Н. Уолш Разговори с Бога част 1

Следователно, ако искаш и умоляваш, изглежда ще имаш по-малък шанс да изживееш онова, което си мислиш, че си избрал, защото Изначалната Мисъл зад всяка просба е, че сега нямаш онова, което желаеш. Тази Изначална Мисъл става твоя действителност.

Единствената Изначална Мисъл, която може да я надделее, е вярата, че Бог безпогрешно ще дари точно това, което е поискано. Някои хора имат тякава вяра, но те са много малко.

Процесът на молитва става много по-лесен, когато вместо да се смята, че Бог винаги ще казва "да" на всяка молба, интуитивно се разбере, че самата молба не е необходима. Тогава молитвата е молитва на благодарност. Даже не е молитва, а изява на признателност за това, което съществува.
-Като казваш, че молитвата е изява на това, което съществува, значи ли, че Бог не прави нищо; че всичко, което ще се случи след молитвата, е резултат от действието на самата молитва?
-Ако вярваш, че Бог е някакво всемогъщо същество, което изслушва всички молитви, казва "да" на някои, "не" на други и "може би, но не сега" на останалите, грешиш. Въз основа на какво правило Бог би решавал?

Ако вярваш, че Бог е създателят и този, който взема решенията за всички неща в живота ти, грешиш.

Бог е наблюдателят, а не създателят. И Бог е готов да ти помогне да изживееш живота си, но не по начина, който може би очакваш.

Предназначението на Бога не е да създава или разрушава условията и обстоятелствата в твоя живот. Бог те е сътворил по Свой образ и подобие. Ти си сътворил останалото чрез силата, дадена ти от Бога. Бог е създал жизнения процес и живота такива, каквито ги знаеш. Същевременно ти е дал свободен избор да правиш с живота, каквото пожелаеш.

В този смисъл собствената ти воля за себе си е и Божията воля за тебе.

Ти си живееш живота, както си искаш, и Аз нямам никакви предпочитания по този въпрос.

Това е грандиозната илюзия, в която си се забъркал - мисълта, че Бог по един или друг начин се интересува от това, което правиш.

Не Ме интересува какво правиш и на теб ти е трудно да чуеш подобно нещо. Нима ти се интересуваш какво правят децата ти, когато ги изпратиш да си играят? Има ли за теб някакво значение дали играят на гоненица, криеница или на дама? Няма, защото знаеш, че те са на сигурно място. Ти си ги поставил в среда, която си сметнал за дружелюбна и добра.

Разбира се, винаги ще се надяваш, че няма да се наранят. И ако това стане, ще си до тях да им помогнеш, да ги излекуваш, да им позволиш да се почувстват отново сигурни, да бъдат пак щастливи, да отидат да играят на другия ден. Но дали ще изберат гоненица или криеница на следващия ден пак няма да има значение за теб.

Естествено ти ще им кажеш кои игри са опасни. Но няма да можеш да спреш децата си да не правят опасни неща. Не винаги. Не завинаги. Не във всеки момент от сега до смъртта. Мъдър родите е онзи, който знае това. И все пак родителят никога не престава да се вълнува то резултата. Тази е двойствеността, която се доближава до описанието на дуализма на Бога - да не се интересуваш дълбоко от процеса, а да се интересуваш дълбоко от резултата.

А Бог всъщност не се интересува даже и от изхода. Не от крайния изход. Така е, защото крайният изход е осигурен.

Ето и втората голяма илюзия на човека - идеята, че изходът на живота е под съмнение.

Точно това съмнение в крайния изход е създало най-големия ви враг - страха. Защото, ако се съмнявате в резултата, тогава би трябвало да се съмнявате и в Създателя -- би трябвало да се съмнявате в Бога. И ако се съмнявате в Бога, би трябвало да живеете в страх и вина цял живот.

Ако се съмняваш в Божието намерение и в способността на бога да създаде този краен резултат, как би могъл изобщо някога да отпуснеш душата си? Как би могъл някога истински да намериш мир?

Но Бог има пълната сила да съчетае намеренията с резултатите. Вие не можете и няма да повярвате в това(въпреки твърдението ви, че Бог е всемогъщ). Ето защо ви трябва да сътворите във въображението си сила, равна на Бога, за да намерите начин да бъде поречено на Божията воля. И така сте създали в митологията си съществото, което наричате "дявол". Представили сте си даже Бог във война с това същество (мислейки, че Бог решава проблемите като вас). Най-накрая даже сте си въобразили, че Бог може да загуби тази война.

Това нарушава всичко, което казвате, че знаете за Бога, но няма значение. Ние живеете собствената си илюзия, която поражда страха ви, и всичкото идва от решението ви да се усъмните в Мен.

А какво ще стане, ако вземеш ново решение? Какъв би бил резултатът?

Ще ти кажа следното: ти би живял като Буда. Като Исус. Като всеки светец, когото някога сте идолизирали.

И като повечето от тези светци, хората не биха те разбрали. И когато се опиташ да им обясниш чувството си на спокойствие, радостта в живота си, вътрешния си екстаз, те ще слушат думите ти, но няма да ги чуят. Ще се опитат да ги повторят, но ще прибавят нещо към тях.

Ще има да се чудят как така ти имаш онова, което те не могат да намерят. И тогава ще станат завистливи. Малко след това завистта и ще се превърне в ярост и в яда си ще се опитат да те убедят, че ти си този, който не разбира Бога.

И ако не успеят да те откъснат от радостта ти, ще потърсят как да те наранят - толкова огромна би била яростта им. И когато им кажеш, че това няма значение, че даже смъртта не може да прекрати радостта ти, нито да промени истината ти, със сигурност биха те убили. Тогава, като видят спокойствието, с което приемаш смъртта, ще те нарекат светец и ще те обикнат отново.

Защото такава е същността на хората: да обичат, след това да рушат, след това отново да обичат онова, което най-много ценят.

-Но защо? Защо правим така?

-Всички човешки действия са мотивирани на най-дълбоко равнище от едно от двете чувства: страх или обич. Истината е, че има само две чувства - само две думи в езика на душата. Това са противоположните краища на великата полярност, която Аз сътворих, когато създавах Вселената и вашия свят такъв, какъвто го знаете днес.

Това са двете точки - Алфата и Омегата, които позволяват на така наречената от вас система на "относителността" да съществува. Без тези две точки, без тези две идеи за нещата не би могло да има никаква друга идея.

Всяка човешка мисъл и всяко човешко действие се основават или на любов, или на страх. Не съществува друг човешки мотив и всички други идеи са само производни на тези две. Те са просто различни вариации, различни интерпретации на същата тема.

Замисли се дълбоко и ще видиш, че е вярно. Това е , което нарекох Изначална Мисъл. Тя е мисъл или на обич, или на страх. Това е мисълта зад мисълта, зад мисълта. Това е първата мисъл. Водещатата сила. Суровата енергия, която задейства двигателя на човешкото преживяване.

И ето как човешкото поведение поражда повтарящо се преживяване след повтарящо се преживяване; затова хората обичат, след това разрушават, след това отново обичат. Винаги има люшкане от едното към другото чувство. Любовта води до страх, страхът води до любов, любовта води до страх...

...И причината се крие в първата лъжа - лъжата, която вие приемате като истина за Бога: че на Бог не може да се има доверие; че на Божията любов не може да се разчита; че Бог ви приема с условия; че крайният изход на нещата е под съмнение. Ако не можеш да разчиташ, че Божията обич винаги ще я има, на чия обич тогава можеш да разчиташ? Ако Бог се отдръпва и оттегля, когато не се представяш по правилния начин, не биха ли правили същото и простосмъртните?

И става така, че в мига, в който заявявате най-възвишената си обич, приветствате и най-големия си страх.

Защото първото нещо, за което се притеснявате, след като кажете "обичам те" е дали ще го чуете в отговор. И ако го чуете в отговор, започвате веднага да се тревожите, че ще загубите любовта, която току-що сте намерили. И така, всяко ваше действие се превръща в ответна реакция - отбранително средство срещу загуба, даже когато се отбранявате да не загубите Бога.

А ако знаеше Ти Кой Си, че си най-великолепното, най-забележителното, най-чудесното същество, което Бог някога е създал, ти никога не би се страхувал. Защото кой би отблъснал такова великолепие? Даже и Бог не би могъл да намери недостатък в такова същество.

Ти обаче не знаеш Кой Си и мислиш, че имаш много по-малка стойност. А откъде изобщо ти дойде идеята, че си нещо по-малко от великолепен? От единствените хора, чиято дума приемаш за всичко: от майка ти и баща ти.

Това са хората, които те обичат най-много. Защо биха те лъгали? И все пак не са ли ти казвали,че си твърде много такъв и недостатъчно онакъв? Не са ли те тласкали да оставиш настрана някои от най-лудите си идеи?

Това са посланията, които си получил, и въпреки че те не отговарят на критериите и следователно не са послания от Бога, може и да си ги приел за такива, защото са идвали с достатъчно сигурност от боговете на личната ти Вселена.

Родителите ти са тези, които сате научили, че обичта е условна(усещал си условията им много пъти) и това е опитът, който донасяш и в собствените си любовни отношения.

Това също е и опитът, който донасяш при Мен.

От този си опит правиш и заключенията си за Мен.

От тази позиция изричаш истината си. "Бог е любящ" казваш, "но ако нарушиш заповедите Му, ще те накаже с безкрайно заточение и вечно проклятие".

Нима не си бил отблъскван от собствените си родители? Нима не знаеш болката, когато си бил осъждан от тях? Как тогава би могъл да си представиш, че е различно с Мен?

Забравили сте какво е да обичаш безусловно. Не си спомняте усещането на Божията обич. И се опитвате да си представяте какво вероятно би била Божията обич въз основа на онова, което виждате от любовта в света.

Проектирали сте върху Бога ролята на "родител" и по този начин сте си измислили Бог, който осъжда, награждава или наказва, според чувствата, които предизвикват у него действията ви. Това обаче е опростена гледна точка за Бог, изградена върху вашата митология. Няма нищо общо с това Кой съм Аз.

След като сте създали една цялостна система на мислене за Бога, основана по-скоро на човешки опит, отколкото на духовни истини, създавате и цялостна действителност около любовта. Тя е действителност, базирана на страх, който идва от идеята за страховит и отмъстителен Бог. Изначалната й мисъл е погрешна, но да я отречете, би значело да разрушите цялата си теология. И въпреки че новата теология, която би я заменила, наистина би била истинското ви спасение, вие не можете да я приемете, защото идеята за Бога, от Когото няма нужда да се страхувате, Който няма да ви осъжда и Който няма никаква причина да наказва, е твърде великолепна, за да бъде прегърната даже и в най-грандиозните ви представи за това Кой и Какво е Бог.

Действителността, в която обичта е основана на страх, доминира в изживяването ви на обич и всъщност тази действителност го създава. Вие не само виждате как получавате обич при определени условия, но и наблюдавате как самите вие я давате по подобен начин. Докато обаче се въздържате, отдръпвате и поставяте условията си, частица от вас знае, че това не е истинската обич. И все пак изглежда сте безсилни да промените начина, по който раздавате обичта. "Научил съм се от горчив опит" си казваш "и проклет да съм, ако се оставя отново беззащитен". Истината обаче е, че ще си проклет, ако не се оставиш.[Със собствените си (погрешни) мисли за обичта вие проклинате сами себе си никога да не я изпитате в чистия й вид. По същия начин проклинате сами себе си да не Ме познаете никога такъв, какъвто съм в действителност. И така ще бъде, докато Ме познаете. Защото няма да имате възможност да Ме отричате вечно и ще дойде мигът на Помирението ни.]

Всяко действие предприето от хората(не само отнасящо се до личните отношения), се основава или на обич, или на страх. Решения, засягащи бизнес, индустрия, политика, религия, образование на младите, социални правила на нациите ви, икономическите цели на обществото ви; избори, предизвикващи война, мир, нападение, отбрана, агресия, подчинение; намерения да искаш или да даваш, да трупаш или да поделяш с другите, да обединяваш или да разединяваш - всеки свободен избор, който някога правиш, възниква от една от двете възможни мисли, които съществуват: мисъл на обич или мисъл на страх.

Страх е енергията, която се свива, затваря, дърпа навътре, бяга, крие се, запасява се, наранява.

Обич е енергията, която се разширява, отваря, изпраща навън, остава, разкрива, споделя, лекува.

Страхът увива телата ни в дрехи, любовта ни позволява да ги открием. Страхът сграбчва и стиска всичко, което имаме, обичта го раздава. Страхът иска нещо или някой да са му наблизо, любовта иска те просто да й бъдат мили. Страхът сграбчва, обичта пуска. Страхът измъчва, обичта успокоява. Страхът атакува, любовта лекува.

Всяка човешка мисъл, дума или деяние се основава или на едното, или на другото чувство. Нямате друга възможност, защото просто няма нищо друго, от което да избирате. Но имате свободен избор кое от двете чувства да предпочетете.

-По думите Ти изглежда тъй лесно, и все пак, когато се взима решение, страхът по-често печели, отколкото губи. Защо е така?

И ето, разбира се, вие избирате действието, предизвикано от страха, защото така сте научени. Аз пък ви уча следното: когато изберете постъпката, предизвикана от обич, ще сте направили нещо повече от това да оцелеете, ще сте направили нещо повече от това да победите, ще сте направили нещо повече от това да успеете. Тогава ще изпитате цялата слава на това Кои Сте Вие Наистина и кои бихте могли да бъдете.

За да го направите, трябва да се откажете от своите добронамерени, но зле информирани светски преподаватели, и да чуете ученията на онези, чиято мъдрост идва от друг източник.

Сред вас има много такива учители, както и винаги е имало, защото Аз няма да ви оставя без онези, които ще ви покажат, научат, водят и напомнят за тези истини. И все пак най-великото напомняне идва не от някой извън вас, а от гласа у вас самите. Това е първият инструмент, който използвам, защото е най-достъпен.

Вътрешният ти глас е най-силният глас, с който говоря, защото е най-близко до теб. Той е гласът, който ти казва да ли всичко останало е вярно или не, правилно или не, добро или лошо (в зависимост от определението ти). Той е радарът, който определя курса, управлява кораба, води пътешествието, ако най-сетне му позволиш.

Той е гласът, който ти казва точно сега дали думите, които четеш в момента, са думи на обич или думи на страх. С това мерило можеш да определиш дали тези думи заслужават внимание или пренебрежение.

-Ти каза, че винаги когато избирам действието, предизвикано от обич, ще мога да изпитам пълното величие на това аз кой съм и кой мога да бъда. Ще ми обясниш ли по-подробно?
-Има само едно предназначение на целия живот, който съществува, и то е да можете ти и всичко живо, да изпитате пълното величие.

Всичко останало, което казваш, мислиш или правиш, е в подкрепа на тази цел. Няма нищо друго, което душата ти може да прави, и нищо друго, което душата ти иска да прави.

Чудото на тази цел е, че никога не свършва. Всеки край е ограничение, а Божията цел не познава подобни прегради. Ако дойде момент, в който да изпиташ себе си в пълното си величие, в същия миг ще си представиш още по-голямо величие, коет да осъществиш. Колкото повече си, толкова повече можеш да станеш и колкото повече можеш да станеш, толкова повече можеш да бъдеш.

Най-дълбоката тайна е, че животът не е процес на откриване, а е процес на сътворяване.

Ти не откриваш себе си, а създаваш се бе си наново. Търси, следователно не да разбереш Кой Си, търси да определиш Кой Искаш да Бъдеш.

-Някои казват, че животът е училище и че ние сме тук да научим определени уроци, че след като "се дипломираме", можем да продължим с по-големи начинания вече не ограничавани от тялото. Това вярно ли е?

-Животът не е училище?

-Ние не се намираме тук, за да учим уроци?

-Тогава защо сме тук?

Казвал съм ви отново и отново. Вие не ми вярвате. Добре... така е, както и трябва да бъде. Но действително, ако не сътворите себе си като това, което сте, няма как да бъдете, което сте.

-Добре. Обърка ме. Да се върнем за малко към училището. Чувал съм учител след учител да твърди, че животът е училище. Искрено казано съм шокиран да Те чуя, че го отричаш.
-Училището е мястото, където отиваш, ако има нещо, което не знаеш и което искаш да научиш. Не е място, където отиваш, ако вече знаеш нещо и просто искаш да изживееш знанието си.

Животът(както вие го наричате) е една възможност да узнаете практически онова, което вече знаете теоретично. Няма нужда да научавате нищо, за да го направите. Необходимо е само да си спомните, какво вече знаете, и да действате в съответствие с него.

-Не съм сигурен, че разбирам.
-Да започнем оттук. Душата - твоята душа - знае всичко, което може да се знае през цялото време. За нея, няма нищо скрито, нищо непознато. Но знаенето не е достатъчно. Душата търси да изпита.

Ти можеш да познаваш себе си като щедър, но ако не направиш нещо, което показва щедрост, нямаш нищо освен една концепция. Можеш да познаваш се бе си като внимателен, но ако не проявиш внимание към някого, нямаш нищо повече от една представа за себе си.

Единственото желание на душата ти е да обърне най-грандиозната представа за себе си в най-грандиозното си изживяване. Докато концепцията не стане изживяване, всичко, което съществува, е допускане. Аз съм допускал различни неща за Себе си дълго време. По-дълго, отколкото ти и Аз заедно можем да си спомним. По-дълго от възрастта на тази Веселена, умножена по възрастта на тази Вселена. Виждаш тогава колко невръстно, колко ново е изживяването Ми за Себе си!

-Пак ме загуби. Изживяването Ти на Себе си ли?

в началото онова, Което Е, беше всичко, което съществуваше, и нямаше нищо друго Но Всичко, Което Е, не можеше да познае себе си, защото Всичко, Което Е, е всичко, което съществуваше и наоколо нямаше нищо друго. И така, Всичко, Което Е ,,, не беше. Защото при отсъствието на нещо друго, Всичко, Което Е - не е.

Това е великото Е/Не Е, за което мистиците говорят отколе.

Всичко, Което Е, знаеше, че то е всичко, което съществува - но това не беше достатъчно, защото то можеше да знае за абсолютното си величие само теоретично, а не практически. А изживяването на себе си е онова, за което то копнееше, защото искаше да знае какво е усещането да бъдеш толкова великолепен. Но това беше невъзможно, защото самото понятие "великолепен" е относително. Всичко, Което Е, не можеше да знае какво е усещането да си великолепен освен ако не се покажеше онова, което не е. В отсъствие на онова, което не е, това, което Е, не е.

Това разбираш ли го?

-Мисля , че да. Продължавай.

Всичко, Което Е, знаеше едно нещо - че не съществува нищо друго. И така, То не можеше и никога нямаше да познае Себе си от гледна точка извън Себе си. Такава точка просто не съществуваше. Имаше само една отправна точка и тя беше единственото място, намиращо се отвътре. "Е-Не Е". "Съм-Не Съм".

И все пак Всичко от Всичко избра да познае Себе си практически чрез изживяване.

Тази енергия - тази чиста, невиждана, нечувана, ненаблюдавана и следователно непозната за никого енергия - избра да изпита Себе си като абсолютното величие, което беше. За да направи това, Тя осъзна, че ще трябва да използва отправната точка отвътре.

Направи доста правилен извод, че която и да е част от Нея обезателно би била по-малка от цялото и че следователно, ако Тя просто разделеше Себе си на части, всяка част, тъй като е по -малка от цялото, би могла да погледне към останалото от Себе си и да види величието.

И така, Всичко, Което Е, раздели Себе си, ставайки в един върховен момент онова, което е това, и онова, което онова. За първи път това и онова съществуваха съвсем отделно едно от друго. И двете съществуваха едновременно. Както и всичко, което не беше нито едното, нито другото.

Следователно внезапно започнаха да съществуват три елемента. Онова, което е тук. Онова, което е там. И онова, което е нито тук, нито там, но което трябва да съществува, за да могат тук и там да съществуват.

Това е нищото, което съдържа всичкото. Не-пространството, което съдържа пространството. Всичкото, което съдържа частите.

Можеш ли да го разбереш? Следиш ли ми мисълта?

-Всъщност мисля, че да. За вярване или не, използваш толкова ясни примери, че мисля, че действително го разбирам.

Сътворявайки това, което е "тук", и онова, което е "там", Бог Си даде възможност да познае Себе си. В момента на тази велика експлозия отвътре Бог създаде относителността - най-големия подарък, който Бог някога подари на Себе си. Така взаимовръзката между нещата е най-големият подарък, който Бог ви даде на вас - тема, която ще бъде осъдена подробно по-късно.

По този начин от Нищото изскочи Всичкото - духовно събитие, по случайност напълно отговарящо на тъй наречената от вашите учени "Теория за големия взрив".

Докато елементите на всичкото препускаха напред, беше създадено времето, защото нещо беше първо тук, после там и периодът, който мина, за да се стигне от тук до там, беше измерим.

Точно както частите от Себе си, които са видими, започнаха да определят себе си "относително" една към друга, така направиха и частите, които не са видими.

Бог знаеше, че за да може да съществува любов - и за да познае себе си като чиста любов, трябва да съществува и пълната й противоположност. Така Бог доброволно създаде великата полярност - абсолютната противоположност на любов - всичко, което любовта не е и което сега се нарича страх. От момента, в който вече съществуваше страх, любовта можеше да съществува като нещо, което може да бъде изпитано.

Сътворяването на дуализъм между любовта и противоположното й е това, което хората наричат в различните си митологии раждане на злото, падението на Адам, въстанието на Сатаната и т.н.

Точно като сте си избрали да олицетворявате чистата любов чрез образа, който наричате Бог, така сте си избрали да олицетворявате ужасния страх чрез образа който наричате дявол.

На Земята някои са измислили доста заплетени легенди около това събитие, завършващи с батални сцени и война, бойци на ангелите и войни на дявола, сили на доброто и злото, на светлината и мрака. Тази митология е ранният опит на човечеството да разбере и каже на другите по разбираем начин за космическо явление, което човешката душа дълбоко осъзнава, но което разумът едва би могъл да си представи.

Изграждайки Вселената като разделена версия на Себе си, Бог създаде от чиста енергия всичко, което съществува - и видимото, и невидимото. Иначе казано, създаден беше не само физическият свят, а също и метафизичният. Частта от Бог, която формира втората половина на равенството Съм/Не Съм, експлодира също в безкраен брой единици, по-малки от цялото. Вие бихте нарекли тези енергийни единици духове.

В някои от религиозните ви митове се казва, че "Бог Отец" имаше много духове за деца. Този паралел с човешкия опит на живот, размножаващ себе си, изглежда е единственият начин да се накарат масите да възприемат идеята за внезапната поява - внезапното съществуване на безкраен брой духове в Царството Небесно. В този пример митичните ви приказки и предания не са чак толкова далече от абсолютната истина, тъй като неизброимите духове, съставящи целостта Ми, са в космически смисъл Мои деца.