Лекции изнесени в Арнхайм, Торки, Лондон и Щутгарт между 28. и 27. 1924 г

СКАЗКА ДЕСЕТА

Когато ка­то хо­ра раз­г­леж­да­ме све­та око­ло нас, то­га­ва ние на­ми­ра­ме ка­то за­оби­ка­лящ чо­ве­ка свят пър­во всич­ко онова, ко­ето е на Земята: съще- ствата на различните царства на Земята, на минералното, растите- лното, животинското царство, намираме човешкото царство, към което ние самите принадлежим, и намираме всичко онова, което при- надлежи към тези царства, което е образувано от тях: планини, реки, облаци. Когато след то­ва на­со­чим пог­лед по­-на­да­ле­че на вън в света, във

Но съ­що и дру­ги­те звез­ди на да­леч­на­та все­ле­на са оби­та­ва­ни с ду­хов­но­-ду­шев­ни същества, са­мо че през вре­ме на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та чо­ве­кът има са­мо ед­но мно­го кос­ве­но от­но­ше­ние към съ­щин­с­ко­то ду­хов­но­-ду­шев­но на да­леч­ни­те звезди. Само две­те спо­ме­на­ти зве- зди, Слънцето и Луната, пра­вят из­к­лю­че­ние от това. Те са та­ка да се ка­же за нас хо­ра­та две­те врати, чрез ко­ито и през вре­ме на фи­зи­чес­кия зе­мен жи­вот ние сто­им във връз­ка с ду­хов­ния свят. И са­ми­те те, Слънцето и Луната сто­ят в от­но­ше­ние с нас, а имен­но така, че Слънцето стои в от­но­ше­ние с на­шия Аз, а Луната с на­ше­то ас­т­рал­но тяло. Ние ще се приб­ли­жим до раз­би­ра­не­то на онова, ко­ето то­ку що казах, ако на­со­чим мал­ко пог­ле­да вър­ху оно­ва, ко­ето на­ми­ра­ме из­не­се­но в кни­ги­те и раз­лич­ни­те цикли.

С то­ва оба­че оне­зи ве­ли­ки пра­-У­чи­те­ли ня­ма­ха ве­че ни­как­ва за­да­ча на Земята. Те на­пус­на­ха Земята. Както фи­зи­чес­ка­та част на Луната се от­де­ли от Земята и оти­де на­вън в ши­ри­ни­те на вселената, та­ка за­ед­но с

Видите ли, ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху онова, ко­ето Луната пред­с­тав­ля­ва там на вън с ней­ни­те обитатели, ние сти­га­ме до там да кажем: Лу- ната е свързана вътрешно с всичко онова, което е нашето минало, ко- ето се простира върху нашите минали земни съществувания. Да раз­бе­рем пра­вил­но съ­щес­т­ву­ва­не­то на Луната как­то то съ­щес­т­ву­ва на­вън в ши­ри­ни­те на Вселената, то­ва зна­чи да чув­с­т­ву­ва­ме и усе­ща­ме на Земята ми­на­ло­то на хората. Човешката съд­ба е със­та­ве­на от онова, ко­ето ние до­на­ся­ме от на­шия ми­нал зе­мен живот, т.е. от на­ше­то минало, и това, ко­ето мо­жем да из­пи­та­ме през вре­ме на на­шия жи­вот в настоящето. И от онова, ко­ето мо­жем да из­пи­та­ме в настоящето, за­ед­но с на­ше­то минало, се об­ра­зу­ва на­ша­та съд­ба по­-на­та­тък в бъ­де­ще­то през след­ва­щи­те зем­ни съществувания. Следователно раз­г­ле­да на космически, Луната за­ед­но с ней­ни­те Същества ни се явя­ва ка­то онова, ко­ето вграж­да на­ше­то ми­на­ло в на­ша­та съдба.

От то­ва Вие виждате, кол­ко мал­ко знае съв­ре­мен­но­то поз­на­ние за това, как­во са всъщ­ност не­бес­ни­те те­ла от външ­ния свят. Физическото поз­на­ние на Луната, с ко­ето сме свик­на­ли днес, не е всъщ­ност ни­как­во поз­на ние. Онзи, кой­то днес опис­ва Луната физически, мисли, пред­с­та­вя си, че това, ко­ето на­ми­ра изоб­ра­зе­но вър­ху кар­ти­те на Луната ка­то планини, ви­на­ги е би­ло там. Наивно е да се вяр­ва това. Лунните Същества са би­ли ви­на­ги там, ду­хов­но­-ду­шев­но­то ес­тес­т­во на Луната е би­ло там, не оба­че фи­зи­чес­ка­та материя. Можете да си изяс­ни­те това, ко­га­то на­со­чи­те пог­лед вър­ху са­мия човек. В те­че­ние на своя зе­мен жи­вот чо­ве­кът неп­рес­тан­но променя, за­ме­ня сво­ите фи­зи­чес­ки същества. След 7 го­ди­ни ние ня­ма­ме ве­че ни­що от веществата, ко­ито се­га но­сим в се­бе си. Всичко ще бъ­де заменено. Това, ко­ето ос­та­ва в нас, е духовно-душевното, и та­ка съ­що и с не­бес­ни­те тела. Вие мо­же­те да гле­да­те днес на­го­ре към Луната: нейното вещество, макар и да трае по-дълго от човешкото вещество, е станало съвършено друго в течение на времето; само духовно-душев- ното остава. Когато об­гър­нем с пог­лед те­зи неща, ние по­лу­ча­ва­ме един съ­вър­ше­но друг пог­лед вър­ху Вселената, съ­вър­ше­но раз­ли­чен от този, кой­то ни да­ва днеш­но­то ма­те­ри­ал­но познание. Това ма­те­ри­ал­но поз­на­ние е без съм­не­ние из­вън­ред­но умно, остроумно, то мо­же пре­ди всич­ко да из­чис­ля­ва и из­чис­ля­ва аб­со­лют­но сигурно. Изчисленията са ви­на­ги правилни, верни, оба­че те не от­го­ва­рят на истината. Видите, ня­кой днес
мо­же да из­чис­ли струк­ту­ра­та на сърцето. Той наб­лю­да­ва та­зи струк­ту­ра днес, и в те­че­ние на един ме­сец я наб­лю­да­ва отново: тя се е изменила, не много. След още един ме­сец тя пак не се е из­ме­ни­ла много. Тогава въп­рос­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел пресмята, кол­ко се е из­ме­ни­ла струк­ту­ра­та на сър­це­то за ед­на година. Достатъчно е са­мо да се умножи, и ще има из­ме­не­ни­ето на струк­ту­ра­та на сър­цето за 10 години. Тогава той мо­же да изчисли, как­ва е би­ла струк­ту­ра­та на сър­це­то пре­ди 300 години, как­ва ще бъ­де след 300 години, и из­чис­ле­ни­ето по­ло­жи­тел­но ще бъ­де вярно. Само че пре­ди 300 го­ди­ни то­ва сър­це не е съ­щес­т­ву­ва­ло и то не ще съ­щес­т­ву­ва ве­че след 300 години. Така се пос­тъп­ва и по от­но­ше­ние на дру­ги неща. Изчисленията са ви­на­ги правилни, оба­че те не от­го­ва­рят на действителността. Така е съ­що и по от­но­ше­ние на външ­но­то ве­щес­т­во на не­бес­ни­те тела. Те про­ме­нят тях­но­то вещество, оба­че ду­хов­но­-ду­ше- в­но­то остава. А за Луната то­ва ду­хов­но­-ду­шев­но ес­тес­т­во е онова, ко­ето ве­ли­ки­те ре­гис­т­ра­то­ри на на­ше­то минало, на на­шия ми­нал жи­вот втъ­ка­ват в на­ша­та съдба, ко­ето е свър­за­но имен­но с ед­на част на те­зи на­ша тъ­кан на съд­ба­та ка­то човек.

Така фак­ти­чес­ки Луната е ед­на от вратите, ко­ито на­соч­ват чо­ве­ка в ду­хов­ния свят, от кой­то би­ва из­тъ­ка­на не­го­ва­та съд­ба от Съществата, ко­ито ня­ко­га са би­ли на­ши­те мъд­ри дру­га­ри на Земята в оно­ва време, ко­га­то от един вът­ре­шен ин­с­тинкт хо­ра­та са­ми са си из­тъ­ка­ва­ли съдбата. Сега тъ­ка­не­то на съд­ба­та ста­ва на­пъл­но в подсъзнанието. По-нататък ще чу­ем още ня­кои не­ща вър­ху то­зи въпрос.

Така следователно, как­то лун­ни­те Същества съх­ра­ня­ват на­ша­та ми­на­ла съдба, та­ка слън­че­ви­те Същества тъ­кат но­ва съд­ба в бъдещето. В дейс­т­ви­тел­ност от Слънцето е из­п­ра­те­на на Земята не са­мо слън­че­ва­та свет- лина, не са­мо външ­на­та свет­ли­на на Луната; но когато насочим духов- ния поглед към Слънцето и Луната, ние знаем, че Луната стои във връ- зка с нашето астрално тяло. Чрез та­зи връз­ка с на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло Луната е из­ход­на­та точ­ка за всич­ко онова, ко­ето се втъ­ка­ва от ми­на­ло­то в на­шата съдба. Слънцето стои във връз­ка с на­шия Аз, и чрез Същества- та, ко­ито са за нас един об­ра­зец за на­ше­то кос­ми­чес­ко бъдеще, Слънце- то стои във връз­ка с това, ко­ето е на­ша бъ­де­ща съдба. Така в Слънцето и Луната, ко­ито външ­но сто­ят във вза­им­ни от­но­ше­ния на светлината, в об­ра­за на вза­имо­от­но­ше­ни­ята на Слънцето и Луната се тъ­кат не­бес­ни­те от­ра­же­ния на на­ша­та съдба.

Науката на пос­ве­ще­ни­ето дос­та­вя в то­ва от­но­ше­ние ед­но ис­тин­с­ко обяс­не­ние на със­то­яни­ето на нещата. Когато онзи, кой­то дейс­т­ви­тел­но е стиг­нал тол­ко­ва далече, кол­ко­то е не­об­хо­ди­мо - аз опи­сах то­ва в мо­ята кни­га "Как се постигат познания за висшите светове" - наб­лю­да­ва пъл­на­та Луна, то­га­ва той виж­да не са­мо това, ко­ето обик­но­ве­но­то чо­веш­ко
съз­на­ние вижда, а той виж­да пре­ди всич­ко в пре­да­де­на­та свет­ли­на сво­ята ми­на­ла съдба, съ­дър­жа­ни­ето на своя ми­нал зе­мен живот. И ко­га­то е изос­т­рил съ­от­вет­ния ду­хо­вен пог­лед и на­соч­ва пог­лед към ед­но място, къ­де­то се на­ми­ра но­ва­та Луна, ко­ято не се виж­да с фи­зи­чес­ки­те очи, то­га­ва онова, ко­ето из­п­ра­ща сре­щу не­го тъм­ни­на­та от тъм­на­та Луна, ко­ето из­п­ра­ща сво­ята сян­ка от тъм­на­та Луна, е за не­го ве­ли­ки­ят напомнител, ве­ли­ки­ят пре­дуп­ре­ди­тел от не­го­ва­та съдба, кой­то му вика, как тряб­ва да се дър­жи по от­но­ше­ние на не­ща­та на сво­ето ми­на­ло в ми­на­лия зе­мен живот, за да ги из­п­ра­ви от­но­во в кар­ми­чес­ко­то развитие.

В ед­но по­доб­но от­но­ше­ние мо­же чо­ве­кът да гле­да съ­що и Слънцето. И там съ­що той мо­же да пред­чув­с­т­ву­ва онова, ко­ето му пра­ви знак ка­то бъ­де­щи оп­ре­де­ле­ния на съдбата, по­не в об­щи черти, ако не специално. Когато се­га се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от кос­ми­чес­ко­то и на­соч­ва­ме пог­лед към са­мия човек, то­га­ва виж­да­ме как чо­веш­ка­та съд­ба дейс­т­ви­тел­но е из­тъ­ка­на по един чу­де­сен на­чин от два елемента.

Когато два­ма чо­ве­ци се срещат, еди­ни­ят да ре­чем в не­го­ва­та 25 го­диш­на възраст, дру­ги­ят в не­го­ва­та 30 го­диш­на възраст, мо­же да се яви слу­ча­ят - то­ва не ста­ва ви­на­ги - щото, ко­га­то еди­ни­ят или дру­ги­ят на­со­чи пог­ле­да в ми­на­ло­то вър­ху не­го­вия до­се­га­шен зе­мен живот, на не­го му ста­ва съ­вър­ше­но ясно: те са изминали техния жизнен път така, като че са се търсили един друг. Ние про­явя­ва­ме прос­то ед­на лип­са на мислене, ко­га­то не об­ръ­ща­ме вни­ма­ние на та­ки­ва неща. Още де­те­то е по­ело по­со­ка­та на пътя, който тряб­ва­ше да го до­ве­де до там, къ­де­то ще срещ­не дру­гия човек, и дру­гия човек, съ­що е по­ел то­зи път и всич­ко до мо­мен­та на сре­ща­та е ста­на­ло в подсъзнанието, вклю­чи­тел­но и мяс­то­то на срещата. Но как­во е дейс­т­ву­ва­ло в подсъзнанието? Ако еди­ни­ят е А и дру­ги­ят е Б, А е сля­зъл през сфе­ра­та на Луната, пре­ди да нав­ле­зе в зем­ния живот. Лунните Същества са за­пи­са­ли в тех­ни­те книги, а съ­що и в ас­т­рал­но­то тя­ло онова, ко­ето той е имал об­що с Б в ми­на­лия зе­мен жи­вот и те­зи за­пи­си в Акашовата хро­ни­ка на Луната са пов­лияли на пътя, съ­що и при Б. В момента, ко­га­то и два­ма­та чо­ве­ци се срещат, под­съз­на­тел­но прес­та­ва да има един­с­т­ве­но­то значение, за­що­то то­га­ва те­зи два­ма ду­ши се виж­дат един друг. Те пра­вят впе­чат­ле­ние един вър­ху другия. Изпитват сим­па­тия или ан­ти­па­тия един към друг. Сега дейс­т­ву­ва ве­че не ед­но за­паз­ва­не на миналото, а дейс­т­ву­ва настоящето. Явяват се Ангелите и во­дят то­га­ва хо­ра­та по-нататък. Тук слън­че­во­то съ­щес­т­ву­ва­не нас­тъп­ва в сво­ята си- ла, та­ка що­то Слънцето и Луната дейс­т­ви­тел­но тъ­кат за­ед­но вът­ре в чо­ве­ка не­го­ва­та съдба.

Това мо­же да се до­ло­ви об­що взе­то мно­го точно, ко­га­то ра­зум­но наб­лю­да­ва­ме жи­во­та на човека.

Вземете два­ма души, ко­ито се сре­щат някъде. Впечатлението, ко­ето те пра­вят един вър­ху друг, мо­же да бъ­де твър­де различно. Има случаи, ко­га­то два­ма ду­ши се сре­щат и по­ло­же­ни­ето е дейс­т­ви­тел­но такова, че еди­ни­ят при­ема на­пъл­но дру­гия в сво­ята воля, в сво­ето сърце. Това при­ема­не в сър­це­то е до ви­со­ка сте­пен не­пов­ли­яно от лич­но­то впечатление. Хора, ко­ито ис­кат да раз­бе­рат све­та са­мо с ума, ня­мат осо­бе­но го­ля­мо раз­би­ра­не за онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва вътрешно, за­що­то дейс­т­ви­тел­но твър­де чу­дес­но е, ко­га­то виждаме, как един чо­век зас­та­ва сре­щу друг човек. Единият път А при­ема в сво­ята во­ля Б така, че казва: и аз самият искам да върша това, което върши. Както му ха­рес­ва на него, та­ка ми ха­рес­ва и на мене. Но Б е гро­зен и ние не мо­жем да разберем, как Б мо­же да се ха­ре­са на А. Видите ли, привлекателността, ко­ято Б уп­раж­ня­ва вър­ху А не се об­ра­зу­ва чрез ума, ни­то чрез впе­чат­ле­ни­ята на сетивата, а чрез дъл­бо­ки­те си­ли на душата: чрез волята и онова, което от волята преминава в душата, в сърцето на човека. Може дру­ги­ят да е мно­го грозен, той е по­лу­чил та­зи гро­зо­та в нас­то­ящия живот. Това, ко­ето свър­з­ва двамата, про­из­хож­да от онова, ко­ето те са пре­жи­вя­ли за­ед­но в ми­на­ло­то зем­но съществувание. По външ­ния из­г­лед хо­ра­та вярват, че два­ма­та съв­сем не си подхождат. Обаче онова, ко­ето те но­сят в тях­но­то под- съзнание, съ­би­ра тех­ни­те воли. Това се по­каз­ва чес­то пъ­ти още през вре­ме­то на детството. Колко чес­то пъ­ти ня­кое де­те е го­то­во да бъ­де как­то "Той", да ис­ка как­то "Той", да чув­с­т­ву­ва как­то "Той". Тогава е на­ли­це ед­на кар­ми­чес­ка връзка.

Това е еди­ни­ят вид, как хо­ра­та се сре­щат в живота; и ако добре обръща- ме внимание на този вид срещи, както са правели хората в едно не мно- го далечно минало и както и ние ще вършим същото в едно не много далечно бъдеще, когато погледът ще бъде насочен повече върху вътре- шността на човека, тогава в такива случаи ще можем да познаем от начина по който пулсира една воля, че сме прекарали нашия минал земен живот с хора и подсъзнателните душевни сили ще ни подскажат нещо върху това, какво сме прекарали в миналия земен живот заедно със съ- ответните хора.