-ТРИТЕ СТРАНИ НА СЪЗНАНИЕТО

37.-ТРИТЕ СТРАНИ НА СЪЗНАНИЕТО

“Бог е Любов”

Човек е обвит в три обвивки. Една обвивка има, за която аз няма да говоря. Има една обвивка, в която са обвити всич­ките животни. Това е съзнанието на животните. В него вли­зат само простите чувствувания. И то се изразява в онези по­сто­янни нужди на животното само да мисли за ядене и пи­ене, какво ще яде днес-утре. Същото, кажи-речи, прави и чо­векът. С години той мисли само за ядене и пиене. Това е жи­вотинското естество на човека, което наричат “човек-жи­вотно”. Не е лошо! Туй е една страна на великия живот и то­ва е своего рода философия на живота. Това са страни са­мо на туй съзнание.

Другото съзнание, в което е обвит човек, се нарича само­съзнание. В него влизат скърбите, настроенията, страда­нията. Човешкото естество се отличава с две противополож­ности ­ скърби и радости. Той иска да му е приятно. Той тър­си хубавото, приятното на живота. Човекът не търси вече само ядене и пиене, но търси външното удоволствие, славата, по­чести, богатство. Следователно той пак търси да се осво­боди от страданията. Той не иска да страда, иска да бъде щаст­лив. А пък щастие в човешкото естество без страдание е невъзможно.

А после, на трето място, иде Божественото, което прими­рява противоречията. Само това в човека, което примирява про­тиворечията, то е Божественото. Когато вие страдате и се радвате, вие сте човек. Когато само ядете, вие сте животно. Не мислете, че в яденето и пиенето вие ще разрешите Бо­жест­вените работи. Нито пък в радостите и скърбите. Това са само външни условия за Божественото. Вие ядете и пиете за Божественото и страдате и се радвате, пак за Божестве­ното. Има неща, които трябва да си обясните. И много на­чини има за обяснение. Отдавна хората са правили усилие да въдворят Царството Божие на Земята. Така отделяха се хо­рата в манастирите. Отделяха се мъжете от една страна, каз­ваха: като Адам да живеят. Отделяха се калугери. Във вре­ме на християнската епоха, когато по 80­90, по 100 хиляди ка­лу­ге­ри-мъже и жени-калугерки се отделяха в един манас­тир. Но калугерството не ги спаси. Какво ли не опитваха, всичко оставяха хората, но спасение не дойде. Нито Царство­то Божие дойде на Земята.

Човек трябва да мине от обикновеното към онова, не­обик­­но­веното. Все някой път може да ви се виждат странни ня­кои промени, които стават. Някой път виждали ли сте вие как зимно време се украсяват дърветата с онзи скреж, мя­зат на злато? Не зная виждали ли сте вие горите, окичени със скреж, със скъпоценни камъни? Но всичко туй след един, два, три дена, всичкото туй богатство трябва да падне. После, като наближава новият живот, обкичват се дърветата с листа и наесен всички тия листа, които седят по дърветата, трябва да изкапят, всичко трябва да изсъхне и отново на другата про­лет пак да започнат да изникват, да се появят.

Сега, в човешката душа има едно желание да задържа ста­рото ­ то е свързано с много възпоминания. Например вие имате една дреха от дядо си, от баба си, държите я. Поне­же баба ви я няма, вие държите дрехата като едно възпомина­ние. Вие може да държите и един портрет, но питам: ако баба ви е при вас и ако всички поменици са тук, при вас, питам каква нужда имате от техните остатъци?

Често у вас има стари вярвания. Например вие казвате: “На онзи свят дали ще се познаем?” Аз питам: Хората на този свят познават ли се? Временно. Те на този свят още не се познават, а питат на онзи свят ще се познаят ли. Вие тук жи­веете като непознайници, а питате дали на онзи свят ще се познавате. Трябва да се познавате тук, за да се познавате и на другия свят. Христос е дал дълбокия смисъл на познава­нето. Той казва: “И това е живот вечен, да познаят Тебе, Еди­наго, Истиннаго Бога.” И тогава, като познаят Бога, ще до­бият вечен живот. Ти да познаеш един човек, трябва да по­знаеш Божественото начало, което работи в неговата душа, онази специфичност, особеност, която всяка душа има като образ на Бога. Не в неговата целокупност, която той из­разява. Всяка душа представлява един особен аспект на Бо­жественото естество. Всеки носи нещо Божествено. И вие сега казвате, че имате нещо Божествено, но какво е туй, Бо­жественото, вие не може да си дадете една ясна представа. Каз­вате, по образ и подобие на Бога сте направени. Но мъчно можете да си представите какъв е образът и какво е подо­бието.

В енергията на светлината има две неща, които я отлича­ват. Именно, че тя представлява едно непреривно разшире­ние. А разширението е свързано с истинското освобождаване. А другото, което я отличава, е, че тя носи топлина. Топлината е израз, влизането на живота. Топлина ­ това е най-малкият жи­вот, който влиза във вас. Най-малкото познаване на жи­вота. Най-малкото количество на живота, това е топлината. А най-малкото познаване на живота, това е светлината. И тъй, светлината е една мярка за онова, отдето започва зна­нието. Защото без светлина и без топлина животът сам по се­бе си не може да се изяви.

Хората са разпръснати, няма една вътрешна връзка по­меж­ду им. Сегашните връзки между хората не издържат. Връз­ките, които съществуват в едно поколение, в 4 поколе­ния, кръвта се така изглажда, че онези, които са били родни­на, след поколения нищо не остава от родството. Тия хора ста­ват чужди. Майката станала на 80 години, а синът ­ на 60, майката се чуди и казва: “Как го носих това дете! Тогава ми се виждаше много хубаво, а сега остаряло, погрозняло.” Каз­ва: “И какви особености имало!” И се чуди на себе си, как го е милвала, а сега къде е отишло детето.

Когато човек изгуби онази хубост на своите мисли, на сво­ите чувства и на своите постъпки, казват: “Той започна с фи­лософията на Земята.” Питам: Къде е човекът? Засега ние познаваме човека като същество, което страда. Кое е жи­вотното? Което яде и пие. Което спи у нас, което яде и пие и само почива, това е животното. Следователно Бог, като хване животното, впрегне го на работа да оре нивата. Именно животното прави това, за да се научи да стане човек. Да поч­не да страда. Защото животното, ако не страда, то човек не може да стане. И Бог позволява човек да страда, за да го накара да мисли. И човек, докато не почне да мисли в стра­данията, той не може да влезе в Божественото. Страданието ще дойде и радостта ще дойде. Ако ти не внесеш мисъл в тия страдания, ти не можеш да влезеш в Божествения свят. “Ама страдам.” После казваш: “Радвам се.” И радостен да бъдеш, и страдания ще имаш. Ти ще свържеш и радостите, и страданията, и ще направиш от тях плат. Радостите и стра­да­нията, които минаваш, това са платът, който ти ще тъчеш. “Не може ли без страдания?” Почитатели на Паганини му ка­зали: “На 3 струни можеш ли да свириш?” ­ “Мога.” ­ “На две? На една?” ­ “Мога.” ­ “Ами без струни можеш ли?” ­ Мога. ­ Но когато е имал концерт без струни, той не се явил. Вие искате нещата да станат както вие искате. Щом ня­ма страдания, остава една струна на радостите. Но свирили ли сте на една струна? Много мъчно е да се свири на една стру­на. Вие попитайте някой цигулар, голям виртуоз, може ли да изкара нещо на една струна.

По някой път във вашето съзнание има посторон­ни* работи, които ви отвличат от същественото. Запример, тебе те отвлича едно животинско състояние. Зароди се в тебе една идея, която може би преди милиони години, е била в тебе, ко­гато си бил животно, голямо, грамадно предпотопно жи­вот­но, което е имало 100 метра дължина и 30 метра височина. Този спомен, тази идея, като влезе в ума ти и казваш: “Защо аз да не мога да бъда голям човек? Защо да не владея целия свят? Защо да не съм свободен и дето минавам, да тъпча всич­ко.” Какво ще ти допринесе тази идея? Казвате: “Той

* посторонен ­ книж. остар. страничен, външен.

има една грандиозна идея!” Някой мамонт! Има една епоха, ко­гато животните са имали 200 метра дължина и 100 метра ви­сочина. Е, какво ще кажеш на това? “Олса динандър” ­ и да е вярно, пак не вярвай! И в окултната наука има писани ра­­боти, които човек много мъчно може да схване. Било е вре­ме, когато човек е имал 30 метра височина и 10 метра ши­ро­чина. Някой път се зароди у вас желание да дойде един голям човек от 30 метра височина. Ако Господ ви даде една висо­чина от 30 метра, при сегашните условия, и 10 метра ши­рочина, то е най-голямото нещастие.

В съзнанието ни съществуват известни идеи, които нямат отно­шение към сегашното развитие. Ние искаме да бъдем ве­лики хора, силни хора, без да знаем качествата, в които трябва да бъде изразена тази големина и тази сила. Де седи си­лата на човека? Силата на човека седи в страданията! Ако ти можеш да издържиш на страданията, ти си силен. Каквото и страдание да дойде, да можеш да го издържиш. Там е сила­та на човека. Ти питай човека за другите работи. Тази е мяр­ка­та, с която може да съдите колко е силен човек. А сега, само като го хване ревматизъм (аз го наричам “ревма­тичко”), или като го хване ишиас, или бъбречна болест, или го заболи сляпото черво, и вие гледайте доколко е силен този човек, който е бил толкова съсредоточен в себе си, арис­то­крат, държи се нависоко, с никого нищо не е приказвал ­ той седи, ходи, пъшка, боли го кракът и де кого срещне, ста­ва нещо като вестникарин и казва: “Заболя ме тук кракът! Не зная как стана, но заболя ме.” И все говори за ревматизма. Той говори вече както един млад човек все за своята възлюб­ле­на обича да говори, чете писмо от нея. Чете писмо от нея и казва: “Умно е това! Сърце има! Това е Божествено! Колко ху­баво писмо!” И пак го туря в джеба си. Та, и този човек все за ревматизма си говори. Прави бани, пипа крака си, на всич­ки разправя за него. И най-после казва: “На мене ли Гос­под намери да даде този ревматизъм!” Туй е слаб човек. Гос­под ти е дал една възлюблена, която е влязла в крака ти. Ако е мъж, възлюблената е долу, в крака; ако е жена, въз­люб­ле­ният е в крака, долу. Че, той ти е хванал крака, целува

го. Целувки са това! Приятно ли ти е? Не ти е приятно. Хуба­во, и ти като имаш една възлюблена отвънка, не я човъркай, за­щото, както онзи ти човърка крака и не ти е приятно, така и ти хората отвънка не ги човъркай! Същото нещо е.

Някой казва: “Какво голямо безобразие, аз го видях, пре­гърна жената и я целуна.” Казвам: Действително голямо безо­бра­зие, защото този, който прегърна жената, аз го зная, той едно време беше като орел. И той ги хващаше, жертвите си, с краката си. И като ги хване, изяде ги. А сега казва: “Ни­ка­къв орел не съм аз, и вълк не съм, а човек. Не мога да те изям, да те обсебя не мога и затова те целувам.” Не е хуба­во това нещо, но като вземем неговия минал живот и се­гаш­ния, казвам: Това е най-голямото добро, което може да направи. Но той не трябва да се спира и там, защото устата му може да е нечиста и да остави едно малко петно на нея. По някой път, той, за да докаже, че я обича, той като я це­луне, че я стисне със зъбите си малко. И аз съм гледал моми, които като се гледат, гледат, казват: “Зъбите ти останаха, като ме целуна. Много ме стисна.”

Има целувки не само физически, има и духовни целувки. Сега, хората някой път много често се целуват. И даже някой така те целуне, че дълго го помниш.

Сега, това е външната страна. Вие не сте разглеждали как­во е онова, дълбокото подбуждение на онзи мъж, който иска да прегърне една жена, която не познава. Той вижда една красива жена, прегърне я и я ухапе. Какви са подбуди­тел­ните причини, и той сам не знае. Тя се възмущава от него­вата постъпка. И тя не знае защо се възмущава. Кои са под­бу­дителните причини за нейното възмущение? Аз обяс­нявам другояче въпроса. Ако аз съм едно хубаво писмо и дойде един и ме зачеркне, зачеркне онова, което е писано и не може никой да го чете, сега, в какво седи лошавината? Не че е хванал писмото, не че го е зацапал. Той не трябваше да зацапва писмото така, че да не може да се чете. Щом е за­цапал туй писмо, той е направил едно престъпление. Ако чо­век с всяка една целувка затрива това писмо ­ момата е на­писано писмо, ­ тогава тази целувка не е на мястото си. Ни­що повече! Ако човек целува и писмото става по-ясно, на мяс­то е. Ако се зацапа писмото, не е на място.

Христос казва на учениците Си външният свят да не ги зани­мава. Всичко туй ще мине, ще дойдат нови промени, ще дойде нов ред и порядък, ще дойде едно ново разбиране, в съзнанието на човека ще стане цял преврат. Всеки един от вас ще опита своята сила.

Един християнин в древността, един светия, който е завър­шил своето развитие, който е надделял на всичко, но е ста­нало едно нещо, с което той не е можал да се справи. Бил е на 50 години и си е мислил, че е завършил своето развитие, сво­ето светийство, обаче иде при него отдалече една красива мома. Той като я поглежда, разбутва му се сърцето. На него му била дадена от неговия учител, една тема да пише. Пък тази мома се явила. Той седнал да пише темата си, но момата се явила при него. Добре! Той пише, пише, после се обърнал, ка­зал: “Отгде дойде?” ­ “Оттам, отдето и ти си дошъл.” ­ “Оттам, отдето и аз съм дошъл, хубаво! Ама кой те изпрати?” ­ “Онзи, който изпрати и тебе.” Той пише. (Учителят пише на масата с ръката си.) Но не върви темата му. “Ама, какво ти е намерението?” Тя казва: “Каквото е и твоето.” Той пак седи и пише, но не върви темата. ­ “Ама кога мислиш да си отиваш?” ­ “Когато и ти мислиш.” Той мисли, размишлява, но не може да пише. И останала темата ненаписана. На дру­гия ден казва на учителя си: “Не я написах, Учителю.” ­ “За­що?” ­ “Бях малко неразположен.” Пита го учителят: “В какво седи твоето неразположение?” ­ Казва: “Влезе нещо в стаята ми особено.” ­ “Че, какво беше то?” ­ “Е, онова, ко­ето Господ създал.” ­ “Че ­ казва, ­ Господ създаде много ра­боти, какво беше то?” ­ “Е, Учителю, не зная, двете ребра, ко­ито Господ извадил от човека, дойдоха снощи при мене. Та, тези, двете ребра, дойдоха при мене и не можах да разбера тех­ния смисъл. И не написах темата си.” За двете ребра.

И вие, като този светия, сега на 50 години сте дошли до това положение. Когато дойде една душа, питате: “Откъде идеш? Намеренията какви са?” Тук има вече нещо неразби­ра­емо. Хората как мислят? В съзнанието си има нещо, което му липсва. Ти виждаш един скъпоценен камък на пръстена на един човек. Искаш да имаш този камък на пръстена си. То е вече една мисъл, която те смущава. Ти виждаш една къ­ща някъде. Искаш и ти да имаш като тази къща. Как? Къ­щата е едно творение. Утре ще се разруши, тя не може да бъде един идеал. Даже един царски палат, и той не може да бъде идеал. И създаването на Земята в сегашното є положе­ние не може да бъде един идеал за нас, за който да живеем. Даже и Слънцето, и то не може да бъде идеал. Макар че аз го­во­ря за Слънцето, и то не може да представлява един идеал, дето можем да живеем временно. Има нещо по-вели­ко, което човек трябва да разбира. То е мястото, дето царува Любовта. Докато човек не влезе в този свят на Любовта, само той може да се подготви за онзи живот, който той търси.

Сега, аз искам вие да не влизате в противоречие. Вие сте живели много пъти на Земята. Мнозина от вас сте млади. То е привидно, че сте млади. И привидно е, че сте стари. Вие сте стари, без да сте и умни; и вие сте млади, без да сте сил­ни. В този случай аз вземам младите болни и старите бол­ни. Защото всеки един човек, който няма знание, е болен. Всеки млад, който няма сила, и той е болен. Силният човек, младият човек трябва да бъде доволен!

Вие често сте привеждали примера за Александър Вели­ки, че като застанал пред бъчвата на Диоген, той му казал: “Какво благо искаш да направя заради* тебе?” Диоген му отго­ворил: “Малко да се отдалечиш от светлината, да не ми засен­чваш слънцето.” Но в този пример има нещо, което не до­стига на Диоген. Защо живееше той в бъчва? И вие го взе­мате това за пример. Диоген не беше се освободил от сво­ята бъчва. Като живееше в бъчвата, искаше и Александър Велики като мине, той да си седи на рахатлък. В състоянието на едно животно.

Но аз го вземам този пример в обратен смисъл. Човек все има по една бъчва. И у вас е останала по една бъчва, от ко­ято не сте се освободили. Че, представете си, че вие имате тази бъчва и се явява Христос пред вас и ви пита какво добро искате да направи Той заради вас. Ще кажете: “Господи, мо­ля Ти се, махни се, не мога да се удоволствувам в света. За­щото в Твоето присъствие аз не мога да направя това, което Ти искаш.” Присъствието на Александър Велики засенчва слънцето, че не може Диоген да види хубавите работи.

Ти си един Диоген, който живееш в бъчвата си. Казваш: “Да познаем света.” Диоген позна ли Александър Велики?

* заради ­ диал. за.

Не го позна. Аз, ако бях на мястото на Диогена, щях да говоря на Александър Велики. И ако той ме попиташе: “Какво мога да направя за тебе”, щях да му кажа: “Ако обичате, влезте в мо­ята бъчва, да опитате моите условия, а аз ще застана на Ва­шето място.” Аз ако бях, тъй бих казал: “Влезте в бъчвата ми, аз ще взема Вашето място и ще разгледам света, тъй както и Вие го гледате. А Вие поживейте в тия ограничител­ни условия, в които аз се намирам.”

Аз ви навеждам на една права мисъл. Обичам човек да дой­де до онази пълна свобода, не чрез закон да се ограничи. Ти човек можеш да го ограничиш отвънка, но ограниченията не спасяват. Те са едно условие. Трябва да дойде едно разби­ране! Ако любовта в живота не дойде, то и животът сам по себе си остава неразбран. Без любов към Бога животът не мо­же да се разбере.

Мисълта, която искам да ви оставя: Първото нещо, това е любов към Бога! Само тогава, когато имаме любов към Бога, ние ще се научим как да обичаме ближния си и как да оби­чаме и себе си. Тогава само ще имаме една истинска мяр­ка. И понеже ние не обичаме Бога, нямаме и една правилна любов и към ближния си, и към себе си. И вследствие на това се раждат всичките противоречия. Ако имахме истин­ската мярка на любовта, тогава щяхме да се освободим от всич­ките сегашни противоречия, които съществуват.

Стремете се да имате едно правилно разбиране на Божи­ята Любов. Да може да разрешите контраста в нея. Да разре­шите въпроса на Диогеновата бъчва. Ако дойде Христос при вашата бъчва, какво трябва да Му кажете?