Пациентът си поставя абстрактна задача от типа „Искам да съм здрав". С други думи, няма точна съзидателна програма

Освен лозунга „искам да съм здрав" не е имал нищо в главата си, никаква отговорност за резулта­та. Точно затова цялата работа върху останалите ор­гани е отишла на кино.

Това е една от закономерностите в поведени­ето на хронично болните, която несправедливо ви превръща, колеги лекари, в изкупителни жертви.

Когато картинката се изясни, в аудиторията анализирахме резултатите.

Предлагам ви да се запознаете с фрагмент от стенограмата на упражнението в Кустанай.

Напомням ви, уважаеми читателю, че тук ак­центирахме върху възстановяване на зрението.

1. Кой е възстановил стомашно-чревната дейност?

2. Кой е подобрил стомашно-чревната дейност?

3. Кой няма никакви промени?

- Да вдигнат ръце пациентите с възстановява­не. О-о-о! Същият резултат, както в Лисаковск.

- Да вдигнат ръце тези, които са с подобрение.

- Останалите не са мръднали към положител­ни промени. Шест души.

Сега обърнете внимание върху съотношение­то. От трийсет съкурсници шестима са без подобре­ние. Това означава, че 20 процента от курсистите ни не са си поставили задачата.

- Е, имате ли напредък?

- Да, имам подобрение.

- На което сте обърнали внимание, там имате резултат, зрението се подобрява. А защо не възста­новихте чревната дейност?

- Не знам.

(Обръща се към една дама.)

- Слънчице, върху зрението поработихте ли?

- Да, и имам подобрение.

- А защо сте изоставили чревната дейност?

- Имам цел, по-точно си казах за колко дни трябва да си регулирам червата.

- И за колко?

- За около месец.

- Не казах ли за деветото упражнение чревна­та дейност да е нормализирана? Може и да съм с къса памет, но не чак толкова! Казах ли?

- Казахте.

- Откъде го взехте тогава този месец?

(Към един мъж.)

- Драги! Да-да, вие. Работите ли върху зрението?

-Да. с -И как е?

- Махнах очилата. Жена ми не ме позна и не

ми отвори.

— Така ви се пада! Ами червата?

- Мислех, че трябва последователно.

- Последователно! Мислели! Много ви благо­даря! След такива отговори, да ви кажа като специ­алист, направо ми се мре. Вие сте мъж! Поне вие да ме бяхте разбрали! Колко пъти повторих, че рабо­тим с всеки болен орган непрестанно и нищо не от­лагаме за после!

Ето ви техническа грешка. Програмата е пос­ледователна (в третия случай) - първо зрението, после червата. Програмата е променена (във вто­рия случай) - удължена до месец. И във вашия случай (първия) - не сте знаели, че е трябвало да работите и за червата и не сте си поставили за­дачата.

Ето ви три разминавания с победата. Чуйте ме още веднъж внимателно и с двете уши!

Програмата започва да работи само при едно условие: ако цял месец всеки ден я налагате на ор­ганизма си и той ви се отчита.

А сега който е с разширени вени, който е с варикозни язви, който е с тромбофлебит, който е с де­формация на петата - станете.

Ами обърнете внимание, че нито веднъж не спо­менах за вас. Осемнайсет пъти говорихме за зрени­ето, почти всички са с подобрение.

Един път споменахме за червата и повече до днес не сме говорили специално, оставих ви го за домашно. Без подобрение са 20 процента.

За хемороидите, различните хронични възпа­ления, пародонтозите, храносмилателните затрудне­ния и прочее не сме говорили. Защото не можем тук всеки път да изброяваме грамадни списъци с диаг­нози. Тогава по време на упражненията само ще из­слушвате изброяване на болести, за друго няма да ни остане време.

Сега въпрос. Вдигнете ръка с разширените ве­ни, тромбофлебитите, да ви преброя. Петдесет и се­дем души. Благодаря. И бъдете честни пред себе си, много ви моля.

Който през последната седмица поне веднъж си е погледнал краката, вдигнете ръка, ако обича­те. Ху-убава работа! Само петима курсисти! Ами останалите?

Какво ви става, цяла седмица дори не сте ми­ли краката си, така ли?

(Оживление, смях В залата.) - Михме ги.

- Тогава чии крака сте ми­ли, щом нито веднъж не сте ги погледнал и? Бива си ви! Нямали поне един, който да си е поста­вил задача да работи за вените? Само двама. Боже мили! Какво ще ви правим?

Да започнем от днес. Има­ме още дванайсет упражнения. Девет вече изпуснахте.

Сега през цялото време ще ви вися на главите. Ако се борите с всяка болест веднъж на столетие, ще ви помогна да разберете за какво е мислила Дездемона в последните минути от живота си. (Смях.)

При всяко упражнение се вглеждахте с вътре­шен поглед в очите си. А колко пъти обърнахте вни­мание на стомашно-чревните проблеми?

Нищо не сте направили. Тази работа по зрение­то е специално замислена хитрост. Целта е да ви по­кажа нагледно грубите грешки, които допускате спря­мо себе си. Нищо не бива да се пуска на самотек.

Неусетно ви поставихме в такава ситуация, че нямаше как да не контролирате резултатността на работата с очите.

Просто при всяко упражнение ви подтиквахме не само да поискате да виждате, но и да поработите върху пожеланото.

Обърнахте вътрешен взор към очите си и про­будихте у себе си изкуствена радост, че зрението ви ще се оправи. Какво се получи?

Зрението ви се подобри. Всеки път по време на кур­са се самонастройвахте да получавате реален резултат и се учехте с признателност да се отнасяте към себе си.

Организмът веднага откликва.

Вие формирате целта си, пускате механизма за осъществяването й. А после като иконом контро­лирате и проверявате как върви повереното ви до­макинство. Организмът няма друг изход, освен да се подчини.

Ето защо, за да постигнете резултат, трябва упорито да работите върху зрението си. Слава Богу, не всеки ден, каква радост (!), а само три до пет дни седмично.

Нека тази група курсисти ви е за пример. Из­вадете си поуките...

Тоест изводът е: движението без цел е път „не знам накъде". Но и осъществяването на поставена­та задача постоянно трябва да е под контрол. Как конкретно? По-нататък ще се спрем.

Най-непосредствената й искрена форма напо­добява начина, по който децата казват: „Не искам! Няма пък!"

Умната форма е характерна за вдетинени въз­растни. Те казват: „Не мога поради еди-какво си... въз­растта ми не позволява... живея далече..." и подобни.

Активната форма е, когато се правим на дело­ви: „Много съм зает, ужасно, нямам време." С други думи: „Абсолютно никакво време не ми остава да живея. Нито минутка."

Агресивната се явява в цялото си великолепие и се проявява така: „Не ми се бъркай, че те колям!" Или: „Не вярвам, не може да бъде, няма такива неща, това са глупости, шарлатански работи. Чиба от мекото ми легълце с тия ваши романтични изгреви и залези някъде в Сибир!"

Съществува грамадна маса безлични същест­ва с лични карти, отхвърлящи всичко онова, което те самите не умеят и не знаят. Те винаги се мъчат да премахнат смутителя на спокойствието си. Всичко ново, необичайно, извън рамките на представите им представлява заплаха.

Така е изгорен Джордано Бруно, така е разпнат Христос, така бяха погубени генетиците, така бяха съсипани кибернетиците. В името на интелек­туалния покой, тоест леността, те са готови да уни­щожат всичко ново.

Когато започнете да се упражнявате, веднага ще почувствате, че мързелът ви се събужда. Той по­ема дежурство и стръвно ще се брани по най-неве­роятни начини.

Искате ли да се убедите? Изпълнете упражнението „Ръцете встрани". Изправете се, вдигнете ръцете, изпънати встра­ни малко над височината на раменете - на около 45 градуса, стиснете юмруци, пале­цът е изправен нагоре. Сега обръщаме ръцете така, че палецът да сочи пода. Стойте в това положение точно десет минути.

Постепенно упражнението ще ви умори и ще усетите у себе си борба на две сили: едната е жи­вот, другата - смърт.

За да усетите по-ясно двубоя им, затворете си очите, моля ви.

Едното чувство, което държи ръцете ви изпъ­нати, се нарича воля. Волята създава здравето ви.

Другото чувство, което ви казва: „Уморих се, стига", е мързелът. Вие го слушате и десетки години сте подложени на болести, финансови кризи, нереализация.

Кое желание ви е по-близко, по-любимо, кое желание по-силно ви въздейства, по-често възник­ва, на кое се подчинявате обикновено - на силата, която казва „задръж", или на силата, която казва „отпусни"?

Вгледайте се в себе си, вникнете в усещанията си. Запомнете също така с какво чувство отпускате ръце след десетте минути.

Трябва да издържите, докато у вас не се ро­ди трета съкровена мечта, която ще се усилва с всеки миг.

Отначало направете упражнението, после че­тете нататък. Така ще ви е интересно да съпостави­те мислите си с онова, което следва по-долу.

Забелязахте ли как с настъпващата умора ле­ността започва да ви подстрекава: „Отпусни!" Мазно ви подсказва: „Само замалко си свали ръцете, после пак ще ги вдигнеш!"

И ще направи така, че изведнъж някъде да ви засърби. Почесахте се - сега пък сърбежът се пре­мести другаде. Всъщност просто сте се поддали на мързела.

Но ако не се поддадете и изтърпите, тоест про­явите воля, леността ви ще се преобрази и ще ви ата­кува: „Какви глупости ми предлага този? Аз съм тол­кова болен, това е подигравка! С моето заболяване изобщо са забранени физическите натоварвания."

Дълбоко в душата ви се поражда желание да ме пребиете.

А щом отпуснете ръце, мързелът ви подсилва удоволствието.

И ето въпроса: кое е по-лесно - да задържите ръцете или да ги пуснете?

Да ги пуснете, разбира се! Но все пак ги за­държахте, нали? По същия начин трябва да напра­вите усилие за осанката и мимиката си, за оздрави­телните упражнения и за зрението си, разбира се.

Добийте мимиката на влюбен човек. Изпъчете се. Продължаваме.

Както забелязахте, мързелът е много коварен, хитър, находчив. Може би вече ви атакува.

Кажете, имате ли чувството, че днес нещо сте разбрали?

Прекрасно!

Ами ако се озърнете пет-шест години назад? Не смятахте ли пак така, че всичко ви е ясно в живо­та, за всичко имате собствено мнение?

А на осемнайсет?

Значи и днес, и утре, и вдругиден ще знаете, че всичко ви е ясно. Но добре би било да сте с днеш­ния ум преди десет години, а? Да-а-а...

Значи мързелът идва във вид на „всичко ми е ясно". Това наистина е така, но всекиму е ясно по своему.

В аудиторията винаги предлагам на курсисти­те следното упражнение. Всички си затворете очи­те, ако обичате. Представете си картина.

Някаква местност, нощ. Държите цветя в ръ­цете си. Отворете очи.

А сега ни опишете местността, кое време на нощта е, какви цветя държите, опишете ни аромата им. Просто ни разкажете какво си представихте. Раз­брахте ли ме? Добре.

Я да видим какво значи „наясно". Питам курсистите какво цвете са си представили и къде.

- Лалета във вилата.

- Бели рози пред санаториум на Каспийско море.

- Ливада с глухарчета.

- Люляк, близо до къщата ми. Забелязвате ли как се разделят пътищата ни?

Един си е във вилата, друг е отпрашил в санатори­ум, някой е набрал глухарчета, трети кърши клонки току пред дома си. Отново всеки е разбрал какво­то си иска.

Като казах „нощ", „цветя", хрумна ли ви нещо ново? Не, нищо. Просто си спомнихте собствено из­живяване.

Аз обаче, когато ви питах, си представях лунна нощ в пустинята.

Пролетта в пустинята е буйна и много кратка като първата любов на стогодишен юноша. Всичко се вижда ясно чак до хоризонта. На стотици кило­метри наоколо няма жива душа. Само хълмове, и всичките са в цъфнали краткотрайни цветя. Неверо­ятно ухание! Тишина! Само щурци тук-там.

Свърнал съм от пътя, облян в лунна светлина, навел съм се, събрал съм с ръце цветята и вдъхвам аромата им. Много ми се щеше да сте с мен, а вие се забихте накъдето ви видят очите. Е-е-ех!

Една и съща информация ни хвърля далеч един от друг. Тук е грешката. Вие слушате, вниквате, раз­бирате, а всъщност ровите в паметта си: „А, нещо като онова. Ясно."

Искате ли с друг пример да видим какво значи „наясно"?

Вече говорихме, че характерът е равен на бо­лестта. Вашият характер е като скъсани обувки, ко­ито пропускат вода, щом завали. Влизате в магазин и питате:

- Може ли да потърся обувки, които да ми станат?

Отговарят ви:

- Разбира се. Изберете си.

Вие търсите обувки, така както разбирате не­щата според собствения си опит. А да разбереш, оз­начава да сравниш новите знания с онези, които ве­че имаш. Например аз казвам: „Земята е кръгла."

Разбрахте ли ме? Да. Защо? Защото това е об­щоизвестен факт и вие имате същата информация в главата си. Ако ви кажа: „Земята е квадратна" - как­во ще ми отговорите? „Тъпак."

Щом нямате такава информация в главата си, тя веднага се отхвърля, влиза през едното ухо и из­лиза през другото. Какво ново спечелихте за себе си? Нищо! Пак сте си бос по въпроса.

Получава се омагьосан кръг. Където има ясно­та, няма развитие, растеж, придобито.

Такава една особеност съществува.

Значи вие подхождате към нещата в живота със собствените си мерки - тоест както към обувките. Избирате скъсани обуща с отпрани подметки и каз­вате: „Ето това, то ми е познато, наясно съм."

И така, да сте наясно, е една от формите на леността. Това означава, че сте загърнали в нова опаковка характера, който ви е докарал болестта, и гордо седнали, гледате света през очилата си.

А сега си спомнете какъв отговор бяхте под­чертали в списъка: „не вярвам, че ще виждам доб­ре" или „съмнявам се" и пр.

Помните ли? Границата между здравето и болестта е вярата. Ако отговорът ви е „оттатък бари­кадата", значи сте просто мързеливец! За да не се потрудите над себе си, се криете зад разни обясне­ния и аргументи.

Добре, простено ви е. Това са все скрити фор­ми на мързела, за които до днес дори не сте се до­сещали. Но сега знаете как стоят нещата. Значи от този момент нямате път назад. Съгласни ли сте?

Образно казано, това са очи на тила. Те могат Да гледат само назад в миналото - към преживени

несполуки и поражения. Всяко движение напред е съп­роводено с нови удари на главата в стената. Колкото повече напредвате, толкова повече са ви цицините.

Негативният опит продължава да се трупа и да се циментира в съзнанието. Оттук нараства неуве­реността в собствените сили. Вие още по-зорко се вглеждате във вчерашния ден, убеждавате себе си и околните, че без минало няма бъдеще.

Следователно хроничните несполуки са реали­зирано съмнение. А съмнението е агресивната фор­ма на мързела. Ето че още един омагьосан кръг се затвори. Значи вие самият браните болестта си.

Никой не казва: „Не искам да съм здрав." Но искането е едно, а...

Влизате в спортен салон. За­що? С каква цел? За да се омъжи­те за първи път на шестдесет годи­ни! Че всички викат: „С тия кри­ви крака-а-а... криви крака..." Отивате при треньора и го питате: - Има ли начин краката ми да се изправят?

-Да, има. - Как?

- С всекидневни тренировки. А мързелът ви шепне: - Ако кажат, че ще ни струва повече от пет минути, не щем. Нямаме толкова време.

- Да живее императорът!

Стражата дебнела всички да се кланят на влас­телина и налагала с камшици онези, които не скла­няли глава.

Един страж измъкнал меча, за да отсече гла­вата на бос, мръсен и дрипав монах, който с гордо вдигната глава крачел към императора. Тъкмо за-махнал с меча, и чул мощния глас на господаря:

-Стой!

Но това, което станало после, потресло всички!

Младият император скочил от коня си, втур­нал се към нахалника, коленичил пред него и целу­нал крайчеца на мърлявата му дреха.

Свитата се слисала. Народът ахнал. Какво е това чудо? Императорът сякаш се превърнал в друг човек. Едва след туй някои от свитата разпознали в този дервиш бащата на императора. Преди ня­колко години той се отрекъл от престола, предал властта на сина си и тръгнал да странства в тър­сене на истината.

- Здравей, татко. Завърнал си се. Добре дошъл...

- Не, сине мой, още не се връщам. Стигнах до единия край на Земята, а сега отивам към другия и пътят ми минава през страната ти.

- Това са твоите владения, татко!

- Не, сине, сега са твои.

- Виждаш ми се много отслабнал, татко. Кон за императора!

- Не, не, не искам. Ти знаеш обета ми - да ходя пеша и да остана беден. Ако искаш да помогнеш на стария си болен баща, пусни няколко медни пари в чашата ми, за да си купя хляб. Друго нищо не е пот­ребно на баща ти.

Синът се смутил, като видял малката му мръс­на дървена чаша за подаяния. -Ковчежник! Ковчежникът дотичал.

- Напълни тази чаша!

- Синко, не приемам никакво подаяние, по-го­лямо от чашата ми.

След първата шепа се понесъл ропот сред тъл­пите, които видели как на някакъв просяк се дава цяло състояние. Всеки бил готов да удуши този дрип­льо. Те взели да викат:

- Вива, императоре! На такъв просяк - такова

състояние?!

А ковчежникът се опулил - монетите се сипе­ли в чашата, а тя все оставала празна.

- Каква е тази чудновата чаша, татко? Не зя­пай, ковчежнико, сипвай!

С всяка шепа той се учудвал все повече. Цял чувал злато се изсипал в чашата, а тя все оставала празна.

- Каква е тази странна съдина, татко?

- Синко, нали виждаш как е закъсал баща ти? Ако можеш, нахрани ме днес.

Синът взел чашата, учудено я позавъртял в ръ­цете си, огледал я от всички страни, гневно я ударил в прашния път и наредил:

-Да се напълни!

Чувал след чувал носели слугите, докато ковчезникът не казал:

- Повелителю, златото свърши.

- Пратете скороходци да донесат още! Докато не напълни проклетата чаша, няма да мръднем оттук!

Голям брой тежки чували се изсипали в чаша, но тя оставала все така празна. На четирийсетия чувал синът не издържал.

- Каква е тази сатанинска чаша? Що за дявол­ска съдина си донесъл, татко? Четирийсет коне със злато докарахме, а тя е още празна? Как и с какво може да се запълни?

- Ех, сине мой, щастлив съм, щастлив съм, че ти се оказа по-досетлив от мен. На четирийсетия чу­вал ме попита каква е тази чаша. А аз, за да разбе­ра, хвърлих в нея целия си живот, половината свят, хиляди наложнички, цялото мислимо и немислимо богатство на земята. Синко, здравето си хвърлих в нея. ВСИЧКО хвърлих, а чашата остана празна. За­щото тя е направена от желанията ми. Това е чаша­та на желанията...

И вие, драги читателю, имате такава чаша.

В преследване на поредното желание сте хвърли­ли в нея младостта, здравето, красотата, щастието си.

Тя е погълнала душевното ви спокойствие, ра­достта от живота, не ви е оставила да изпълните ис­тинските си съкровени мечти. В тази чаша сте хвър­лили целия си живот.

Остава ви може би последната третина. И ако не я захлупите веднага, тя ще глътне всичко до пос­ледния ви ден.

Не го ли виждате?

Всеки път, когато казвате „малко е!", вие уп­ражнявате вътрешно отрицателно отношение към са­мия себе си и към всичко постигнато, обезценявате изживените години, целия си живот!

Придирчив към себе си, вие продължавате да се сравнявате с другите не откъм най-добрата страна! Подценяването идва от чашата на жела­нията, то е в основата на всяка несрета, недовол­ство, несполука...

Взрете се в себе си. Дори да възстановите 100 процента зрението си за един ден, пак ще сте недо­волен. Така ли е?

Докато не е станало късно, променете отно­шението си към себе си, към околния свят и към жи­вота, намерете у себе си нещо истинско, ценно, съ­щинско, вечно и го развивайте.

Вдигнете сега дясната си ръка. Погалете се по главата поне задето с прочитането на тази книга пра­вите опит да се погрижите за здравето си, да въз­становите зрението си.

Дори да не стане, ще е само в началото. Нау­чете се да си прощавате дребните грешки. Благода­рете на себе си поне задето ви има на този свят.

Винаги можете да намерите за какво да похва­лите сам себе си.

Ако с желанието да се промените оставате все същият, вие се залъгвате с илюзии. Извинете ме, но е безполезно да лекувате язвата, ако в нея е засед­нал ръждив пирон - раната все ще се отваря. Ръж­дивият характер, който носите в тялото си, ви е за­бил в тази безизходица.

Колкото и да е трудно, за всеки ден, за вся­ка пълноценно свършена работа трябва да се самопринудите, с усилие на волята да събудите ува­жението към самия себе си, защото именно от­тук започва сътворяването на Личността.

Мислите, че само вие сте с проблеми?

Всеки ги има предостатъчно. Както се казва, на път и под път. Но най-важното правило е: ако не можеш да промениш ситуацията, промени отноше­нието си към нея.

Всичко е въпрос на сравнение. Затова може да се каже, че животът е прекрасен във всичките си проявления.

Някоя няма мъж, затова страда и тъгува. Ама я ги погледнете тези измъчени и угнетени омъжени же­ни, дето теглят каиша! Вие сте просто щастливка!

А може би сте недоволна от мъжа си - тогава погледнете самотните жени с какви гладни очи гле­дат мъжа ви.

Всичко е въпрос на сравнение.

Ако се мислите за много стара, ще си погово­рим след двайсетина години. Тогава ще кажете: „Ех, че млада бях, ходех си до тоалетната."

Това е животът!

Не чакайте да минат двайсет години, за да оце­ните радостта на днешния ден.

Може би страдате от тежка болест? Но и от бо­лест до болест разликата е голяма.

Например имате язва на стомаха. Отивате на лекар, той ви казва:

- Май отдавна не сте се преглеждали?

- Изобщо не ходя по лекари.

Вие реввате: ;, - Докторе, да не е все пак язва?

Сега бихте се радвали да чуете, че имате язва на стомаха. Значи след толкова години проблеми с язвата сега вече си я пожелавате!

Прибирате се вкъщи като в мъгла и нищо вече не ви интересува. Знаете, че ви остава още малко да живеете и всичко губи смисъл.

Не ви интересува повече какво мислят хората за вас, защо съседът не поздравява, какъв е кили­мът ви, нов или стар.

Всичко скъпоценно, което сте придобили с це­ната на похабеното си здраве, става мираж!

Желязото ръждясва и се изронва - в такова желязо сте превърнали живота си.

Мебелите ще станат на трошляк, а вие вече сте дали част от живота си за тези мебели. Всичко е на­пусто в света, всичко е илюзорно, всичко е тленно. Какво остава от човека? Освен спомена - ни­що друго!

Ценностите се преоценяват. Неща, заради ко­ито вчера сте се нервирали, ядосвали сте се, днес са пълна глупост.

Едва сега разбирате истинската цена на всич­ко в живота, но уви...

След две седмици ви викат в поликлиниката. Отивате, а лекарят едва ли не на колене ви моли:

- Простете ми, за Бога! В лабораторията са сбъркали анализите. Вие имате язва на стомаха. Излизате навън и радостно се провиквате:

- Имам язва! И-и-имам яаазваа!

Всичко е въпрос на сравнение, скъпи мои. Всичките ни скърби, всичките ни радости са относи­телни. Помъчете се да цените всяка минута в живо­та. Миг-и я няма!

Нека се научим дори в най-лошото да откри­ваме нещо добро. Един и същ проблем може да се погледне от различни страни, да се прецени по различен начин и да му се намери решение. Ето ви пример.

Двама ученици пушачи се разхождали в гра­дината и не смеели да запалят. „Утре трябва да пи­таме учителя дали ни е позволено да пушим" - ре­шили те. На другата сутрин единият се появява мно­го натъжен и вижда, че другият пуши.

- Как така? - учудил се той. - На мен учителят ми забрани!

- Ти какво го попита?

- Дали може да пуша, когато медитирам. Той ме изпъди, беше много разгневен.

- Там е цялата работа. Аз го попитах може ли да медитирам, докато пуша. И той каза „да".