Мир с бога били Греам

В наше време всички се надяваме, че постепенно се приближаваме към мира и скоро ще го намерим, но съвсем неочаквано, изневиделица се появяват недоразумения, недоверчивост и съмнения, и резултатите от месеци наред упорита работа се провалят в един миг. Това е така, защото целта на Сатана е мрачната, безрадостна река на човечеството да продължава мъчителния си път до края на времето. Той спечели Адам в Едемската градина и смята, че ще може да си присвои и душите на неговите потомци.

Няма мислещо същество в днешния свят, което да не си е задавало въпроса дали има дявол. Няма никакво съмнение, че той съществува. Виждаме неговата сила и влияние навсякъде. Въпросът не е дали дяволът съществува, а как и защо той се е появил.

От историята за Адам и Ева знаем, че дяволът е бил на земята преди Бог да създаде първия човек. Злото вече е съществувало, иначе Бог не би могъл да направи дърво, чийто плод да дава познаване на доброто и злото — не би имало необходимост от такова дърво, нито възможност то да съществува, ако нямаше зло и човекът не се нуждаеше от защита срещу него.

Тук се сблъскваме с най-голямата тайна, с най-мъчителната загадка, с най-трудния проблем — как е могъл Бог, който е всемогъщ, съвършен, свят и вселюбещ, да създаде злото, или да позволи на дявола да го създаде? Защо е трябвало Адам да бъде изкушен, защо Бог не е унищожил дявола, когато той е влязъл в тялото на змията, за да нашепне на Ева лоши мисли?

Библията ни дава някои скромни насоки за възможния отговор. Но също така ни дава да разберем, че човек не може да узнае пълния отговор, докато Бог не позволи на дявола и всичката му изобретателна сила да Го подпомогне в изпълнението на собствения Му велик божествен план.

Преди грехопадението на Адам, много преди Адам изобщо да е бил създаден, Божият всемир изглежда е бил разделен на сфери на влияние, всяка от които е била под наблюдението и строгия контрол на един ангел или небесен княз, който, от своя страна, бил отговорен пред Бога. Павел споменава за „началство и власт, сила и господство... не само в тоя свят, но и в бъдещия“. (Ефесяни 1:21) На много места в Библията се говори за ангели и архангели, което показва, че помежду им е установена йерархия — едни са с по-голяма власт от други.

Такъв небесен княз трябва да е бил и дяволът и на него вероятно е била поверена земята като сфера на владение. Известен под името Луцифер, или „носител на светлина“, той навярно е бил много близък на Бога — дотолкова, че сърцето му се изпълнило с амбиция и той решил да не бъде повече Божия любим княз, а да застане наравно с Него!

В този момент настъпило разцеплението в космоса, разцеплението на всемира, дотогава съвършен и хармоничен по Божията воля. Сега част от него се противопоставила на Бога. Дяволът застанал против Бога и се опитал да обяви собствено господство. Той изоставил службата си в Божието управление и слязъл в поднебесния свят, провъзгласявайки се за равен на Бога. Бог го е бил поставил за княз на този свят и все още не го е отстранил от тази служба, при все че правната основа за това вече съществува чрез смъртта на Христос. От този момент досега дяволът се бори срещу Бога на земята.

Дяволът установил царството си на земята като мощен властелин с множество ангели, които минали на негова страна. Неговата власт и положение тук, на този свят, са истинската причина за написването на Свещените Писания. Ако Сатана не се беше обявил против Бога и не се беше опитал да се мери с Неговата сила и авторитет, историята с Адам в райската градина би била съвсем различна; не би съществувала необходимостта от написването на десетте Божи заповеди към човечеството; Бог не би бил принуден да изпраща Сина Си на кръста.

Иисус и Неговите апостоли бяха твърдо убедени в съществуването на дявола. Матей съобщава за един действителен разговор между него и Иисус. (Матей 4:1—10) За фарисеите той също беше напълно реален — дотолкова, че обявиха Иисус за дявола. (Матей 12:24)

Иисус не хранеше никакви съмнения относно съществуването на дявола, както и относно властта, която той има на земята. Неговата сила ясно личи от следните думи в писмото на Юда (ст. 9): „Но архангел Михаил, когато в борба с дявола спореше за тялото на Мойсей, не посмя да произнесе против него хулителна присъда, а рече: „Господ да те смъмри!“

Съвременното объркване по отношение на личността на дявола навярно се дължи преди всичко на карикатурните му изображения, особено актуални през средновековието. За да притъпят страха си от него, хората се опитват да му се присмеят, като го представят като глупаво и смешно същество с рога и дълга опашка. Те слагат в ръката му вила за тор, правят израза на лицето му слабоумен, а погледа — кривоглед и си казват: „Кой може да се бои от такова смехотворно създание?“

В действителност обаче дяволът е същество с изключително висока интелигентност, силен и надарен дух, притежаващ безкрайна изобретателност. Ние забравяме, че той вероятно е бил най-великият и най-издигнатият от всички Божи ангели . Той е бил една величествена фигура, но е решил да употреби своите божествени дарования за егоистичните си цели, вместо за целите на Бога. Неговият разум е блестящ, плановете му — изключително хитри, логиката му — почти необорима. Силният враг на Бога не е нескопосано създание с рога и опашка — той е княз с голяма гордост, с неограничена хитрост и лукавство, способен да се възползва от всяка предоставена му възможност и да обърне всяка ситуация в своя полза.

Дяволът е напълно способен да издигне лъжливи пророци, за което Библията ни предупреждава. Върху развалините на обезверяването или върху нестабилната основа на колебливата вяра дяволът е готов да издигне своето майсторско произведение — фалшивия цар. Той ще създаде религия без Изкупител; ще съгради църква без Христос; ще призове за служение без Божието Слово.

Апостол Павел предсказва това: „Но се боя да не би както змията измами Ева с хитростта си, така и вашите умове да се покварят и да отпаднат от простотата, която дължите на Христос. Защото, ако дойде някой и ви проповядва друг Иисус, когото ние не сме проповядвали, или ако получите друг дух, когото не сте получили, или друго благовестие, което не сте приели, вие лесно търпите това... Защото такива човеци са лъжеапостоли, измамни работници, които се преправят на Христови апостоли.“ (1 Коринтяни 11:3—4, 13)

Ние знаем, че ще се появи антихристът и ще се опита да впримчи душите и сърцата на хората. Времето наближава, разстоянието до целта се скъсява — първите признаци са вече налице: объркване, паника и страх. Признаците за идването на фалшивия пророк се разпознават навсякъде и е напълно възможно мнозина от нас да станат живи свидетели на онзи страшен момент, когато ще започне последното действие на прастарата драма. Не е изключено това да стане в наши дни, защото всичко се развива с много бързо темпо, събитията се изпреварват пред очите ни и ние виждаме как много хора, съзнателно или не, избират страната на дявола или на Бога.

Ще настане борба на живот и смърт в истинския смисъл на думата — битка, която ще бъде безпощадна, без снизхождение. Човешката фаза на тази борба започна в Едемската градина, когато дяволът подмами и откъсна човечеството от Бога, и с това стана причина хората да търсят някакъв свой собствен път, да искат да живеят по своя собствена воля. „Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път, но Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.“ (Исая 53:6) Тази борба ще продължи до края на времето, докато едната или другата от тия две сили — доброто или злото — не победи и не постави на престола истинския или фалшивия цар.

В този момент от историята две мощни триединства стоят едно срещу друго. Триединството на Бога (Отец, Син и Свети Дух) и лъжливото триединство, на което Сатана би искал да служим. Това триединство на злото (дяволът, антихристът и лъжепророкът) е описано в книгата Откровение: „И видях от устата на змея и от устата на звяра и от устата на лъжепророка да излизат три нечисти духа, приличащи на жаби.“ (Откровение 16:13)

Нито за момент, нито в будно, нито в спящо състояние, ние не сме извън обсега на тези две мощни сили; няма миг, в който да не можем съзнателно да избираме да се подчиним или на едната, или на другата. Дяволът постоянно стои до нас, за да ни изкушава, да ни заплашва или ласкае. Винаги обаче от другата ни страна стои Иисус Христос — вселюбящият и всеопрощаващ Спасител — и чака да се обърнем към Него с молба да ни помогне, да ни даде свръхестествена сила, за да противостоим на злото.

В моментите на най-голям страх, когато се чувстваме най-безпомощни пред нещата, които не можем да контролираме, когато ни нападат отчаянието и разочарованието — тъкмо в тези моменти дяволът се опитва да използва слабостта ни и да ни повлече по пътя, който Адам избра.

В тези опасни моменти трябва да помним, че Христос не ни е забравил. Той не ни е оставил беззащитни. Иисус Христос възтържествува над Сатана в часа на Своето изкушение, и Той ни е обещал, че и ние ще можем всеки ден да побеждаваме изкусителя. Помнете: „Затова се яви Божият Син — за да унищожи делата на дявола.“ (1 Йоан 3:8)

Книгата, която ни говори за любовта на Бога, същевременно ни предупреждава и за опасността от дявола, който иска да застане между нас и Него, като неуморно се опитва да впримчи човешката душа. „Бъдете трезви, бъдете бдителни; защото вашият противник, дяволът, обикаля като ревящ лъв и търси кого да погълне.“ (1 Петрово 5:8) Библията разкрива дявола като личност, която властва над цяла войска от демонични духове, стремящи се да повлияят и контролират всички човешки дейности. Той е „князът на въздушната власт, духът, който сега действа в синовете на непокорството.“ (Ефесяни 2:2)

Не се съмнявайте нито за миг в съществуването на дявола! Той е твърде реален и изключително умен. Ако се нуждаете от конкретни доказателства, достатъчно е да погледнете първата страница на днешните вестници, или да си пуснете радиото или телевизора. Щяха ли нормални, здравомислещи хора да постъпват по такъв начин, ако не бяха под властта на дявола? Нима е възможно сърца, изпълнени само с Божията любов и доброта, да извършат такива злини и насилия, за каквито ни се съобщава всеки ден? Как може интелигентни и високо образовани хора с честни намерения да седнат на една маса за преговори и да се окажат така неспособни да разберат взаимно нуждите и усилията си, ако мисълта им не е съзнателно замъглена и изкривена?

Винаги когато видя някой „модерен“ човек в наше време да се произнася иронично за съществуването на интелигентната личност на дявола и командваните от него зли духове, аз си спомням стихотворението на Алфред Хуг:
Днес хората не вярват в дявола, както техните бащи.
Врата широка се отваря за лъжлива вяра,
където той на трон стои.
Гласуваха единодушно, че той не съществува, затова
ни огнената му следа, ни раздвоеното копито
се виждат нейде по света.

Но кой посява тръни и бодили в пътеката на уморения светец?

Разказват, че не обикалял вече наоколо като „рикаещ лъв“.

Не може ли, все пак, да стане някой и публично да обясни

Но пита се обикновеният човек, и с право:

Джордж Галоуей обобщава този съмнителен принос на съвременното образование по следния начин: „Теорията, че във всемира съществува сила или принцип, личностен или не, който е във вечна опозиция на Бога, като цяло се отхвърля от съвременния ум.“

Съвременният ум може да отхвърля тази теза, но от това злият принцип не изчезва.

Големият методистки проповедник д-р Глоуис Чапел пише в своите „Проповеди от Притчите“: „Явно е, че Иисус, както и светиите от Новия Завет, са вярвали в съществуването на една зла личност, известна под името дявол... Нашето време е отхвърлило това учение.“ Но по-нататък той предпазливо добавя: „Ако вече не можем да обясним съществуването на злото, като обвиним за него дявола, то ние пак не можем да отречем факта, че то съществува и властва в света. Грехът е един страшен факт, както и да се опитваме да го обясним.“

Наистина грехът е ужасяваща реалност. Той стои като огромна сила зад всичко добро, което хората искат да сторят; той е като тъмна сянка, готова да потуши всяка светлина, опитваща се да ни докосне отгоре. Ние всички знаем това, виждаме го, усещаме го при всяко свое движение. Можем да го наричаме както искаме, но не можем да отречем съществуването му. „Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните владетели на мрака на този свят, срещу духовете на злото в небесните места.“ (Ефесяни 6:12)

Бих запитал ония, които отричат съществуването на дявола и помощниците му, как си обясняват бързината, с която се разпространява злото, или наличието на безброй камъни и препятствия по пътя на праведния? Могат ли да отрекат факта, че разрушението и нещастието настъпват само за секунди, докато възстановяването и изграждането изискват дълги и мъчителни усилия?

Ако отроним някоя лъжа, или пуснем клюка или клевета, сякаш магическа сила за миг разнася думите до най-отдалечените ъгълчета. Изречем ли някоя истина обаче, или извършим някое благородно дело, веднага се намират невидими сили, които се опитват да закрият този малък лъч светлина и надежда. Никой съзнателно не гради църкви на дявола, не издига амвон, от който да се проповядва словото му. При все това обаче, словото му е навсякъде и твърде често то се превръща в гибелни дела. Как ще обясним готовността на хората да се вслушват в гласа на злото, а да остават глухи за истината и доброто, ако не съществува някоя невидима сила, която неуморно да работи за опорочаването и осакатяването на човешкото сърце и човешките мисли? Нима някой би подминал зрелия, свеж и вкусен плод, за да вземе гнилия, гъмжащ от червеи и вонящ на мухъл, ако не е движен от някоя зла, тъмна сила? В действителност обаче ние постоянно точно това правим: отминаваме нещата, които са истински, богати, красиви и целебни и търсим пошлите, низки и без никаква стойност. Това са делата на дявола и те растат буйно навсякъде.

Това, което става тук, на земята, е само отражение на голямата борба между злото и доброто в невидимия свят. Харесва ни да мислим, че нашата планета е центърът на вселената и придаваме твърде голяма стойност на земните събития. Глупавата ни гордост признава само това, което можем да видим с очите си, но във всемира кипи, невидима за нас, една борба с неизмеримо по-голямо значение.

Древните мъдреци са знаели това. Те са съзнавали, че съществуват много повече неща, отколкото човешките сетива могат да възприемат. Съвременният човек обича да се хвали с това, че е _създал“ радиото и телевизията, че е направил възможно пренасянето на звуци и образи с помощта на вълни през пространството. Истината е, че тези вълни са съществували далеч преди да бъдат открити от човека. Във всемира има и още по-невероятни явления, за които ние може би никога няма да узнаем. Древните пророци са знаели за съществуването на тези чудеса, но дори и те само са можели да предполагат тяхното величие; и те са можели да доловят само слабо ехо от могъщата битка на световете.

Една от големите цени, които Адам трябваше да заплати за това, че послуша дявола, бе, че той загуби поглед за духовната действителност. Той, а и всички хора след него, загубиха способността си да виждат, чуват и разбират нещата, които нямат материална основа. Адам сам се изключи от вечните чудеса и прелести на невидимия свят, загуби силата на истинското пророчество, способността да гледа напред, и така да разбира по-добре смисъла на настоящето. Той загуби връзката, единството си с всемира и с всички живи същества. Той се отдели от Бога и стана чужденец в Божия свят.

След акта на грехопадението Адам заприлича на повреден телевизор, способен да приема само на един канал, при това изкривен и объркан. Ако картината на екрана е неясна и лоша, ние не упрекваме за това предавателната станция; ако не можем да уловим програмата, която желаем, не стоварваме вината върху учените, открили телевизията — ние знаем, че причината е в нашия апарат. Ако антената ни е лошо сложена, или живеем на място, където телевизионното приемане е некачествено, това не означава, че телевизията изобщо е едно жалко и несполучливо изобретение.

Ако обаче ни връхлети болест или друго нещастие, ако страдаме поради последиците от собствените си грехове, веднага бързаме да обвиним Бога за това! Ние проявяваме голямо търпение и разбиране към телевизорите си, когато не ни дават това което искаме, но сме бързи да роптаем срещу Бога и Неговата вселена, когато получим изкривена картина от нея. Ако някой се издигне в службата вместо нас, или постигне успех, който според нас не заслужава, ние веднага викваме срещу Божията несправедливост. Изискваме обяснение защо Бог допуска такова неравенство! Ние напълно изгубваме от поглед факта, че Бог като една голяма и съвършена телевизионна станция изпраща постоянно съвършения образ на Своята любов и справедливост в целия всемир, а изкривеното приемане се дължи на нас.

Злото в нас, изкривяването на нашето същество, ни пречи да виждаме и преживяваме съвършения Божи свят. Нашият грях замъглява картината и ни пречи да бъдем чисти Божии деца вместо деца на злото. Апостол Павел говори за всички нас, когато казва: „Защото доброто, което желая, не върша, а злото, което не желая, него върша.“ (Римляни 7:19). Той разбира кой е страшният враг, силният противник на човечеството и възкликва: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта? Благодаря на Бога чрез Иисус Христос, нашия Господ! И така, сам аз с ума слугувам на Божия закон, а с плътта — на закона на греха.“ (Римляни 7:24)

Павел съзнаваше наличието на двамата силни противници и това, че техните мощни, магнетични сили постоянно го разкъсват. Силата на доброто тегли духа и сърцето му нагоре, към Бога, докато силата на злото дърпа тялото му надолу, към унищожението и смъртта.

Ние всички сме уловени между тези двете сили — живота и смъртта. Ако изберем Божия път, избираме живота; изберем ли сатанинския, избираме смъртта!

VI глава

КАКВО СТАВА
СЛЕД СМЪРТТА?
„Само една крачка има между мене и смъртта.“

1 Царе 20:3
Казват, че целият живот бил само приготовление за смъртта. Псалмистът казва: „Кой човек ще живее, без да види смърт?“ (Псалм 89:48)

Нашият век е считан за век на свободомислието. Опитахме се да променим света и законите, които го управляват, чрез наука, изобретения, открития, философия и материалистическо мислене. Опитахме се да издигнем на престола фалшиви богове като пари, слава, мъдрост, но каквото и да правехме, краят си оставаше един и същ: „На човеците е определено веднъж да умрат.“ (Евреи 9:27)

И сред цветущия живот ние постоянно се сблъскваме със смъртта, тя е навсякъде около нас. Сирената на „Бърза помощ“, светещите фирми на погребалните агенции, гробищата, покрай които минаваме, катафалката, промъкваща се между другите коли, всичко това ни напомня, че страшната коса на смъртта може да ни покоси всеки момент. Никой от нас не знае кога ще дойде неговият час, но всички знаем, че той е неизбежен.

Д-р Джон С. Уимблиш пише пределно ясно: „Нишките, на които се крепи животът ни, са толкова слаби! Гробът като тъмна паст ни дебне на всяка крачка по нашия път. Смъртта е всеобщият враг. Дори царете се привеждат под сърпа на жестокия жетвар. Учени и лекари водят самоотвержена борба да го спрат пред портите на двореца, но невидимият Владетел на ужаса тихо се промъква покрай стражите, минава през коридорите, прокрадва се в царските покои и загръща могъщия цар в тъмната си мантия.“

Всяка година десетки хиляди хора по света се качват в автомобилите си, без да подозират, че това е последното им пътуване. Въпреки всички мерки за безопасност други десетки хиляди загиват от нещастни случаи в домовете си, където всяка мисъл за смърт е била далеч от тях. Смъртта крачи безмилостно сред нас. Независимо от това, че медицината и органите за сигурност водят постоянна война с нея, победителка си остава тя.

Благодарение на дългата научна битка днес имаме привилегията да живеем с по няколко години повече. При все това обаче средният предел на нашия живот не надхвърля библейските седемдесет години и смъртта стои неизменно на края на пътя ни.

Сърдечните болести покосяват преждевременно живота на толкова много хора. Ракът все още разрушава телата на хиляди. Туберкулоза, паралич, пневмония и много други взимат своя дял, въпреки че медицината е открила ефикасни лекарства и се бори с тези болести. Но колкото и да са оптимистични статистиките, колкото и да се е увеличила средната продължителност на живота през нашия век, какъвто и да е броят на починалите от насилствена смърт, жестокият, неизбежен факт на смъртта си остава.

Борбата със смъртта започва още от момента на раждането. Майката посвещава години от живота си на грижата да опази живота на детето си. Тя бди за храната, облеклото, средата, в която то общува, лекарските препоръки. Но въпреки всеотдайните усилия, детето е започнало вече да умира. След няколко години започваме да забелязваме малките признаци настъпващата слабост. Зъболекарят се мъчи да задържи развалянето на зъбите ни, очите ни отслабват и се нуждаят от очила, по кожата се появяват бръчки, раменете се привеждат и стъпките ни стават все по-бавни и несигурни. Костите ни стават все по-крехки, силата намалява, и така почти неусетно се приближаваме към смъртта.

Като последно средство в тази неравна война прибягваме до застраховките за болест или за битова злополука, за да омекотим удара, ако внезапно дойде последният ни час. Застраховаме живота си, за да покрием последните си разноски и задължения, и така накрая се оказва, че целият ни живот е бил всъщност една голяма борба със смъртта. Ние сме участници в своеобразно състезание, в което единственото, на което можем да се надяваме, е да спечелим още мъничко време, защото знаем, че крайната победа на смъртта е неизбежна!

Колко мистериозен е този наш враг — тайнствен като самия живот. Ние виждаме живота около нас, с цялото му разнообразие, но не можем да го възпроизведем, не можем дори да го обясним. Смъртта е също необяснима, при все че сме толкова сигурни в нейното съществуване, колкото и в това на живота. Как само мразим да говорим и мислим за нея! Когато се роди дете, ние се радваме и сме щастливи, но когато човек умира, страдаме и се стараем да се освободим по-скоро от тази мисъл.

Не е ли странно, че докато влагаме толкова енергия да създаваме живот на този свят, така решително и упорито обръщаме гръб на също толкова важния факт, че този живот един ден си отива от земята?

Днес хората на тази планета са около три милиарда. Почти всички те след около сто години ще бъдат мъртви. Телата им ще бъдат безчувствени. Но какво ще стане с техните души — съществения и вечен дял от живота? Това е въпросът и това е голямата тайна. Какво е това, което отлита, когато човек умре и къде отива то след това?

Преди две години в Довър, Колорадо, почина един журналист. При погребението опечалените близки слушали собствената му реч, записана на магнетофон. Ето част от нея: „Това е моето погребение. Аз съм атеист от дълги години. Презирам богословските безсмислици. Свещениците са морални подлеци. Чудесата са плод на въображението. Ако четирима кореспонденти, изпратени да отразяват някоя екзекуция, предадат фактите така изкривени, както апостолите в библейските доклади, те веднага биха били уволнени. Не желая религиозни песни. Нека това бъде едно напълно рационално погребение.“

Всяко време е раждало хора, които в омразата си към Бога са се опитвали да трупат оскърбления и позор върху църквата, Библията и Иисус Христос. Те застават срещу Божия глас. Историята свидетелства за Дж. Бърнард Шоу, Робърт Ингерсол и много други писатели и философи, които са се борили чрез разумни разсъждения да премахнат страха от смъртта.

Нека видим какво разказва един естествоизпитател за смъртта в джунглите. Там няма „богословски измислици“, тъй като никой не е чувал нищо за Иисус Христос. Как тамошните хора приемат смъртта? В някои племена закарвали старците в гората, където да ги разкъсат дивите зверове, за да не се налага младите да виждат смъртта им. В друго племе събличали дрехите и намазвали с бяла боя телата на опечалените. Час след час въздишките и виковете на жените известявали, че някоя душа се готви да напусне тялото. Навсякъде, където няма християнско влияние, смъртта е изпълнена с ужас и отчаяние.

Смъртта на християнина е съвсем различна. Когато Христос дойде, Той даде ново разбиране за смъртта. Човекът винаги се е страхувал от нея и я е смятал за свой враг, но Христос каза, че я е победил и е отнел жилото. Учителят беше реалист и настояваше хората да се приготвят за смъртта, която неминуемо щеше да дойде. Не скърбете, казваше Господ Иисус, за смъртта на тялото, а по-скоро се погрижете за вечната смърт на душата.

Действително, Библията посочва, че има два вида смърт: едната е физическата, а другата е вечната смърт. Иисус ни предупреждава, че от втората трябва да се страхуваме много повече. Той я нарича пъкъл, който всъщност представлява вечно отделяне от Бога. Иисус казва, че смъртта на тялото е нищо в сравнение със съзнателното, вечно отделяне на душата от Бога.

Последните думи на умиращи хора могат да бъдат много поучителни за онези, които търсят реализъм в лицето на смъртта. Д–р Уилбър Смит в своята забележителна книга „Затова стойте“ разказва случаи за последните часове на някои прочути нехристияни.

Колко различен е смъртният час на християнина, изповядал греха си и приел Иисус Христос за свой личен Спасител!

В продължение на много години д-р Ефи Джейн Уилър преподаваше английски и литература в колежа, който аз посещавах. Д-р Уилър бе еднакво известна както със своето благочестие, така и с големите си познания като специалист в своята област. През май 1949 г., в деня на годишнината на колежа, д-р Уилър написа следното писмо до д-р Едман, директора на колежа, до колегите си и бившите си студенти:

„... Сърдечно ви благодаря за времето, отделено за прочитането на това писмо в църквата, защото преди да си заминете за лятото, бих желала да узнаете истината за мен, която самата аз научих едва миналия петък. Най-после моят лекар ми съобщи действителната диагноза на продължителното ми боледуване — неизцелим рак. Ако беше християнин, той не би се колебал тъй дълго, нито би бил толкова потресен, защото щеше да знае, както вие и аз, че животът и смъртта са еднакво добре дошли, ако живеем според волята и в присъствието на нашия Господ. Ако Господ е определил да отида по-скоро при Него, аз отивам с радост. Моля ви да не плачете нито миг за мен. Аз не ви казвам студено „сбогом“, а по-скоро топло „довиждане“ — до срещата ни в благословената страна, където може би ще ми се позволи да дръпна завесата, за да ви посрещна. Със сърце, изпълнено с любов към всички вас: подпис: Ефи Уилър.“

Точно две седмици след като написа това писмо, д-р Уилър се изправи пред лицето на своя Господ, който бе удържал обещанието Си да отнеме жилото на смъртта.

Библията учи, че всички ние имаме безсмъртни души. Душите ни са вечни и ще продължават да живеят и след смъртта на тялото. С други думи, нашето истинско „аз“, онази част от нас, която мисли, чувства, бленува, стреми се — нашата личност — никога няма да умре. Библията казва, че душите ни винаги ще живеят на едно от двете места — на небето или в пъкъла. Ако не сме християни и не сме новородени, нашата душа ще отиде на място, което Иисус нарича Хадес и където ни очаква Божията присъда.

Аз съзнавам, че темата за пъкъла не е много приятна. Тя е непопулярна, оспорвана, и често неправилно разбирана. Но на събранията, на които говоря, аз обикновено посвещавам известно време на разглеждането на тази тема. Като резултат от тези лекции в редакциите на много ежедневници започнаха да се получават писма с въпроси по темата и с различни мнения. Това е така, защото Библията говори по този предмет много повече, отколкото по всеки друг. На студентски дискусии в множество университети към мен често се отправят въпроси от рода на: „Какво означава пъкъл? Има ли огън в пъкъла?“ Като християнин аз не мога да подмина тези въпроси. Не мога да не говоря за пъкъла, дори ако това е неприятно и страшно за много хора. Съгласен съм, че това е една от най-тежките истини на християнството.

Има хора, които казват, че накрая всички ще се спасят, че Бог е Бог на любовта и никога няма да изпрати някого в пъкъла. Те смятат, че думи като „вечно“ или „завинаги“ не трябва да се разбират буквално. Но същата дума, която се употребява за вечното отделяне от Бога, се използва и за вечността на небето. Някой е казал: „Честността изисква да измерваме както радостите на праведните, така и страданията на злите с едно и също времетраене, тъй като за тях в гръцкия език се употребява една и съща дума.“

Други вярват, че ония, които се противопоставят да приемат Божия спасителен план, ще бъдат унищожени и ще престанат да съществуват. Изследвах Библията страница по страница, но не успях да намеря и най-малкото доказателство в подкрепа на подобен възглед. Библията учи, че ще има едно съзнателно и вечно съществуване на душата и личността, независимо дали ще бъдем спасени или ще погинем.

Някои смятат, че след смъртта ще имаме още една възможност за спасение, че Бог ще ни даде втори шанс. Ако това беше вярно, би трябвало да открием в Библията поне някакви намеци за него, но тя по-скоро постоянно ни отправя предупреждението: „Ето, сега е благоприятно време! Ето, сега е спасителен ден!“ (2 Коринтяни 6:2)

Много пасажи от Светото Писание могат да се цитират в подкрепа на факта, че ад има и той очаква всеки човек, който по собствена воля и съзнателно отхвърля Иисус Христос като Бог и Спасител:

„... аз съм на мъки и в тоя пламък.“ (Лука 16:24)

„... а който рече на брат си: ...Бунтовни безумецо — ще бъде виновен за огнения пъкъл.“ (Матей 5:22)

„Човешкият Син ще изпрати ангелите Си, които ще съберат от царството Му всички съблазни и ония, които вършат беззаконие, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ (Матей 13:41—42)

„Така ще бъде и при свършека на света, ангелите ще излязат и ще отлъчат злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ (Матей 13:4—50)

„Тогава царят ще рече на тия, които са от лявата Му страна: Идете си от Мен, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели.“ (Матей 25:41)

„... а плявата ще изгори в неугасим огън.“ (Матей 3:12)

„... когато Господ Иисус се яви от небето с ангелите на Неговата мощ, в пламтящ огън да даде възмездие на онези, които не познават Бога и които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус. Такива ще бъдат наказани с вечна погибел от лицето на Господа и от славата на Неговата сила.“ (2 Солунци 1:8—9)

„... той също ще пие от виното на Божията ярост, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му, и ще бъде мъчен с огън и сяра пред светите ангели и Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига за вечни векове... няма да имат покой ни денем, ни нощем.“ (Откровение 14:10—11)

„И смъртта и адът бяха хвърлени в огненото езеро. Това е втората смърт. И ако някой не се намери записан в книгата на живота, той беше хвърлен в огненото езеро.“ (Откровение 20:14—15)

„А колкото за страхливите, невярващите, нечистите, убийците, блудниците, чародейците, идолопоклонниците и всичките лъжци, техният дял ще бъде в езерото, което гори с огън и сяра. Това е втората смърт.“ (Откровение 21:8)

Може би някой ще каже: „Аз не вярвам, че има пъкъл. Моята религия е Проповедта на планината.“

Добре, ето една част от Проповедта на планината: „Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли от себе си; защото по-добре е за теб да погине една от частите ти, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине една от частите ти, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла.“ (Матей 5:29—30)

Тези слова на Иисус недвусмислено говорят, че пъкъл съществува. Иисус използва разкази за различни случки като примери, и отново и отново ни предупреждава за безумието да се живее грешен и лицемерен живот на земята.

Няма съмнение, че лошите хора в известен смисъл изживяват един ад още тук, на земята. Библията казва: „Да знаете, че грехът ви ще ви намери! (Числа 32:23); „... каквото посее човек, това и ще пожъне!“ (Галатяни 6:7) При все това навсякъде около нас като че ли виждаме, че на някои зли хора животът сякаш им върви повече, отколкото на праведните, които страдат заради добротата си. Но Библията казва, че ще настъпи време, когато справедливостта ще възтържествува, когато присъдата ще бъде изречена и всеки ще си получи заслуженото.

Възможно ли е един любящ Бог да изпрати човек в ада? Отговорът е да! Но Бог не прави това с радост. Човек се осъжда сам, като отхвърля Божия спасителен път. В Своята любов и милост Бог предлага на хората път за спасение — една надежда и очакване за по-добро. Но в своето заслепение, глупост, упорство и високомерие, в нежеланието си да се раздели с удоволствието на греха, човек отхвърля този простичък път, по който може да избегне мъките на вечното осъждане.

Представете си, че сте болни и сте повикали лекар, който ви преглежда и ви предписва лечение. Но вие изведнъж решавате да пренебрегнете неговите съвети и да откажете да се лекувате. Когато докторът след няколко дни отново дойде, може да ви завари в много по-тежко състояние. Бихте ли обвинили него за това, бихте ли му търсили отговорност за влошаването на болестта си? Той ви е предписал лекарството. Той ви е показал изхода. Вие сте го отказали.

По същия начин Бог е предписал необходимото лекарство за всички болки на човечеството. Това лекарство е вярата на всеки един поотделно в Бога и приемането на Иисус Христос като Спасител. Лечението е новорождението, което ще разгледаме в друга глава. Ако ние съзнателно откажем да се лекуваме, ще трябва да си понесем последствията, но няма да можем да обвиняваме Бога за това — вината ще бъде изцяло наша.

Много хора задават въпроса: _Какво всъщност е пъкълът?“ В Библията се употребяват четири думи за „пъкъл“. Едната е еврейската дума „Шеол“, която се използва в Стария завет. Тя означава _невидимо състояние“. Във връзка с нея се употребяват думите скръб, болка и унищожение.

Втората е гръцката дума _Хадес“, която означава същото като Шеол в Стария завет. С Хадес винаги са свързани осъждане и страдание.

Третата дума, която се използва, е „Тартарус“, използвана само веднъж във 2 Петрово 2:4, където се казва, че непокорните ангели са били хвърлени в Тартарус. Става ясно, че това е място за осъдени, като затвор или тъмница, където цари пълен мрак.

Четвъртата дума е „Геена“, употребена единадесет пъти и преведена като „пъкъл“ в Новия Завет. Тук става дума за долината Хином, място извън Ерусалим, където бил изгарян боклукът. Иисус използва тази долина като илюстрация за неугасващ огън, който изгаря непотребните отпадъци.

Някои хора се интересуват дали това, че в пъкъла гори огън, както се казва в Библията, трябва да се разбира буквално. Без съмнение Библията често използва фигуративно думата огън във връзка с пъкъла.

Бог обаче има огън, който гори, без да унищожава. Когато Мойсей видя горящата къпина, той се учуди, че храстът гори, но не изгаря. Тримата еврейски младежи бяха хвърлени в пламтящата пещ, но не изгоряха, дори косъм от главите им не пострада.

От друга страна, Библията казва, че „езикът ни ... се запалва от пъкъла.“ (Яков 3:6), когато говорим зло за съседа си. Разбира се, този огън не е буквален, но това не пречи на твърдението да е истина. Ако пъкленият огън не е буквален, то Бог използва тази метафора, за да ни подскаже нещо може би далеч по-страшно.

Най-същественото значение на „пъкъл“ е „отделяне от Бога“. Това е втората смърт, определена като вечна, съзнателна раздяла с всичко, което е светло, радостно, щастливо и справедливо. В Библията има много ужасяващи описания на това състояние, в което ще се окаже душата само миг след смъртта.

Считано е, че хората се подготвят за всичко друго, но не и за смъртта. Ние старателно се подготвяме за изпити, за професията, за кариерата си, за женитбата си, за старините си — подготвяме се за всичко освен за момента, когато ще умрем. А Библията казва, че за всички ни е определено някой ден да умрем.

Смъртта е събитие, което ни изглежда естествено, когато се отнася за другите, но съвсем неестествено, когато дойде до нас. Смъртта поставя всички хора на едно стъпало. Тя отнема милионите на богатия и дрипите на бедния; охлажда скъперничеството и потушава огъня на страстта. Всички биха искали да я няма, но тя съществува и няма как да не се срещнат с нея — владетелят и селянинът, философът и простият, убиецът и праведният — всички еднакво. Смъртта не признава възраст, нито пристрастия. От нея се боят всички човеци.

Към края на живота си Даниел Уебстър разказва как някога посетил едно богослужение в някакво тихо селце. Духовникът бил скромен, благочестив старец. След встъпителната служба той се изкачил на амвона, прочел текста си и казал простичко и съвсем сериозно: _Приятели мои, ние можем само веднъж да умрем.“

За тази проповед Даниел Уебстър казва: _Колкото и обикновени и безстрастни да изглеждаха тия думи, изведнъж за мен те се превърнаха в едни от най-важните и силни думи, които някога съм чувал.“

Лесно е да мислим, че само другите трябва да спазят това споразумение със смъртта, но е трудно да се сещаме, че и ние имаме същото споразумение. Когато гледаме как войници отиват на фронта или когато четем как осъждат някого на смърт, или когато посетим смъртно болен приятел, ние усещаме някаква мрачна сериозност около такива хора. Но смъртта очаква всички ни и настъпването е само въпрос на време. Други споразумения в живота — за работа или за развлечение — можем да пренебрегнем или нарушим, като понесем последствията, но споразумението със смъртта никой не може да пренебрегне.

Ако телесната смърт беше единствената последица от живот, воден далеч от Бога, нямаше да има от какво толкова да се боим, но Библията ни предупреждава, че има и втора смърт, която е вечната раздяла с Бога.

Медалът обаче си има и обратна страна — в Библията за грешника е отреден пъкълът, но на праведния е обещано небето. Перспективата за небето е много по-приемлива и по приятна, отколкото тази за пъкъла, но Библията ни предупреждава и за двете.

Когато се пренасяме в ново жилище, ние се стремим да узнаем колкото е възможно повече за мястото и квартала, където отиваме. Ако трябва да се преместим в друг град, бихме искали да научим всичко за него: за жителите му, за предприятията, за транспорта, за възможностите за работа и почивка, за училищата. По същия начин, след като ще прекараме вечността някъде, е съвсем естествено да се интересуваме какво е това място. Сведенията за небето намираме в Библията. Когато мислим и говорим за небето, земята започва да ни изглежда съвсем окаяна, а нашите земни грижи и проблеми — далеч по-незначителни. В известен смисъл християнинът вече притежава небето още тук, на земята. Той има мир в душата си, мир на съвестта си и мир с Бога. Дори и сред нужди и проблеми той може да се усмихва, има лека стъпка, весело сърце и сияещо лице.

Когато Джон Куинси Адамс бил на 94 години, една сутрин го попитали как се чувства. Той отвърнал: „Много добре, много добре, но къщата, в която живея, не е вече тъй добра.“ Дори къщата ни да отслабне и да се разболее, ние пак можем да си останем винаги бодри, силни и сигурни, ако сме християни. Иисус учеше, че има рай.

Има много пасажи, които бихме могли да цитираме като примери. Най-подходящ вероятно е този от Йоан 14:2: „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си; така че където съм Аз, да бъдете и вие.“ Апостол Павел е толкова убеден в действителното съществуване на този небесен свят, че възкликва: „Предпочитаме да сме далеч от тялото и да дойдем у дома при Господа.“ (2 Коринтяни 5:8)

Колко различно е радостното очакване на християнина от неувереността например на агностка Робърт Ингерсол, който казва на гроба на брат си: _Животът е един тесен воал между студените и пусти върхове на две вечности. Напразно правим усилия да надзърнем над височините. Викаме високо, но единственият отговор е ехото на плачевния ни вик.“

Апостол Павел много пъти употребява изрази като: „знаем“, „не се обезсърчаваме“, „имаме твърда увереност“. Библията разказва за Авраам, който „очакваше един град, който има вечни основи, на който Архитект и Строител е Бог.“ (Евреи 11:10)

Мнозина задават въпроса: „Небето, или раят, действително съществуващо място ли е?“ Да, така е. Иисус казва: „Отивам да ви приготвя място.“ (Йоан 14:2) Библията твърди, че Енох и Илия в истинските си тела са били възнесени на едно реално място, толкова реално, колкото са София, Лондон или Берлин!

Други питат: „Къде е небето?“ В Свещеното писание няма информация за това. Въз основа на избрани пасажи някои твърдят, че небето е на север. Те цитират Псалм 48:2, където се казва: „Красив по възвишеността си, радост на цялата земя, е хълмът Сион, където по северните му страни е градът на великия Цар.“ Интересно е да се отбележи, че Бог нарежда на Мойсей да излее кръвта на жертвата на северната страна на олтара, към Бога. Но ние не знаем, а и не е от значение къде се намира небето; сигурно е обаче, че то е там, където е Христос.

В Библията се казва, че това място притежава чудна красота. За него са използвани определения като „Божие здание“, „град“, „по-добра страна“, „наследство“, „слава“.

Може би ще попитате: „Ще се разпознаваме ли един друг на небето?“ Множество пасажи от Библията потвърждават, че там ще се съберем с тези, които са отишли преди нас.

Друг често задаван въпрос е: „Ще бъдат ли спасени децата?“ Да. Библията казва, че Бог не държи отговорни децата за техните грехове, преди да са навлезли във възрастта, в която могат да носят отговорност за постъпките си. От Писанието имаме основание да считаме, че изкуплението на Христос покрива техните грехове.

Библията също така посочва, че небето е място, където ще имаме голямо знание и разбиране за неща, които тук, на земята никога не сме могли да разберем.

Сър Исак Нютон на преклонна възраст казал на един човек, който възхвалявал мъдростта му: „Аз съм като дете на морския бряг, което повдига тук таме по някой камък или някоя мида, но големият океан на истината си остава да се шири неразгадан пред мен.“

И Томас Едисон е казал: „Аз не зная и една милионна част от процента за каквото и да е.“

Много от тайните на Бога, причините за душевните страдания, изпитанията, разочарованията, ще узнаем там.

Мнозина питат: „Добре, но какво ще правим на небето? Само ще седим и ще се наслаждаваме на живота ли?“ Отговорът е не. Библията ни казва, че там ще служим на Бога. На небето ще трябва да работим за Бога. Едно от нещата, които ще правим, е да Го прославяме. Библията казва: „И вече няма да има никакво проклятие. И престолът на Бога и на Агнето ще бъде в него и Неговите слуги ще Му служат.“ (Откровение 22:3) Това ще бъде време на радост, служба, веселие, песни и прослава на Бога.

Библията ни учи, че да бъдем отделени от тялото, означава да бъдем в присъствието на Господа. В момента, когато християнинът умре, той веднага отива в присъствието на Христос. Там душата му очаква възкресението, когато отново ще се съедини с тялото.

Има хора, които задават въпроса: „Как могат тела, изгнили или изгорели, да възкръснат?“ За Бога, който е създал тялото, не е трудно отново да събере всичките му химически вещества, така че тялото да се възстанови и съедини отново с духа. Но новото тяло, което ще имаме тогава, ще бъде прославено тяло, като това на Иисус, ще бъде вечно тяло. То няма вече да изпитва душевни терзания, скърби, болести, страдания и смърт.

В тази глава разгледахме най-общо двата вечни свята, плаващи във всемира. Всеки Адамов син след смъртта си ще отиде или в единия, или в другия. Много тайни обгръщат тези светове, но в Библията има достатъчно информация, за да знаем със сигурност, че единият от тях е свят на страдания и скърби, а другият — на светлина и слава.

Разгледахме големите въпроси на човечеството. Погледнати повърхностно, те изглеждат заплетени, но в основата си са прости: всички те могат да се обобщят с едничката дума „грях“. Без Бога човешкото бъдеще е безнадеждно. Не е достатъчно обаче само да осъзнаем проблемите си и да добием едно интелектуално знание за Божия план. За да може Бог да помогне на човека, той е длъжен да изпълни известни условия. В следващите глави ще разгледаме тези условия.

 
ВТОРА ЧАСТ