Лекции изнесени в Арнхайм, Торки, Лондон и Щутгарт между 28. и 27. 1924 г

Така пред ед­но ду­хов­но раз­г­леж­да­не при­род­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и мо­рал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не се втъ­ка­ват в едно. Пред ед­но та­ко­ва ду­хов­но раз­г­леж­да­не ние има­ме от ед­на стра­на при­ро­да­та с ней­на­та ско­ва­на не­об­хо­ди­мост и от дру­га стра­на духовно-душевното, ко­ето не мо­же да има ни­как­ва връз­ка с това, ко­ето жи­вее ка­то един от­де­лен мо­ра­лен ред на све- та; не, ние нямаме този антигонизъм, а имаме възможността да наме- рим в явленията на природата същевременно това, което живее в нас като морално. Без съм­не­ние ние тряб­ва да из­ле­зем от обик­но­ве­ни­те при­род­ни яв­ле­ния и да нав­ле­зем в онова, ко­ето ни се пред­с­та­вя в ду­хов­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на Слънцето, в ду­хов­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на Луната.

Видите ли, пред ед­но та­ко­ва раз­г­леж­да­не се явя­ва въ­об­ще и глав­но въз- можността, да се из­диг­нем от при­род­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на чо­ве­ка до ду­хов­но­-ду­шев­но­то съществуване. Ние гле­да­ме та­ка на­вън в природата, че през вре­ме на то­ва гле­да­не - ма­кар и да не мо­жем да раз­бе­рем то­ва с обик­но­ве­но­то съз­на­ние - виж­да­ме онова, ко­ето в за­оби­ка­ля­щия ни зе­мен свят или съ­що в ми­ро­вия за­оби­ка­лящ свят ни до­на­ся болестта. То се на­ми­ра нав­ся­къ­де в то­зи за­оби­ка­лящ ни свят. Нашият ор­га­ни­зъм е за се­бе си здрав, за­що­то той е ро­ден от един здрав Аз, от ед­но здра­во ас­т­ра- лно тя­ло и всъщ­ност съ­що от ед­но здра­во етер­но тяло. Тук на Земята мо­же да ни раз­бо­лее са­мо нещо, ко­ето ид­ва до чо­ве­ка от вън и ко­ето чо­век не може, не е в със­то­яние да пре­об­ра­зи на­пъл­но съ­об­раз­но с не­го­во­то вът­реш­но същество. Можете да наб­лю­да­ва­те то­ва и при на­й-п­рос­ти­те явления. Представете си само, че се на­ми­ра­те ня­къ­де в ед­но тол­ко­ва и тол­ко­ва топ­ло пространство, или съ­що в ед­но сту­де­но прос­т­ран­с­т­во и при­еме­те в се­бе си топ­ли­на или студ. Топлината или сту­дът не мо­гат да
ми­нат през Вас как­то през ед­но дър­во или през ед­но пар­че камък. Вие не сто­ите в ед­но топ­ло или сту­де­но прос­т­ран­с­т­во как­то ед­но пар­че дър­во или ка­мък и чрез то­ва не се за­топ­ля­те или из­с­ту­дя­ва­те как­то дър­во­то или камъка, а пре­ра­бот­ва­те топлината, ко­ято се на­ми­ра вън от Вас. Вън- шното са­мо Ви подбужда; топлината, която носите в себе си, вие сам я произвеждате във вашия организъм. Обаче ако не мо­же­те да сто­ри­те това, ако сто­ите в за­оби­ка­ля­щия Ви свят ка­то пар­че дър­во или ка­мък и ако за­оби­ка­ля­щи­ят Ви свят се от­на­ся с Вас как­то с ед­но пар­че дър­во или камък, ако не­що външ­но про­ник­ва във Вас, без да мо­же­те да го преобра- зите: вие веднага се изстудявате. Човекът не мо­же да при­еме в се­бе си за­оби­ка­ля­ща­та го сре­да без да я преобрази, то­ва ва­жи и за хра­ни­тел­ни­те вещества. Когато ня­кой мис­ли така, то­ва е са­мо ед­на на­уч­на фантазия. Човекът пре­об­ра­зя­ва хра­на­та съ­що та­ка как­то всичко, ко­ето се на­ми­ра в за­оби­ка­ля­щия го свят. Ако не мо­же да сто­ри това, то­га­ва той се разболя- ва: тази е физическата причина на болестта. Обаче бо­лес­т­та е свър­за­на съ­що със съдбата, тя се явя­ва в жи­во­та ка­то не­що съдбовно.

Видите ли, ко­га­то в то­зи зе­мен жи­вот ние сме такива, как­ви­то сто­им се­га от ня­коя го­ди­на на 19-то или 20-то сто­ле­тие до 6 фев­ру­ари 1924 го- дина, ко­га­то сто­им в то­зи зе­мен жи­вот и раз­г­леж­да­ме са­мо то­зи зе­мен живот, ние мо­жем ве­че да кажем: когато в този живот искаме да се разболеем чрез заобикалящия ни свят, този свят трябва да действува силно върху нас. Върху нас тряб­ва да дейс­т­ву­ва сил­но по­не топ­ли­на­та или сту­да или ня­кой вре­ден въз­дух или не­що подобно. Трябва да бъ­де не­що силно, ко­ето ид­ва от вън, ко­ето дейс­т­ву­ва вър­ху нас и при­чи­ня­ва на­ше­то заболяване. Накратко казано, ко­га­то имаме са­мо впе­чат­ле­ни­ето за душевното, ние не се разболяваме. За да се разболеем, тряб­ва вър­ху нас да дейс­т­ву­ва не­що сил­но от външ­на­та среда.

Защото как звез­д­но­то небе, за­оби­ка­ля­щи­ят Земята свят се про­ме­ня за на­шия възглед, ко­га­то мо­жем да гле­да­ме в светлината, ко­ято Антропосо- фията из­лъч­ва от се­бе си, ко­га­то тя се жи­вее по един пра­ви­лен начин? Колко срод­ни ни ста­ват Слънцето, Луната, ко­га­то ние ги гле­да­ме по то­зи на­чин ка­то външ­ни кос­ми­чес­ки об­ра­зи на на­ше­то соб­с­т­ве­но ми­на­ло и на на­ше­то соб­с­т­ве­но бъдеще: колко дълбоко носим ние тогава в нас съз- нанието за нашето родство с Космоса и със света: ние гледаме как ми- налото и бъдещето тъкат в нас нашата съдба; ние гледаме навън, гле- даме Слънцето и Луната, гледаме как в Слънцето и Луната срещу нас застава мировата съдба, изявявайки се външно. Ние чув­с­т­ву­ва­ме в на­ше­то ми­на­ло нещо, ко­ето зас­та­ва до нас­то­яще­то и бъ­де­ще­то така, как­то Слънцето и Луната зас­та­ват във Вселената. Нашето благоговение, на­ша­та отдайност, на­ша­та са­мо­по­жер­т­ву­ва­тел­ност за Вселената се повиша- ва, ко­га­то раз­би­ра­ме да раз­ши­рим по то­зи на­чин на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не

Видите ли, да се срас­не чо­век по то­зи на­чин със света, то­ва е съ­що ед­на от задачите, ко­ито Антропософията си пос­та­вя в ней­на­та дейност. И аз се надявам, че ние, ко­ито сме съб­ра­ни в та­къв го­лям брой в те­зи кло­но­ве на Антропософското Общество, ще се срас­нем имен­но чрез та­ки­ва раз­г­леж­да­ния с та­зи за­да­ча на Антропософията, да за­дъл­бо­чим не са­мо ми- слите, но и усещанията, и сърцето. И за да ста­не то­ва все по-добре, все по-интензивно, за то­ва бе ус­т­ро­ено Коледното Тържество. Това Коледно Тържество обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху факта, че, ако Антропософското Общество тряб­ва да раз­гър­не не­го­ва­та дейност, не­го­во­то дейс­т­вие по един пра­ви­лен на­чин по-нататък, то тряб­ва да изос­та­ви пътищата, по ко­ито е вър­вя­ло през пос­лед­ни­те 10 години, тряб­ва да изос­та­ви това, ко­ето е външ­но съ­об­раз­но с обществото, и да об­х­ва­не с не­го­ва­та дейност вът­реш­но духовното. То тряб­ва да при­еме в ця­лост един езо­те­ри­чен харак- тер. Това, ко­ето ще съ­щес­т­ву­ва в бъ­де­ще в Дорнах ка­то Висша Школа за Духовна Наука, тряб­ва да но­си един вид езо­те­ри­чен характер, и ця­ла­та кон­с­ти­ту­ция на Обществото тряб­ва да но­си един езо­те­ри­чен характер. Чрез то­ва Обществото ще мо­же да по­лу­чи своя ду­хо­вен живот, от кой­то се нуждае. То не тряб­ва да се овъншни, а овънш­ня­на­не­то го зас­т­ра­ша­ва­ше през пос­лед­ни­те 10 години.

Какво из­жи­вя­ва­ме ние през пос­лед­ни­те 10 го­ди­ни и още по-рано? Взе- мете са­мо ка­то при­мер факта, че ед­на мно­го дейс­т­ве­на враждебност, ко­ято се раз­ви­ва имен­но се­га мно­го активно, про­из­хож­да от това, че та­зи враж­деб­ност мо­же да се по­зо­ва­ва на цик­ли и за­пис­ки на сказки, ко­ито не са публикувани. Вярно е, че ние бих­ме ис­ка­ли да има­ме та­ки­ва цикли, та­ки­ва за­пи­са­ни сказки. Колко мно­го тряб­ва­ше да се съг­ла­сим с та­ки­ва желания, въп­ре­ки че знаехме: тъкмо чрез това ние ще дадем в ръцете на противниците това, от което те имат нужда. Ние жи­ве­ем в ед­но време, в ко­ето та­ки­ва не­ща са невъзможни. Ето за­що при Коледното Тържество тряб­ва­ше да бъ­де взе­та под вни­ма­ние пъл­на­та от­к­ри­тост за Обществото. Това ни­как не ще про­ти­во­ре­чи на факта, че от дру­га­та стра­на то ще ста­не тол­ко­ва по­ве­че езотерично. Обаче в ръ­ко­вод­с­т­во­то на Обществото тряб­ва да се влее ед­но ин­тен­зив­но съзнание, Обществото тряб­ва да бъ­де та­ка да се ка­же ръ­ко­во­де­но езотерично. Ето за­що при това, ко­ето би мог­ло съ­що да се на­ре­че ус­та­ви, ние пос­тъ­пих­ме на Ко- ледното Тържество съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето се пра­ви ина­че при съз­да­ване­то на устави. При обик­но­ве­но­то съз­да­ва­не на ус­та­ви се казва: ние изповядваме тези или онези принципи. По-рано ние имах­ме съ­що и в Теософското Общество та­ки­ва принципи. Първи принцип: образуването на едно всеобщо братство на човечеството; вто­ри прин-
цип: да покажем единството на религията и т.н. Аз чес­то об­ръ­щах вни­ма­ни­ето вър­ху това, че имен­но тук тряб­ва да за­поч­не онова, ко­ето всъщ­ност един­с­т­ве­но мо­же да ос­но­ве Антропософското Общество ка­то дейс­т­ви­тел­ност. След то­ва на Коледното Тържество фак­ти­чес­ки се на­ло­жи та­зи действителност. Там не бе го­во­ре­но за принципи, а бе об­ръ­ща­но вни­ма­ни­ето вър­ху факта: в Дорнах живее нещо, там има нещо живо. И кой­то виж­да в живото, ко­ето жи­вее в Дорнах, не­що оправдано, той се при­съ­еди­ня­ва към Обществото. Не се го­во­ри за аб­с­т­рак­т­ни принципи, а за не­що живо, за нещо, ко­ето съществува. И в те­зи та­ка на­ре­че­ни ус­та­ви не се изис­к­ва жи­вот на Обществото под фор­ма­та на абстракции, ко­ито ус­та­ви всъщ­ност не са ни­как­ви ус­тави, а един раз­каз за онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в Дорнах и ко­ето ис­ка­ме да нап­ра­вим от там. Тези прин­ци­пи са ед­но разказване, а не устави. Аз обър­нах вни­ма­ни­ето на това, че Об- ществото тряб­ва да има един пре­зи­ди­ум, кой­то върши, действува, кой­то в действието, в сво­ята ини­ци­ати­ва виж­да онова, ко­ето го съставлява, кое то го образува. Така ние се пос­та­рах­ме да пос­та­вим на мяс­то­то на аб­с­т­рак­ци­ите чис­то човешкото, не­пос­ред­с­т­ве­но­то чо­веш­ко­то още в "уста- ва". Така мо­же един­с­т­ве­но да жи­вее ед­но Общества, ко­ето тряб­ва да бъ­де един ор­га­ни­зъм за не­що духовно, ко­ето се вли­ва в света.

Видите ли, аз бих мо­гъл да кажа: този президиум, който бе образуван в Дорнах на Коледното Тържество, почива на един вид хипотетично съждение. Когато Обществото ис­ка да при­емем това, ко­ето той върши, то­га­ва той ще бъ­де президиумът; ако то не иска да го приеме, тогава този президиум не ще бъде въобще нищо. Но ние ще мо­жем да го при­еме съ­що така, бих мо­гъл да кажа, ка­то цен­тър на жи­во­то дейс­т­вие С то­ва аз мо­га са­мо да за­гат­на - за­що­то казах, че бих ис­кал да ка­жа са­мо мал­ко думи, всич­ко ос­та­на­ло се каз­ва яс­но в "Бюлетините" - мо­га са­мо да загатна, че фак­ти­чес­ки чрез Коледното Тържество бе нап­ра­вен опит да се вне­се един нов дух в Антропософското Общество. Обаче же­ла­тел­но е да се разбере, от ка­къв род е то­зи нов дух: че това е един дух на живота в сравнение с духа на абстракциите, че това е един дух, който би искал да говори не на главите, на умовете, а на сърцата. От тук ид­ва това, че всъщ­ност то­ва Коледно Тържество или не е ни­що за ан­т­ро­по­соф­с­ко­то дело, или то е всичко. То ще бъ­де нищо, ако не на­ме­ри сво­ето продължение, ако е би­ло са­мо ед­но празненство, на ко­ето сме се по­рад­ва­ли малко; след това забравяме всичко и живеем по старите пътища. Тогава то ня­ма ни­как­во съдържание, ни­що не се от­ра­зя­ва об­рат­но вър­ху него. То по­лу­ча­ва сво­ето съ­дър­жа­ние са­мо от жи­во­та вър­ху раз­лич­ни­те об­лас­ти на Обществото, то е ед­на дейс­т­ви­тел­ност ед­ва чрез това, ко­ето ста­ва чрез него, ко­ето неп­рес­тан­но ста­ва чрез не­го в жи­во­та на Антро- пософското Общество. Коледното Тържество ста­ва дейс­т­ви­тел­но ед­ва

Видите ли, ние из­ра­зих­ме мно­го яс­но това. В сър­це­то на все­ки учас­т­ник бе по­ло­жен ду­хов­ни­ят ка­мък на Антропософското Общество. Ние на­ис­ти­на прик­лю­чих­ме формално, оба­че всъщ­ност Коледното Тържество не тряб­ва да прик­люч­ва никога, а да про­дъл­жа­ва да трае в Антропософско- то Общество. Ето за­що бих ис­кал да Ви помоля, да при­еме­те с ця­ла­та се­ри­оз­ност това, ко­ето се съ­дър­жа в Бюлетина, да гле­да­те дейс­т­ви­тел­но с ця­ла­та се­ри­оз­ност на това, ко­ето ще дой­де при Вас не са­мо в описание- то, а ка­то действителност. Нали, не всич­ко мо­же да бъ­де нап­ра­ве­но та­ка набързо, то­ва мо­же да ста­не са­мо постепенно. Постоянно ид­ват ня­кои и питат: как трябва да бъде направено това и това? Естествено не всич­ко мо­же да ста­не за един ден. Вие ще видите, че ско­ро в бю­ле­ти­на "Ка- кво става в Антропософското Общество" вся­ка сед­ми­ца ще бъ­дат пуб­ли­ку­ва­ни на­соч­ва­щи ли­нии - ако мо­га да се из­ра­зя аб­с­т­рак­т­но - във фор­ма­та на тезиси. Всяка сед­ми­ца там ще на­ме­ри­те крат­ки изречения, крат­ки ста­тии вър­ху ан­т­ро­по­соф­с­ки­те ис­ти­ни по от­но­ше­ние на чо­век - чо­веш­кия живот, религията, из­кус­т­во­то и т.н. - в то­зи бю­ле­тин но­сещ име­то "Какво става в Антропософското Общество". И то­га­ва в раз­лич­ни­те ан­т­ро­по­соф­с­ки кло­но­ве чле­но­ве­те ще имат слу­чая да кажат: от Дорнах ни е изпратена тази или онази мисъл като насочваща линия: нека наред с другото да говорим в нашите клонове преди всичко всяка седмица върху това, което ни се изпраща от Дорнах като мисъл, която е изразена в бюлетина.

Чрез то­ва ще дой­де един­с­т­во в раз­лич­ни­те об­лас­ти на ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот в Обществото. И та­ка по то­зи на­чин ще се ро­дят пос­те­пен­но мно­го неща, ко­ито ще про­ник­ват фак­ти­чес­ки ка­то кръв Антропософското Общество, не са­мо за да се го­во­ри за единство, а за да се вне­се не­що в него, ко­ето мо­же да го про­ник­не с един на ду­хов­на кръв. Върху то­ва исках­ме да обър­нем вни­ма­ни­ето на Коледното Тържество. Тогава при­със­т­ву­ва­щи­те мо­жа­ха да по­чув­с­т­ву­ват то­ва - се­га чле­но­ве­те на Обще- ството ще го ви­дят по-нататък.

Но то­ва е не­об­хо­ди­мо осо­бе­но тук в Германия. Действително в Герма- ния чле­но­ве­те сто­ят в ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот по един съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чин в срав­не­ние с другаде. Другаде враж­деб­нос­т­та про­тив Антро- пософското Общество, въ­об­ще про­тив Антропософията не се е раз­ви­ла

И се­га Вие виждате, слу­чи се имен­но така, че при ед­на възраст, ко­га­то обик­но­ве­но чо­век се пен­си­они­ра вече, аз тряб­ва да за­поч­на пър­во сега, за­що­то фак­ти­чес­ки гле­дам на това, ко­ето ста­на на Коледното Тържество в Дорнах, ка­то на ед­но начало, ка­то на ед­но ис­тин­с­ко на­ча­ло в живота. И бих ис­кал да се по­чув­с­т­ву­ва те, че ние сто­им пред ед­но начало. И ко­га­то чув­с­т­ву­ва­ме правилно, че сто­им пред ед­но начало, то­га­ва от то­ва на­ча­ло мо­же да ста­не нещо, тъй ка­то то­ва на­ча­ло но­си не­що в се­бе си. Както казах, Само от ед­на не­об­хо­ди­мост аз ста­нах член на Антропософ- ското Общество, ста­нах да­же пред­се­да­тел на Антропософското Общест- во и бих ис­кал на дра­го сърце, да бъ­де раз­б­ра­на ця­ла­та се­ри­оз­ност на това, ко­ето е свър­за­но с Коледното Тържество.

Ако то­ва бъ­де разбрано, то­га­ва мо­же би чрез то­зи опит ще ста­не възмо- жно, в съв­мес­т­на­та ра­бо­та от всич­ки мес­та с онова, ко­ето тряб­ва да из­хож­да от Дорнах, през Антропософското Общество да про­те­че ис­тин­с­ки ан­т­ро­по­соф­с­ки живот. С то­ва разбиране, с то­ва убеж­де­ние - а за то­ва убеж­де­ние ще се ка­сае пре­дим­но в Антропософското Общество - с то­ва убеж­де­ние бих ис­кал да от­го­во­ря на­й-­сър­деч­но на при­ветс­т­вието, ко­ето ми бе от­п­ра­ве­но чрез д-р Колиско след Коледното Тържество, след ка­то за пър­ви път съм от­но­во меж­ду Вас, бих ис­кал да от­го­во­ря с един съ­що та­ка сър­де­чен поздрав, та­ка що­то поз­д­рав да кажа, сър­це на сър­це да каже: ние искаме да действуваме съвместно с духа, който бе замислен с Коледното Тържество, така, че действуващият импулс на това Колед- но Тържество да не престане никога между антропософите, които се стремят да познаят правилно условията на антропософския живот;
искаме, щото чрез този антропософски стремеж тържеството в Дорнах да получи все повече и повече своето истинско съдържание; искаме, щото чрез онова, което антропософите ще направят от него навсякъде в света, това тържество в Дорнах да не престане никога да живее; искаме, щото духът, който бе призован там, да просъществува винаги там чрез добрата воля, чрез проникващото разбиране на чле- новете, чрез тяхната отдайност за Антропософията и за антропосо- фския живот.

Така ис­ка­ме ние да дейс­т­ву­ва­ме съвместно, ис­ка­ме оба­че съ­що да счи­та­ме Тържеството от Дорнах дейс­т­ви­тел­но ка­то не­що оправдано, ка­то не­що сериозно, да не гле­да­ме на не­го ка­то на нещо, ко­ето мо­же да ни бъ­де безразлично, а да гле­да­ме на не­го ка­то нещо, ко­ето фак­ти­чес­ки про­ник­ва дълбоко, дъл­бо­ко в сърцето, в душата, в съвестта. Тогава в Коледното Тържество ние ще сме има­ли по един пра­ви­лен на­чин не са­мо ед­на праз­нич­на седмица, а не­що дейс­т­ву­ва­що в света, не­що оп­ре­де­ля­що съд­ба­та на човек. И всич­ко дейс­т­ву­ва­що в света, оп­ре­де­ля­що съд­ба­та на чо­ве­ка мо­же да бъ­де ис­тин­с­ки им­пулс за ан­т­ро­по­соф­с­ка­та работа, за ан­т­ро­по­соф­с­ко­то действие, за ан­т­ро­по­соф­с­кия живот.