че той също се намира между тези картини от Шартр – и тогава ще видите, че фактически съществува динамично продължаващо действие.

Приведох този пример, за да видите как изтъкнати личности на настоящето пренасят миналото в настоящето. Сега бих искал да избера друг пример, който може да бъде много, много ценен за всички вас, при който почти се страхувам да не го изкажа някак си повърхностно, който точно така невероятно дълбоко ни въвежда в духовното устройство на настоящето, че не мога да сторя друго, освен да избера именно този пример.

Когато разгледате след това лицето на монаха Хилдебранд, който стана папа Григорий VІІ, когото познавате също от историята, ще видите как душевната конфигурация на Хекел по чудесен начин се съдържа в лицето на Хилдебранд, на по-късния Григорий.

Но бих искал да спомена една друга личност, една личност – както казах, почти се страхувам да я спомена, но тя е извънредно характерна за онова, което се пренася от миналото в настоящето и за начина, по който то бива пренесено. Често съм посочвал, но също и от външната история трябва да ви е познато, че в 4-то столетие е бил проведен онзи събор, съборът от Никея, на който за Западна Европа е взето решението засягащо арианството и атанасианството, на който арианството е осъдено.

Това е събор, на който се проявява висшата ученост, която в първите християнски столетия е присъща на меродавните личности, на който събор е воден спор с дълбоки идеи, когато всъщност човешката душа има още съвършено друго устройство и приема като нещо разбиращо се от само себе си непосредственото живеене в духовния свят. На този събор се води спор, дали Христос, Синът, е от същата същност както Отец, или е подобен по същност на Отца, като последното се твърди от арианците. Днес не искаме да навлизаме в догматичното различие на двете спорещи страни, но нека да разгледаме това, че на този събор ставаше дума за извънредно остроумни дискусии, за велики остроумни дискусии, които обаче са извоювани с интелектуализма на онова време.

Когато днес сме остроумни, ние сме такива само като хора. Днес почти всички хора са умни. Често съм казвал това: Хората са ужасно умни, т. е., те могат да мислят, нали? Това не е много, но хората днес могат да вършат това. Аз мога да бъда много глупав и също да мисля. Но в онова време не е така, че хората са можели да мислят, а те са приемали мислите като инспирации. Който е бил умен, е чувстваше това като Божи дар, като Божия благодат и мисленето е било един вид ясновиждане. То изцяло е такова още и в 4-то следхристиянско столетие. И онези, които слушат даден мислител, са чувствали още нещо и за еволюцията на неговото мислене. На този събор присъства именно една личност, която взмема участие в онези разисквания, но до най-висока степен е разстроена от изхода на събора. Тя полага тогава усилия да изложи аргументи и за двете страни. Тази личност показва най-важните основания както за арианството така и за атанасианството и ако нещата биха протекли според нейното разбиране, несъмнено би се получило нещо съвършено различно. Това не би било един вид съмнителен компромис между арианството и атанасианството, а би се получило нещо като синтеза, която вероятно би била нещо много велико – ние не бива да конструираме историята, но можем да кажем това за изяснение, – която би довела дотам, вътрешната божествена същност в човека да бъде свързвана много по интимно с Божественото във вселената. Атанасианството устройва след това нещата така, че човешката душа е всъщност направо отделена от божествената първопричина и даже се е считало за ерест да се говори за Бога вътре в човека.

Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за Бога вътре в човека, но това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство. Арианството само би считало човека на всяка степен именно като въплъщение на съществуващия в него Бог. Но това е също и при всяко животно, това е целият свят, всеки камък, всяко растение. Този възглед има стойност само тогава, когато същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери Бога. Твърдението, че човек има нещо божествено в себе си на някаква степен от живота, има смисъл само тогава, когато схващаме това Божествено като постоянен стремеж «към самото себе си», до което то още не е стигнало. Без съмнение би се получила синтеза на двата възгледа, ако тази личност, за която говоря, тогава на събора би могла да получи някакво меродавно влияние.

Тази личност се оттегля с голяма неудовлетвореност в един вид египетско отшелничество, живее по-нататък извънредно аскетично, основно запозната тогава в 4-то столетие с всичко, което всъщност съставлява тогава действителната духовна субстанция на християнството. Тя е може би един от най-добре осведомените тогавашни християни, но не е борец.

Самият начин, по който съответната личност се проявява на събора, показва един всестранно преценяващ нещата, спокоен, но извънредно въодушевен човек, не обаче за подробностите и едностранчивостите. Това е поведението на човек, който – не мога да каже е бил отвратен, това не би бил правилния израз, – но извънредно огорчен от това, че не е могъл с нищо да убеди, понеже е бил напълно сигурен, че християнството може да преуспява само тогава, когато неговият възглед би успял да се наложи.

И така той се оттегля в един вид отшелничество, за останалата част от живота си става отшелник, който обаче от вътрешния стремеж на душата си следва съвсем особен път. Той се посвещава да изследва произхода на мисловната инспирация. Мистичното вглъбяване на тази личност се насочва към това, да разбере, откъде мисленето получава своето вдъхновение. Това живее в него като единствен, велик копнеж – да намери произхода на мисленето в духовния свят. И накрая тази личност изцяло се изпълва с този копнеж. Тя умира с този копнеж, без да достигне в този тогавашен земен живот до конкретно заключение, без да може да намери отговор на въпроса, който я е измъчвал. Тогава времето не е било още благоприятно за намирането на такъв отговор.

И минавайки през смъртта тази личност изпитва нещо особено. Десетилетия след смъртта си тя може да погледне назад върху земния живот и да вижда този земен живот винаги оцветен с онова, до което е стигнала накрая. В това, което в ретроспективното виждане на земния живот непосредствено се свързва със смъртта, тази личност успява да види, как човекът мисли.

Но там няма още отговор на този въпрос. Това е важното. И без да съществува една мисъл като отговор на този въпрос, точно след смъртта си тази личност по чудесно ясен, имагинативен начин вижда интелигентността на вселената. Тя вижда не мислите на вселената –би ги видяла, ако това, за което е копнеела, би стигнало до завършек, – тя вижда не мислите на вселената, но вижда в образи мисленето на вселената.

И така между смъртта и ново раждане тук има една индивидуалност, която по свой начин се намира в един вид равновесие между мистичното имагинативно съзерцание и разумното мислене от по-рано, което мислене обаче е в действие, не е стигнало още до края.

Накрая в това, което се оформя там кармически, побеждава мистичната заложба. Съответната личност се преражда в Средновековието като визионерка /ясновидка/, като визионерка, която развива чудесни виждания в духовния свят. Първоначално мисловната заложба остава на заден план, а ясновиждащата способност излиза на преден план. Чудесни видения с едновременно мистично отдаване на Христос, извънредно дълбоко проникване на душата с визионерно нагледно християнство, видения, в които Христос се явява като ръководител на кротки, неборещи се отряди, които искат да разпространят своето християнство чрез кроткост, както в действителност в никоя епоха не е съществувало на Земята, – но това е във виденията на тази монахиня: Едно много интензивно християнство, което никак не подхожда, не се побира в онова, което после се развива като християнство в по-нова форма.

През време на живота си тази монахиня, визионерка, ясновидка не влиза в никакъв конфликт с позитивното християнство. Но тя израства навън от позитивното християнство; тя се враства първо в напълно лично устроено християнство, в едно християнство, което всъщност по-късно съвсем не съществува на Земята. Така че на тази личност е зададен – бих искал да кажа, – от вселената въпросът как може да бъде осъществено това християнство в ново въплъщение в едно физическо тяло.

И след като съответната ясновидка, визионерка вече отдавна е минала през вратата на смъртта, сега едновременно се явяват отново отзвуците на стария интелектуализъм, на инспирирания интелектуализъм. Последствията на виденията, бих искал да кажа, са проникнати с идеи. И в търсенето на едно човешко тяло тази индивидуалност се въплъщава в лицето на Владимир Соловьов.

Четете съчиненията на Соловьов. Аз често описвах тук какво впечатление правят те на един днешен човек, изказах това и в увода към изданието на Соловьов. Опитайте се да почувствате какво се крие между редовете на тези съчинения като един вид мистика, която често пъти ни се струва твърде сантиментална, крие се нещо от едно християнство, което има индивидуален характер, но ясно показва: Това трябваше да потърси едно толкова меко тяло, едно на всички страни гъвкаво тяло, което може да се получи само от руския народ.

Мисля, че когато разглеждаме тези примери, можем вече, скъпи приятели, да запазим свещено благоговение пред истините на кармата, които могат свято да бъдат запазени само в най-дълбоката вътрешност на човека, защото който има чувство за разглеждането на духовния свят, при него онова, което често искаме – истината да има нещо свещено, нещо забулено, действително не бива да бъде открито по недостоен начин.

Антропософията постоянно е била и е упреквана, именно от страна на богословите, че снема булото на свещеното, тайнственото от пълните с тайнственост истини, като с това ги профанира. Когато обаче навлезем в по-дълбоките, повече езотеричните части на антропософския възглед, тогава ще почувстваме, че наистина не може да става дума за профаниране, а че светът ни изпълва със свещено благоговение, когато гледаме човешките животи един след друг и чудесния начин на пренасяне на действието от минали земни съществувания в по-късните човешки съществувания на Земята. Нужно е само човек да не бъде самият той вътрешно профаниран или да не действа профаниращо със своето мислене, тогава не ще се правят такива упреци.

Можем да кажем: Който чете съчиненията на Соловьов и вижда на задния фон религиозната монахиня с нейните чудесни видения, с безкрайната ѝ отдаденост на същността на Христос, който вижда тази личност да излиза с най-горчивото чувство от събора, на който от нея са били изнесени така велики и важни неща, който открива като фон в душата и в сърцето на тази индивидуалност, така да се каже, два пъти християнството – в неговата рационалистична форма, но в инспирирана рационалистична форма, и след това в неговата визионерна форма – за него действително не се профанира нищо чрез снемането на булото от тайната.

Един германски романтик има смелостта веднъж да мисли върху знаменитата сентенция на Изида различно от всички други. Тази знаменита сентенция на Изида гласи: Аз съм тази, която беше, която е и която ще бъде, никой смъртен не е повдигнал булото ми досега. На това този немски романтик отговаря: Тогава трябва да станем безсмъртни, за да го повдигнем! Другите само са приели сентенцията.

Когато действително открием безсмъртното в нас, духовно-божественото, тогава можем да пристъпим към една такава тайна без да я профанираме. Към такава тайна не бива да пристъпваме с незначително доверие към собствената божественост на нашето същество.

Тук в едри черти е скицирана нагласата, която все повече и повече би трябвало да се разпространи под влиянието на такива съзерцания, каквито бяха предишното и това, които след това би трябвало да подействат върху делата и живота на онези, които внасят своята карма в Антропософското общество по начина, който беше описан.
ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТА

Дорнах, 21 септември 1924 г.
Лекциите, които държах сега, имайки предвид, че тук присъстват толкова много приятели от всички страни, преследваха по същество целта да бъде дадено описание на кармата, което поне в някои линии трябва да доведе до разбирането на съвременния духовен живот в духовно отношение. Бих искал следващия вторник, в последната от тези лекции да завърша онова, което в известно отношение образува един вид единство.

Днес искам с един пример да покажа колко трудно всъщност може да бъде внесено в настоящето онова, което действително е подходяща за настоящето духовна наука. Не от някакви външни отношения бих искал да отговоря на този въпрос, а с един кармически пример. Примерът първо ще ни покаже една индивидуалност, която не е особено типична, но е особена индивидуалност. Чрез това може да се види колко трудно е в съвременния земен живот да бъде внесено това, което естествено всеки човек донася със себе си от минали земни съществувания, донася го със себе си, защото – може би с изключение на най-последното си въплъщение – всъщност е стоял в определени първоначални отношения с духовния свят или още реално, или най-малко по традиция. Това може да ни покаже как в съвременно човешко тяло, в съвременните отношения на възпитанието и на цивилизацията е трудно да бъде внесена предишна духовност, нещо получено по духовен начин.

За целта бих искал да разгърна пред вас поредица земни съществувания на една индивидуалност, показващи всевъзможните пречки, които могат да се получат насреща на такова внасяне в настоящето време и могат да покажат как тези трудности всъщност вече са били подготвени при някои хора в минали земни съществувания.

Нека първо да разгледаме, скъпи приятели, една човешка индивидуалност в нейното въплъщение през 6-то предихристиянско столетие, всъщност в онова време и малко след това, когато евреите са отведени във вавилонско пленничество. При разглеждането на това време се натъкнах на една индивидуалност, тогава въплътена като жена, която е принадлежала на юдейския народ, но при отвеждането на юдеите във вавилонското пленничество, всъщност преди юдеите да изпаднат в това пленничество, побягва и възприема през следващото време в Предна Азия – тя достига до късна старост в онова си въплъщение, – всички възможни учения, които са могли да бъдат получени по онова време в Предна Азия. Тя приема онова, което тогава живееше с голяма интензивност, със силна пробивност в Предна Азия и което по най-различен начин изгражда онзи светоглед, който може да се нарече светоглед на Заратустра с неговия силен дуализъм, също описан в една глава на моята книга «Въведение в тайната наука»: Онзи дуализъм, който от една страна признава Аура Маздао, великия дух на светлината, изпращаь своите импулси в развитието на човечеството, за да бъде източник на доброто, на великото, на красивото, на когото служат духовете Амшаспанди, които го заобикалят, както Слънцето е заобиколено в блясъка на откровението на небесното лице от 12-те зодиакални знака – тук следователно имаме светлата страна на онзи дуализъм, произхождащ от древна Персия, – след това имаме противната ариманическа сила, която навсякъде в мировото развитие на човечеството внася тъмнината, но също и злото, това, което навсякъде е спъващо, създаващо дисхармония.

Това учение е свързано с проникващо познание на констелациите на звездите в смисъла, в който в древни времена хората са имали като астрософия или астрология. Тази индивидуалност, за която говоря, затова е могла да приеме тогава всичко това в своето въплъщение като жена, защото е имала един вид приятел и учител в лицето на една мъжка личност посветена в много неща от предноазиатските учения, а именно в халдейската астрология.

Между двамата става първо оживена обмяна на мисли във времето, когато юдеите са отведени в пленничество и ние имаме забележителното явление, че чрез силата на впечатленията, получени от женската личност, чрез всичко, което приема по извънредно възприемчив, заинтересуван начин, тя става вътрешно виждаща и под формата на видения, които напълно предават космическия ред може да обхваща с поглед света.

Тук действително имаме работа с една забележителна индивидуалност, в която оживява всичко, върху което е било говорено, което е било разглеждано заедно с този приятел, полупосветен от Предна Азия. И женската личност е завладяна от настроение, за което можем да кажем: Ах, какво представляват в крайна сметка всички идеи, които приех през време на учението, в сравнение с мощната картина от имагинациии, които сега стоят пред моята душа? Колко богат и мощен е вътрешно светът! Това забелязва тази личност при визионерните имагинации.

И точно това настроение поражда сега определени разногласия между двете личности. Мъжката личност се придържа повече към мисловното следване на светогледа, женската личност се отдава все повече и повече на образното виждане. И може да се каже, че двете личности минават почти едновременно през вратата на смъртта, но с определено лошо настроение една към друга.

Резултатът на този земен живот, бих казал, е претопен по особен начин, така че и двете личности извънредно интензивно изживяват ретроспективното преминаване на земния живот след смъртта, а също и изработването на кармата между смъртта и ново раждане. Резултатът от това странно съжителство на Земята е интензивен общ живот след смъртта. Ние виждаме особено при женската личност как след смъртта настроението, което е съществувало в преобладаването на визионерните имагинации, не се проявява така силно. Напротив при тази личност след смъртта виждаме да се ражда един вид копнеж за разбиране на нещата в мисловна форма за следващия земен живот, докато в земния живот, който описах, е разбирала нещата повече от говорната форма, така че по-късно от говорната форма на изживяване те преминават във визионерното имагиниране.

Двете личности, които са така силно свързани кармически, отново се прераждат в първите християнски столетия, когато духовната субстанция на християнството се оформя под формата на определена научна работа. И веднъж споменах тук как много от душите, които по честен начин идват при антропософията, са изживели християнството през тези първи християнски столетия, но в много по-жива форма, отколкото то се проявява по-късно. И сега виждаме едно твърде забележително явление.

Виждаме да се явява един мъж, който сега по отношение на кармата няма нищо общо с двете личности, за които говоря, няма нищо общо с техните индивидуалности, но има работа с тях временно исторически: Ние виждаме в лицето на Марцианус Капелла да се явява една меродавна, даваща тон личност.

Това е личността, първа написала онази меродавна, основна книга за 7-те свободни изкуства, които през цялото Средновековие играят важна роля във всяко обучение и учение: граматика, риторика, диалектика, аритметика, геометрия, астрономия, музика; седемте свободни изкуства, които обединени по-късно дават онова, което тогава се нарича познание на природата и света.

Книгата на Марцианус Капелла изглежда отначало суха, трезва. Но, скъпи приятели, трябва да знаете, че в тези първи времена на Средновековието такива книги, инспирирани от духовни източници също както по-късните описания, произлезли от школата в Шартр, са имали трезв, каталогизиращ характер. Ние трябва да можем да разглеждаме това, което се намира под формата на сухо, трезво изложение при Марцианус Капелла върху 7-те свободни изкуства и действащата зад тях природа, като излияние на определени инстинктивни, по-висши възгледи. Понеже онова, което са били 7-те свободни изкуства, тогавашните хора си го представят като живи същества, както си представят и самата природа като живо същество –вече изложих това в моите лекции. И макар личности като Марцианус Капелла и други, които са описали тези неща, да са сухи, те напълно са знаели за обстоятелството, че всичко това може да бъде виждано, че диалектиката, реториката са живи същества, вдъхновители на човешките способности и човешките духовни действия. Изложих тук, че богинята Природа е представена както древната Прозерпина.

При това течение, в онова, което човечеството става или е станало тогава под влиянието на лежащото в 7-те свободни изкуства и в царуващия за тях възглед за природата, в цялото това течение се е била отново родена женската личност, за която говорих, но сега въплътена като мъж. Тя се инкарнира в мъжко тяло така, че още от самото начало като мъж, с мъжки ум носи заложбата да образува не точно мисли за предметите на своето познание, а да ги изживява като визионерни съзерцания.

Бихме могли да кажем: Може би при малко личности на онова време – в началото на 6-то столетие, края на 5-то християнско столетие, – при малко такива личности, които можем да наречем ученици на Марцианус Капелла, по напълно нагледен жив начин е живяло това, което е било духовно съдържание по онова време.

Личността, която сега е въплътена като мъж, е можела именно да говори за своето общуване с инспририращите същества, Диалектика, Реторика и т. н., била е изцяло изпълнена от съзерцанието на духовната дейност.

И тя отново се срещна с другата личност, която в миналото ѝ въплъщение е била мъж, а сега е въплътена като жена. В това си въплъщение тази женска личност е надарена с голяма интелигентност. И отново възниква – можем да си представим как това е обусловено кармически, ние виждаме тук да действа кармата, – духовна, не можем да кажем обмяна на идеи, а обмяна на възгледи; възниква изцяло жива, духовно интензивна съвместна работа.