Лекции изнесени в Дорнах от 10 до 25. 10. 1915 год

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Критичното от­но­ше­ние е ви­на­ги най-лесното, ко­га­то не­що се из­п­ра­вя сре­щу друго. Следователно е важ­но да се осъзнае, че нас­то­ящи­ят етап в ево­лю­ци­ята на човечеството, кой­то мо­же да се на­ре­че ма­те­ри­алис­ти­чен въз­г­лед за света, дой­де през XIX век на­пъл­но неизбежно. Той ве­че бе­ше щед­ро охарактеризиран, но мо­гат да бъ­дат опи­са­ни два аспекта, ко­ито ще ни изяс­нят ця­лос­т­но­то му зна­че­ние по два начина.

Във формата, под ко­ято той се по­яви през XIX век ка­то дейс­т­ви­те­лен въз­г­лед за света, ма­те­ри­ализ­мът ни­ко­га пре­ди то­ва не е съществувал. Наистина, има­ло е от­дел­ни ма­те­ри­алис­тич­ни фи­ло­со­фи ка­то Демокрит и др. - мо­же­те да про­че­те­те за тях в мо­ята кни­га "Загадките на филосо- фията" - ко­ито бяха, та­ка да се каже, пред­вес­т­ни­ци­те на те­оре­тич­ния материализъм. Но ако срав­ним тех­ния въз­г­лед за све­та с това, ко­ето на­ми­ра из­раз в ма­те­ри­ализ­ма на XIX век, ще из­г­леж­да на­пъл­но убеди- телно, че ма­те­ри­ализ­мът ни­ко­га по­-ра­но не е съ­щес­т­ву­вал в та­ка­ва форма. Най-малко той мо­же­ше да съществува, та­ка да се каже, през Средните Векове, или ве­ко­ве­те пред­шес­т­ва­щи зо­ра­та на мо­дер­на­та мисъл, за­що­то в оне­зи дни ду­ши­те на хо­ра­та бя­ха все още твър­де тяс­но свър­за­ни с им­пул­си­те на ду­хов­ния свят. Да се счита, че ця­ла­та Вселена не е ни­що по­ве­че от сбор са­мод­ви­же­щи се ато­ми и че те­зи атоми, гру­пи­ра­ни в молекули, по­раж­дат всич­ки яв­ле­ния на жи­во­та и на ду­ха - та­ко­ва схва­ща­не бе от­ре­де­но чак за XIX век.

Сега мо­же да се каже, че има и ви­на­ги ще има нещо, ко­ето мо­же да бъ­де от­к­ри­то ка­то ед­на чер­ве­на ниш­ка до­ри и в на­й-­ги­бел­ни­те кон­цеп­ции за света. И ако след­ва­ме та­зи чер­ве­на нишка, ко­ято пре­ми­на­ва през ево­лю­ци­ята на човечеството, неп­ре­мен­но ще раз­поз­на­ем на­й-­мал­ко­то

Но за да от­к­ри­ем ис­ти­на­та за него, ма­те­ри­ализ­мът тряб­ва да бъ­де раз­поз­нат ка­то това, ко­ето той е всъщност. Докато чо­ве­кът имаше, та­ка да се каже, ед­на фал­ши­ва идея за материализма, ед­на идея, в ко­ято все още бя­ха вклю­че­ни ду­хов­ни импулси, той мо­же­ше да се при­дър­жа към час­ти­ца от Духа, ко­го­то още тър­се­ше да на­ме­ри в яв­ле­ни­ята на при- родата, и прочее. Преди да бе от­х­вър­лил всич­кия Дух чрез ду­ха - за­що­то мис­ле­не­то е въз­мож­но са­мо за ду­ха - пре­ди да бе из­го­нил Духа от ус­т­ройс­т­во­то на Вселената, ма­те­ри­алис­тич­ни­ят въз­г­лед за све­та не мо­же­ше да се из­п­ра­ви пред не­го в ця­ла­та си пустота. Бе нуж­но ня­кой ден чо­ве­кът да пос­рещ­не ця­ло­то без­п­ло­дие на материализма. Но дру­го­то съ­щес­т­ве­но тук е да по­раз­съж­да­ва­ме вър­ху мисленето. Това е аб­со­лют­но необходимо. Веднага щом нап­ра­вим то­ва ще осъзнаем, че праз­на­та перспектива, пред­с­та­ве­на от материализма, тряб­ва­ше не­из­беж­но да се по­яви в ня­кой мо­мент на еволюцията, за да уз­на­ят хо­ра­та как­во всъщ­ност стои пред тях там.

Това е ед­на­та стра­на на въпроса, но тя не мо­же да бъ­де пра­вил­но раз- брана, ако не се пред­с­та­ви и дру­га­та страна. Материалистичната кар­ти­на на све­та - прос­т­ран­с­т­во - в прос­т­ран­с­т­во­то атоми, ко­ито са в дви­же­ние - и то­ва е всичко. В ос­но­ва­та си, тя е ед­но външ­но следствие, един ми­раж от ед­на стра­на на прос­т­ран­с­т­во­то и ато­ми­те дви­же­щи се в него, с дру­ги думи, оне­зи на­й-­мал­ки час­ти­ци в които, как­то по­ка­зах­ме в пре­диш­ни лекции, ис­тин­с­ко­то мис­ле­не не мо­же да ог­ра­ни­чи Битието. Но от­но­во и от­но­во хо­ра­та сти­гат до те­зи атоми. Как те са открити? Как хо­ра­та сти­гат до то­ва да при­емат тях­но­то съществуване?

Никой ни­ко­га не мо­же да е ви­дял атоми, за­що­то те са предположения, из­мис­ли­ци на ума. Следователно, не­за­ви­си­мо от Реалността тряб­ва да има ня­ка­къв подтик, кой­то вну­ша­ва на хо­ра­та да скро­яват ато­мен свят. Нещо тряб­ва да под­буж­да в тях склон­нос­т­та да из­мис­лят ато­мен свят - са­ма­та при­ро­да не ги во­ди до фор­ми­ра­не на атом­на кар­ти­на на са­ма­та нея, раз­би­ра се! С опи­тен фи­зик - и тук не го­во­ря хипотетично, за­що­то на­ис­ти­на съм ра­зис­к­вал та­ки­ва те­ми с фи­зи­ци - с ня­кой опи­тен фи­зик все­ки мо­же да по­го­во­ри за те­зи неща, за­що­то все­ки има по­вър­х­нос­т­ни

Често се е спо­ме­на­ва­ло за те­зи не­ща от­как­то из­не­сох лек­ци­ите вър­ху "Теософията на Розенкройцерството" в Мюнхен, и ако сте изу­чи­ли раз­ви­ва­що­то се през го­ди­ни­те ще знаете, че за­ча­тъ­ци­те на фи­зи­чес­ко­то тя­ло са би­ли да­де­ни на чо­ве­ка на Стария Сатурн, че след то­ва той е пре­ми­нал през ево­лю­ци­ите на Старото Слънце и на Старата Луна, и че тогава, по вре­ме на Лунния пе­ри­од той при­ел в своя организъм, в съ­щес­т­ву­ва­що­то от не­го­вия фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм по оно­ва вре­ме сво­ята нер­в­на система.

Обаче би би­ло на­пъл­но пог­реш­но да си представяме, че през епо­ха­та на Старата Луна нер­в­на­та сис­те­ма е би­ла по­доб­на на това, ко­ето зас­та­ва днес пред ана­то­ма или физиолога. В епо­ха­та на Старата Луна нер­в­на­та сис­те­ма при­със­т­ва­ла са­мо ка­то първообраз, ка­то имагинация. Тя не е ста­на­ла физическа, или по­-доб­ре казано, ми­не­рал­на в хи­ми­чес­ки смисъл, доп­ре­ди Земния период. Цялата раз­к­ло­не­на нер­в­на система, ко­ято се­га има­ме в на­ше­то тяло, е про­дукт на Земята. През Земното раз­ви­тие е би­ла вклю­че­на ми­не­рал­на ма­те­рия в има­ги­на­тив­ни­те пър­во­об­ра­зи на на­ша­та нер­в­на система, та­ка как­то и в дру­ги­те първообрази. Ето как е въз­ник­на­ла на­ша­та се­гаш­на нер­в­на система.

Материалистите казват: С та­зи нер­в­на сис­те­ма аз мисля, или възприе- мам. Ние знаем, че то­ва са глупости. За да до­би­ем вяр­на пред­с­та­ва за процеса, не­ка на­ри­су­ва­ме дви­же­ни­ето на ня­кои нер­ви в ор­га­низ­ма (виж диаграмата). А се­га не­ка прос­ле­дим раз­лич­ни нерви, пре­ми­на­ва­щи през организма, и из­п­ра­тим разклонения, ка­то клони. И така, все­ки нерв има стъбло, от ко­ето се раз­г­ръ­щат клони; те­зи кло­ни вли­зат в съ­сед­с­т­во с дру­ги и пос­ле ед­но дру­го вла­кън­це про­дъл­жа­ва по своя път. (Диаграмата е, раз­би­ра се, са­мо мно­го гру­ба скица).

Как чо­веш­ки­ят ду­ше­вен жи­вот те­че в та­зи нер­в­на система? Това е въп­рос от пър­вос­те­пен­но значение. Ние не мо­жем да фор­ми­ра­ме вяр­но схва­ща­не тук, ако обър­нем вни­ма­ние са­мо на буд­но­то днев­но съзна- ние; но ако чо­век по­мис­ли за момента, в кой­то за­ед­но със сво­ите Аз и ас­т­рал­но тя­ло се из­мък­ва от тя­ло­то и сле­до­ва­тел­но съ­що и от нер­в­на­та система, и осо­бе­но за ми­га в кой­то се вмък­ва в тя­ло­то при събуждане- то, той ще има спе­ци­фич­но изживяване. По вре­ме на сън, в своя Аз и ас­т­рал­но тя­ло той е бил из­вън сво­ите нерви; той се вмък­ва от­но­во в нер­ви­те и фак­ти­чес­ки е вът­ре в тях през своя бу­ден живот; в ак­та на съ­буж­да­не той се чув­с­т­ва вли­ващ се, та­ка да се каже, от вън в сво­ите нерви.

Процесът на съ­буж­да­не е мно­го по-сложен, от­кол­ко­то мо­же да се пре­да­де в диаграма. През деня, за­ед­но със сво­ята душа, чо­ве­кът е вът­ре в тя­ло­то си, из­пъл­вай­ки го до крайния пре­дел на нервите. Това не е ка­то че ли фи­зи­чес­ко­то тя­ло е из­пъл­не­но с не­що ка­то не­ди­фе­рен­ци­ра­на мъгла; ор­га­ни­те и раз­лич­ни­те ор­га­нич­ни струк­ту­ри са про­ник­на­ти поединично. Както про­ник­ва в раз­лич­ни­те органи, чо­ве­кът съ­що се вмък­ва и в се­тив­ни­те нер­в­ни влакна, чак до на­й-­външ­ни­те раз­к­ло­не­ния на нервите.

Нека се опи­та­ме на го изоб­ра­зим по-добре. Отново ще нап­ра­вя скица, но мо­га да я на­чер­тая са­мо ка­то не­що по­доб­но на ог­ле­дал­но отраже- ние. Мога да я на­ри­су­вам са­мо от външ­на­та страна, до­ка­то в дейс­т­ви­тел­ност би тряб­ва­ло да се на­чер­тае отвътре. Предположете, че тук (ди­аг­ра­ма­та мал­ко по-нататък) е ас­т­рал­но­то тяло, и тук са се­тив­ни­те "антенки" про­тег­на­ти от него. Всичко ко­ето ри­су­вам е ас­т­рал­но­то тя- ло. Скицирани са оп­ре­де­ле­ни ан­тен­ки в нер­в­ни­те влакна.

Сега предположете, че ръ­ка­ви­те на пал­то­то ми бя­ха за­ши­ти и вмък­вах ръ­це­те си в пал­то­то - пред­с­та­ве­те си, че имах сто ръ­це и ис­ках да ги вмък­на по то­зи на­чин в онова, ко­ето иг­рае ро­ля­та на чувал. С те­зи сто ръ­це бих оп­рял до местата, къ­де­то ръ­ка­ви­те са зашити. По съ­щия на­чин про­ник­вам във фи­зи­чес­ко­то тяло, ле­ко до кра­ища­та на нер­в­ни­те влакна. Докато съм в про­цес на вмъкване, не чув­с­т­вам нищо; са­мо ко­га­то дос­тиг­на точката, къ­де­то ръ­ка­ви­те са зашити, аз чув­с­т­вам нещо. Същото е с нервите; ние чув­с­т­ва­ме нер­ва са­мо в точката, къ­де­то той свършва. През це­лия ден сме вът­ре в нер­вна­та субстанция, до­кос­вай­ки кра­ища­та на нер­ви­те през ця­ло­то време. Човек не усе­ща то­ва съзнател- но, но то та­ка или ина­че се из­ра­зя­ва в не­го­во­то съзнание. Сега хо­ра­та мис­лят със сво­ите Аз и ас­т­рал­но тя­ло и мо­жем сле­до­ва­тел­но да кажем: Мисленето е дейност, ко­ято се пре­на­ся от Аза и ас­т­рал­но­то тя­ло към етер­но­то тяло. Нещо от етер­но­то тя­ло съ­що иг­рае ро­ля - на­й-­мал­ко­то не­го­во­то движение. Причината за съз­на­ни­ето е, че в про­це­си­те на ­
мисле­не­то неп­ре­къс­на­то сти­гам до ня­коя точка, къ­де­то се по­явя­ва удар. Аз се сблъс­к­вам в без­к­ра­ен брой точки, но не го съзнавам. Това ста­ва съз­на­тел­но са­мо в случай, ко­га­то ня­кой съз­на­тел­но пре­жи­вя­ва про­це­са на събуждане; ко­га­то съз­на­тел­но се вмък­не в мре­жа­та на сво­ите нерви, той се чувства, ся­каш е бил убо­ден навсякъде.

Някога поз­на­вах един ин­те­ре­сен човек, кой­то бе пос­тиг­нал съз­на­ние за то­ва по не­оби­ча­ен начин. Той бе­ше из­тък­нат математик, за­поз­нат с ця­ла­та об­ласт на ма­те­ма­ти­ка­та по оно­ва време. Той, раз­би­ра се, съ­що се за­ни­ма­ва­ше и с ди­фе­рен­ци­ал­но и ин­тег­рал­но смятане. "Диференциал- ното" в ма­те­ма­ти­ка­та е атомното, на­й-­мал­ка­та единица, ко­ято мо­же да се фор­му­ли­ра - не мо­га да ка­жа по­ве­че за то­ва днес. Въпреки, че то­ва не бе­ше из­ця­ло съз­на­тел­но преживяване, то­зи чо­век има­ше усе­ща­не­то за убож­да­не навсякъде, ко­га­то бе по­гъл­нат от изу­ча­ва­не­то на ди­фе­рен­ци­ал­но­то смятане. Ако то­ва из­жи­вя­ва­не не се из­диг­не до съз­на­ни­ето по пра­ви­лен начин, чрез та­ки­ва уп­раж­не­ния ка­то да­де­ни­те в кни­га­та "Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?" - мно­го стран­ни не­ща мо­гат да се случат. Този чо­век вярваше, че чув­с­т­ва ди­фе­рен­ци­али­те нав­ся­къ­де в се­бе си. "Аз съм натъпкан, из­пъл­нен с диференциали", каз­ва­ше той. "Нямам ни­що ин­тег­рал­но в мен." И още по­ве­че де­мон­с­т­ри­ра­ше по мно­го ос­т­ро­умен начин, че бе­ше из­пъл­нен с диференциали!

Сега се опи­тай­те яс­но да си пред­с­та­ви­те те­зи "убождания". Какво пра­ви чо­век с тях, ако те не дос­ти­гат до не­го­во­то съзнание?

Той ги из­х­вър­ля в пространството, за­пъл­ва прос­т­ран­с­т­во­то с тях - и то­га­ва те са атомите. Това, в действителност, е про­из­хо­дът на атомизма. Ако пред вас има ог­ле­да­ло и вие ня­ма­те представа, че то­ва е огледало, не­съм­не­но ще повярвате, че там, отвън, има дру­га гру­па хора. По съ­щия на­чин чо­ве­кът смята, че ця­ло­то прос­т­ран­с­т­во е за­пъл­не­но с онова, ко­ето той са­ми­ят из­х­вър­ля в него. Целият то­зи про­цес на нер­ви­те се връ­ща от­ра­зен об­рат­но в чо­ве­ка бла­го­да­ре­ние на факта, че той се из­п­ра­вя пред не­го (ка­то не­що по­доб­но на бариера). Но той не го съз­на­ва и

Привидните ато­ми са убожданията, нап­ра­ве­ни от не­го­ви­те нер­в­ни окончания. Самата при­ро­да ни­къ­де не ни за­дъл­жа­ва да при­емем съ­щес­т­ву­ва­не­то на атомите, но чо­веш­ки­ят ха­рак­тер го прави. В мо­мен­та на съ­буж­да­не­то чо­век по­тъ­ва в сво­ето соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во и вът­реш­но усе­ща без­к­ра­ен брой прос­т­ран­с­т­ве­ни точ­ки в се­бе си. В то­зи мо­мент той е точ­но в съ­ща­та позиция, ка­то че ли се приб­ли­жа­ва до огледало, блъс­ка се в не­го - и осъзнава, че не мо­же да оти­де по-нататък. По съ­щия начин, в мо­мен­та на съ­буж­да­не­то чо­век дос­ти­га до сво­ите нер­в­ни окон­ча­ния и знае, че не мо­же да оти­де от­въд тях. Цялата атом­на кар­ти­на е ка­то от­ра­зя­ващ екран. В мига, в кой­то чо­век осъзнава, че не мо­же да оти­де зад него, той ве­че знае как сто­ят нещата.

А се­га да по­мис­лим за ка­за­но­то от св. Мартин, ко­ето съм ци­ти­рал при пре­диш­ни поводи. Какво каз­ва ученият: Анализирайте при­род­ни­те яв­ле­ния и ще на­ме­ри­те ато­мен свят! Ние оба­че знаем, че атом­ни­ят свят прос­то не е там; ис­ти­на­та е, че един­с­т­ве­но на­ши­те нер­в­ни окон­ча­ния са там. Какво то­га­ва има там, къ­де­то се предполага, че е атом­ни­ят свят? Там ня­ма нищо! Трябва да ос­та­нем при огледалото, при нер­в­ни­те окончания. Човекът е там, и чо­ве­кът е от­ра­зя­ващ уред. Когато то­ва не се знае, вся­как­ви ви­до­ве не­ща се предполагат, че ле­жат зад него. Въз- никва ма­те­ри­алис­тич­ни­ят въз­г­лед за света, до­ка­то в дейс­т­ви­тел­ност чо­ве­кът е този, кой­то тряб­ва да бъ­де открит. Но то­ва не мо­же да се слу­чи до­ка­то се казва: Анализирайте при­род­ни­те яв­ле­ния - по­не­же то­ва во­ди до атомизма. Би тряб­ва­ло по­-с­ко­ро да се каже: Опитайте се да оти­де­те от­въд онова, ко­ето е са­мо подобие, опи­тай­те се да ви­ди­те през образа! И то­га­ва ня­ма да се каже: ...и ще на­ме­ри­те ато­мен свят, а по-скоро: ... и ще на­ме­ри­те човека! А се­га си при­пом­не­те онова, ко­ето св. Мартин ка­за ка­то един вид пророчество, без са­ми­ят той да го раз­бе­ре напълно: "Dissipez vos tenebres materiels et vous trouverez 1'homme." Това е точ­но съ­що­то нещо, но то мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо с по­мощ­та на раз­г­ле­да­но­то от нас.

Чрез начина, по кой­то свър­з­ва­ме Духовната Наука ед­нов­ре­мен­но с Естествената Наука и съ­що с ней­ни­те грешки, ние за­до­во­ля­ва­ме коп- неж, съ­щес­т­ву­вал ви­на­ги от­как­то има хора, под­раз­би­ра­ли лъ­жов­нос­т­та на мо­дер­ния ма­те­ри­алис­ти­чен въз­г­лед за света. Когато по­мис­лим за свойс­т­ве­ния ха­рак­тер на на­ша­та соб­с­т­ве­на кон­цеп­ция за света, фак­тът от не­из­ме­ри­мо значение, кой­то ни поразява, е този: Духовната Наука е тук, за­що­то е би­ла жа­ду­ва­на от онези, ко­ито са има­ли чув­с­т­во за Исти- ната, за Истината ко­ято един­с­т­ве­на мо­же да до­не­се онова, от ко­ето съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во се нуждае.