От днес започваме изкуствено, подчертавам, изкуствено да се измъкваме от стереотипа на по­ведение, мислене, оценки, ценности, твърдения, мнения и т.н

Щом пациентът е хронично болен, значи всич­ките му мисли и действия не съответстват на съзида­нието. Ако човек не е реализиран в живота като лич­ност, материално е затруднен и постоянно губи ори­ентири, значи мирогледът му до голяма степен е сгре­шен, много от гледищата му са безпочвени. Затова нека заедно влезем в ролята на съзидателна Личност.

Природата не търпи празно пространство. Всяка работа дава някакъв резултат, но какъв - зависи от вас! От нищото, от пустотата нищо няма да се появи.

Когато с усилие на волята предизвиквате са­моуважение у себе си, изкуствено повишавате самооценката си, задълбочавате вярата в собствени­те си сили, всичко това ще рикошира към всяка клетка в организма ви, към поведението, постъп­ките, делата ви.

Повтарящата се постъпка създава навик, формира характер, повлиява съдбата. Днешното малко по-голямо самоуважение от вчера ще ви направи малко по-различен утре. Така постепен­но ще станете човекът, какъвто искате да бъдете, и със спортна страст ще преодолявате всякакви житейски препятствия.

Болестта „не пуска" хората, които на послед­но място слагат грижата за себе си, за здравето си. Хронично болният е човек, който изобщо не държи на себе си или дори напротив - безкрайно държи на бележките си. За такъв човек една летва от ограда­та на вилата и дори един ръждив пирон у дома зна­чат повече от живота му.

Защо съм толкова сигурен? Защото опитът ми сочи: няма човек, който да не може да се излекува! Разбира се - ако е без крак, няма как да му лекува­ме коленната капачка. Но всичко друго...

Значи започваме формирането на нелогич­ното поведение.

Още днес ви предстои да станете ненормален човек. Нормалният казва: „Първо искам да се видя оздравял, после ще се възрадвам в душата си. Е, чакам!"

При такъв подход ще се радвате, защото логика­та се крепи на факта, а фактът, че сте оздравели, лип­сва. Ето ви капан за заблудени души с научни степени!

Как мислите, кое е по-лесно: да оздравеете или да се зарадвате, че ще оздравеете?

Разбира се, да се самонакарате изкуствено да се зарадвате като малки деца е много по-лесно и може да стане мигновено. А за да оздравеете, се иска много труд и време. Така че да започнем от по-достъпното.

Остава само едно: да измислим, да изсмучем от пръста си радост и да я играем като роля, докато не получим резултат и това състояние не се превър­не в наша същина. Как? За да си помогнете, си спом­нете как отидохте на първата си среща. Отидохте ли? Та вие летяхте, може и да сте пълзели от страх и спонтанно да ви се е случил енурезис¹.

А душата ви бе изпълнена с трепетно очакване на нещо необикновено, сърцето ви бе замряло от щастие...

А първата целувка? А бързането за танцовите забави?

С други думи, открийте случай, когато сте се чувствали окрилен, вдъхновен, на седмото небе от щастие...

Ако сте жесток злодей, си представете някоя „прекрасна" картинка. Направете някому нещо гад­но и открийте за себе си радостта. Има хора, които се чувстват добре само ако другите са зле, и се чув­стват зле, ако другите са добре!

Например имате проблеми със здравето, за­щото жена ви „композира", тя е внучка на Чайковски! Ами представете си, че взимате музикалния й инструмент, тази нейна цигулка, и я изхвърляте...

Или началникът ви не ще да се пенсионира и това ви вдига кръвното. Представете си, че аз на­реждам той да бъде уволнен и на негово място съм повишил вас.

Или мъжът ви задиря чужди булки - гледай ти, на стари години още го харесват! Нали? Създайте си радост!

Или съседът ви всеки ден нещо стърже, реже, дупчи с бормашина. В същия момент си представе­те, че сте грабнали големия чук, доближили сте го изотзад и дум... по кратуната. Той се просва. Какво щастие! Нали?

Или още по-добре! Ще ви напиша рецепта за аптеката: „За съседа - цианкалий три пъти дневно на гладно... До пълно постигане на целта!"

Значи измисляте си свой собствен образ на радостта! Нали?

Но не ви говоря за тази радост.

Скъпа читателко, ако сте майка, какво изпи­тахте, когато за първи път дадохте на детето си да суче? Представете си, че същото става сега! Усете­те в цялото си тяло нежност, трепетно блаженство, сладка отмала.

Това е един от ключовете за създаване на вътрешен подем при изпълнението на упражненията. Нищо привнесено отвън, нищо чуждо - вие го имате У себе си. Използвайте разумно своето богатство.

Нашето блато е най-хубаво

Всяка жаба си хвали гьола, но фактите са си факти!

Относно системата

Сигурно знаете, че съществуват най-различни методики, сигурно сте чели много книги за възстановяване на здравето и по-точно на зрение­то. Всяка от тях е добра по своему и безусловно има право на съществуване. Но най-важната тай­на на успеха все пак не е в методиките и книгите, а дали работите над себе си, или не. Ако не пола­гате никакви усилия, от само себе си нищо няма да се случи.

Изстраданата в многогодишни усилия система, която ви предлагам аз, също изисква от вас да вло­жите душевни и физически сили. Дали си заслужа­ва, или не, ще решите вие. Аз само ще ви кажа,, че за възстановяване на зрението с 1 диоптър давам на курсистите си от 3 до 6 дни.

За разлика от други методики и комплекси, ко­ито обещават подобряване на зрението с 1 диоптър за 3-6 месеца, тази система е 30 пъти по-резултат­на! Многократно е проверено.

И все пак тя не е панацея, защото не лекува болестта, а хронично болния! Не болестта е убиец, а самият хронично болен, който не желае да промени нищо у себе си.

Хората са лениви в основната си маса. По-лес­но им е да гледат на света чрез посредници, тоест през очила, отколкото да се занимават с книги, ка­мо ли да се учат по тях.

Човешката природа не може да се промени от­вън. Тя се претопява вътрешно, защото при възста­новяването на зрението се иска участие на самия щастлив собственик на цайсите. Ще се радвам да съм ви полезен, за да станете още по-силен.

Слава Богу, съществуват безброй постижения от скалпела до лазера. Но защо да ви бъркат в очи­те, ако причината за болестта е другаде? Да, точно където си помислихте.

Когато причината за заболяването е в душата, никакъв скалпел няма да помогне, така ли е?

Никаква техника не може да промени душата на човека. Ако пациентът е пасивен и чака да му се „върне здравето" чрез капки, процедури, специал­ни очила, той е обречен да чака вечно, защото пак ще се надява да му се даде и следващия път, и то повече. И скоро ще му стане много по-трудно „да получава", защото организмът постепенно се изто­щава от болестта и резервните му сили намаляват, намаляват, намаляват...

Пациентът се надява и не предприема нищо. Но ако със собствени усилия подхване нещата, ако се изправи срещу болестта рамо до рамо с лекаря, победата е сигурна.

Защо здравето на нашите курсисти и след три, и след четири години остава стабилно? Защо­то болестта си отива завинаги на ниво съзнание, душа, характер.

Възможностите на организма са неограничени.

А знаете ли, че мозъкът може да изгори тяло­то? Ако сте под хипноза и ви се покаже някакъв же­тон или монета, а после ви се каже, че ще я залепят за кожата ви нажежена, докато всъщност ви докос­ват с картонче, на същото място ще се появи истин­ски белег от изгорено и ще ви остане за цял живот.

Очакваното изгаряне наистина изгаря кожата. След година или две пак под хипноза ви се казва, че онова тогава е било топло картонено кръгче. До две седмици белегът ви ще се изличи завинаги. Орга­низмът сам премахва последиците.

Имах интересен случай в практиката. На паци­ент с белези от 60 на сто изгаряния кожата успешно се почисти и стана равна и гладка. Разбрахте ли ме?

Още преди 20 години, когато тази система беше създадена и започнаха първите резултати, взех да викам: „Ура! Еврика! Открих!"

И какво успях да постигна оттогава? Да, наистина. От сто очилати сто захвърлят очилата.

Е, и?

Кажете ми вие например защо носите очила. Няма ли начини за възстановяване на зрението? И не един и два, те са безброй! Просто съществува следната формулировка: „Търсенето определя предлагането."

Очилатият иска колкото се може по-бързо, по-лесно и същевременно ефективно да се отърве от слабото си зрение или от друга болест, а лекарят от своя страна - от болния.

Лекарят има норматив - еди-колко си души дневно, тоест трябва да приеме определен брой па­циенти, да определи диагнозите им, да им предпи­ше лечение и да ги прати в оптиката за очила. Би могъл да ви отдели максимум пет до десет минути. Това е положението.

И така, идвате при офталмолога, да речем, с късогледство или с астигматизъм. Той ви преглежда и ви пише рецепта за очила. След десет минути по­вече никога няма да ви види очите!

Което е чисто преувеличение, защото веднъж сложили очила, ще започнете да се убеждавате, че зрението ви все повече и повече ще се влошава.

Образно казано, ако тежестта на болния крак се поеме от патерици, кракът започва да атрофира. Тъй че усилията на двата крака постепенно се пое­мат от четири.

И ето ни вече пълзешком. Тоест пациентът от мързел пада до нивото на четириногите.

А в нашата система, ако имате примерно ми­нус (или плюс) 2 диоптъра, за възстановяване на зрението ще са ви необходими десетина дни плюс четирийсет дни за адаптация. Трябва да се упражнявате три до пет пъти седмично по петнайсет до четирийсет минути. От това в глобален мащаб ни­кой не намазва.

Но ако носите очила, постоянно влагате пари­те си в стока. Вие сте патриот, подпомагате иконо­миката. Стока - пари - стока.

Вие сте потребител, който носи доход на фир­мите, предприятията производители (но със здраво­словното си състояние - щети за държавата). Зато­ва потребителят постоянно трябва да бъде заинте­ресован да търси предлаганата продукция. В нашия случай на потребителя се налага винаги да е болен, тоест да носи очила. Ето ви една от причините да сте с очила.

Това е най-лесният за вас и най-доходният за другите начин да решите проблема си. Зрението ви се влошава - и след пет минути вече сте с „инвалид­на количка" на носа.

фирмите, които произвеждат очила, имат още един потребител. Вие сте доволен, а те пък предоволни!

Навремето в стотици страни изпратихме ин­формация за нашата система за възстановяване на зрението. Само японците откликнаха, благодарим от сърце.

Те ни пратиха благодарствено писмо и споде­лиха резултатите си: ,,...С еди-коя си социологичес­ка агенция - за да не засегнем всички останали, поз­волете ни да не споменаваме името й - направихме изследване сред студентите. Положителният резул­тат е над 80 на сто. В настоящия момент обаче япон­ската икономика не може да поеме подобно бреме..."

Пардон, какво общо има икономиката?

Следва обяснение: „...Ако 10 на сто от близо 60 милиона японци с лошо зрение се откажат от очи­лата, ще останем със свръхпроизводство от 6 мили­она непродадени очила. Това би бил силен иконо­мически удар за нас, така че предложеният начин за възстановяване на зрението е преждевременен за Япония."

Внимание, отговор!

Ако оздравеете или умрете, не дай си Боже, няма да си купите очила. Нали? Цяла мрежа от ве­домства и структури са заинтересовани хората да виждат зле.

Преди няколко години, когато мой ученик ре­ши да открие свой учебен център за възстановява­не на зрението, той за нещастие се оказа точно до фирма „Оптика". Оттам деликатно му казали: „Не ни се бъркайте в бизнеса! Не ни отнемайте клиентите!"

Така че поздравявам ви, мой скъпоценни, вие сте клиент! И ако смятате, че някой го е грижа за здравето ви, много се лъжете.

Точно обратното, благодарение на слабото ви зрение производителите на очила и капки за очи пе­челят много, а дават вид, че се грижат за здравето, за имиджа ви и т.н. Редовно ви предлагат да проме­ните външността си, изкуствено създават мода, спе­циално поддържат потребността постоянно да се сменят очилата.

При нас от сто души сто си възстановяват зре­нието. И то не само лесно - мно-ого лесно!

Най-тъпото е, че не се иска много ум, за да си възстановите зрението. Колкото го имаме, напълно ни стига и дори ще ни остане!

Нужни са знания и добросъвестен труд. Това е!

Така че, ако окончателно сте решили: „Край! Искам да се отърва от очилата и със собственото си усърдие да си възстановя зрението!" - за това от вас се иска сила колкото за едно „пу!".

Само трябва да знаете къде и как да плюнете. Нищо повече. И да се потрудите, естествено. За да съберете слюнка в устата си, само размърдване на мозъка няма да стигне!

Първо. Да се запознаем с мързела в много от скритите му форми на проява.

Второ. Да изучим изкуството да се твори.

Трето. Да се предпазим от всевъзможни греш­ки по пътя към целта.

Четвърто. Да потегнем опорно-двигателния си апарат, да заякнем мускулите, да укрепим дейност­та на вътрешните органи, да коригираме зрението.

Пето. Да прегледаме всичките си чувства, стре­межи, проблеми.

Може да възразите: защо да се занимавам с гръбнака, след като съм късоглед, имам катаракта или съм с атрофиран зрителен нерв. Ще се съглася с вас, стига да ми докажете, че очите ви са абсолютно изолирани от останалите органи и са извън организма ви - на шкафчето. Не можете ли? Повече от ясно е.

Задачата ни е да премахнем причината за де­фекта ви. Ако причината е „стиска ми обувката", за­що да лекуваме главата със скъпи лекарства?

Представете си следната ситуация. В чакалня­та на очния лекар са се събрали десет души. Да ре­чем, всички с еднаква диагноза. И лекарят им пред­писва почти еднакво лечение със съвсем малки раз­лики. Но хората не са еднакви и причините, довели до заболяването, също са различни.

Единият пациент е пострадал от инфекция.

На друга мъжът й е алкохолик и у тях всяка ве­чер е „пата-кюта"!

Третата е стара мома, целият свят й е крив!

А онзи е немощен интелектуалец, мозъкът му тежи повече от хилавото тяло.

Фиданката до него има-няма 150 килца. Шкем­бето й ще изстиска очичките.

И всички са с почти еднакви оплаквания.

Еднакво ли ще се лекуват? Причинно-следствената връзка, която съществува във всеки отделен случай, не може да се игнорира.

Авицена имал много старателен нов ученик. Веднъж при великия лечител довели някакъв слепец.

Учителят казал какви съставки да се забъркат, за да се направят две питки. Онзи изпълнил всичко точно. Наложили питките на очите на пациента и сле­пият още на другия ден прогледнал.

А съседът на този пишман ученик също бил сляп. Вдъхновен от успеха, чиракът приготвил абсолютно същите питки и ги наложил на очите му. На другия ден очите на слепеца направо изтекли.

Добросъвестният идиот тича при лечителя, об­лян в сълзи: „Как така, учителю, направих всичко точно както ти каза! Защо се случи белята?"

Мъдрецът рекъл опечален: „Слепотата се пре­дизвиква от различни причини - от сухост и от вла­га, от жега и от мраз, от какво ли не. За хиляда сле­пи причините са хиляда. Върви си, синко. По-добре да станеш хлебар."

Да вземем например разширените вени. Как трябва да се лекуват - с лекарства, с мазила или със скалпел?

Причината може да е в малкия таз, да речем, в проблеми на половите органи и хроничен кръвен зас­той. Какво да се лекува - половите органи или червата? Но просто така няма застойни явления. Може да става дума за възпалителен процес, за изкривя­ване на гръбнака, за нервна преумора, за стрес и т.н. Трябва да се лекува нервната система, така ли? Но и стресът е предизвикан от нещо - от семейни неуредици, от ядове в работата и пр.

Мъжът изневерява - стресът у жената води до верижна реакция и резултатът е разширени вени. Какво трябва да се направи? Често дамите отгова­рят в хор: „Да се смени мъжът!"

Млъкнете, жени, когато говори мъж! Трябва да разберем и защо й изневерява. Дали защото жена му мирише на хвойна?

Не ви говоря за хвойнови вани. Просто лежи до него като дърво поради строгото възпитание в пионерска възраст.

Чувам възмутения ви вик, скъпи дами, че ня­мало фригидни жени, а имало само калпави мъже!

Ще поспоря по темата с вас в някоя от следва­щите си книги, озаглавена „Омъжена, но закопняла", която подготвям за печат. А сега да се върнем на основната си тема.

Получава се странен лабиринт: за да излеку­ваш краката, трябва да премахнеш „изперкването" от главата. Същото важи за всеки конкретен случай.

Човешкият организъм е феноменален и изиск­ва комплексен подход - тук няма и не може да има незначителни дреболии. Недопустимо е повърхност­но отношение. Премахнем ли причината, последи­ците сами изчезват.

Ето защо системата ни за възстановяване е толкова ефикасна.

След като я овладеете, освен че ще се изцери-те, ще съумеете да се разгърнете като личност, да проявите творческите си способности, да си наме­рите подходящо занимание и да станете не само ду­ховно богати. Но ще го постигнете единствено чрез самопознание.

Тук няма нищо фантастично, това е истинско­то положение, и то подкрепено с много примери. Ще ви разкажа следния случай.

По време на курса някаква дама не издържа на „бръщолевенията" ми за реализирането на стре­межите, скочи и взе да се възмущава, че не е дош­ла, за да се замогне или да се разхубавява - не вяр­вала в тия глупости! Искала само да се отърве от проклетата си болест.

Какви ти тук мечти, по дяволите! Самота, тъга, ни мъж, ни деца, мизерна пенсия, животът отмина­ва. Поне да доизкара дните си...

Общо взето, оставаше само да наизвадим нос­ните кърпи - толкова трагично, жално и същевре­менно гордо прозвуча всичко изречено.

А на мен ми идваше да й викна: „Тъпачко, ако не хленчеше, а си беше размърдала мозъка..."

Тя впрочем си размърда мозъка, и още как! Оттогава минаха осем години. Днес няма да й даде­те и четирийсет. Омъжи се. Но не е там работата.

Тя въплъти в живота си дълбоко потисканите си мечти: откри две безплатни частни школи за на­дарени деца, в които работят висококвалифицира­ни педагози.

Откъде пари ли? Ами от касичката, естествено! Как от 62-годишна досадница и руина се пре­върна в енергична и стегната жена с приятна външ­ност?

Ще ви кажа следното. Тя е само една от уче­ничките ни, една от многото, достигнали в живота върхове, за които не бяха и мечтали. И всички за­почнаха от най-важното: на първо място - борба сре­щу собственото лентяйство - и ПОБЕДИХА! Но за мързела ще поговорим по-нататък.

Цифрите, които ще ви съобщя, веднага ще ви усъмнят, защото не може да бъде!

И аз да бях на ваше място, щях да го потвърдя. Но какво да се прави, имаме постоянен резул­тат: от 100 души с различни очни заболявания -100 оздравели! Това не е ли най-важното потвърждение за ефективността на системата ни?

Тъкмо практическите резултати я издигнаха твърдо на световно равнище. От все сърце желая същия успех на всичките си колеги.

Може би ще кажете: „Как така един „лек" за всички болести? Глупости!" Да, прави сте, в приро­дата няма панацеи. Но главната тайна, залегнала в системата, е поведението на болния, отношението му към себе си и към живота.

Ако към лечението, предписано от доктора, добавите и това отношение, вие обединявате си­лите за борба срещу заболяването. Успехът ви е гарантиран!

Да споменем от големия списък на очните за­болявания някои най-разпространените, включител­но и неизлечимите според официалната медицина, които дадоха рекорден стопроцентов резултат въз­становено зрение.

Може би ще кажете: „Не вярвам!" Тогава ми позволете и аз веднага много културно да изложа мнението си за вашето съмнение.

Плюя на недоверието ви! фактът си е факт!

Ако щете вярвайте, резултатът ни не може да се промени от вашата недоверчивост.

И макар да не ми е все едно, че поредният скеп­тичен очилатко ще си остане с цайсите, това изобщо не засяга резултатността на системата.

Неверието ви няма да върне към очилата сто­тици хора. Така че си пазете убежденията и си носете „велосипедите", пенджерите, джамовете, тоест очилата, на носа. Затворете учебника, не тормозете нито мен, нито себе си. И без това сте мнозинство в живота.

Не си поставям за цел да променя нечие мне­ние, да привлека вниманието, просто споделям ня­кои постижения и успехи. Изборът си е ваш. Аз имам зад гърба си дългогодишния изстрадан опит, който никой не може да ми отнеме.

1/1 пак ви повтарям: от вашето отношение към системата ефективността й не пада ни на йота!

Всеки по пътя си, нека всичко в живота ви си остане както е, щом постигате оргазъм чрез самоизтезанието си!

Работил съм с хронично болни по десет часа дневно в продължение на много години и стигнах до вътрешното убеждение, че очилатият ще хвърли очи­лата си в кошчето стига да си размърда не само мо­зъка, но и задника!

Положителният резултат и успехът в живота ще го следват по петите като сянка, те ще станат дупе и гащи - така ли се казваше? Сигурно сте възмутени от безцеремонния ми език? Ами...

В аудитории с рускоезични курсисти понякога казвам думата „чукундур" и после питам: „Кой я смя­та за грубост?" Няколко души обикновено вдигат ръ­ка. Но чукундурът е просто цвекло. А какво си мис­лят нашите курсисти? Те явно имат предвид някаква грубост.

Ще ви зарадвам веднага, че което носите в съз­нанието си, него виждате и в околния свят, него притегляте към себе си.

Какво може да се види с очи на полумъртва дърта крава?

За да оправдае собствения си мързел, собст­веното си бездействие, човек търси външни причи­ни, обвинява кого ли не и какво ли не, но непремен­но намира мнимия виновник за несполуките си, раз­бирате ли?

Ако сте разбрали, значи нищо не сте разбрали. Имали разбиране, липсва придобиване на знания.

Трябва да чувствате, а не да разбирате!

Ако човек с всяка своя клетка, с всяка фибра в душата си и с цялата сила на волята си се стреми да оцелее, той не вижда нищо друго освен шанса да се излекува.

Затова винаги давам на пациента правото да избира между своите амбиции и убеждения и здра­вето и пълноценния живот на Човек с главна буква. Как става това?

Сега ще ви разкажа. Тъкмо ще проверим дали сте минали проверката, или не. За да го разберете за себе си, ви предлагам следната история.

Още в съветско време с колеги направихме учебно-оздравителен курс, който отначало смятах­ме да завършим за половин година, а той продължи около две години и половина.

Оттогава започнаха да ми се изясняват закономер­ностите в поведението на хронично болните и причини­те, които ги карат да крачат към гроба с байрак в ръка.

Първото, което разбрах, е, че мозъкът на хро­ничния болен е като стомах: каквото и да пуснете в него, винаги излиза една и съща крайна продукция.

За участие в курсовете поканихме пациенти, осъдени на смърт от съвременната медицина като безнадеждно болни, които още се крепяха на крака.

Изпратихме шестстотин покани на отписани от медицината хора в напреднал стадий на много страшна болест.

От тях трябваше да изберем такива, дето ще се вкопчат в живота.

Как мислите, каква ли лудница стана в ония години?

В поканата пишеше: „Имате реален шанс да си възстановите здравето. Среща след месец на еди-кой си адрес" - и следваха няколко подписа на глав­ни специалисти от здравеопазването.

Колко души дойдоха, как мислите?... Настъпи денят. Психолозите направиха специ­ален тест за „кърлежов характер", чрез който пока­нените още от първия ден трябваше да направят из­бора си: остават или си отиват.

Но ако си отидат, да са абсолютно убедени вът­решно, че са го направили по свое собствено желание. Оттогава редовно прилагам този начин за под­бор на курсисти в Деня на отворените врати. Знаете ли колко помага за запазване здравето на педаго­зите, като ги отървава от „кръвопийците".

В подготовката на мероприятието участваха се­дем психолози. Шестима мои колеги трябваше да се намират във фоайето и да говорят с всеки, който си тръгнеше. Обърнете внимание! Не с идващите, а с онези, които си отиваха.

Дойде лекарската комисия и вдигна бунт: „Защо е толкова малка залата! Поканили сме шестстотин души, ще дойдат към хиляда и петстотин-две хиляди, за­щото хората сигурно ще доведат роднини, познати. Ако стъпчат някого в тая навалица, отивате на подсъдимата скамейка!" Бяхме запазили аудитория с 50 места.

Наложи се да им кажа: „Уважаеми колеги, ве­че знам кой вид болни се стремят да оздравеят, ще се задействат и ще се измъкнат от болестта и кои -не. Ако измежду поканените дойдат и петдесет ду­ши, тук пред вас ще си изям дипломите." Дойдоха дванайсет души.

Откъде знаех, че от шестстотин поканени ще дойдат по-малко от петдесет? От опита, натрупан при интензивните курсове навсякъде по света, от изсле­дователската работа по изучаване характера на хро­нично болните неудачници.

Оказа се, че независимо от националността и социалния си статус много от болните имат собст­вени характерни особености. Всеки от тях е само­убиец, при това и самоизмамник.

Съгласни ли сте, че хроничните като цяло са извънредно лъжливи пред самите себе си същест­ва? Не?! Това не променя нещата.

Но да се върна към несполучливия опит. Ре­шихме да го отложим с един месец. Пак изпратихме покани, този път с уведомление. След месец дойдоха седемдесет и осем души.

Сега трябваше да минат изпит подбор. Как по­точно?

Задачата ми на „конферансие" беше с изказ­вания, действия, поведение да провокирам проява­та на отрицателните им черти, които ще попречат за възстановяването.

Провокациите ми бяха явно преувеличени и съ­щевременно прикрити и изглеждаха естествено, за да може всеки да направи избора си и да има по­вод, ако реши да си отиде.

За пет часа време кандидатите по около трис­та пъти бяха поставяни пред избор.

Избирай:

смърт или живот,

мързел или живот,

обида или живот,

собствено мнение или живот,

захабени от препрочитане книжлета и брошурки или живот.

Но не директно, а косвено на подсъзнателно ниво. Целият абсурд на ситуацията беше в това, че събеседниците, събрани с толкова труд, сега тряб­ваше да бъдат изпъдени. И да останат само хора, които ще се стремят да оздравеят без значение кой е лекарят и всякакви други условности.

Трябваше да се разкарат тъкмо пациентите, ко­ито насред път или точно накрая ще се предадат и ще се върнат към стария начин на живот и болестта, което означаваше смърт.

Знам следната източна пословица: „Ако на де­тето му се ака, и да го придумваш, и песнички да му пееш, то ще се наака."

Ако болният не се е вкопчил в живота, той ви­наги ще си намери повод да се изплъзне от ръцете, които са протегнати да му помогнат. В такъв случай всичките ми възможности не струват пукнат грош. Започнахме проверката за „кърлежов харак­тер" на седемдесет и осем новобранци по следния начин. Един от психолозите застана пред тях и им каза: „Прощавайте, чакаме Мирзакарим Норбеков и неговия екип, но те малко закъсняват."

Макар че бях там от два часа. След петнайсе­тина минути двама станаха и възмутено си тръгна­ха, защото нямаха време да чакат! Болни с подпи­сана смъртна присъда!

Какво да искаш от човек, който няма търпение да изчака половин час! Ще може ли да се разчита на него по време на лечението, щом той не може да задели време, за да живее?

През цялото време на подбора нарочно гово­рехме разни грубости и нелепости. Понеже речни­ковият ми фонд от ругатни на руски език беше бе­ден, колегите ми услужиха с цял списък. Да си ги ползвам по избор.

Правехме фалшиви прекъсвания. Хората ставаха и си отиваха. Публиката намаляваше и намаляваше.

Бяхме планирали 500 провокации. След около 300 останаха седемнайсет кандидати.

Направихме и следната проверка: „Уважаеми! Курсът се заплаща." И назовахме сума колкото за четири кофички сметана.

Така че подсъзнателно сложихме на едната страна четири опаковки сметана, на другата - жи­вота. Много от болните за съжаление избраха пър­вото и по време на почивката изчезнаха.

Подборът беше жесток. Накрая от седемдесет и осем души останаха петнайсет, които започнаха Да се трудят, да работят над себе си.

С пациентите, които издържаха изпитанието, работихме точно девет месеца, после направихме

подробно изследване. От петнайсетината тринайсет души бяха здрави. Другите двама сетне още поло­вин година „ми пиха кръвчицата". Но и те оздравя­ха. И сега, много години след онзи курс, още са здрави-прави.

Останалите бяха готови да гушнат босилека, но само и само да продават фасони като оправдание за духовната си слабост. А какво се криеше факти­чески зад всичко това? Мързел!

Пациентите потърсиха всякакви пътища да не работят над себе си и верни на амбициите, самомне­нието си, намислените си ценности, доволни от се­бе си, всъщност потеглиха към моргата.

След седем години решихме да проучим съд­бите на онези шестстотин души, които бяхме пока­нили, на които се бяхме молили едва ли не на коле­не, за да минат курса.

Заедно с моите 15 юнаци в крайна сметка жи­вите бяха общо 26 души.

Не е ли голяма трагедия: от 600 души само 15 се вкопчват в живота. Ще рече 1/40. Останалите на­мират най-различни поводи и дори на смъртния одър отхвърлят живота. Но иначе викат: „Искам да жи­вея! Ах, как иска-а-ам! Колко съм нещасте-е-ен!" Може ли да им се вярва? Не вярвам! Наскоро говорих с курсистка, на която преди две години й оставаха няколко месеца живот. За мое голямо удоволствие тя дойде да ми каже, че страш­ната диагноза е отпаднала!

За да не вдигаме много шум, няма да ви я съ­общя. За съжаление заболяването днес е много разпространено. Но не това е важното, а че може да се победи! И толкоз!

Кажете, моля ви, без да си кривите душата: на­истина ли сте готови да бъдете такива, каквито ис­кате, тоест здрави?

Да, мно-о-ого искате, но не си мръдвате пръс­та. Добре. Тогава ще ви покажа нагледна материа-лизация на желанията ви.

Суперупражнение за дръвници

Вдигнете длан на нивото на очите, разстояни­ето да е не повече от 30 сантиметра.

Сгънете пръстите така, че да сочат гърдите ви. Разперете ги равномерно. Лицето - с умен израз на надут пуяк!

Сега сложете палеца между показалеца и сред­ния пръст и рязко стиснете юмрук. Хубаво се порад­вайте. Каква материализация, нали?

Няма нищо вредно да се иска. Всички искат да са здрави, богати, красиви, щастливи. Но опре ли до конкретната крачка...

Седнали сте на фотьойла и искате да станете. Какво трябва да направите? Нищо, просто малко действие, за да си отлепите задника от меката се­далка. Само толкова!

Не ви ли омръзна да четете? Не? Тогава про­дължаваме.

Замислете се - нима очилата Ви отиват?!

Ако красиво си нагласите тенджера на главата,

консервни кутии на ушите и метла в носа,

ако погледнете премрежено като крава,

и вие ще изглеждате ехе-хе!

Какво решихте, четириок? Все пак ще захвър­лите очилата, а? Но защо?

Тези цайси така ви ходят! С очилата изглеждате ужасно умен. Свалите ли ги, веднага ще проличи истинската ви външ­ност. Може би по-добре да я скрием?

Срещали ли сте хора, на които очила­та много им отиват? И ние понякога виждаме такива пациенти измежду нашите курсисти.

Те казват: „Ужасно ми се ще да захвърля тия очила, ужа-а-асно! Но знаете ли, без тях изглеждам много по-грозен!"

Когато глупостта се шири, тя има тенденцията да се усъвършенства и всеки се старае да преуспее на това поприще.

Ако всички наоколо са с инвалидни колички, и сред тях ще започнат съревнования. Чия е по-шик? Който е с вносна количка с разни хромирани части, изглежда много по-прекрасно от съседа в стара ош­мулена таратайка.

Но дали е красива, или е с електромотор, или... или... или... тя си е все инвалидна количка. Нищо ни­кога не може да замести истинските ви крака.

Който е с патерици, дори да са най-красивите, мечтае да ходи със собствените си крака. Очилата са същото за очите!

А никога ли не сте се питали какво чувство из­питват хората с добро зрение към онези, които са с очила? Попитайте когото искате!

Подсъзнателно изпитват леко чувство на жал, все едно сте малко нещо непълноценен човек.

Тоест, и да са суперкрасиви цайсите ви, те са си патерици. Значи ще трябва да приемем, че очилатият е физически непълноценен човек, колкото и да се репчи!

Очилата не отиват на никого! Не е възможно да ви отиват патерици!

Сиреч с какво разполагаме? С факт, който е на­лице и е на лицето ви. факт, пред който не можем да си затворим очите. Вие с години се опитвате или мо­же би не се опитвате да се отървете от тях. Но желани­ето ви досега не се е реализирало. Къде е грешката?

„Ние сме трима: ти, аз и болестта... "

Чакам!

Въпрос: участвам ли в изцеряването си? От­говор: не.

Нещо повече, пасивното очакване на резултата, а дори и съмнението оставят лекаря очи в очи с болежката ми.

Ако аз самият не участвам в оздравяването си, може ли лекарят сам да победи болестта ми? Дори да е мъдрец, той е обречен на неуспех в опита да излекува болник като мен.

Тук може да победи само хирург, който със или без ваше съгласие ще ви ампутира някой орган, и толкова. Няма орган - няма проблем.

Значи ще се радвам, след като получа поло­жителния резултат, но засега изчаквам. Осанката и мимиката ми (тоест „мускулният корсет") какви са? Съответните - чакаме! Нормално поведение на нор­мален болник несретник. Защо го правя? Защото всички го правят. Бе-е-е-е!

Това е една от закономерностите на затъване-то в болестта.

От гледна точка на разума постъпвам съвсем правилно. А разумът способен ли е да гради? Не. Той само пази създаденото.

Разумът се уповава на логиката. Логиката - на факта. А разполагаме ли с факта, че сме оздраве­ли? фактът е, че сме болни.

Кръгът се затваря. Няма изход. Ето омагьоса­ния дяволски кръг, който трябва да се разкъса. Как? Направете така: добийте външния вид на щас­тието, тоест мимиката на сит канибал и осанката на напуйчен пуяк, после ще се получи синхронизиране на външната форма и вътрешното ви състояние.

Изкуствено създайте в душата си радостно очакване, че щом глътнете хапчето, ще оздравеете.

Глътнахте ли го?

Сега си представете какъв искате да сте и про­дължете изкуствено да повишавате радостното си състояние, включвайки и силата на духа. Желание­то ви ще започне да се изпълнява.

А какво представлява веригата, която държи хронично болния далеч от оздравяването?

Да разгледаме скритите мотиви в поведе­нието му.

Всичките му подсъзнателни постъпки и стъпки в повечето случаи работят в защита на самото забо­ляване. Да-да, колкото и да е парадоксално, така е! Цялата му природа въстава против оздравяването, следователно и против лекаря, който се мъчи да му помогне.

В такъв случай и двамата - и лекарят, и болни­ят - са обречени на провал. Това продължава пос­тоянно с месеци и години.

Постепенно шансът за изцеляване намалява, намалява, намалява, защото болестта все по-дълбо­ко прониква в съзнанието, във всяка клетка на тяло­то, във всяка фибра на душата. С десетилетия бол­ният постъпва по един и същ начин и едно си знае: „Искам, искам, искам да съм здрав!"

Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота.

Принципът на поражението в живота, на изос­таването от живота, на разрушаването на живота, принципът на конфликт с околния свят е един и същ, схемата е приблизително еднаква.

А сега се вслушайте в себе си и подчертайте в тази класификация онова, което най-много отгова­ря на вътрешното ви състояние. Бъдете искрени пред себе си. Изберете само един отговор от списъка, ина­че ще си добавите още една диагноза - раздвоява-не на личността, тоест шизо.

И така, вие:

Докато не си изберете нещо от този списък, не избързвайте напред, ако обичате. Трябва да знаете къде сте по тази скала.

с Сигурен съм, че не сте подчертали „искам да осдепея". Може би сте отбелязали нещо като „надя­вай се", „съмнявам се" или „не вярвам".

Тогава знайте! Казвам ви го като психолог -тези отговори с нищо не се отличават от „искам да ослепея".

„Не вярвам" с нищо не се отличава от „съмня­вам се". Това е същата барабонка, но в целофан. Просто, като кажа „съмнявам се", изглеждам по-ум­но. А всъщност същото съдържание увивам в по-лъс­кава опаковка, и толкова. Същността не се променя!

Границата между здравето и болестта е вяра­та. Това е неутралната зона.

Сега обърнете внимание - някой казва:

- Вярвам, че ще виждам добре...

Вие спокойно можете да му отговорите:

-Ами вярвай си!

Представете си, че съм седнал сега до вас, сладко се прозявам, чеша си тьрбуха и въртя вечно свирещата развалена плоча:

- Вярвам, че ще съм здра-а-ав!

- Вярвам, че ще съм бога-а-ат!

- О-о-о, вярвам, че ще съм щастли-и-ив! Къде

ми е възглавницата?

Усещате ли, че нещо липсва? Нали? Какво?

Липсва ДЕЙСТВИЕ! Така ли е?

И ако ме попитате: „Кога искаш да станеш бо­гат?", а аз само муча... Все нещо трябва да ви отго­воря! Така е, нали? ВЯРАТА ЗАДЪЛЖАВА. Ако вяр­вате, че ще сте здрав, но не си мръдвате пръста -значи сте инертен.

Където лекарят е сам срещу болестта - няма оздравяване. Ако чакате и се надявате, сте не само инертен, но и на страната на болестта.

Ако се съмнявате, активно се съпротивлявате

на оздравяването.

Не вярвате? - ще ме прощавате, но за как­во говорим тогава? Ако искате да се тътнете от болестта си, за какво оздравяване може да ста­ва дума?

Дайте сега да си сменим местата. Вие сте ле­кар, аз съм болният.

Аз ви казвам:

- Докторе, мно-о-ого ми се ще да съм здрав, мно-о-ого. Ама знаете ли, мъничко, съвсем ей тоничко се съмнявам, че ще можете да ме излекувате. Оба­че все пак ви моля, излекувайте ме!

Такъв болен почти е невъзможно да бъде из­лекуван, защото в съюз с болестта си той е много по-силен от вас като лекар.

Авицена казва: „Ние сме трима: аз, ти и бо­лестта. Която страна вземеш, тя ще надделее."

Колкото до другите отговори от типа „съмня­вам се", „надявам се" и пр., те всъщност не се раз­личават помежду си. Просто си търсите измъкване, за да не предприемете никакви действия.

За да се съмнявате например, трябва да сте наясно с медицината, психофизиологията, с всички скрити възможности на човека.

Наясно ли сте? Не? Тогава не ми се бийте в гърдите и не ми викайте: „Съмнявам се!" Зад думите ви няма никакъв факт, никакво потвърждение, само подсъзнателна мотивация за оправдаване на дейс­твията ви, насочени към НЕоздравяване!

Ако сте избрали отговора „на­дявам се", ще ви кажа, че попа­дате в най-удивителната група читатели. Знаете ли защо на­деждата умира последна? Ще ви демонстрирам как действа тя.

Това е висшата фор­ма на илюзия, великата пус­тота. Ето, добивам сладкия израз на надеждата и съм го­тов да отговоря на всичките ви въпроси!

Питайте ме: Защо?... Кога?... Как?... Къде?... По какъв начин?... И какво ли още не.

На всичките ви въпроси имам само един отго­вор: „Не знам, драги мой, не знам. Надявай се!"

Ако ми треснете с юмрук по масата и ми се развикате: „Но кога, кога-а-а?", и аз по същия начин ще ревна: „Де да знам! Надай се!"

Надеждата крепи човека, но тя никога за нищо не е отговорна. Надежда говежда! Ясно ли ви е?

Та защо надеждата умира последна? Защото тази мръсна кучка няма вече кого да убие! Убила е стопанина си и сега разбира на кой клон е клечала и чий гроб е копала. Така че се надявайте, надявай­те, надявайте...

Въпрос с повишена трудност: искате ли да си възстановите зрението и да виждате без очила? Запомнете отговора си.

Наистина защо на магарето му викат добиче? Заради тъпотията и ината!

Ако го вържете с тьничка връвчица за малко храстче, след време то ще ожаднее и огладнее и ще вземе да върти глава: „Яде ми се, пие ми се..." Ще изрие ями с копитата. И така ще продължи, докато накрая не умре.

Иде ви да му кажете: „Абе, магаре! Виж с какво си вързано!" Ако поне се беше сетило да погледне на­там, като нищо щеше да се отскубне. Но не! То про­дължава да рие с тъп инат. „И-скам, и-скам, и-скам..."

А вие защо от толкова години искате да сте здрав и досега само искате?

По какво се отличавате тогава от магарето? Са­мо дето то ще пукне след два дни, а вие още сто години ще повтаряте: „Искам да съм здрав. Искам да махна очилата..."

А много ли ис­кате? Отдавна жадувате? Да?!

Разберете, аз не съм ви съдник, не съм ви възпи­тател! Вие самият сте образован човек и разбирате накъде бия.

А не сте ли се за­мисляли какво значи „искам"?

Щом искам да ям, подсъзнанието ми сигнали­зира: „Гладен съм!" И какво?

Всеки ден ще повтарям: „Искам да съм умен. Искам да съм здрав, богат, щастлив!" То­ва означава, че всеки ден на подсъзнателно ни­во констатирам: „Аз съм глупав, болен, беден, нещастен!"

По влияние върху човека, върху цялата му същ­ност подсъзнанието далеч превъзхожда съзнание­то. Това е грамаден архив, в който се пази абсолют­но цялата информация за живота ни.

Подсъзнанието е гений и идиот, сила и немощ, успех и поражение, здраве и болест - всичко заед­но. Всекидневните постъпки, действия, навици вли­зат в подсъзнанието и попадат в хранилището на тъй нареченото несъзнавано, тоест на автоматизирани­те действия.

Спомнете си как в началото се учехте да кара­те колело. Първо всичко става на съзнателно ниво: как се държи кормилото, как се въртят педалите, как се пази равновесие...

Отначало, направо казано, нещата не се полу­чават. Въртите кормилото, забравяте педалите, или обратното. И се е случвало единственото дърво на пътя непременно да ви тресне в кратуната, а близ­кото дере гостоприемно да зейне насреща ви.

Но ден след ден се качвате на колелото и до­бивате навика да го карате, който с времето става подсъзнателен. След като веднъж се научите, нико­га вече няма да се отучите. Същото е с плуването: веднъж като се научите да плувате, ще запазите то­ва умение завинаги!

Сега разбирате ли как толкова години сте се самозалъгвали?

Ама така сте се самозабравили в самоилюзи-ите, уважаеми докторе на самоизмамните науки, че направо сте си повярвали колко сте прав!

„Нормата" е равносилна на желязна логика. Да не си строшите зъбите!

Ако бяхте на моето място и с години всеки ден сте се срещали със стотици и хиляди пациенти, и вие щяхте да се научите на секундата да раз­личавате закоравелия несретник от човека, обречен на успех и съответно на завистта на гореспоменатия.

Изучаването на хронично болния, на хронич­ния неудачник, както споменах, е моята стихия.

Така че по пътя на изследванията и обобщения­та стигнах до следния извод: със съзнателна промя­на на стереотипа на поведение може да се подобрят качеството на живота и отношенията с околния свят.

Смятате, че адът е някакво място, където се отива след смъртта? Грешка, драги, грешка!

Адът и раят са на земята, в самия човек и около него.

Адът с всичките му врящи катрани, нажежени казани, разпалени огньове, с всичките му правила, закони и номера се създава всекидневно от самите хора.

И вие също, скъпи мой с рогцата и опашката, участвате в това сътворяване и всеки ден внасяте лептата си за разширяването на преизподнята.

Давате пример и предавате опита си, като обо­гатявате света с несретите си, омразата, злобата, неп­риязънта, хленченето и бележките си, разбира се.

Ако искате да се усъвършенствате, ви каня на курс за повишаване на квалификацията. И докато по-рано сте се кастрирали неволно като творческа личност, след като изучите хватките на логичното мислене, ще можете по желание съзнателно да уве­личите многократно КПД-то за разрушаването на жи­вота си.

Започваме с хората биологически роботи, пос­традали от късо съединение между краката, пардон, в главата.

Заповядайте в концертната зала, заемете мяс­тото си според подарения ви от сатаната билет.

Сложете крак връз крак, кръстосайте ръце на гърдите, нека лицето ви добие израза „начетен ум­ник", очите да са чисти и безсрамни.

Внимание! Завесата се вдига. Зад завесата е целият свят, море от хора, които са 98 на сто от ця­лото население на земното кълбо.

С елегантна походка, с достойнството на повелител, който управлява света, излиза сатаната в прекрасен смокинг и с мазен глас на профсъюзен деец в дружеството на любителите асенизатори съ­общава:

- Ария „Логика". Музика - господин Неандертапец, текст - народен. Изпълнява целият свят.

Свири величествена музика, запява хорът.

Ехтят фанфари, свирят цигулки, скърцат кан­целарски врати, надвикват се сопрани, баритони и тенори, смях и стонове се смесват с оригвания, с ахкания, с охкания, с въздишки, с вопли, с приказки и от време на време с шум от клозетно казанче.

Цялата полифония се слива в рева на сатанинския хор: „Дай ми ти, дай ми ти, дай ми ти... Тогаз ще повярвам, повярвам... Ще намеря утеха, ще се въз-радвам... Засега се надявам, надявам, надявам... и чакам!"

Този концерт е вечен, така че не се притесня­вайте, ако сте закъснели. Вие самите сте измежду солистите.

Логически подход

Принципът е: ти първо ми дай, после ще ти кажа „благодаря”

- Ти къде ни водиш, логико?

- По пътя за никъде.

Но защо да ходите,

щом Вече сте там?

Наистина е нелогично да благодарите, преди да сте получили нещо. „Благодаря" ще кажете, когато видите резултата.

Десетки години болният се мъчи да оздра­вее, подхождайки към проблемите на здравето по пътя на логиката. Той казва: „Първо ми дай здра­вето, после ще повярвам в резултата и ще се по­радвам."

От гледна точка на нормалния човек той пос­тъпва правилно, тоест радва се чак след като види резултата. Логично е.

Ефектът е налице, идва вярата, после се по­добрява настроението и естествено „мускулният корсет" (осанката и мимиката) са на победител. Лицето е доволно, грее в усмивка.

Но дотогава вади умен сурат: „Съмнявам се!" Иска си нормален дрискалник без хемороиди. Ето схемата на поведение при типичния нещастник. Съмнявам се, не вярвам, надявам се и т.н.

Наистина как бих могъл да повярвам в оздра­вяването си, ако десетки години не съм бил здрав? Не вярвам!

Щом не вярвам, организмът ми не е мобилизи­ран, щом не е мобилизиран, значи няма да оздравея и ще имам още по-убедителен аргумент да не вярвам.

Край! Кръгът се затвори. Капанът щракна.

Ето това е логиката на смъртта, логиката на са­моубиеца, логиката на нещастника и неудачника. Той е прав, безкра-а-айно е прав откъм своя гьол.

Но в този гьол няма нищо друго освен застоя­ла смрад!

Готов ли сте да обърнете всичко нагоре с краката? Тогава да осъществим съвсем нелогичен

подход към логичното заклещване в болестта.

Отначало - „мускулният корсет", тоест изпра­вяме гръб, изпъваме рамене и разтегляме устата до ушите. С други думи, съзнателно възприемаме осан­ката и мимиката на ПОБЕДИТЕЛ.

После изкуствено предизвикваме вътрешно състояние на радост.

След това формулираме мисления образ на оз­дравяването - с усилие на волята се самопринуждаваме да повярваме в успеха на оздравяването.

При това поведение резултатът ще е винаги с вас дори без да сте го желали!

Вижте примерната формула на поведение на „необикновения" човек, който е обречен на успех.

„мускулен корсет

Да проверим ли как работи настроението? Съз­дайте усмивка на лицето си, ако обичате.

На това ли му викате усмивка? Да-а-а!

Я да се видят всички зъби! Ако сте без зъби, да ви видим венците!

Глътнете си корема, приберете го от коленете!

Не ще, а?

Главата - право към тавана! Още, още, още -темето нагоре. А сега раменете. Още нагоре, още, още. Добре!

Къде усетихте изтъняване?

Където теоретично би трябвало да е талия­та? Чудесно. Оставаме да седим с тази идиотска усмивка.

Какво ще стане?

Ще се получи несъответствие. Центърът за обработка на информацията пита мускулите:

- Какви са тия маймунджилъци? Мускулите отговарят:

- Какво да правим - центърът на волята ни кара!

Щом се промени „мускулният корсет", прину­дени са да се променят емоциите и мислите, тъй ка­то те се синхронизират с емоционалния център.

Така стигаме до същинското действие на механизма.

Съществува център за синхронизиране на мус­кулите, настроението и мислите. По-просто казано, емоциите достигат до мозъка по кръвен път и влияят върху състоянието ни.

Представете си следната ситуация. Три часът през нощта. Той (тя) не е вкъщи. Вие яростно създа­вате „план Барбароса": щом се появи той (тя), какво ще кажете, къде ще ударите...

Предлагам ви да участвате в следния екс­перимент.

Застанете пред огледалото, опънете фалшива усмивка и останете така пет минути. След пет мину­ти ще започнете да се радвате и мислите също ще ви преподнесат сюрприз.

Изведнъж ще осъзнаете как се радвате, че го (я) няма вкъщи.

Те са трима братя. Мисловният център, емо­ционалният център и центърът за волево управле­ние на „мускулния корсет". Те са навързани като чер­ва. Единият „тръгне" нанякъде, другите - веднага с него. И все са на един акъл. Единият каже:

- Тая е гъска!

И другите двама, дори да не са съгласни, кимат:

- Да бе, наистина страхотна гъска!

Следва въпрос с повишена трудност. Кое е по-лесно: да се подобри настроението, да се промени мисленето или да се поддържат мускулите в опре­делено състояние? Кое? Настроението? Грешка!

Настроението е като капка живак. Податливо е на всяко движение и също толкова отровно (при повечето хора за съжаление). Можете да го запази­те няколко секунди, но само да си отклоните внима­нието - и то се е променило.

Между другото как сте с настроението в момента?

Или ще кажете: мисленето? Пак не.

Мисловният процес е като гаров площад в оживен ден! Всички щъкат, постоянно са в хаотич­но движение. Как ли бихте могли да въведете мал­ко ред? Изключено. Уверявам ви, усилията ви ще отидат напразно.

Представете си как стоите на гаровия площад и говорите на всеки минувач: „Ти не отивай натам, а завий насам. Това място е мое. Както кажа, така ще бъде!" В най-добрия случай ще ви ударят един бой, в най-лошия - принудително лечение!

Изобщо човешките мисли са нелогични, на всич­ко намират оправдание. Много трудно се управляват.

Тогава да изберем пътя на най-малкото съп­ротивление.

С волево усилие да управляваме мускули­те, тоест да задържим „мускулния корсет".

Представете си за миг, че независимо дали ви е добре, или зле на душата, трябва да стоите с ръка в джоба.

Трудно ли е, как мислите? Много е лесно. Прос­то да си държите ръката в джоба в името на оте­чеството, да речем! Най-общо казано, с някаква цел, каквато и да е!

Тоест изводът е, че именно чрез „мускулния корсет" пристъпваме към управление на... кое? -не само на зрението, но и на цялостния процес на оздравяване.

Хайде сега да избягаме от главната тематика. И се надявам да си отпочинем в планината. Навремето имах удоволствието да работя в ед­на организация, която обслужваше бивши величия -номенклатурата.

Макар и вече пенсионирани, те идваха при нас много надути. Стъпваха високомерно като деца, ко­ито отдавна са се наакали и вече са го забравили.

С други думи, слезли от коня, пък забравили да махнат седлото между краката си. Бяхме наясно с всеки от тях.

Веднъж мой колега посочи един от пациентите и каза: „Този е здрав." Не му повярвах, защото го познавах отблизо. Бивш министър, той от много го­дини страдаше от паркинсон. Това е мозъчно забо­ляване, нали знаете.

Един от симптомите е пълна липса на мимика. Лицето се превръща в скована маска.

Изследвах го основно и стигнах до извода, че е здрав. Взех да го разпитвам къде и как се е лекувал.

Той ми разказа за някакъв храм, но честно казано, тогава не обърнах сериозно внимание. За­писах всичко, обаче скоро най-благополучно го забравих.

Следващата година при профилактичния прег­лед установихме, че към него са се присъединили още четири пенсии. Те от години имаха неизлечими заболявания, а вече бяха „като краставички".

Оказа се, че о.з. министърът ги е пратил там, където той самият се е излекувал.

Изпаднах в истинско недоумение. Всичко то­ва не влизаше в представите ми, изградени с го­дините.

Този път подробно разпитах за всичко. Изяс­ни се, че имало планински Храм на поклонниците на огъня, където главно през лятото, защото зимно време дотам не можело да се стигне, на всеки четирийсет дни приемали групи хора, петимни за из­лекуване.

Обзе ме желание да отида и да видя с очите си как се постига чудодейното изцеряване. Разбрахме се с мои приятели - режисьор и оператор, да зами­нем заедно. Те работеха в програмата „Светът око­ло нас" на републиканската телевизия.

В уговорения ден късно вечерта се събрахме на мястото на срещата. Оказа се, че нашата кола вече е заминала. Обещаха ни друг транспорт за понататъшното придвижване. Изведнъж узнаваме, че въпросният транспорт са магарета.

До храма се стига по планинска пътека - двай­сет и шест километра пеша или с магарета. Но поне­же пристигнахме последни, за трима ни бяха оста­нали две мулета.

Подхванах агитационна атака: „Някога изкач­вали ли сте планина? Нека опитаме пеша."

Операторът беше едър 130-килограмов мъж с пет брадички и грамаден търбух. Обаче романти­кът у него се оказа жив. Затова с мнозинство от гласове благополучно преодоляхме първото „пре­пятствие".

Натовариха върху магаретата цялата си апара­тура и потеглихме. Пръв започнах да мрънкам аз, за­щото бях с градски трандафори, които много скоро ми прежулиха краката. Но крачех и си мислех: „Щом ония са се излекували, аз ще си запиша всички ре­цепти и като се върна в града, ще стана велик лекар." След десетия километър операторът се кльофна на пътя и каза:

- Край! Ако щете, ме убийте, но се връщам! Ние взехме да го навиваме:

- Не е ли все едно накъде ще биеш още десет километра - назад или напред. По-добре напред!

Склони.

Стигнахме посред нощ. Настаниха ни. На дру­гия ден ни събудиха в 11 часа. Събраха ни всичките и казаха:

Който не изпълни молбата, ще помага в кухнята -ще носи вода.

Съгрешаването е да ходиш мрачен. Значи за­това ми направиха впечатление монасите.

Движат се с лека усмивка и са стегнати в сна­гата като кипариси, по-точно все едно са глътнали бастуни.

Значи трябва през цялото време да се усмих­ваме. Изслушахме препоръките, поусмихнахме се, а след две минути старият навик да ходим с градски физиономии, вечно кисели и недоволни, надделя.

Поначало очаквах да видя позлатени куполи и тем подобни, а имаше само едни малки симпатични къщички и нищо друго. Само дето постоянно гореше огън. Те са поклонници на огъня и на слънцето, но нямат храм.

Случило се така, че монасите открили място, където изпод земята избивал природен газ, и там, на върха на скалата, направили така наречения си храм.

Взех да разпитвам:

- Кога ще приемате болни, кога ще поставяте диагнози? Кога ще започнете лечението?

И какво да чуя. Изобщо не приемали и не леку­вали. Това беше първият удар.

Второ, стопаните си прибраха магаретата. С ба­гажа си къде ще бягаме? Бяхме се хванали в капана.

Не стига че се бяхме домъкнали в храма, къде­то никой никого не лекуваше и не възнамеряваше да лекува, ами не можехме и да си тръгнем. При то­ва трябва да се мотаеш наоколо с тъпа усмивка на лицето, когато отвътре всичко ти клокочи от яд и гняв!

Гледам, операторът ме фиксира, все едно за­мисля нещо. А режисьорът ми подмята иронично:

- Къде си ни довел, учена главо нещастна?

Все едно не ми е криво и без това.

После дойде най-сладкото. Петнайсетина ду­ши от трийсетина веднага потеглиха за вода. И аз си изпатих, защото... Напи се сещате. Наложи ми се да помагам в кухнята.

Отвесна вертикална стена шестстотин метра. За вода се ходи по серпантините - 4 километра на отиване и 4 на връщане. По този път ли стигнахме дотук снощи?

Като я видях, замалко да пометна! Представя­те ли си? Освен дето тази вертикална стена е по-висока от Останкинската кула, на места се минава по талпи, забити в скалата. Предназначението им е като на висящи мостове, преграждащи навремето пътя на неприятеля за храма.

Трябваше да се донесат по шестнайсет литра вода, плюс петте кила на самата делва. Значи по 21 килограма щяхме да мъкнем нагоре по тази пътеч­ка! В такъв случай е най-удобно товарът да се носи на главата. Тогава научих какво е истинското предназначение на гръбнака.

Гръбнакът е необходим,

за да не ти хлътне