Евини дъщери – психология и сексуалност на жената Кристиан Оливие

През първата, „оралната" година на детето сексуалното му удоволствие е пасивно. В това отношение, както и в поч­ти всички останали, детето зависи от родителите си. Те са инициаторите на удоволствието му от сексуалната ласка, която по-късно ще се превърне в мастурбация.

Детето не свързва сексуалното удоволствие само с поло­вия си орган, а и с личността на родителя. Докъм осмия месец то живее „смесено" с родителите си - попива всичко, което идва от тях, живее в симбиоза с тях и споделя емоци­ите им. Затова чувствата на околните са от най-голяма важ­ност за него. От осмия месец нататък, когато невронните му връзки са вече по-развити, то започва да различава близ­ките си и да отблъсква всички останали. Различава и себе си, усеща, когато е само или с някое обичано от него лице. Затова не го оставяйте в непозната среда през този период (от осмия до около дванайсетия месец), изчакайте да за­почне да ви нарича по име и да разбира, когато му се говори за вас, преди да решите да отсъствате по-продължително.

Глава втора ЖИВОТЪТ НА МОМИЧЕНЦЕТО

Тя е на петнайсет-осемнайсет месеца и е вече самостоятел­на, понеже ходи... Толкова самостоятелна, след като дълго време е била зависима от волята и желанията ви, че поня­кога не успяватб да я накарате да ви се подчинява - на всич­ко отговаря с енергично „не", произнесено или изразено с разтърсване на главата. След това обаче радостта й да бъде с вас, да ПРАВИ нещо с вас, ще я накара да се откаже от съпротивата, с която просто е измервала доколко е свобод­на да не изпълни искането ви.

Има момиченца, които са ПРЕКАЛЕНО послушни. Те стоят неподвижни на два метра от майка си и въртят кичур от косите си или мачкат вече протрито парче плат, с което никога не се разделят. Тези момиченца не се решават да скъсат симбиотичната си връзка с ДРУГИЯ (родителя). Те толкова се боят да не я прекъснат, че не смеят да проявят активност, сами да откриват света, да се интересуват от всич­ко, което ги заобикаля. Стигнали са дотам по вина на въз­растния, който е отдавал прекалено значение на ласките, задържал е развитието на детето и му е предал силния си страх да не му се случи нещо лошо - такова дете е свикнало да не ПРАВИ нищо и се задоволява да гледа другите да ПРА­ВЯТ това, за което е „казано", че е опасно за него.

През този период от живота на детето не се плашете пре­комерно от дебнещите го опасности, защото страховете ви могат да породят неговия СТРАХ и той да го превърне във вяло, пасивно, лишено от любознателност и със заспал ин­телект същество, докато то трябва да бъде тъкмо обратно­то, за да сине пълноценен зрял човек.

Вместо да забранявате, обяснявайте опасността на дете­то си, покажете му как трябва да държи предметите, за да не се нарани, научете го как с помощта на краката, ръцете и задничето си може да се качи на стол или да премине три

стъпала... Детето следва да има ДОВЕРИЕ в себе си, а не да споделя вашия СТРАХ.

Във всеки случай знайте, че вие носите отговорност за степента на неговата любознателност, а оттам и за бъдеща­та му интелигентност. Дори все още да не произнася нито дума, детето първо обмисля всичко, което иска да направи, и едва след това или се опитва да го направи, или отменя осъществяването на проекта си, защото си казва: ОПАС­НОСТ! - и застива, очаквайки някой да го свали от стола му или да го изкачи по стълбата. Бъдете разумни: има не­ща, които детето ви може да рискува да извърши, и други, които са му изрично забранени (електрически контакти, но­жове, игли за плетене, ютии, газови котлони и т..н.). Нали някои неща не са разрешени и на възрастните! Просто не забранявайте всичко на детето си под предлог, че искате да го опазите физически. Така рискувате да го затормозите или осакатите психически. Родителят винаги трябва да лавира между два ориентира: действителната опасност и собстве­ния си твърде често невротичен страх.

Твърди се, че момиченцето е по-послушно от момченце­то...

Защото, както вече видяхме, основната му цел е да съхра­ни безусловната любов на майка си, тоест да не прави ни­що, което не би й се харесало, а това му помага да спазва забраните.

Преди да извърши каквото и да било, момиченцето по­глежда лицето на майка си и по изражението й разбира да­ли нещото е позволено или забранено. Казват, че жените са интуитивни и прекрасно четат мислите по лицата на други­те... Нищо чудно, та нали само това са правили през първи­те си години.

Случва се момиченцето да се отегчи и да попита майка си: „На какво да си играя?" И ето че тя, с разума си на зрял човек, му избира игра! Така всичко се обръща наопаки, за­щото обикновено децата имат много по-богато въображе­ние от възрастните.

То е най-често срещаното, осъществява собствените си желания и направо побеснява, когато някой му се изпречи на пътя... Защото не бива да си въобразявате, че момичен­цето не воюва с майка си... Напротив, когато детето на въз­раст между петнайсет месеца и три години не се противо­поставя на родителите си, това означава, че то не изпитва никакъв интерес към собствените си желания и че трябва да се безпокоим за бъдещето му... Тъй като бъдещето му -животът на зрелия човек, е постоянна борба. В тази връзка можем да се запитаме защо, когато достигнат зряла въз­раст, децата ни не умеят и не желаят да се борят. Дали не е защото, откакто правим по-малко деца, сме станали по-ме-ки с тях, за да ни обичат повече? Може би не сме ги приучи-ли да се борят, за да получават, като сме им давали всичко от самото начало... Някои от тях дори признават, че нямат никакви желания, не изпитват влечение към нищо опреде­лено и следователно нямат представа какво биха искали да учат или работят.

Ще припомним, че момиченцето започва „дейността си" с подражание - то „прави като...", за да „стане като..." и да се сближи с Другия, Това е големият фантазъм на двего­дишното дете: да се сближи с другия, но не както преди, като се остави да го галят, а по своя инициатива.

Щом се научи да се придвижва, първоначално на четири, а сетне и на два крака (никой начин на придвижване не би­ва да бъде забраняван - детето постига истинска победа, когато вече може да СЛЕДВА възрастния, без значение как, и толкоз по-зле за панталонките му...), момиченцето се опит­ва да улови всичко, което му се изпречи на пътя, всички предмети, за които толкова дълго е копняло, без да може да „си ги вземе", тоест да ги обхване с ръце и да си ги пъхне в устата. А тя, устата, наистина си остава на тази възраст най-ефикасното средство за опознаване на света - чрез нея де­тето научава кое е добро и кое лошо.

Петнайсетмесечното дете прави всякакви „глупости", как­то се изразяват възрастните. Улавя несръчно нещата, тъй като не познава нито теглото, нито формата им. Бута пред­метите, чупи ги, разлива чашите, само пада понякога. Още

няма никакъв усет за пространство, нито за обем и точно такъв усет се опитва да си изгради със собствени усилия.

Ако искате да имате няколко мига спокойствие с дете на тази възраст, настанете го в коритце, което му е по мярка, напълнете го с вода и го сложете във ваната, за да не прелива водата, или пък, ако е лято, изнесете коритцето на балкона, в двора, в градината. Дайте на детето няколко малки пластма­сови съда или просто няколко лъжици. То ще посвети доста време на това образователно за него занимание - да пълни и изпразва съдовете. Сипвайки или изсипвайки водата, детето слуша, гледа, Започва отново и е на път да осъществи забеле­жителния опит, описан от големия психолог Пиаже¹: то уста­новява, че щом изсипе водата, съдът си остава в ръката му, и по този начин научава, че може да даде част от нещо и да запази останалото за себе си. Така детето разбира, че когато „дава" нещо свое на майка си, то не изчезва напълно (важна констатация, направена точно в момента, когато майката за­почва да иска от него да „прави" това, което тя желае).

На тази възраст момиченцето, както впрочем и момчен­цето, има нужда да бъде успокоено по отношение на това, което дава на възрастния. То трябва да осъзнае, че няма да изчезне заедно с изпражненията... В началото всичко е сме­сено - водата, съдът и детето, но лека-полека отделните еле­менти започват да се открояват и детето със задоволство разбира, че в крайна сметка то е господар на водата и на съда, че вече може да „владее" нещо. Така по-късно ще ста­не „господар" на нуждата си да пишка, да чака или да кара да го чакат. На моменти, когато е тревожно, всичко отново ще се смеси в съзнанието му и вече няма да е ясно кой ръко­води нещата, то или нуждата му да пишка. Тогава ще иска отново да сяда на гърнето, от което току-що е станало. Не се безпокойте, то просто доизгражда умението си да прави разлика между себе си и предмета.

Момиченцето обича много и една друга игра: да влачи подире си предмети, които вдигат шум. Нима дотогава са­мото то не е било този предмет - дърпан и бутан, за да вър­ви след възрастния? Сега вече то „поема" властта над пред­мета и се смее, смее! Избутва стола до вратата, така че да не можете нито да влезете, нито да излезете. Не му се ка­райте, то осъзнава властта си над стола и над вас... Възпи­танието е дългата история на властта, която вие с детето си прехвърляте един на друг, като властта на детето постепен­но ще нараства, стига да я приемате, стига да не я отхвърля­те веднага щом се прояви... Позволете на детето да ви „спре" за няколко минути, после ще имате пълната свобода да му кажете, че сте престанали да играете и че вече „трябва" да отидете другаде...

В тези игри на надмощие над вас детето ви се възстановя­ва от дългото си орално робуване. Момиченцето е особено активно, то в много по-голяма степен от момченцето се нуж­дае да ВЪРШИ нещо, да ПРАВИ това, което майка му ПРА­ВИ. За него „да е жена" означава да повтаря действията на майката. Растящото без телесен контакт с баща си момичен­це не е получило неизреченото потвърждение, че тялото му притежава ценна разлика, а майка му, която толкова пъти го е повявала, разповивала, почиствала, която го е учила да мас-турбира (без да го знае), е мислила повече за чистотата, от­колкото за сексуалността! Ако, когато го преповиват, моми­ченцето енергично рита, майка му не си дава сметка какъв е ефектът от това ритане... А когато то сложи ръчичка „там", тя бързо я отстранява или безмълвно, или с думите: „Не, там не е чисто", или още по-лошо: „Мръсно момиченце, веднага си махни ръката оттам!" Детето не разбира думите, но дола­вя тона... То вече няма да прави така... Няма да смее да го прави, ако ще го бият през пръстите. Сексуалността на мо­мичето е по-малко „позволена" от тази на момчето, защото при момчето проявите й са видими - майките, не могат да отрекат или да порицаят ерекцията на своето бебе-момче, когато го разповиват. Докато сексуалността на Момичето не се „вижда" и затова могат да се правят, че я няма.

Сексуалността на детето съставлява част от живота му много преди да започне това „говорене". И трябва да кажа, че при отсъствието на Едипова връзка с бащата и на приз-

ната от майката сексуалност момичето трудно ще може да „оцени" както подобава своя пол и половите си органи... Частта от тялото, където се намират те, за много момичета ще си остане „срамна", а удоволствията, които се извличат от тях - достойни за порицание... От извършените сред же­ните най-различни допитвания става ясно, че повечето от тях смятат мастурбирането за нещо осъдително.

А не би било зле да си припомнят едно от есетата на пър­вия сред психоаналитиците... Във връзка с майките Фройд пише следното: „Отношенията на детето с тези, които го обгрижват, са за него източник на сексуална възбуда и нас­лада, дължаща се на ерогенните зони... Вероятно майката би се учудила, ако й се каже, че чрез нежността си пробуж­да сексуалния нагон на своето дете и определя бъдещата му интензивност... Тя всъщност само изпълнява-дълга си, ко­гато научава детето да обича и така да стане пълноценно и здраво същество, надарено с добре развита сексуалност..."¹

Можете ли да ми кажете какво сте направили вие, за да дарите дъщеря си с добре развита сексуалност? Не сте ли действали no-скоро в обратния смисъл, не сте ли сторили всичко, за да бъде тази сексуалност подминавала, забравя­на, премълчавана?

Вярно е, че докато правех тоалета на дъщеря си, не съм мислила за това... Бих се срамувала, ако го правех... А и не бих искала да поощрявам сексуалното й развитие толкова рано!

Никога не е прекалено рано, когато става въпрос за мас-турбацията на детето! За да поддържа чисто детето си, май­ката, ще не ще, трябва да докосва половия му орган и това нежно докосване му е много приятно!

Вие, майката, сте тази, която научава детето си да мас-турбира. Мастурбацията започва още с първото преповива-не, когато бебето още не вижда нищо, не знае нищо, но вече „чувства" своя полов орган, който вие, без да искате, въз­буждате. Детето ви никога не би мастурбирало, ако вие не сте правили това. Ако желаете дъщеря ви да изживява пъл­ноценно своята сексуалност, не. си крийте главата в пясъка. Знайте, че в деня, в който тя намери необходимите думи, за да започне да ви разпитва с разума си, тялото й вече отдав­на ще е опознало насладата от „пипането" му. И тогава тряб­ва СПЕШНО да й кажете цялата истина за това, което има. На момичето трябва да се говори за нейния макар и неви­дим КЛИТОР. Наричайте го както искате - „пътища", „пу-пенце", но дори и не си помисляйте да се държите в тази област по-различно, отколкото в останалите. Дъщеря ви от­давна е видяла, че вечер запалвате лампата, и идва ден, в който ви пита какво я кара да свети, защо осветява цялата стая, как става това. Не е лесно да й се обясни електричес­твото. И все пак вие не отбягвате въпроса й, давате й няка­къв полунаучен, полупоетичен отговор. Лесно ли е да се обяс­ни слънцето с неговите изгреви и залези? И все пак сте се опитали да го направите. Защо тогава да ие постъпите по същия начин в сексуалната област, след като знаете, че де­тето ви има „усещания" още от раждането си?

Защо да не говорим на момиченцето за това, което му е добре познато, понеже го изпитва, откакто се помни? Кога­то поотрасне, то. иска от нас да му го обясним с думи, както прави във връзка с всичко, което е установило, без да може да си го обясни. Първите сексолози са винаги родителите...

Пак ще ви кажа, вие вече сте ги научили да го правят, при това редовно. Придобило нужния опит, детето ви ще поеме щафетата от вас веднага щом престанете сами да го галите. Когато дъщеря ви стане на около година и полови­на и вече не се напишква, тя ще започне да поставя ръката си „там" съвсем естествено, все едно, че си пипа косите или устата. Само че „там" ръката й ще се задържа по-продъл­жително просто защото това й доставя удоволствие и й на­помня успокояващия допир на вашите ръце... Това е крат­котрайна и случайна мастурбация, предизвикана по-скоро

от някаква възникнала възможност, отколкото от истинска потребност. Впрочем тя води само до физическо отпускане, тъй като оргазмът се появява едва през пубертета с хормо­налното развитие.

Майката или бащата не бива в никакъв случай да забра­няват на детето си да прави тези жестове, защото при фор­мирането на несъзнаваното всяка забрана от този род би могла да причини сексуално блокиране със заложената в него мисъл за свързана с пола вина. Тъй като през сексуал­ния ни живот като зрели жени най-често сме орисани да бъдем галени от своя партньор, в наш интерес е този жест никога да не ни напомня някакво мъчително изживяване. Значи той трябва да си остане „приятен" за детето. Единст­веното ограничение, което следва да налагаме, произтича от частния характер на действието: детето трябва да знае, че не бива да се „пипа" на обществено място!

Детето съвсем непринудено се гали всеки път, когато се окаже разголено: при разсъбличане, къпане, седене на гър­нето и т. н. То прави^това и преди да заспи - мастурбацията има успокояваща функция, тъй като му напомня за майката и за свързаната с нея сигурност.

Мастурбацията не винаги се извършва с ръка. Множест­во позиции и полюлявания на тялото могат да породят у момиченцето сладострастни усещания в клитора и големи­те срамни устни.

Дори при възрастния човек мастурбацията играе ролята науспокояващо удоволствие, което той може сам да си съз­даде. Това действие не е no-лошо от яденето или изпиване­то на някакво питие за повдигане на настроението... Докол­кото няма компулсивен характер, тоест не е повод за посто­янна регресия, мастурбацията не бива да безпокои родите­лите. Тя е част от живота също като храната или изпраж­ненията. . .

Това изглежда доста неприемливо!

И все пак е вярно, понеже от храносмилателна тръба, обе­зумяла от празнотата си, която единствено храната може да запълни, детето постепенно се превръща в място на многобройни наслади и лека-полека разнообразява удоволст­вията си - сексуалното удоволствие е едно от тях.

Точно така, но много трудно успявам да накарам родите­лите да признаят това. Те не си дават сметка, че когато де­тето ги разпитва за сексуалността (винаги трябва да оста­вяме детето само да задава въпросите си) и те не му дават задоволителен отговор, между тях и него се създава забра­нена област, която ще обхване и много други теми. От оче­видния им отказ да отговарят детето ще заключи, че има неща, за които е по-добре да не знае нищо, и впоследствие само ще откаже да получи в училище знания, които не му се струват очевидни. Сексуалността, както и смъртта, са об­ластите, в които психоаналитиците най-често откриват ко­рените на интелектуалното блокиране и на неуспеха в учи­лище.

Нито детето, нито знанието могат да се нарежат на час­ти. Родителите, които сеят „тайни", жънат „празноти", то­ва е напълно логично. Детето, е свикнало или да разбира всичко с помощта на родителите си, или да се блъска в зат­ворени врати. По същия начин ще се държи и в училище: или ще навлезе в знанията, или ще остане зад вратата, или ще разбира всичко, или няма да разбира нищо. Детето дейс­твително е едно ЦЯЛО, но за.съжаление малко хора знаят тази истина. Ако откажете да отговорите на един от въпро­сите му, той не само няма да изчезне от съзнанието му, но ще обсеби цялата му мисловна дейност - така частта ще блокира ЦЯЛОТО. Не се учудвайте после, че детето ви е разсеяно, че „витае из облаците"...

Нещо повече, дете, на което са отказали да „кажат", ще продължава да „прави", за да намери друг отговор на това, което не разбира. Момиченцето, получило от майка си мо­рално насочени и неубедителни отговори, на поставените въпроси, все така спокойно ще си играе на „това" в отсъст­вието на родителите си. И те един ден с почуда ще го наме­рят с някакъв предмет във вагината, макар дотогава да са

смятали, че то не знае нищо за това място от тялото си. Вярно, че момиченцето им постъпва по същия начин с уши­те или с ноздрите си, но докато тези органи са признавани и назоваванн, то вагината не е.

Момичето е открило, че има дупка и „там", но тъй като върху въпросното „там" е наложено табу, то няма да може да каже нищо за това място. Как тогава искате по-късно, когато стане пет-шестгодишно, да сподели с вас какво му правят момченцата от квартала или как се държи воайорът или ексхибиционистьт зад ъгъла? Самите вие сте прегради­ли пътя на думите му... Много хора се учудват защо моми­ченцето, девойката, дори жената мълчат, когато станат обект на сексуално насилие!

Не бива да се учудваме, когато някой не може да говори на тема, дотогава отбягвана в негово присъствие. Такъв е случаят с момиченцето или с жената, чиято уста е била зат­ворена с многозначително мълчание по всички въпроси, свързани с пола и секса.

Ето защо, когато става дума за „тези неща", момиченце­то се оправя само. Дори ако някакъв господин иска от него нещо съмнително, дори ако чичото има странно схващане за нежността, то знае, че с него НИКОГА не се е говорило на тази тема. И не само не може да намери подходящите думи, за да опише точно какво става, но и смята, че не би било добре да го прави.

След като бащата не е признал женствеността му, а май­ката е мълчала за тези неща, момичето на свой ред е „оне­мяло" по въпроса. Още повече, че, спомнете си, докато май­ката отдава колкото е възможно по-малко значение на по­ла и половите органи, чичото изведнъж започва да проявя­ва голям интерес към тях и разказва на детето куп чудни и смущаващи го неща. У момичето зазвучава Едиповата стру­на, защото то чува това, което би желало да чуе от баща си, и изпитва известно удоволствие, но и голям срам... Да се раздвоява между удоволствието и срама - такова е обикно­вено психологическото състояние на жената, често отказ­ваща от фалшива добродетел всичко, което по природа обо­жава.

И всичко това се разиграва в периода от раждането на момичето до петата му година! Всичко сторено и казано по-късно вече не се запечатва в несъзнаваното. Абсолют­но наложително е родителите да разберат, че от това как ще се отнасят към сексуалността на детето си, преди то да навърши шест години, зависи бъдещото му поведение на юноша и зрял човек. Затова е особено важно бащата да обича дъщеря си „по Едиповски", за да не й се налага да открива тази обич с някой друг, а майката да говори с нея за всичко, което тя ИМА, а не за онова, което я очаква по-късно. Заради мълчанието на майките дъщерите им живе­ят в свят на очакване и на мечти - момиченцето не е това, което Е, то очаква онова, което ще БЪДЕ, включващо съп­руга, бебето, тоест всички добре вградени в женското не-съзнавано понятия... Какво не би сторила всяка от нас, за да ИМА дете, ако това е абсолютно необходимото усло­вие, за да БЪДЕ жена? Ще поговорим по този въпрос по-нататьк.

Момиченцето, което си мисли, че няма НИЩО през дет­ството си, ще иска и ще очаква ВСИЧКО, когато стане зрял човек, И най-вероятно ще бъде разочаровано... Ако успеем да внушим на дъщерите си, че ни задоволяват такива, как­вито са, може би те няма да се превръщат в незадоволени или трудно задоволявани жени само защото никога не са разбрали каква е собствената им цена...

Колко много майчини погледи си остават забити в сър­цето на жената, която толкова често се чувства виновна, че не е на висотата на положението, и живее в постоянен страх да не би някоя друга да заеме мястото й! Коя „друга" би могла да вдъхне подобни страхове на зрялата жена, ако не първата, тоест майката, смазала дъщеря си с цялото пре-

възходство на физиката си и не я оставила нито за миг да предположи, че детското й тяло може да е подобно на ней­ното?...

Момиченцето вижда гърдите на майка си и установява, че собствената му гръд е плоска, вижда също, че майка му е окосмена там, където то е гладко. Затова е съвсем нормал­но да запита тази, която притежава „всичко, което то ня­ма", защо е така. Голяма грешка е да се отклоняват такива въпроси. Дъщерята абсолютно се нуждае от майчиния от­говор, за да се успокои по отношение на това, което Е и което ИМА А майките обикновено мълчат, когато става дума за удоволствията на детето - поради което те стават „забранени" и осъдителни", - и в повечето случаи се задо­воляват да говорят за бъдещето: за гърдите^ бебетата, съп­руга, за всичко, което в момента е извън обсега на моми­ченцето. Затова то може само да се гневи, задето няма НИ­ЩО от необходимото му, за да бъде жена, и да се сърди на майка си, че не му е дала онова, което имат жените.

Точно така. Щом момиченцето няма същото тяло" като майка си и не се радва на вниманието на баща си, щом то не развива нито своята хетеросексуалност (обещана от майка му за по-късно), нито хомо-еексуалността си¹ (защото меж­ду него и майка му няма никаква прилика, след като не му се говори за това), то се чувства напълно онеправдано в срав­нение с нея, с другата жена. Това СРАВНЕНИЕ е в ущърб на момиченцето^ което започва да изпитва ЗАВИСТ към майка си и не намира друго средство да се пребори с нея, освен да си играе на „майка".

Жените винаги се сравняват с посестримите си. „Кажи ми, че съм най-хубавата", иска често жената от мъжа, както го прави с огледалото си в приказката „Снежанка" ло­шата царица, която не може да понесе, мисълта, че едно де­войче е по-хубаво от нея. Тази приказка винаги очарова мо­миченцата, защото не само че една девойка накрая се оказ­ва по-хубава от много красива зряла жена, но и царуването на жената свършва (царицата умира), когато започва това на девойката (Снежанка е „събудена" и върната към живо­та). Така момиченцата могат да повярват, макар и за крат­ко, че имат шансове да победят жените.

В много детски приказки героинята е красива „бедна" де­войка, която накрая взема връх над някоя зряла и богата жена. Във всички толкова обичани от жените романи, про­давани с милиони по целия свят, главната героиня също е красива девойка - бедна и злочеста или осиротяла, или отх­върлена от себеподобните си. Страданията й я карат да же­лае още по-пламенно идването на ТОЗИ, който най-после ще я обикне!

Няма разлика между детските приказки и розовите ро­мани: в едните става дума за вълшебства, в другите - за чудеса. Но историята е все същата - за девойки, озлочесте­ни от обкръжението си и спасени или от принца, или от „мъжа на живота им". Защо момичетата, а сетне жените са добре познатите ни „читателки на любовни романчета", ако не защото те са единственото им средство да видят в|ьплъ-тени мечтите си за щастлив живот с мъжа, дори това да е само на хартия?

Момиченцето, девойката, жената, всички те имат общ проблем - „другата жена". Такава е диалектиката на моми-.чето, отгледано от жена, потискано от нейното съществу­ване и въпреки всичко живеещо само чрез нея... И тайно копнеещо за мъжа спасител.

А мъжът, знаем го добре, ще накара жената да заплати скъпо, понякога прекалено скъпо факта, че е бил смятан за антидот на майката... Често съм чувала жени да изразяват изненадата си от обстоятелството, че са открили в мъжа втора Майка, още по-садистична от тази, от която са избя­гали, хвърляйки се в брака.

Но повечето жени казват, че предпочитат мъжа пред же­ната!

Това е фантазъм с много дълбоки корени! Предвид труд­ностите, които изпитва с майка си, момиченцето си въобра­зява, че ако е с баща си, нещата сигурно ще вървят по-добре (което не е доказано, защото детето трябва да има и май­ка!). Превъзходството на „отсъстващия" баща се подхранва от вездесъщието на майката. Фантазмите идват на помощ на момиченцето в постоянното му съжителство с нея.

И то ще търси начин да ги осъществи, когато стане на осемнайсет, двайсет месеца. Тогава, ако е било ртглеждано главно от майка си, момиченцето ще се опита да завладее баща си. Щом като няма нищо общо с тази жена, то може " би ще успее да й отнеме съпруга и да се утеши! Така моми­ченцето навлиза, за съжаление доста късно, в Едиповия ком­плекс, познат на момченцето още от раждането му.

И ето че започва да съблазнява баща си, вашия съпруг. Взима ви обувките, огърлиците, червилото, за да изпълни едно театрално влизане в хола, където таткото, убеден, че дъщеря му е щастлива, след като живее с майката, е вперил очи в телевизора. Новата Стефани вече се е появила, види­мо съблазнителна, пременена с всичките ви труфила. Не се намесвайте! И нека съпругът ви да приеме благосклонно тази комедийка, нека загаси за малко скъпия си телевизор, за да каже на Стефани, че я обича „също" и такава, каквато Е, понеже е НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ...

След втората си година момиченцето се опитва с всички сили да накара баща си да прояви интерес към него, носи му пантофите, вестника, гуши се до него, като се преструва, че чете.,. И точно в този момент мама го вика, за да го из­къпе! О, колко е досадна тази мама! Е, няма ли да е по-добре за всички, ако таткото сам изкъпе дъщеря си? Нали в края на краищата майките го правят със синовете си, защо и бащите да не го правят с дъщерите си? Нима те не могат да мият, обличат, решат децата си? Помислете над това: не сте ли вие тази, която под предлог, че бащата „не умее", фактически откъсвате дъщеря си от него? Не заставате ли на пътя й в името на „доброто" възпитание, което единст­вено вие можете да й дадете?

Наистина ли смятате, че майките слагат спирачка на Едиповите пориви на дъщерите си?

Наистина смятам, защото много мъже са ми казвали след лекциите ми: „Госпожо, всичко това е много хубаво, но пър­во го кажете на жена ми... Тя е винаги край детето и не смее да ми го повери дори за минута!"

Смятам, че е така, и защото много зрели хора с проблеми ми повтарят почти дословно думите, изречени от една мла­да жена: „Как да видя Бащата зад дебелата завеса, която Майката спуска пред него?"

Или от една друга жена: „Баща ми ли? Та майка ми сто­ри всичко, за да убие интереса му към мен, трябваше да съществува само ТЯ!" .

Без да го осъзнават, майките първи отказват да дадат ба­щата на детето или детето на бащата. Някои са абсолютно уверени, че само те са способни да отгледат момиче, други, не по-малко зажаднели за Едипова връзка от собствената си дъщеря, не искат да й „отстъпят" съпруга си - предмета на изключителната им любов, трети пък съвместяват и двете категории, което може да се изрази по следния начин: „Дъ­щеря ми си има майка, а аз си имам съпруг.'' Всички те укоряват мъжа, че се занимава с неща, които не го засягат, а дъщерята - че досажда на баща си, който си има друга работа...

И вие като мен познавате майки, които преотстъпват властта си над детето само в момента, когато то трябва да бъде наказано, смятайки, че по този начин си запазват при­вилегията да бъдат „добри майки". Те казват на детето: „Ще видиш, като се върне татко ти!" - и оставят мръсната роля на: съдия и изпълнител на присъдите на бащата, чиито Еди-пови отношения с дъщерята често се изчерпват с вечерното хокане. В резултат от тази маневра детето решава, че не е обичано нито от разгневения баща, нито от „изпортилата" го майка...

Създава се впечатление, че когато стане майка, жената или напълно забравя двойствените отношения, които е има­ла със собствената си майка, или се надява да нрави всичко по-добре от нея... Невъзможно е обаче да бъдеш ДОБРА МАЙКА, обичана ежеминутно, това е напълно илюзорна

мечта, лелеяна от жените в отчаяните им опити да дадат това, което не са имали.

Защото винаги идва момент, когато за доброто или зара­ди самия живот на детето отказвате да изпълните желание­то му. От този миг нататък „добрата майка" престава да съществува. Детето ви отхвърля вътрешно, то ви мрази за по-кратък или по-продължителен период от време. Родите­лят непременно трябва да знае следното: нашите деца ни обичат и мразят последователно в зависимост от това дали откликваме, или не на моментното им желание.

Още три-четиримесечното бебе, което няма думи, за да каже какво точно иска, има толкова много неизпълнени же­лания! След навършването на първата си година детето из­питва към родителя си двойствена обич и това е най-добро­то, на което е способно! Важно е майките да го знаят! Те не могат да бъдат обичани напълно и идеално, както понякога го желаят, и точно от тази Липса се ражда общуването, а следователно и словесният обмен. Мълчанието на психоти-ка се корени в прекалено голямата близост с желанието на майката.

Те може би няма да бъдат вече толкова сигурни, че май­ката е винаги за предпочитане пред бащата. Може би ще оставят и бащата да се грижи за детето, да се отъждествява със сина си и да изживява Едипова връзка с дъщеря си пре­ди пет-шестгодишната им възраст. Защото онова, което ста­ва по-късно, няма да бъде взето под внимание от компютъ­ра на несъзнаваното, чиято памет е вече „запълнена".

Майките винаги смятат, че са най-добрите. Те искат да бъдат най-добрите. Някои от Тях - срещала съм такива, а и педиатрите ги познават - упорстват да кърмят детето си до двегодишната му възраст, че дори и по-късно, под предлог, че желаят да му спестят фрустрацнята от раздялата с гърда­та! Впрочем ако жената желае самовластно да възпитава детето си, това в повечето случаи означава, че е била наранена от собствената си майка-и се смята за единствено спо­собна да направи така, че детето й да не изпита същото стра­дание.

Обзети от страстното желание за щастие, желаещи за де­тето си нирвана тук, на земята, подобни жени всъщност го обричат на фрустрации и конфликти, защото накърняват първичната му свобода. Всички трябва да прочетат книгата на Мелани Клайн¹, тази голяма психоаналитичка от нача­лото на XX век, написала толкова страници за Омразата и Обичта, през които бебето преминава последователно - по­някога то има убийствени фантазми за унищожение спрямо гърдата, майката и самото себе си. Бебето далеч не е онова ангелче, което кротко спи в люлката си и се усмихва насън. Понякога, чрез пристъпите си на ярост, то показва, че иска всичко да унищожи, включително и родителите си, и би го направило, ако можеше...

На възрастта, когато несъзнаваното на нашите деца е най-убийствено, физическата сила за щастие е на наша страна!

Вярно е, че спящото дете, което понякога се усмихва в съня си, ни изглежда като въплътения образ нароя на земята-.

Не, детето ни няма нищо общо с ангелите, то не слиза от никакъв рай, а и ние нямаме никакъв Едем, който да му предложим. Дългът ни като родители се състои в това да го накараме, да осъзнае заобикалящия го свят, както и факта, че всемогъществото му е само относително. Да смятаме, че можем да продължим блаженството от вътреутробния пе­риод (а и не знаем какво точно представлява той) и след раждането, си е чиста заблуда и празна мечта.

Никоя майка, колкото и „добра" да е тя, не може да спес­ти на детето си страданието от всички познати ни агресии, събрани накуп в мига на раждането: тегловността, поради която му се струва, че пада в новооткритото празно прост­ранство (да си спомним сънищата със смъртоносни пада­ния, които ни се явяват в зряла възраст), бликналата отвед­нъж ослепителна светлина, ужасният шум, атакуващ ухото

му пряко, без посредничеството на околоплодните води, це­лият огромен стрес, получен при раждането, който рязко изтръгва бебето от майчиния Рай.

Виене сте били „добра" втози момент, но сте били май­ка и ще си останете такава, тоест ще бъдете до детето си, когато е разтревожено - няма да отричате тревожността, а ще го накарате да разбере, че не е САМО. Вие, родителите, ще го научите, че в компания се живее по-лесно.

Няма да го заблуждавате с някакъв илюзорен рай, ще го накарате да изостави блажената ангелска усмивка, за да го запознаете с мъките и радостите на човешките същества, постоянно обсебени от желанието „да бъдат всичко и да имат всичко".

Възпитанието се състои в изкуството да научим детето какво може да постигне и как да го получи, а не да вярва, че може да има ВСИЧКО, след като знаем, че това е невъз­можно. Нито Бащата, нито Майката не са ВСИЧКО за де­тето и няма никакво основание да даваме предимство на жената, когато става дума за щастието му.

За нас детето действително е райско създание, чиито пък­лени бесове или изобщо не виждаме, или едва-едва съзира­ме... Не забелязваме разрушителните му фантазми, нито неговата зараждаща се сексуалност. Иска ни се да вярваме, че идва отдругаде и че е ЧИСТО!

Детето, чисто? Очевидно културата ни е изцяло пропита от юдео-християнството с неговите понятия за греховност и за чистота като цел, която трябва да се постигне: „Ако не станете чисти като това дете, няма да влезете в Божието Царство." Тази фраза още звучи в ушите ни, макар отдавна да не вярваме в Царството!

Но никой не е ЧИСТ на тази земя, дори не и детето, кое­то току-що се е родило и врещи с все сили, готово да погъл­не всичко, озовало се в близост до устата му, детето, което си дере лицето от яд, че му се противопоставят, детето, ко­ето се успокоява като по чудо, защото майка му, за да го накара да „почака", го е взела на ръце и чувствено е потър­кала буза в неговата. Едно „извратено полиморфно малко същество", ето какво е детето според Фройд, който е разра­ботил тези въпроси преди сто години! А ние продължаваме да смятаме малките деца за ангели - безполови, разбира се.

Уви, не се учудих много, когато преди няколко дни чух по телевизията в предаване, посветено на сексуалността на французите, една млада жена да казва колко било „тъжно да установим, че още от две-тригодишна възраст нашите деца се отдават на сексуални игри". Било „много жалко, че познават тези неща от толкова крехка възраст".

Защо на сексуалността се гледа като на най-тъжното не­що на света, след като тя е едно от най-хубавите? Нима не сме родили децата си, за да ни достигнат и задминат? Те се раждате недостатъчно развит нервно-мускулен апарат, по­ради което дълго ги носим на ръце и ги учим да ходят, но що се отнася до сексуалността им, тя е напълно изградена. Всич­ки органи са си на мястото: момиченцето притежава вътре в тялото си същото нещо като майка си, а външните полови белези, макар да изглеждат различно, са не по-малко възбу­дими от майчините. Нямаше да ни е трудно да казваме неща­та такива, каквито са, ако не бяхме толкова обсебени от иде­ята за „нечистата" сексуалност. Ето така плащаме дан на Дева Мария. Сексът дотолкова я е отвращавал, че е зачена­ла от Светия Дух, без да е „познала" мъжа... Оставила е сле­ди тази история с девствената майка! Тя е родила Бог, а ние раждаме ангелчета (които често стават демончета).

Дали пък родителите не се опитват да осъществят дъл­го лелеяната си мечта да започнат всичко от самото нача­ло, когато не е съществувало нищо лошо, никакво зло? Дали не искат да „се"видят отново блажено щастливи, каквито са били в райската градина?

Точно това желание издълбана пропаст между деца и ро­дители и разделя като океан майката от дъщерята, защото майката не иска дъщеря й да стане сексуално същество и наивно си мисли, че може да я остави да тъне в невежество. Не си дава сметка, че дъщеря й знае част от интимната ис­тина за себе си и свиква да я пази в тайна. Всички момичен­ца мастурбират и всички майки не знаят това, сякаш са заб-

равили какво са правили самите те в леглото си, след като мама е угасила светлината и е излязла от стаята.

В последна сметка на тази анална възраст на "провене­то" и на казването" момиченцето се сблъсква със съзна­телния отказ ма майката да говори за нещата, свързани със секса, така ли?

Да, първата трудност за момичето се е появила още през оралния стадий, когато майка му на всяка цена е „искала" да има „добра" дъщеричка, която да поправи собственото й детство, и когато момиченцето й е „предоставяло тялото си" в по-голяма или в по-малка степен, в зависимост от изис­кванията й. Но сега, когато иска да знае с главата си, сега, когато желае да разбере коя е тя, да изрази с думи това, което чувства, дъщерята се сблъсква с изградената от май­ката стена: „Прекалено си малка, за да говорим за тези не­ща, първо порасни и тогава ще видим."

Щом детето пита за нещо, значи то никак не е толкова мал­ко, че да не може да се разговаря по повдигнатия от него въп­рос. Иначе то просто не би питало. По-скоро майката е прека­лено стара в мислите си и не си спомня, че и тя е искала да разбере, че и тя е поставяла въпроси. „Защо жените имат гър­ди? Защо имат бебета? Защо ти имаш косми, а аз нямам? Защо ми е приятно, когато се докосвам там долу, между бедрата? Защо татко затваря вратата, когато влиза в банята (нещо, кое­то не би трябвало да прави)?..." Майката е забравила как дове­рието в собствената й майка постепенно се е изпарило и въпре­ки това повтаря грешките й със своята дъщеря... А дъщерята преминава от двойствеността на най-ранното детство към съз­нателния отказ - тя вече няма да вярва на такава майка.