Научни основи на психологията

Стремейки се да дефинира с максимална точност понятието цел. Хъл започва да изисква всеки обект изследван от психолозите да се разглежда като робот или жива машина. За него живата машина притежава своята целесъобразност. Единствено живата машина е способна да променя поведението си в средата. Тя притежава потребности но прави подбор на потребностите винаги целесъобразни със съобразността. Хъл изключва мотивираща емоционална сфера, предпочитания, интереси върху формата на поведение.Стремейки се да обясни целта каква огромна роля има той се отдалечават същностните човешки характеристики.

През 1952г. Хъл публикува книга “Система на поведението” освен своите схващания се обявява против Бихейвиориския атомизъм. За него поведението винаги е взаимодействие на променливи йерархия на мотиви.
НЕВИОБИХЕЙВИОРИЗЪМ

Оперантен бихейвиоризъм – Б. Ф. Скинър

Скинър създава своя концепция за оперантна обоснованост под влияние на Павловското учение, но само познаването на физиологията е недостатъчно за разкриване на поведението.

Скинър дава типа условни рефлекси: 1.Традиционните Павловски рефлекси - реакцията възниква в следствие на дразнител (безусловен условен) Скинър ги нарича тип S; 2. Поведението на животното в проблемната кутия - Скинър рефлектира тип R - свързва се с характера на реакцията а не с характера на символа. Подкрепата с храна идва след като реакцията е осъществена. Поведението на животното в проблемната кутия се нарича оперативно поведение - и в своите идеи Скинър подчертава съществени различия в динамиката на реакциите при рефлекса от двата типа условни рефлекси. При традиционните Павловски рефлекси угасването на рефлекса зависи от чистотата която съчетава условен и безусловен дразнител.

При рефлекс от типа R при липса на подкрепа действието на условния рефлекс не се разрушава, при даване на частична подкрепа действието се усилва.

Скинър се опитва да отчете ролята на непълната подкрепа или функцията на дразнителя като, условие за извършване на правилно приспособяване. Скинър казва, че формулата SR е елементарна. В същото време обвинява Хъл, че научните виждания се опитват да спасят основната бихейвиоризка парадигма. Ограничаването на формулата SR е според Скинър в това, че не отчита влиянието на резултатите върху бъдещото поведение, реакцията се разглежда само като следствие от стимула а не като детерминанта предизвикваща промени развитие в организма.

Според Скинър научната формула задължително трябва да включва три фактора: 1.Събитието което е повод за извършване на реакцията;2.Самата реакция - същност и структура; 3.Подкрепящите я последствия /явления.

Взаимодействията между третата формула са много сложни.

Набелязването на факторите Скинър поставя началото на прехода от линейната представа за поведение към представата за поведение отчитащо обратната връзка при обратните форми на реакцията. Той разглежда подкрепата - осъществява подбора на правилните поведенчески актове - действия и движения.

Критикува Клондайк - за единицата за изследване на поведението трябва да бъде оперантна реакция която се затвърждава с подкрепа на храна или частична подкрепа на храна.

Скинър смята, че поведението може да стане обект на управление, следователно поведението може да се програмира. Иска да защити в учението да се използват компютри.

Със своите идеи Скинър защитава тезата на биохейвиоризма за поведението при всички еволюционни видове. Критикува бихейвиоризма.

Опитва се да наложи програмно обучение като образователна практика. Но грешката е ,че същността на обучението е еднаква към животни и човека.

/социален/

Джордж Мийд - Чикагския университет. В своята теория се опитва да отчете своеобразната причинност на човешкото поведение.

Мийд търпи влияние на прагматизма - характерни за първата половина на 20век. Прагматизма разглежда човека като индивид, чиито интелект има единствена цел за по добро приспособяване към средата, така се постига по успешно съществуване. Вътрешния психичен свят на отделния човек не представлява интерес към другите, то акцента се поставя върху външните видими действия или телесни реакции.

Мийд твърди, че психичната сфера, трябва да се анализира чрез термини - наблюдавани активното поведение.

Има близост с Бихейвиоризма но го критикува в посока подчертаване силата индивидуалност антиметализъм - отрицание на реалната значимост на психологичните процеси .

Мийд говори за изначално социалния характер на човешките действия. Ние се опитваме да обясним поведението на индивида чрез термини изразяващи организирано поведение на социалната група. Социалния акт е необясним ако се представи като SR. Той включва винаги отношението индивид заобикалящите го други, и казва, че изходна единица за изследване трябва да се приеме груповото действие, чието съждение е различно от реакциите породени от стимоли. Груповото действие включва комуникацията, като му позволява да се превърне в значим жест /символ - когато индивида отправя някакво изразително движение към другите да предизвика в някаква желана реакция, той в същото време предизвиква и в себе си такава реакция но в скрита форма.

Елементарни форми на комуникация има при животните. Но при човека телесния акт получава обобщение, чрез понятието за него и е възможно да се превърне в значим жест.

Мийд - съдържанието на жеста определя типа реакция но да се предвиди поведението на адресанта отправящия жеста трябва да се постави в позицията на получателя. В същото време индивида отчита възприемането на жеста от адресанта. Следователно той се приема като обект на социалното въздействие и като субект осъществяващ връзка.

Мийд казва, че в общуването с другите се развива не само абстрактно логическо мислене но и способността да осмисляме себе си като различни от другите притежаващи индивидуалност. Следователно Азът е продукт на социалния опит на човека. Този социален опит се развива от детството чрез ролеви игри - детето играейки като че ли се раздвоява - от една страна изпълнява ролята на възрастен, а от друг страна запазва своята индивидуалност. В тези игри изпълнявайки ролята на възрастен, детето се запознава с културно етнически опознавателни модели характерни към групата в която принадлежи (ценности, морал, поведение) - валидни за тази група. Детето усвоява обобщените социални нагласи влияещи върху групата.

Мийд нарича обобщение друг - социума въздейства върху индивида под формата на социален прогрес.външен по отношение на индивида - детерминира психологичното съзнание.

Мийд твърди, че няма нищо от вътрешния свят на човека като генетично заложено. Съзнанието се заражда в груповото действие. Индивидуалното съзнание е личностно.

Мийд казва, че основната способност която различава човек от всички видове е рефлекса - осъзнаването от себе си като различен от другите. Всеки индивид се приема като обект на въздействия от социума /отделния друг/. Съзнанието трябва да се анализира , чрез понятието ролево поведение, групово действие, символ на комуникация, обобщен друг.

Мийд търси разкриване на социалната детерминанта в поведението на отделния човек. Свежда социалното общуване с много сложен процес до елементарната форма на общуване в която присъстват само практическите действия на участниците. Действието на културните модели, културните ритуали, исторически модели – културно-историческа характеристика.
ТЕОРИЯ ЗА ПСИХИЧНОТО ПОЛЕ НА КУРТ ЛЕВИН
Курт Левин -Започва научна дейност в Берлинския университет - Напуска Германия през 1933г.и работи в Америка.

Като по заинтересован от нетрадиционната физика интелектуалните прояви във физиката през 30-те години.

Науката Психология трябва по - нов начин да интерпретира изследваните явления като не използва категорията обект а отношения.

Динамично поле - където елементите взаимодействат с други, и свойствата на цялото не могат да се извеждат от свойствата на елементите.

Левин въвежда понятието динамично равновесие на полето - възникване на напрежение или изменение на един или няколко елемента, чрез отношението на всички елементи напрежението завладява цялата структура, настават промени в отношенията между елементите.

Левин, чрез идеята за динамичното поле се доближава с гещалтистите, но за разлика от тях той изследва категорията мотив а не образ. Левин приема, че мотивите са различни части от жизненото пространство, различно пространство от него, които се намират в някакво отношение изпитващия потребност индивид.Един обект става мотив единствено от потребностното отношение на индивида и за него динамичното поле е несъзнателно, а поведението. Поведението има съобразна дитерминация - възникващо напрежение в отделни части на поле, породено от индивида взаимодействието мотив среда поражда локомоции - всякакви изменения на субекта насочени към избягване на напрежението и постигане на равновесие.

През 1944г. Левин става ръководител на центъра за изучаване на груповото поведение - по късно се нарича център за изучаване на груповата динамика.

Левин се насочва към изследване на човешките обединения, като търси елементите на общата структура на тези обединения. Ако групата е по голяма тя има лидер и има подгрупа на позитивните членове които харесват лидера и неговите норми на поведение и участието в груповия живот е престижно. Групата на негативистите е по малка - променящ се състав по близка до аутсайдера - позволяват си да изказват критика към определени норми и правила, но те харесват груповия живот и искат да участват в него. Аутсайдера - силна личност стремяща се към автономно поведение избира негативизма като външно поведение, което се нуждае от публичност. Левин дефинира групата като динамично цяло като система чиито елементи се сплотяват под въздействието на различни причини, когато причините са външни наложени те са формална група. Когато причината се изразява чрез лични предпочитания имаме неформална група. Съответно същността на групата винаги се изразява не чрез сходство или различие на участниците в нея а между взаимодействието в тях.

Ако възникне напрежение върху всички елементи пораждат се локомоции.

Степента на взаимозависимост между участниците в групата от обвързаност до компактно единство. Когато има необвързаност няма социална група а инцидентно множество.

Неговите експерименти са насочени към изучаване ролята на лидера като организатор на групата, изучаване на психологичния климат. Левин се насочва към обозначаване на характеристиките в колектива.

Мотивите са обекти от жизненото пространство които имат отношение към субекта. Самите елементи към средата стават мотиви на индивида към тях.

Левин обозначава с познатото динамично поле - поведенческата сфера.

Кое го отличава от другите психолози - за него енергията на мотива не е затворена в границите на организма а в границите на системата среда - индивида и неговото обкръжение са неразривно цяло. Левин не приема, че мотивацията е биологически определена константа т.е. не зависи пряко от наследствеността, мотивационно напрежение може да се създаде както от самия индивид така и от други хора. Мотивацията получава чисто психологически статус а е различна от биологическите потребности.

Левин създава нови методики за изучаване на мотивации - “Изследване нивото на претенциите” - отчитаща пряката зависимост от трудността на задачата станала цел към която се стремим. Нивото на претенциите се определя от изследваното лице което взема решението, дали като разреши една задача да премине към нова с по голяма трудност. Динамиката на претенциите пряко зависи от субективната оценка на успеха и неуспеха. В зависимост от това се определят изводите на субекта.

Левин търси изследване на субективната оценка за възможностите за развитие като мотив за поведение, освен това при експерименти се изследват психологични феномени. - вземане на решение, поведение в конфликтна ситуация, субективна реакция, успех, неуспех. Левин отчита ролята на социалния фактор, тази роля за психологичното поле му помага да развие възгледите си за група динамика.

Левин решава да направи графично представяне на различните изследвани от него психологични феномени, смятайки да им предаде обобщена форма и използва геометрията, затова ги изразява не чрез езикови форми а чрез геометрични категории. Избира топографията а тя е раздел от геометрията - преобразува пространството. Психичното пространство се преобразува чрез графични символи, като разделено на райони притежаващи граници изменяеми и неизменяеми граници и пространство където формите на изграждащите елементи динамично се изменят, така представя социалното пространство чрез топографията - ходологично пространство - вектори на участници към пространството. За Левин е да се изрази причино-следствената връзка в социалното пространство.

Най известни произведения 1935г. “Динамична теория на личността” “Принципи на топологичната психология” 1936г. А в периода 1938/46г. Много публикации свързани с изследване на социалната група, и възможностите корекции в обществено неприемливи правила в груповия живот.
ШКОЛА НА ЕДУАРД ТИТЧНЪР
Титчнър е роден в Англия, следва философия в Оксфорд, работи четири години като преподавател по физиология.

Титчнър активно е привлечен от психологията, опитва се да осъществява психологични изследвания в Англия, разбира че през 90-те години на 19век тези изследвани са не приети в Англия и заминава за Лайпциг. Работи две години при Вунд - най верните му ученици. Връща се в Англия и се опитва да развие експерименталната психология но се сблъсква с общественото недоверие и заминава за Америка. Приет за асистент в Колумбийския университет и там работи 35 години, получава професура и привлича много ученици /последователи. Придържа се към Вунд за експерименталната психология.

1901 - 1905г. Титчнър подготвя книгата си “Експериментална психология”, която го представя като един от най силните имена в психологията по онова време.

Титчнър представя пред научната психология задачата изследване на съзнанието. И задачата на психологията според структуристите е именно търсене на взаимовръзките между отделните елементи - да се определи цялото.

Титчнър подчертава, че при всяка наука за да бъде полезна трябва да стоят въпросите кое?, как?, защо? - Кое?- позволява определяне елементите на структурата, разглеждане комбинации на тези елементи, постига обобщена информация. - Защо? - причинната структура на взаимодействието.

Титчнър казва, че психологията трябва да открие всички елементи изграждащи структурата дори и най малките и да проследи повторението в техните комбинации.

Титчнър през 1909г. издава учебник по “Психология”. На въпрос защо? Психологът отговаря като обяснява психологичните процеси чрез термините на паралелните процеси в нервната система. В този учебник Титчнър възпроизвежда Вундовската програма макар, че звучи остаряла като анахронизъм.

Според Титчнър индивидуалния опит зависи от изградилия го субект. Психологията е наука за натрупания опит, но елементите по структура на опита трябва да имат привлекателност за притежаващия ги човек.

Непосредствения опит може да се осмисли единствено чрез интроспекция, като за Титчнър интроспекцията е коренно различна. Той издига интроспекцията в култ и дори създава обучаваща програма.

Титчнър казва, че съзнанието има структура скрита зад видимите прояви на субекта. И за да разкрие структурата на съзнанието, тренирания субект трябва да преодолява т.н. грешки на стимула, които се изразяват в сливане на психологичния процес с външния обект, който го е предизвикал. Знанието за външния свят изтласква и подтиска материята на съзнанието. То не присъства във видимите форми на проявата в словесните формули, които използва.

Научния анализ в психологията трябва да изключва на съзнанието да е насочено към материята на съзнанието а не към непосредствената реалност.

Грешка - разпокъсва взаимодействието индивид среда.

Титчнър казва, че в психологията материята се различават три елемента7 1.Усещане - като най елементарен психологичен процес, който притежава интензивност, отчетливост и продължителност; 2.Образът; 3.Чувството.

Титчнър не допуска съществуването на надграждащи системи на тези три елемента и когато психолози от Нюрбурската школа излиза с твърдението, че към сетивните елементи трябва да се включи четвърти - 4.Чистата мисъл - не съдържаща сетивни образи.

Титчнър яростно се съпротивлява и създава теория контекстова теория на значението - ако този контекст се разглежда като цяло, то значението заложено в същността на обектите и съществуващо независима от образните части на контекста. Представата за кой да е обект се изгражда като съвкупност от сетивни елементи, голяма част от тях могат да напуснат съзнанието, в тях остава само сетивната същност на обекта изразена чрез значението му.

Виготски налага историзма като подход за изучаване на човешката психика. За основа на теорията се приемат два постулата: 1.Психичната дейност има посредствен характер; 2.Психичните процеси произтичат от дейността на субекта.

Според Виготски в психологията съществува особеност отговаряща на ролята която има създаване и употребата на оръдия на труда при осъществяване на производствена дейност - посредствен характер.

Въвежда нова детерминанта - средството оръдие за дейност тази детерминанта е социална, защото оръдието има културно-исторически характер. С въвеждане на средството като социална детерминанта вече е възможно изграждане на нов подход към регулация на човешкото поведение - съзнателно контролируемо а не научно-инстинктивното.

С уредите на труда Виготски приписва тази функция на думата - какво е сходството, както оръдието на труда опосредства връзката на човека с предметната среда, така думата опосредства човека с целия заобикалящ го свят.

Думата и знака са символи - Виготски говори за словесните знаци. Разлика - оръдието е насочено да променя външния свят - знака е насочен към промяна на психичната структура на поведението на човека към който е отправен и човека който ги отправя.

Психичните функции дадени в природата Виготски ги нарича натурални и се превръщат във висши за съзнанието. Тези промени са възможни чрез интериоризация - функциите се зараждат в социалното пространство - детето с възрастните а по късно се вграждат в съзнанието на детето.

Виготски казва, че всяка функция се проявява два пъти: 1.Като социална - външна между хората т.е. интерпсихична; 2.Като психична - вътрешна осмислена приета от детето следователно като интерпсихична.

Общ генетичен закон /генезиса/ на културното развитие - всяка висша психична функция най напред преминава през външен стадии на своето развитие, защото първоначално е социална психична функция, но и на личността като най висока степен на индивидуалното развитие.

Виготски заменя формулата съзнание поведение със съзнание култура поведение - триада, и създава своята културно-историческа теория.

Въвежда психология на формата и изследва ролята на изкуството за личностното развитие. За него изкуството е оръдието което предизвиква развитие на индивида, изграждане на личността. За Виготски изкуството радикално променя емоционалната сфера, която показва силно влияние върху организацията на поведение. Чувството първоначално е индивидуално а чрез предмета на изкуството то се обобщава и става обществено.

Виготски определя за единица на своя научен анализ естетическата реакция.при автора и при възприемащия изкуството. Той се надява чрез тази единица да разкрие механизма на изкуството върху отделния субект. Естетическата реакция трябва да се разглежда в чист вид да се изключват различните вариации защото тези вариации са предизвикани недостатъчните социални умения на индивида.

Според Виготски всеки текст е система от знаци и затова единицата чрез която се изследва не трябва да носи в своята същност субективност. Виготски определя знака - индивида определя нива на развитие - дознаковото сигнално ниво и знаковото е вързано с културно-психологичните функции.

Знака, чрез значението притежава социално характеристика и затова може да служи като средство за общуване , свързват се характеристиките на обекта и понятията за него. Най точна форма значението добива когато е логически разчленено, постига най висока обобщеност в понятие от тука знака носи винаги определено съдържание - то се изследва чрез логически закони а ролята на опознавателни съдържания за развитието на детето или индивида за натрупване на опит трябва да се изследва от психологията.

Съществуват две форми на регулация на поведението: 1.Биологична - консервативна и неосъзната от индивида; 2.Социално-историческа форма на регулация е съзнателна регулация.

Психологическите изследвания според Виготски, трябва да се насочат към изследване на знаковите структури и от там разкриване на механизма на поведение трябва да се изследва връзката мислене реч защото тя дава възможност да се разкрие същността на съзнанието а от там и външната форма на проява на поведението.

Виготски казва, че една мисъл не е последна инстанция тя е само причина за зараждането на други мисли които могат да имат подбудителна сила или да носят емоционална оценка или да обозначават основополагането целта. Мисълта винаги носи волева и афективна тенденция - емоционална оценка от това което ни заобикаля. Те са задължителни при изграждане на човешкото поведение и с опознавателните структури, позволяват да се усвоят от индивида на индивидуалните програми наложени в обществото.

Виготски въвежда понятието речеви рефлекс - за него е решаваща роля културния факт а не физиологичния, които притежава знакова структура и за него речевите рефлекси на един индивид е системата от рефлекси за социален контакт. От начало те са основа за комуникацията постепенно преминава във вътрешен план и изграждат механизмите на поведение и причините за тези изменения.

Виготски казва, че механизмите на самосъзнанието и познанието за другите са едни и същи. Ние познаваме себе си до толкова като се разглеждаме като други различни от себе си. Докато собствен речеви рефлекс можем да възприемаме като дразнители. С тези постулати Виготски се противопоставя на Пиаже, че детето постига истината за света чрез обобщаването със съзнанията на другите. За Виготски тази истина може да се постигне чрез общуване с конкретна реалност подпомогната от възрастния.
ЖАН ПИАЖЕ - ТЕОРИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ИНТЕЛЕКТА
Пиаже е Швейцарски психолог който основава Женевската школа - “Генетична психология”.

За Пиаже - към изследване на мисленето на детето неговата научна дейност съдържа два етапа: 1.В границите на 20-те години на 20век, разглежда традиционно мисленето като съзерцателен процес, чиито обособености се разкриват непосредствено в речта; 2.В средата на 30-те години на 20век Пиаже създава своята операционална теория за интелекта - връзката мислене реч се представя като етап от развитието на интелекта а самия интелект и развитието са обособени от развитието - индивид среда.

Пиаже създава изследователска програма обективния метод - наблюдават се действията на детето - търсят се психичните явления които са причини за тях.