§ 62. Действие на времето в областта на гражданското право

Времето играе изключит важна роля в живота на отд^ия човек и на общ^вото, защото то представл­ и ЮФ с разл П последици.

В П^то времето проявява своето действие в едни случаи като определена продължителност от време, коя­то може да се измерва в часове, дни, седмици, месеци, го­дини, векове и пр., напр. едно жилище се отдава под наем за 3 год. Това означава, че наемното П/О ще трае 3 год. след датата на сключването на до­говора.

В други случаи се пораждат П последици при нас­тъпването на един определен или определяем момент във времето, напр. новата сграда следва да се предаде завър­шена от строителната фирма на 15 юли 2002 г.; заемателят трябва да върне заетата сума в първия присъст­вен ден след Великден 2003 г. и др.

И в единия, и в другия смисъл времето се нарича срок. В Г^то законод^во сроковете се уреждат от общи ПН като чл. 72 ЗЗД и от специални за отделните видове срокове.

Практическо значение имат класификациите на сро­ковете сп` това кой ги установява и какви са П^те им последици.

Сп` първия от посочените критерии сроковете биват: законни - установени с НА, като напр. малолетието сп` ЗЛС трае до навършване на 14-год възраст, след него започва непълнолетието; сроковете за придобивна и погасит давност; сроковете за продължителност на авт. П по ЗАвПСП и др.; съдебни - срокът за представяне на документ от тре­то Л в процеса по чл. 153 ГПК; срокове за внасяне на депозити за свидетели и вещи Л и др.; администра­тивни - определят се от длъжн^и Л на админ^та, като напр. органи на Д^ия технич контрол могат да задължават Л, извършили незак строежи, да ги премахнат или поправят в определени от тези длъжн^и Л срокове; договорни - те се определят от участниците в сделките, като напр. отлагателен срок в договор за изработка, падеж на задълж^то по договор за заем, срок за рекламация за осъщест­вяване на гаранц^на отговорност, уговорена в догово­ра и др.

В едни случаи сроковете са част от фактическия със­тав, който поражда Г^иП/О. Таки­ва са придобивната давност по ЗС, отлагателният срок в договор.

Сроковете могат да водят до изменение на договорно П/О по волята на стр^те, напр. ако е пред­видено, че на всеки 6 мес ще се изменя размерът на наема съобразно процента на инфлацията.

Облигац/П^те задължения в много случаи се х-зират със срокове за изискуемост или за изпъл­нение.

Сроковете могат да имат прекратително действие спрямо Г^теП/О като прекратителния срок, предвиден в договор, 20-год^я срок за дейс­твието на патента, 70-год^я срок след смъртта на автора за продължителност на автор^то П и др.

Сроковете на погасит^та давност имат значение за защитата на С^теП. След изтичането им задълженото Л може да предизвика прекратяване на възможността за защита на П^то ч` органите на съдебната власт.

Чл. 72 ЗЗД установява общи правила, които се прила­гат при изчисляване на срока като период от време и при опред^то му като фиксиран момент във времето.

Месеците и годините се определят по Грегорианския календар, а часовете сп` източноевропейското време.

Най-често практикуваната единица за време е денят като период с продължителност от 24 часа. Сп` воля­та на страните срокът може да бъде определен в часове, минути, секунди. При ежедневно консумируеми хранител­ни стоки като хляб, мляко по договорите могат да се уго­варят доставки при часов график.

Сп` чл. 34, ал. 1 ГПК последният ден на срока продължава до края на 24<sup>ия</sup> час, но ако действие трябва да се извърши или документ да се предаде в съда, срокът из­тича в момента на приключване на работното време. Това правило се прилага и за другите Д<sup>и</sup> учрежде­ния. Смекчаване на строгостта на тази разпор след­ва от чл. 72, ал. 4 ЗЗД и чл. 34, ал. 2 ГПК, сп` които срокът не се счита пропуснат, ако писмени изявления или съобщения са предадени на пощата, по телеграфа или с радиограма преди изтичането на 24^ия час от последния ден на срока.

Срокът може да се брои по месеци. Ако те са поименно определени, срокът трае колкото е тяхната продължи­телност по календара. Ако е посочен само началният мо­мент, срокът изтича в съответното число на послед­ния месец, напр. 2 месеца от 15.01.1996 г. изтичат на 15.03.1996 г., независ че м` тези дати има по-мал­ко от 60 дни. Ако последният месец няма съответно чис­ло, срокът изтича в последния му ден, напр. един месец от 31 август изтича на 30 септември.

Срокът може да се брои и по седмици. Всяка седмица се състои от 7 дни. Срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица, напр. от понеделник до понеделник след съответния брой сед мици.

Когато срокът се брои по дни, началото му е денят, който следва деня на събитието или на момента, от кой­то започва срокът. Срокът изтича в края на последния ден, напр. 3 дни от 5 март изтичат на 8 март. Когато срокът се брои по седмици, месеци и години, брои се де­нят на събитието, от което започва срокът.

Когато срокът изтича определено число дни преди из­вестен ден, този ден, както и денят на изтичането на срока не се броят. Напр. ако трябва да изпълни 5 дни пре­ди 24 май, срокът изтича на 18 май.

Когато последният ден от срока е неприсъствен, сро­кът изтича в първия следващ присъствен ден.

Чл. 72, ал. 5 ЗЗД установява какво значение трябва да се вложи в често употребявани на практика термини, които не определят точната календарна дата и могат да породят спорове м` страните. Сп` тази разпо­р под начало на месеца се разбира 1^во число, под среда на месеца - 15^то число, и под край - пос­ледният ден на месеца.
§ 63. Погасителна давност - същност и приложно поле
1. Погасителната давност като правно явление и правен институт

Общите разпор за погасит^та давност се съдържат в чл. 110-120 ЗЗД. Наред с тях действат и редица спец^ни ПН, които установяват по-кратки по продължителност срокове на погасит^та давност, или други разпор, които се отклоняват от общите правила, като напр. чл. 32, ал. 3, чл. 197 ЗЗД и др.

Тъй като няма легално определение, същността на погасит^та давност като П явление в лит^та се изяснява въз основа на 3 от общите разпо­р - чл. 110, 118 и 120 ЗЗД.

Сп` чл. 110 ЗЗД „с изтичане на 5-год<sup>на</sup> давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок”. Тази разпор, в която законодате­лят урежда П<sup>то</sup> действие на погасит<sup>та</sup> давност по 1 несполучлив н/н, се нуждае от критичен анализ. От логич<sup>то</sup> й тълкуване се налага изводът, че погасит<sup>та</sup> давност е период от време, срок, предвиден в закона, който е 5 год, ако не е установен със спец<sup>на</sup> ПН срок с друга продължител­ност. Законод<sup>ят</sup> свързва погасит<sup>та</sup> давност с вземанията, които са облигац<sup>ни</sup> СП и това е обяснимо, като се има предвид, че ЗЗД урежда в гл. V, към която се отнасят Н<sup>те</sup> за погаси­т<sup>та</sup> давност, основания за погасяване на облиг<sup>ни</sup> задълж. От чл. 110 ЗЗД следва, че погасит<sup>та</sup> давност е п-д от време, п` който не са настъ­пили ЮФ, които да предизвикат погасяване на вземането. Безсмислено е да се прилага погасит давност към вземане, което вече е прекратено. Много тясно и за това неточно се разгл в нашата лит^ра погасит^та давност като п-д на бездейст­вие на носителя на С^тоП. Наистина в мно­го случаи кредиторът поема инициатива за изпълнение­то, но има и хипотези, при които изпълнение се осъщес­твява и при бездействие на кредитора, напр. когато дъл­жимата сума се внесе на името на последния и той се уведоми за това; вземането може да се погаси и ч` прих­ващане едностранно от насрещната страна по облиг^то П/О.

Следоват като ЮФ погасит^та давност е период от време, определен от закона, пр` кой­то С^тоП не е прекратено по някой от пред­видените за това н/ни. Тя е ЮФ от ка­тег^та на Ю^те събития, тъй като не се изисква опред поведение на П субекти.

От чл. 110 ЗЗД следва още, че изтичането на давността предизвиква погас^не на вземанията. Ако в терми­на „погасяване” вложим същия смисъл, с който законода­телят го употребява, когато урежда последиците на из­пълнението - чл. 76 ЗЗД, прихващането - чл. 104, ал. 2 ЗЗД, презумпцията за погасяване в чл. 109 ЗЗД, би следвало да се приеме, че погасит^та давност със самото изти­чане на срока прекратява облигац^то П и съот­ветстващото му задължение. Но от чл. 118 и 120 ЗЗД се налага друг извод. Сп` чл. 118 ЗЗД, ако след изтичане на давността длъжникът изпълни задълж<sup>то</sup> си, той няма П<sup>о</sup> да иска обратно платеното, макар в момен­та на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Изводът от тази разпоредба е, че изтичането на давност­та само по себе си не поражда погасителния ефект, С<sup>то</sup>П и П<sup>то</sup> задълж съществуват и след това, поради което изпълнението е извършено на П основание и не се дължи връщането му. Тази раз­пор е в съответствие и с чл. 120 ЗЗД, сп` който „давността не се прилага служебно”.

От чл. 110 във връзка с чл. 120 ЗЗД следва, че изтекла­та погасит давност е ЮФ, който по­ражда за задълж^то Л П^то да се позове на давността. След изтичане на давността длъжникът може да избира м` 2 вида поведение. Или доброволно да изпълни задълж<sup>то</sup>, без да се ползва от изтеклата погасит давност, или да изчака спрямо него да си предяви претенцията носителят на С<sup>то</sup>П и тогава да възрази, като се позове на изтеклата дав­ност и да откаже да изпълни задълж<sup>то</sup> си. П<sup>то</sup> си да се позове на погасит<sup>та</sup> давност задълж<sup>то</sup> Л може да упражни само ч` възражение – ope exceptionis.

Изтеклата погасит давност и позоваването на задълж^то Л на давността ч` възражение е фактич<sup>ят</sup> състав, който поражда сп` ЗЗД пога­сит^то действие. В какво се състои то не е уредено в закона. В лит^та, въпреки буквалния текст на чл. 110 ЗЗД, преобл разбирането, че погасит^та давност не води до прекрат^не на С^тоП. Погрешно сп`нас аргумент за това се черпи от чл. 118 ЗЗД, защото той не вкл в своя хипотезис фактич^я състав, който единствено може да породи погасит^я ефект. Той урежда случаи, при които длъжникът, вместо да направи възражение за давност, изпъл­нява задълж^то си и по този н/н го погасява. С нищо не се изменят нещата в хипотезите, при които длъжникът не е знаел за изтеклата давност по време на изпълн^то. Щом вече е погасено по един н/н задълж^то, погасит^та давност губи своя смисъл. Съображ^та за това, че С^тоП не се прек­рат, не са изразени изрично в ЗЗД, те се черпят от справедл^ста. Да се приеме, че се прекратява С^тоП е неприемливо, защото означ да се отнеме възможн^та задълж^то Л П/мерно да си изпълни задълж^то след изтичане на давността, дори след като веднъж се е позовало на нея. Никакви ра­зумни съображ^я не налагат такова нормативно ре­шение, а то би противоречало и на морала. Целта, която се преследва с погасит^та давност, може да се пос­тигне и само като отпадне възможността за защита на С^тоП след давността.

В лит^та няма единство във възгледите за това в какво се състои точно действието на погасит^та давност след позоваване на нея ч` възражение от задълж^то Л.

Разбирането, че фактическият състав на давността погасява процесуалните П на иск и на принуди­телно изпълнение е обосновано погрешно с чл. 118 ЗЗД и не се подкрепя от Г^то законод^во.

В лит^та е аргументирано разбирането, че с възражението за погасит давност задълж^то Л, без да причинява прекратяване на С^тоП, парализира неговото действие, поради което то не може да се защити по съдебен ред и да се осъщест­ви принудит.

Сп` нас погасит<sup>та</sup> давност заедно с възраж<sup>то</sup> на задълж<sup>то</sup> Л имат за последица настъп­ване на кач<sup>на</sup> промяна в С<sup>то</sup>П. Тя се състои в отпадане спрямо задълж<sup>то</sup> Л от съдърж<sup>то</sup> на С<sup>то</sup>П на възмож<sup>та</sup> за защита ч` съд и за принудит^то му изпълнение. От притезание то се превръща в естествено П. Това обяснява защо П/раздават^те органи следва да откажат защита на носителя на С^тоП. Ако се приеме, че С^тоП продължава да съ­щ^ва в пълния си обем, не може по задоволит н/н да се обясни защо съдът следва да му откаже защи­та. Нашата теза се подкрепя и от чл. 110 ЗЗД, който свър­зва погасит^та давност с вземането. Ако П^то действие на погасит^та давност засяга само публич­ни процес^ни П, би било нелогично разпор^те за нея да се включват в закон с изключително матер^но/П^но съдърж. Също така трудно може да се обяс­ни как публични процесуални П могат да се прекра­тят вследствие на Ч/П волеизявление на задължено Л. Обяснението за ефекта на погасит^та давност може задоволително да се намери, само ако се разглеждат равнопоставените отношения м` стра­ните и взаимното им повед. Погасит^та давност не може да доведе до прекрат на публ^то П на иск, а до отхвърляне на иска, поради липса на притезание. Правилно в съдебната практика при възражение за давност съдът с решение отхвърля иска, а не прекра­тява съд^то производство.

Следоват изтеклата погасит давност е ЮФ, който поражда за задълж^то Л потестат^то П да се позове на давността и да откаже изпълнение. Упражн^то на това потестат П ч` възражение пред Д П/защит­ни органи лишава носителя на С^тоП от защита, защото то е загубило годността си да бъде за­щитавано и принудително осъществявано.

Въз основа на изложеното следва още, че погасит^та давност като съвкупност от ПН, които уреждат фактическия състав на давността, спец^те видове, началния и момент, основанията и ефекта от спирането и прекъсването, действието и, е институт на матер^то ГП, който намира приложение и в другите отрасли на Ч^тоП. Негови­те Н се прилагат от П/защитните органи при търсене на съдебна защита и принудит изпълнение на СП^а. Но погасит^та давност се при­лага и извън производ^то за защита пред ДО^и. Ако на претенцията на кредитора длъжникът противопостави възражение за погасит давност, в много случаи няма да се стигне до съд, защото и там с` иска ще се направи същото възражение. Следоват изтеклата давност и изявената воля на длъжника да се ползва от нея действат и като спирачка за предявяване на искове.

Погасит^та дав. не е санкция за носителя на С^тоП, защото неупраж^то му не е укоримо повед. Липсата на интерес у носителя на П^то да го упражни преди изтичане на дав^та е причина за настъп^то на неблагопр^я резултат за него по волята на задълж^то Л.

Погасит^та давност е установена в обществен интерес, а от нея се ползва пряко и носителят на П^то задължение.

Ч` погасит<sup>та</sup> давност законодателят цели да стимулира П<sup>те</sup> субекти към упражняване на тех­ните СП преди изтичане на сроковете на давността. Ч` нея се осуетява застоят в П^те отношения и се внася ритъм в Г/П^я жи­вот, както основателно се изтъква от много автори в т-ята. Възмож^та за безсрочна защита на С^теП създава несигурност както м` стр^те на Г^тоП/О, така и в Г^я оборот. Когато изтече дълго време след възник­ване на П^то, намалява вероятността за достоверно доказване на фактите, от които се черпят П, пора­ди това, че писм^те доказат^ва се загубват, унищожават, а впечатленията на очевидците избледняват или се забравят. С установяване на срокове на погасит^та давност се увеличава вероятността за установя­ване на обективната истина по Г дела, защо­то стр^те имат възможност да използват доказат^ва, които отговарят на действит^то фактич състояние.

В интерес на П^та сигурност законод^ят предвижда, когато фактич^то състояние дълго време не съответства на правното, фактич^то да се пре­върне в П/релевантно, като при това се допуска да се засегнат СП на други П субекти. Етичното оправдание на неблагоприятните последици за носителя на С^тоП при погасит^та дав­ност е, че той има достатъчно време да го упражни. Бездействието му създава предположение за липса на инте­рес, при което не му е необходима защита от ДО^и.

Режимът на погасит^та давност държи с-ка и за волята на длъжника. Ако той счита за неморално да се ползва от давността, той може да изпълни задълж^то си. Защитата на някои СП от Д^та е срочна, но допълнит гаранция за осъщест^то им е доверието м`стр^те и моралът на задълж^то Л. Ако кредиторът не е упражнил в срока П^то си, само за да не притеснява длъжника, който се е намирал в лошо матер^но положение, позоваването на погасит^та давност от последния ще бъде очевид­но неморално повед.

Макар и близки по наименование 2^те П явле­ния имат малко общи белези. Като ЮФ^и те представляват срокове, периоди от време с начален и краен момент. П^те им последици не се прилагат служебно, а въз основа на волеизявл^е на заинтерес^то Л. Но докато погасит^та давност е период от време, п` който притежателят на П<sup>то</sup> не го упражнява и не настъпват и други ЮФ<sup>и</sup> с погасит ефект, придоб<sup>та</sup> давност е упраж<sup>не</sup> на фактич власт в` вещ, която владелецът третира като своя п` опред от закона срок. При­доб^та давност като ЮФ е П дейс­твие, а не събитие. Макар П^теН, които уреж­дат спирането и прекъсв^то на погасит^та давност по ЗЗД да се прилагат съответно към придоб^та, при нея те намират приложение при разл^и фак­тич^ки и П ситуации.

Съществено се различават П^те последици на сравняваните П явления. Погасит^та давност има за последица отпадане на възможността за защита и принудително осъществяване на П^то, докато при­доб^та давност е първично основание за придоб^не само на вещни П. Действието на придоб^та дав­ност се съпътства и с прекратяване на вещните П на предишния собственик на придобитата по давност вещ и на Л^та, на които той е учредил П^а.

Като П институти погасит^та и придоб^та давност имат различен х-р, функции и при­ложно поле. Докато придоб^та давност е институт само на вещното П, погасит^та давност принад­лежи към общата част на Г^тоП и намира широко прилож^е не само във всички клонове на Г^тоП, но и в останалите отрасли на Ч^тоП и за имущ^ни П от публично/П х-р като вземания на Д^та за данъци и такси - чл. 6, ал. 1 ЗСДВ.

В Ч^тоП има освен давностните и други сро­кове, които имат значение при упражн^то и защи­тата на С^теП. Тези срокове се нар прекратителни или преклузивни и по П режим се различават съществено от погасит^та давност. Голямото теоретич и практич знач от раз­гранич^то на двата вида срокове произтича и от факта, че за преклузивните срокове няма общи правила.

Като преклузивни срокове се квалифиц в лит^та и в съд^та практика сроковете по гл. IV от СК за исковете за оспорване на бащинство, припознаване и др., срокът по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, чл. 33, ал. 2 ЗС, сроковете, установени в ЗАвПСП и в ЗП за продължителността на авторските и патентните П, сроковете за осъщ^не на гаранц^та отгов^ст при дог за продажба, изработка.

Докато давностните срокове могат да се установя­ват само в Н акт, преклузивни срокове за СП^а могат да се уговарят м` стр^те в техните сделки, напр. прекратителен срок в дог. за наем, влог и др. Такива срокове могат да се установяват с индивид властнич актове или да се определят от съда, напр. ако страната, която иска да развали дого­вора по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, не е дала подходящ срок.

Преклузивните срокове, които се уговарят от стра­ните, могат по тяхно съгласие да се скъсяват или удължават, докато това не е допустимо по правило при пога­сит^та давност.

Началният момент на погасит^та давност се свързва с възникване на П^то на иск в материален сми­съл, т.е. с превръщане на С^тоП в притезание, докато преклузивните срокове започват да текат от възникване на С^тоП.

Преклузивните срокове не подлежат на спиране и пре­късване и се прилагат служебно от Д^теО, докато обратното важи за погасит^та давност.

Отказ от изтекъл преклузивен срок е недопустим, за разлика от погасит^та давност - чл. 113 ЗЗД.

Изпълнение на П^то задължение след изтичане на преклузивния срок е лишено от П основание и подлежи на връщане.

Рекламац^те срокове се уреждат с изрични ПН, въз основа на които за носителя на опред^ни СП се поражда задължение да направи ис­кане пред задълж^то Л в срока доброволно да уре­дят отнош^та си. Ч` тези срокове се цели стр<sup>те</sup> по П/О<sup>та</sup>, за които те важат, винаги най-напред да опитат сами да уредят споровете си и, само ако това не им се удаде, да се обърнат към ДО<sup>и</sup> за защита. Ч` обвързваността за спазване на рекламац^те срокове се намаляват делата пред съд^щата и пред съдиите-изпълнители.

Рекламац^ни срокове се установяват обикновено за такива Г^ки и търг П/О, които за едната страна възникват в множество случаи и пораждат спорове с насрещната страна. В Н^теА, които уреждат превозни П/О м`организации и Л^а, извършващи транспортни услуги, и техните клиенти, се установяват такива срокове, напр. чл. 112 и сл. от УЖ, в договорите за доставки на електри­чество, вода, топлинна енергия.

Възможно е за едни и същи вземания да текат и давностни, и рекламационни срокове. Спец^те разпоред­би, които уреждат последните, определят какво е П^то им действие и съотношението им с давностните срокове.

Отправянето на рекламация в срока може да е приз­нато изрично в закона като положит процесуална предпост за упражн на проц^то П на иск. Последицата от неспазването на това изискване е процесуална недопустимост на иска, т.е. произв^во не се образува или ако е образувано, се прекратява, без да се произнесе съдът по съществото на спора с влязло в сила решение.

П^та уредба на рекламац^те срокове се със­тои от повелителни ПН. Тези срокове не могат да се спират и прекъсват, не е възможен отказ от изтекъл срок, прилагат се служебно.

От чл. 110 ЗЗД следва, че вземанията, т.е. облигац^те П се погасяват по давност. От общия х-р на тази разпоредба се налага изводът, че спрямо този вид СП^а погасит^та давност се прила­га, без да е необходимо изрично да е предвидена в специал­ни Н, а изключването й може да стане само изрично.

Погасит^та давност не се прилага спрямо вещ­ните П. В чл. 59, ал. 3 и чл. 67 ЗС се уреждат всъщ­ност преклузивни срокове, макар в чл. 67, ал. 1 ЗС да се говори за давност. Убедителен аргумент в подкрепа на тази теза е, че 5-год^те срокове, предвидени в тези разпор, започват да текат от възникване на вещни­те П, т.е. в момент, когато няма нарушение на П^то и възможността за защита и принудително осъщес­твяване още не е възникнала. От това личи, че смисълът на тези разпоредби е с изтичане на сроковете да се прек­ратят С^теП поради неупражняване, а не да се загуби възможността за защитата им.

За преобразуващите П погасит^та давност е предвидена само в някои разпор - чл. 32, ал. 2, чл. 87, ал. 5 ЗЗД и др. Въпросът, който не е решен от законода­теля, е дали погасит^та давност се прилага за преоб­раз^те П, когато не е изрично предвидено. Осно­вание за положит отговор намираме само в тези слу­чаи, когато преобразуващи П възникват във връзка с облиг отнош^я. Тъй като давността се прила­га за облигац^те П, би могло да се приеме, че тя следва да намери приложение и за свързаните с тях пре­образуващи П, повечето от които са уредени в ЗЗД, напр. чл. 19, ал. 3 ЗЗД. За останалите П от този вид не може да се обоснове прилагането на давността, ако не е предвидена изрично. Не може от малко спец^ни Н да се извежда принцип с общо действие. В практика­та на ВС се приема, че при преобразуващите П пре­обладават преклузивните срокове - Постановл на Пле­нума на ВС № 6/1979 г., т. 8, Сб. 1979, 5. Когато х-­рът на срока не е опред изрично от закона, П/приложителят следва да го определи, като има предвид спе­циалния режим, установен за срока и неговите правни последици.

За личните неимущ^ни П като П на сво­бода, на живот, на здраве, на име, на чест и дост^во, П^то да се иска прекрат на брака, на осино­вяване, за припозн на дете и др. по правило погаси­т^та давност не се прилага, освен когато е изрично предвидено.

Имущ^те вземания на Д^та от фискален х-р като тези за данъци, такси и др. подобни се погасяват с общата погасит давност, освен ако в закон изрично е предвидено друго - чл. 6, ал. 1 ЗСДВ (ДВ, бр. 38/1989, изм. бр. 30/1990, бр. 61/1993.)

П^то на собственост и исковете за неговата за­щита не се погасяват по давност, както и останалите вещни П.

Чл. 34, ал. 3 ЗС изрично изключва погасит^та дав­ност спрямо иска за делба, независимо как е възникнала съсобствеността.

Установит^те искове не се погасяват по давност, въпреки че и те са П ср-ва за защита, но при тях не се поставя в действие Д^та принуда.

Не се погасяват по давност и възраженията, за които това е изрично предвидено - чл. 32, ал. 3 ЗЗД - или след­ва от неприложимостта на погасит^та давност спрямо П^та, на които те се основават.