Да запомним!
През първата, „оралната" година на детето сексуалното му удоволствие е пасивно. В това отношение, както и в почти всички останали, детето зависи от родителите си. Те са инициаторите на удоволствието му от сексуалната ласка, която по-късно ще се превърне в мастурбация.
Детето не свързва сексуалното удоволствие само с половия си орган, а и с личността на родителя. Докъм осмия месец то живее „смесено" с родителите си - попива всичко, което идва от тях, живее в симбиоза с тях и споделя емоциите им. Затова чувствата на околните са от най-голяма важност за него. От осмия месец нататък, когато невронните му връзки са вече по-развити, то започва да различава близките си и да отблъсква всички останали. Различава и себе си, усеща, когато е само или с някое обичано от него лице. Затова не го оставяйте в непозната среда през този период (от осмия до около дванайсетия месец), изчакайте да започне да ви нарича по име и да разбира, когато му се говори за вас, преди да решите да отсъствате по-продължително.
Глава втора ЖИВОТЪТ НА МОМИЧЕНЦЕТО
Тя е на петнайсет-осемнайсет месеца и е вече самостоятелна, понеже ходи... Толкова самостоятелна, след като дълго време е била зависима от волята и желанията ви, че понякога не успяватб да я накарате да ви се подчинява - на всичко отговаря с енергично „не", произнесено или изразено с разтърсване на главата. След това обаче радостта й да бъде с вас, да ПРАВИ нещо с вас, ще я накара да се откаже от съпротивата, с която просто е измервала доколко е свободна да не изпълни искането ви.
Има момиченца, които са ПРЕКАЛЕНО послушни. Те стоят неподвижни на два метра от майка си и въртят кичур от косите си или мачкат вече протрито парче плат, с което никога не се разделят. Тези момиченца не се решават да скъсат симбиотичната си връзка с ДРУГИЯ (родителя). Те толкова се боят да не я прекъснат, че не смеят да проявят активност, сами да откриват света, да се интересуват от всичко, което ги заобикаля. Стигнали са дотам по вина на възрастния, който е отдавал прекалено значение на ласките, задържал е развитието на детето и му е предал силния си страх да не му се случи нещо лошо - такова дете е свикнало да не ПРАВИ нищо и се задоволява да гледа другите да ПРАВЯТ това, за което е „казано", че е опасно за него.
През този период от живота на детето не се плашете прекомерно от дебнещите го опасности, защото страховете ви могат да породят неговия СТРАХ и той да го превърне във вяло, пасивно, лишено от любознателност и със заспал интелект същество, докато то трябва да бъде тъкмо обратното, за да сине пълноценен зрял човек.
Вместо да забранявате, обяснявайте опасността на детето си, покажете му как трябва да държи предметите, за да не се нарани, научете го как с помощта на краката, ръцете и задничето си може да се качи на стол или да премине три
стъпала... Детето следва да има ДОВЕРИЕ в себе си, а не да споделя вашия СТРАХ.
Във всеки случай знайте, че вие носите отговорност за степента на неговата любознателност, а оттам и за бъдещата му интелигентност. Дори все още да не произнася нито дума, детето първо обмисля всичко, което иска да направи, и едва след това или се опитва да го направи, или отменя осъществяването на проекта си, защото си казва: ОПАСНОСТ! - и застива, очаквайки някой да го свали от стола му или да го изкачи по стълбата. Бъдете разумни: има неща, които детето ви може да рискува да извърши, и други, които са му изрично забранени (електрически контакти, ножове, игли за плетене, ютии, газови котлони и т..н.). Нали някои неща не са разрешени и на възрастните! Просто не забранявайте всичко на детето си под предлог, че искате да го опазите физически. Така рискувате да го затормозите или осакатите психически. Родителят винаги трябва да лавира между два ориентира: действителната опасност и собствения си твърде често невротичен страх.
Твърди се, че момиченцето е по-послушно от момченцето...
Вярно, но защо?
Защото, както вече видяхме, основната му цел е да съхрани безусловната любов на майка си, тоест да не прави нищо, което не би й се харесало, а това му помага да спазва забраните.
Преди да извърши каквото и да било, момиченцето поглежда лицето на майка си и по изражението й разбира дали нещото е позволено или забранено. Казват, че жените са интуитивни и прекрасно четат мислите по лицата на другите... Нищо чудно, та нали само това са правили през първите си години.
Случва се момиченцето да се отегчи и да попита майка си: „На какво да си играя?" И ето че тя, с разума си на зрял човек, му избира игра! Така всичко се обръща наопаки, защото обикновено децата имат много по-богато въображение от възрастните.
Какво представлява „нормалното"момиченце?
То е най-често срещаното, осъществява собствените си желания и направо побеснява, когато някой му се изпречи на пътя... Защото не бива да си въобразявате, че момиченцето не воюва с майка си... Напротив, когато детето на възраст между петнайсет месеца и три години не се противопоставя на родителите си, това означава, че то не изпитва никакъв интерес към собствените си желания и че трябва да се безпокоим за бъдещето му... Тъй като бъдещето му -животът на зрелия човек, е постоянна борба. В тази връзка можем да се запитаме защо, когато достигнат зряла възраст, децата ни не умеят и не желаят да се борят. Дали не е защото, откакто правим по-малко деца, сме станали по-ме-ки с тях, за да ни обичат повече? Може би не сме ги приучи-ли да се борят, за да получават, като сме им давали всичко от самото начало... Някои от тях дори признават, че нямат никакви желания, не изпитват влечение към нищо определено и следователно нямат представа какво биха искали да учат или работят.
Ще припомним, че момиченцето започва „дейността си" с подражание - то „прави като...", за да „стане като..." и да се сближи с Другия, Това е големият фантазъм на двегодишното дете: да се сближи с другия, но не както преди, като се остави да го галят, а по своя инициатива.
Щом се научи да се придвижва, първоначално на четири, а сетне и на два крака (никой начин на придвижване не бива да бъде забраняван - детето постига истинска победа, когато вече може да СЛЕДВА възрастния, без значение как, и толкоз по-зле за панталонките му...), момиченцето се опитва да улови всичко, което му се изпречи на пътя, всички предмети, за които толкова дълго е копняло, без да може да „си ги вземе", тоест да ги обхване с ръце и да си ги пъхне в устата. А тя, устата, наистина си остава на тази възраст най-ефикасното средство за опознаване на света - чрез нея детето научава кое е добро и кое лошо.
Петнайсетмесечното дете прави всякакви „глупости", както се изразяват възрастните. Улавя несръчно нещата, тъй като не познава нито теглото, нито формата им. Бута предметите, чупи ги, разлива чашите, само пада понякога. Още
няма никакъв усет за пространство, нито за обем и точно такъв усет се опитва да си изгради със собствени усилия.
Ако искате да имате няколко мига спокойствие с дете на тази възраст, настанете го в коритце, което му е по мярка, напълнете го с вода и го сложете във ваната, за да не прелива водата, или пък, ако е лято, изнесете коритцето на балкона, в двора, в градината. Дайте на детето няколко малки пластмасови съда или просто няколко лъжици. То ще посвети доста време на това образователно за него занимание - да пълни и изпразва съдовете. Сипвайки или изсипвайки водата, детето слуша, гледа, Започва отново и е на път да осъществи забележителния опит, описан от големия психолог Пиаже1: то установява, че щом изсипе водата, съдът си остава в ръката му, и по този начин научава, че може да даде част от нещо и да запази останалото за себе си. Така детето разбира, че когато „дава" нещо свое на майка си, то не изчезва напълно (важна констатация, направена точно в момента, когато майката започва да иска от него да „прави" това, което тя желае).
На тази възраст момиченцето, както впрочем и момченцето, има нужда да бъде успокоено по отношение на това, което дава на възрастния. То трябва да осъзнае, че няма да изчезне заедно с изпражненията... В началото всичко е смесено - водата, съдът и детето, но лека-полека отделните елементи започват да се открояват и детето със задоволство разбира, че в крайна сметка то е господар на водата и на съда, че вече може да „владее" нещо. Така по-късно ще стане „господар" на нуждата си да пишка, да чака или да кара да го чакат. На моменти, когато е тревожно, всичко отново ще се смеси в съзнанието му и вече няма да е ясно кой ръководи нещата, то или нуждата му да пишка. Тогава ще иска отново да сяда на гърнето, от което току-що е станало. Не се безпокойте, то просто доизгражда умението си да прави разлика между себе си и предмета.
Момиченцето обича много и една друга игра: да влачи подире си предмети, които вдигат шум. Нима дотогава самото то не е било този предмет - дърпан и бутан, за да върви след възрастния? Сега вече то „поема" властта над предмета и се смее, смее! Избутва стола до вратата, така че да не можете нито да влезете, нито да излезете. Не му се карайте, то осъзнава властта си над стола и над вас... Възпитанието е дългата история на властта, която вие с детето си прехвърляте един на друг, като властта на детето постепенно ще нараства, стига да я приемате, стига да не я отхвърляте веднага щом се прояви... Позволете на детето да ви „спре" за няколко минути, после ще имате пълната свобода да му кажете, че сте престанали да играете и че вече „трябва" да отидете другаде...
В тези игри на надмощие над вас детето ви се възстановява от дългото си орално робуване. Момиченцето е особено активно, то в много по-голяма степен от момченцето се нуждае да ВЪРШИ нещо, да ПРАВИ това, което майка му ПРАВИ. За него „да е жена" означава да повтаря действията на майката. Растящото без телесен контакт с баща си момиченце не е получило неизреченото потвърждение, че тялото му притежава ценна разлика, а майка му, която толкова пъти го е повявала, разповивала, почиствала, която го е учила да мас-турбира (без да го знае), е мислила повече за чистотата, отколкото за сексуалността! Ако, когато го преповиват, момиченцето енергично рита, майка му не си дава сметка какъв е ефектът от това ритане... А когато то сложи ръчичка „там", тя бързо я отстранява или безмълвно, или с думите: „Не, там не е чисто", или още по-лошо: „Мръсно момиченце, веднага си махни ръката оттам!" Детето не разбира думите, но долавя тона... То вече няма да прави така... Няма да смее да го прави, ако ще го бият през пръстите. Сексуалността на момичето е по-малко „позволена" от тази на момчето, защото при момчето проявите й са видими - майките, не могат да отрекат или да порицаят ерекцията на своето бебе-момче, когато го разповиват. Докато сексуалността на Момичето не се „вижда" и затова могат да се правят, че я няма.
Но понастоящем повечето майки говорят на децата си за сексуалността!
Сексуалността на детето съставлява част от живота му много преди да започне това „говорене". И трябва да кажа, че при отсъствието на Едипова връзка с бащата и на приз-
ната от майката сексуалност момичето трудно ще може да „оцени" както подобава своя пол и половите си органи... Частта от тялото, където се намират те, за много момичета ще си остане „срамна", а удоволствията, които се извличат от тях - достойни за порицание... От извършените сред жените най-различни допитвания става ясно, че повечето от тях смятат мастурбирането за нещо осъдително.
А не би било зле да си припомнят едно от есетата на първия сред психоаналитиците... Във връзка с майките Фройд пише следното: „Отношенията на детето с тези, които го обгрижват, са за него източник на сексуална възбуда и наслада, дължаща се на ерогенните зони... Вероятно майката би се учудила, ако й се каже, че чрез нежността си пробужда сексуалния нагон на своето дете и определя бъдещата му интензивност... Тя всъщност само изпълнява-дълга си, когато научава детето да обича и така да стане пълноценно и здраво същество, надарено с добре развита сексуалност..."1
Можете ли да ми кажете какво сте направили вие, за да дарите дъщеря си с добре развита сексуалност? Не сте ли действали no-скоро в обратния смисъл, не сте ли сторили всичко, за да бъде тази сексуалност подминавала, забравяна, премълчавана?
Вярно е, че докато правех тоалета на дъщеря си, не съм мислила за това... Бих се срамувала, ако го правех... А и не бих искала да поощрявам сексуалното й развитие толкова рано!
Никога не е прекалено рано, когато става въпрос за мас-турбацията на детето! За да поддържа чисто детето си, майката, ще не ще, трябва да докосва половия му орган и това нежно докосване му е много приятно!
Вие, майката, сте тази, която научава детето си да мас-турбира. Мастурбацията започва още с първото преповива-не, когато бебето още не вижда нищо, не знае нищо, но вече „чувства" своя полов орган, който вие, без да искате, възбуждате. Детето ви никога не би мастурбирало, ако вие не сте правили това. Ако желаете дъщеря ви да изживява пълноценно своята сексуалност, не. си крийте главата в пясъка. Знайте, че в деня, в който тя намери необходимите думи, за да започне да ви разпитва с разума си, тялото й вече отдавна ще е опознало насладата от „пипането" му. И тогава трябва СПЕШНО да й кажете цялата истина за това, което има. На момичето трябва да се говори за нейния макар и невидим КЛИТОР. Наричайте го както искате - „пътища", „пу-пенце", но дори и не си помисляйте да се държите в тази област по-различно, отколкото в останалите. Дъщеря ви отдавна е видяла, че вечер запалвате лампата, и идва ден, в който ви пита какво я кара да свети, защо осветява цялата стая, как става това. Не е лесно да й се обясни електричеството. И все пак вие не отбягвате въпроса й, давате й някакъв полунаучен, полупоетичен отговор. Лесно ли е да се обясни слънцето с неговите изгреви и залези? И все пак сте се опитали да го направите. Защо тогава да ие постъпите по същия начин в сексуалната област, след като знаете, че детето ви има „усещания" още от раждането си?
Защо да не говорим на момиченцето за това, което му е добре познато, понеже го изпитва, откакто се помни? Когато поотрасне, то. иска от нас да му го обясним с думи, както прави във връзка с всичко, което е установило, без да може да си го обясни. Първите сексолози са винаги родителите...
Но на самите нас ми е неудобно да говорим за тези наца с дъщерите си. Не можем все пак да ги учим как да мастур-бират, когато са едва двегодишни.
Пак ще ви кажа, вие вече сте ги научили да го правят, при това редовно. Придобило нужния опит, детето ви ще поеме щафетата от вас веднага щом престанете сами да го галите. Когато дъщеря ви стане на около година и половина и вече не се напишква, тя ще започне да поставя ръката си „там" съвсем естествено, все едно, че си пипа косите или устата. Само че „там" ръката й ще се задържа по-продължително просто защото това й доставя удоволствие и й напомня успокояващия допир на вашите ръце... Това е краткотрайна и случайна мастурбация, предизвикана по-скоро
от някаква възникнала възможност, отколкото от истинска потребност. Впрочем тя води само до физическо отпускане, тъй като оргазмът се появява едва през пубертета с хормоналното развитие.
Майката или бащата не бива в никакъв случай да забраняват на детето си да прави тези жестове, защото при формирането на несъзнаваното всяка забрана от този род би могла да причини сексуално блокиране със заложената в него мисъл за свързана с пола вина. Тъй като през сексуалния ни живот като зрели жени най-често сме орисани да бъдем галени от своя партньор, в наш интерес е този жест никога да не ни напомня някакво мъчително изживяване. Значи той трябва да си остане „приятен" за детето. Единственото ограничение, което следва да налагаме, произтича от частния характер на действието: детето трябва да знае, че не бива да се „пипа" на обществено място!
Детето съвсем непринудено се гали всеки път, когато се окаже разголено: при разсъбличане, къпане, седене на гърнето и т. н. То прави^това и преди да заспи - мастурбацията има успокояваща функция, тъй като му напомня за майката и за свързаната с нея сигурност.
Мастурбацията не винаги се извършва с ръка. Множество позиции и полюлявания на тялото могат да породят у момиченцето сладострастни усещания в клитора и големите срамни устни.
Дори при възрастния човек мастурбацията играе ролята науспокояващо удоволствие, което той може сам да си създаде. Това действие не е no-лошо от яденето или изпиването на някакво питие за повдигане на настроението... Доколкото няма компулсивен характер, тоест не е повод за постоянна регресия, мастурбацията не бива да безпокои родителите. Тя е част от живота също като храната или изпражненията. . .
Това изглежда доста неприемливо!
И все пак е вярно, понеже от храносмилателна тръба, обезумяла от празнотата си, която единствено храната може да запълни, детето постепенно се превръща в място на многобройни наслади и лека-полека разнообразява удоволствията си - сексуалното удоволствие е едно от тях.
Значи според вас сексуалността неизменно присъства в живота на детето? .
Точно така, но много трудно успявам да накарам родителите да признаят това. Те не си дават сметка, че когато детето ги разпитва за сексуалността (винаги трябва да оставяме детето само да задава въпросите си) и те не му дават задоволителен отговор, между тях и него се създава забранена област, която ще обхване и много други теми. От очевидния им отказ да отговарят детето ще заключи, че има неща, за които е по-добре да не знае нищо, и впоследствие само ще откаже да получи в училище знания, които не му се струват очевидни. Сексуалността, както и смъртта, са областите, в които психоаналитиците най-често откриват корените на интелектуалното блокиране и на неуспеха в училище.
Нито детето, нито знанието могат да се нарежат на части. Родителите, които сеят „тайни", жънат „празноти", това е напълно логично. Детето, е свикнало или да разбира всичко с помощта на родителите си, или да се блъска в затворени врати. По същия начин ще се държи и в училище: или ще навлезе в знанията, или ще остане зад вратата, или ще разбира всичко, или няма да разбира нищо. Детето действително е едно ЦЯЛО, но за.съжаление малко хора знаят тази истина. Ако откажете да отговорите на един от въпросите му, той не само няма да изчезне от съзнанието му, но ще обсеби цялата му мисловна дейност - така частта ще блокира ЦЯЛОТО. Не се учудвайте после, че детето ви е разсеяно, че „витае из облаците"...
Нещо повече, дете, на което са отказали да „кажат", ще продължава да „прави", за да намери друг отговор на това, което не разбира. Момиченцето, получило от майка си морално насочени и неубедителни отговори, на поставените въпроси, все така спокойно ще си играе на „това" в отсъствието на родителите си. И те един ден с почуда ще го намерят с някакъв предмет във вагината, макар дотогава да са
смятали, че то не знае нищо за това място от тялото си. Вярно, че момиченцето им постъпва по същия начин с ушите или с ноздрите си, но докато тези органи са признавани и назоваванн, то вагината не е.
Момичето е открило, че има дупка и „там", но тъй като върху въпросното „там" е наложено табу, то няма да може да каже нищо за това място. Как тогава искате по-късно, когато стане пет-шестгодишно, да сподели с вас какво му правят момченцата от квартала или как се държи воайорът или ексхибиционистьт зад ъгъла? Самите вие сте преградили пътя на думите му... Много хора се учудват защо момиченцето, девойката, дори жената мълчат, когато станат обект на сексуално насилие!
Наистина е учудващо, още повече, че вече е напълно в реда на нещата да се говори за това, особено в случай на изнасилване.
Не бива да се учудваме, когато някой не може да говори на тема, дотогава отбягвана в негово присъствие. Такъв е случаят с момиченцето или с жената, чиято уста е била затворена с многозначително мълчание по всички въпроси, свързани с пола и секса.
Ето защо, когато става дума за „тези неща", момиченцето се оправя само. Дори ако някакъв господин иска от него нещо съмнително, дори ако чичото има странно схващане за нежността, то знае, че с него НИКОГА не се е говорило на тази тема. И не само не може да намери подходящите думи, за да опише точно какво става, но и смята, че не би било добре да го прави.
След като бащата не е признал женствеността му, а майката е мълчала за тези неща, момичето на свой ред е „онемяло" по въпроса. Още повече, че, спомнете си, докато майката отдава колкото е възможно по-малко значение на пола и половите органи, чичото изведнъж започва да проявява голям интерес към тях и разказва на детето куп чудни и смущаващи го неща. У момичето зазвучава Едиповата струна, защото то чува това, което би желало да чуе от баща си, и изпитва известно удоволствие, но и голям срам... Да се раздвоява между удоволствието и срама - такова е обикновено психологическото състояние на жената, често отказваща от фалшива добродетел всичко, което по природа обожава.
За първи път разбирам двойната причина за мълчанието на момиченцата.
И всичко това се разиграва в периода от раждането на момичето до петата му година! Всичко сторено и казано по-късно вече не се запечатва в несъзнаваното. Абсолютно наложително е родителите да разберат, че от това как ще се отнасят към сексуалността на детето си, преди то да навърши шест години, зависи бъдещото му поведение на юноша и зрял човек. Затова е особено важно бащата да обича дъщеря си „по Едиповски", за да не й се налага да открива тази обич с някой друг, а майката да говори с нея за всичко, което тя ИМА, а не за онова, което я очаква по-късно. Заради мълчанието на майките дъщерите им живеят в свят на очакване и на мечти - момиченцето не е това, което Е, то очаква онова, което ще БЪДЕ, включващо съпруга, бебето, тоест всички добре вградени в женското не-съзнавано понятия... Какво не би сторила всяка от нас, за да ИМА дете, ако това е абсолютно необходимото условие, за да БЪДЕ жена? Ще поговорим по този въпрос по-нататьк.
Момиченцето, което си мисли, че няма НИЩО през детството си, ще иска и ще очаква ВСИЧКО, когато стане зрял човек, И най-вероятно ще бъде разочаровано... Ако успеем да внушим на дъщерите си, че ни задоволяват такива, каквито са, може би те няма да се превръщат в незадоволени или трудно задоволявани жени само защото никога не са разбрали каква е собствената им цена...
Колко много майчини погледи си остават забити в сърцето на жената, която толкова често се чувства виновна, че не е на висотата на положението, и живее в постоянен страх да не би някоя друга да заеме мястото й! Коя „друга" би могла да вдъхне подобни страхове на зрялата жена, ако не първата, тоест майката, смазала дъщеря си с цялото пре-
възходство на физиката си и не я оставила нито за миг да предположи, че детското й тяло може да е подобно на нейното?...
Момиченцето вижда гърдите на майка си и установява, че собствената му гръд е плоска, вижда също, че майка му е окосмена там, където то е гладко. Затова е съвсем нормално да запита тази, която притежава „всичко, което то няма", защо е така. Голяма грешка е да се отклоняват такива въпроси. Дъщерята абсолютно се нуждае от майчиния отговор, за да се успокои по отношение на това, което Е и което ИМА А майките обикновено мълчат, когато става дума за удоволствията на детето - поради което те стават „забранени" и осъдителни", - и в повечето случаи се задоволяват да говорят за бъдещето: за гърдите^ бебетата, съпруга, за всичко, което в момента е извън обсега на момиченцето. Затова то може само да се гневи, задето няма НИЩО от необходимото му, за да бъде жена, и да се сърди на майка си, че не му е дала онова, което имат жените.
Дали оттам не произтича прословутата завист, която жените изпитват една към друга?
Точно така. Щом момиченцето няма същото тяло" като майка си и не се радва на вниманието на баща си, щом то не развива нито своята хетеросексуалност (обещана от майка му за по-късно), нито хомо-еексуалността си1 (защото между него и майка му няма никаква прилика, след като не му се говори за това), то се чувства напълно онеправдано в сравнение с нея, с другата жена. Това СРАВНЕНИЕ е в ущърб на момиченцето^ което започва да изпитва ЗАВИСТ към майка си и не намира друго средство да се пребори с нея, освен да си играе на „майка".
Жените винаги се сравняват с посестримите си. „Кажи ми, че съм най-хубавата", иска често жената от мъжа, както го прави с огледалото си в приказката „Снежанка" лошата царица, която не може да понесе, мисълта, че едно девойче е по-хубаво от нея. Тази приказка винаги очарова момиченцата, защото не само че една девойка накрая се оказва по-хубава от много красива зряла жена, но и царуването на жената свършва (царицата умира), когато започва това на девойката (Снежанка е „събудена" и върната към живота). Така момиченцата могат да повярват, макар и за кратко, че имат шансове да победят жените.
В много детски приказки героинята е красива „бедна" девойка, която накрая взема връх над някоя зряла и богата жена. Във всички толкова обичани от жените романи, продавани с милиони по целия свят, главната героиня също е красива девойка - бедна и злочеста или осиротяла, или отхвърлена от себеподобните си. Страданията й я карат да желае още по-пламенно идването на ТОЗИ, който най-после ще я обикне!
Няма разлика между детските приказки и розовите романи: в едните става дума за вълшебства, в другите - за чудеса. Но историята е все същата - за девойки, озлочестени от обкръжението си и спасени или от принца, или от „мъжа на живота им". Защо момичетата, а сетне жените са добре познатите ни „читателки на любовни романчета", ако не защото те са единственото им средство да видят в|ьплъ-тени мечтите си за щастлив живот с мъжа, дори това да е само на хартия?
Момиченцето, девойката, жената, всички те имат общ проблем - „другата жена". Такава е диалектиката на моми-.чето, отгледано от жена, потискано от нейното съществуване и въпреки всичко живеещо само чрез нея... И тайно копнеещо за мъжа спасител.
А мъжът, знаем го добре, ще накара жената да заплати скъпо, понякога прекалено скъпо факта, че е бил смятан за антидот на майката... Често съм чувала жени да изразяват изненадата си от обстоятелството, че са открили в мъжа втора Майка, още по-садистична от тази, от която са избягали, хвърляйки се в брака.
Но повечето жени казват, че предпочитат мъжа пред жената!
Това е фантазъм с много дълбоки корени! Предвид трудностите, които изпитва с майка си, момиченцето си въобразява, че ако е с баща си, нещата сигурно ще вървят по-добре (което не е доказано, защото детето трябва да има и майка!). Превъзходството на „отсъстващия" баща се подхранва от вездесъщието на майката. Фантазмите идват на помощ на момиченцето в постоянното му съжителство с нея.
И то ще търси начин да ги осъществи, когато стане на осемнайсет, двайсет месеца. Тогава, ако е било ртглеждано главно от майка си, момиченцето ще се опита да завладее баща си. Щом като няма нищо общо с тази жена, то може " би ще успее да й отнеме съпруга и да се утеши! Така момиченцето навлиза, за съжаление доста късно, в Едиповия комплекс, познат на момченцето още от раждането му.
И ето че започва да съблазнява баща си, вашия съпруг. Взима ви обувките, огърлиците, червилото, за да изпълни едно театрално влизане в хола, където таткото, убеден, че дъщеря му е щастлива, след като живее с майката, е вперил очи в телевизора. Новата Стефани вече се е появила, видимо съблазнителна, пременена с всичките ви труфила. Не се намесвайте! И нека съпругът ви да приеме благосклонно тази комедийка, нека загаси за малко скъпия си телевизор, за да каже на Стефани, че я обича „също" и такава, каквато Е, понеже е НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ...
След втората си година момиченцето се опитва с всички сили да накара баща си да прояви интерес към него, носи му пантофите, вестника, гуши се до него, като се преструва, че чете.,. И точно в този момент мама го вика, за да го изкъпе! О, колко е досадна тази мама! Е, няма ли да е по-добре за всички, ако таткото сам изкъпе дъщеря си? Нали в края на краищата майките го правят със синовете си, защо и бащите да не го правят с дъщерите си? Нима те не могат да мият, обличат, решат децата си? Помислете над това: не сте ли вие тази, която под предлог, че бащата „не умее", фактически откъсвате дъщеря си от него? Не заставате ли на пътя й в името на „доброто" възпитание, което единствено вие можете да й дадете?
Наистина ли смятате, че майките слагат спирачка на Едиповите пориви на дъщерите си?
Наистина смятам, защото много мъже са ми казвали след лекциите ми: „Госпожо, всичко това е много хубаво, но първо го кажете на жена ми... Тя е винаги край детето и не смее да ми го повери дори за минута!"
Смятам, че е така, и защото много зрели хора с проблеми ми повтарят почти дословно думите, изречени от една млада жена: „Как да видя Бащата зад дебелата завеса, която Майката спуска пред него?"
Или от една друга жена: „Баща ми ли? Та майка ми стори всичко, за да убие интереса му към мен, трябваше да съществува само ТЯ!" .
Без да го осъзнават, майките първи отказват да дадат бащата на детето или детето на бащата. Някои са абсолютно уверени, че само те са способни да отгледат момиче, други, не по-малко зажаднели за Едипова връзка от собствената си дъщеря, не искат да й „отстъпят" съпруга си - предмета на изключителната им любов, трети пък съвместяват и двете категории, което може да се изрази по следния начин: „Дъщеря ми си има майка, а аз си имам съпруг.'' Всички те укоряват мъжа, че се занимава с неща, които не го засягат, а дъщерята - че досажда на баща си, който си има друга работа...
И вие като мен познавате майки, които преотстъпват властта си над детето само в момента, когато то трябва да бъде наказано, смятайки, че по този начин си запазват привилегията да бъдат „добри майки". Те казват на детето: „Ще видиш, като се върне татко ти!" - и оставят мръсната роля на: съдия и изпълнител на присъдите на бащата, чиито Еди-пови отношения с дъщерята често се изчерпват с вечерното хокане. В резултат от тази маневра детето решава, че не е обичано нито от разгневения баща, нито от „изпортилата" го майка...
Създава се впечатление, че когато стане майка, жената или напълно забравя двойствените отношения, които е имала със собствената си майка, или се надява да нрави всичко по-добре от нея... Невъзможно е обаче да бъдеш ДОБРА МАЙКА, обичана ежеминутно, това е напълно илюзорна
мечта, лелеяна от жените в отчаяните им опити да дадат това, което не са имали.
Защото винаги идва момент, когато за доброто или заради самия живот на детето отказвате да изпълните желанието му. От този миг нататък „добрата майка" престава да съществува. Детето ви отхвърля вътрешно, то ви мрази за по-кратък или по-продължителен период от време. Родителят непременно трябва да знае следното: нашите деца ни обичат и мразят последователно в зависимост от това дали откликваме, или не на моментното им желание.
Още три-четиримесечното бебе, което няма думи, за да каже какво точно иска, има толкова много неизпълнени желания! След навършването на първата си година детето изпитва към родителя си двойствена обич и това е най-доброто, на което е способно! Важно е майките да го знаят! Те не могат да бъдат обичани напълно и идеално, както понякога го желаят, и точно от тази Липса се ражда общуването, а следователно и словесният обмен. Мълчанието на психоти-ка се корени в прекалено голямата близост с желанието на майката.
А дали когато узнаят това, майките ще съумеят да устоят на своето несъзнавано, което изисква детето им да бъде напълно щастливо?
Те може би няма да бъдат вече толкова сигурни, че майката е винаги за предпочитане пред бащата. Може би ще оставят и бащата да се грижи за детето, да се отъждествява със сина си и да изживява Едипова връзка с дъщеря си преди пет-шестгодишната им възраст. Защото онова, което става по-късно, няма да бъде взето под внимание от компютъра на несъзнаваното, чиято памет е вече „запълнена".
Майките винаги смятат, че са най-добрите. Те искат да бъдат най-добрите. Някои от Тях - срещала съм такива, а и педиатрите ги познават - упорстват да кърмят детето си до двегодишната му възраст, че дори и по-късно, под предлог, че желаят да му спестят фрустрацнята от раздялата с гърдата! Впрочем ако жената желае самовластно да възпитава детето си, това в повечето случаи означава, че е била наранена от собствената си майка-и се смята за единствено способна да направи така, че детето й да не изпита същото страдание.
Обзети от страстното желание за щастие, желаещи за детето си нирвана тук, на земята, подобни жени всъщност го обричат на фрустрации и конфликти, защото накърняват първичната му свобода. Всички трябва да прочетат книгата на Мелани Клайн1, тази голяма психоаналитичка от началото на XX век, написала толкова страници за Омразата и Обичта, през които бебето преминава последователно - понякога то има убийствени фантазми за унищожение спрямо гърдата, майката и самото себе си. Бебето далеч не е онова ангелче, което кротко спи в люлката си и се усмихва насън. Понякога, чрез пристъпите си на ярост, то показва, че иска всичко да унищожи, включително и родителите си, и би го направило, ако можеше...
На възрастта, когато несъзнаваното на нашите деца е най-убийствено, физическата сила за щастие е на наша страна!
Вярно е, че спящото дете, което понякога се усмихва в съня си, ни изглежда като въплътения образ нароя на земята-.
Не, детето ни няма нищо общо с ангелите, то не слиза от никакъв рай, а и ние нямаме никакъв Едем, който да му предложим. Дългът ни като родители се състои в това да го накараме, да осъзнае заобикалящия го свят, както и факта, че всемогъществото му е само относително. Да смятаме, че можем да продължим блаженството от вътреутробния период (а и не знаем какво точно представлява той) и след раждането, си е чиста заблуда и празна мечта.
Никоя майка, колкото и „добра" да е тя, не може да спести на детето си страданието от всички познати ни агресии, събрани накуп в мига на раждането: тегловността, поради която му се струва, че пада в новооткритото празно пространство (да си спомним сънищата със смъртоносни падания, които ни се явяват в зряла възраст), бликналата отведнъж ослепителна светлина, ужасният шум, атакуващ ухото
му пряко, без посредничеството на околоплодните води, целият огромен стрес, получен при раждането, който рязко изтръгва бебето от майчиния Рай.
Виене сте били „добра" втози момент, но сте били майка и ще си останете такава, тоест ще бъдете до детето си, когато е разтревожено - няма да отричате тревожността, а ще го накарате да разбере, че не е САМО. Вие, родителите, ще го научите, че в компания се живее по-лесно.
Няма да го заблуждавате с някакъв илюзорен рай, ще го накарате да изостави блажената ангелска усмивка, за да го запознаете с мъките и радостите на човешките същества, постоянно обсебени от желанието „да бъдат всичко и да имат всичко".
Възпитанието се състои в изкуството да научим детето какво може да постигне и как да го получи, а не да вярва, че може да има ВСИЧКО, след като знаем, че това е невъзможно. Нито Бащата, нито Майката не са ВСИЧКО за детето и няма никакво основание да даваме предимство на жената, когато става дума за щастието му.
За нас детето действително е райско създание, чиито пъклени бесове или изобщо не виждаме, или едва-едва съзираме... Не забелязваме разрушителните му фантазми, нито неговата зараждаща се сексуалност. Иска ни се да вярваме, че идва отдругаде и че е ЧИСТО!
Детето, чисто? Очевидно културата ни е изцяло пропита от юдео-християнството с неговите понятия за греховност и за чистота като цел, която трябва да се постигне: „Ако не станете чисти като това дете, няма да влезете в Божието Царство." Тази фраза още звучи в ушите ни, макар отдавна да не вярваме в Царството!
Но никой не е ЧИСТ на тази земя, дори не и детето, което току-що се е родило и врещи с все сили, готово да погълне всичко, озовало се в близост до устата му, детето, което си дере лицето от яд, че му се противопоставят, детето, което се успокоява като по чудо, защото майка му, за да го накара да „почака", го е взела на ръце и чувствено е потъркала буза в неговата. Едно „извратено полиморфно малко същество", ето какво е детето според Фройд, който е разработил тези въпроси преди сто години! А ние продължаваме да смятаме малките деца за ангели - безполови, разбира се.
Уви, не се учудих много, когато преди няколко дни чух по телевизията в предаване, посветено на сексуалността на французите, една млада жена да казва колко било „тъжно да установим, че още от две-тригодишна възраст нашите деца се отдават на сексуални игри". Било „много жалко, че познават тези неща от толкова крехка възраст".
Защо на сексуалността се гледа като на най-тъжното нещо на света, след като тя е едно от най-хубавите? Нима не сме родили децата си, за да ни достигнат и задминат? Те се раждате недостатъчно развит нервно-мускулен апарат, поради което дълго ги носим на ръце и ги учим да ходят, но що се отнася до сексуалността им, тя е напълно изградена. Всички органи са си на мястото: момиченцето притежава вътре в тялото си същото нещо като майка си, а външните полови белези, макар да изглеждат различно, са не по-малко възбудими от майчините. Нямаше да ни е трудно да казваме нещата такива, каквито са, ако не бяхме толкова обсебени от идеята за „нечистата" сексуалност. Ето така плащаме дан на Дева Мария. Сексът дотолкова я е отвращавал, че е заченала от Светия Дух, без да е „познала" мъжа... Оставила е следи тази история с девствената майка! Тя е родила Бог, а ние раждаме ангелчета (които често стават демончета).
Дали пък родителите не се опитват да осъществят дълго лелеяната си мечта да започнат всичко от самото начало, когато не е съществувало нищо лошо, никакво зло? Дали не искат да „се"видят отново блажено щастливи, каквито са били в райската градина?
Точно това желание издълбана пропаст между деца и родители и разделя като океан майката от дъщерята, защото майката не иска дъщеря й да стане сексуално същество и наивно си мисли, че може да я остави да тъне в невежество. Не си дава сметка, че дъщеря й знае част от интимната истина за себе си и свиква да я пази в тайна. Всички момиченца мастурбират и всички майки не знаят това, сякаш са заб-
равили какво са правили самите те в леглото си, след като мама е угасила светлината и е излязла от стаята.
В последна сметка на тази анална възраст на "провенето" и на казването" момиченцето се сблъсква със съзнателния отказ ма майката да говори за нещата, свързани със секса, така ли?
Да, първата трудност за момичето се е появила още през оралния стадий, когато майка му на всяка цена е „искала" да има „добра" дъщеричка, която да поправи собственото й детство, и когато момиченцето й е „предоставяло тялото си" в по-голяма или в по-малка степен, в зависимост от изискванията й. Но сега, когато иска да знае с главата си, сега, когато желае да разбере коя е тя, да изрази с думи това, което чувства, дъщерята се сблъсква с изградената от майката стена: „Прекалено си малка, за да говорим за тези неща, първо порасни и тогава ще видим."
Щом детето пита за нещо, значи то никак не е толкова малко, че да не може да се разговаря по повдигнатия от него въпрос. Иначе то просто не би питало. По-скоро майката е прекалено стара в мислите си и не си спомня, че и тя е искала да разбере, че и тя е поставяла въпроси. „Защо жените имат гърди? Защо имат бебета? Защо ти имаш косми, а аз нямам? Защо ми е приятно, когато се докосвам там долу, между бедрата? Защо татко затваря вратата, когато влиза в банята (нещо, което не би трябвало да прави)?..." Майката е забравила как доверието в собствената й майка постепенно се е изпарило и въпреки това повтаря грешките й със своята дъщеря... А дъщерята преминава от двойствеността на най-ранното детство към съзнателния отказ - тя вече няма да вярва на такава майка.
Сподели с приятели: |