Опитът на един глупак, стигнал до прозрението Мирзакарим Норбеков

Да го разгледаме чрез „образа на лимона".

Настанете се удобно. Затворете очички. Пар­дон, още не. Прочетете първо какво да правите със затворени очи.

Представете си хубав сочен лимон.

Вземете го в ръка, усетете леко грапавата по­реста твърда повърхност, почувствайте тежината му, обема. Представете си цвета, миризмата, матовите отблясъци на светлината по него.

Приближете го до лицето си, вдъхнете дълбо­ко аромата му. Спомнете си прохладната му влаж­на, сочна вътрешност.

Мислено отворете уста и отхапете голямо парче.

Затворете уста! Казах ви мислено!

Яжте лимона като ябълка. Студен, кисел, ароматен сок изпълва устата ви. Глътнете го и продължавайте да ядете лимона с кората без захар.

Отхапете пак. Прекрасно! Изя­дохте ли го? Браво!

Сега да видим как реагира ор­ганизмът на този въображаем ли­мон. Изпълни ли се със слюнка устата ви? Нали?

Въпросът е: натискахте ли жлезите си? Казвах­те ли им:

- Хайде, произвеждайте слюнка! Казвахте ли на стомаха си:

- Хайде, отделяй стомашен сок!

Нищо подобно, просто си представихте, че яде­те лимон, и толкова. Останалото организмът го нап­рави без ваше участие. Стомахът се подготви да храносмила несъществуващия лимон и сега ви се сър­ди, поглежда нагоре към хранопровода:

- Нали ми обеща лимон, бе! Къде е? „Образът на лимона" е един от механизмите,

който е в основата на работата ни над себе си. Това е само един от ключовете, които даваме в тази книга!

Принципът на мозъчната дейност на зрелия чо­век е общ: мозъкът работи чрез посредници, какви­то са думите. Думата „здраве" е посредникът, чрез който вие искате да притежавате онова, което на­ричате здраве.

Сега затворете очи и мислете за здравето. Мис­лете, мислете. Силно напънете онова, дето го нямате, тоест мозъчните гънки. Защото съществува само онова, което се развива.

Какво се появява в главата и в тялото ви?

Нищо!

Нека участваме в още един малък експеримент на тема „Искам да съм здрав". Упражнението пак е с поетичното научно наименование „Плюскане".

Какво става?

Знам точно какъв въпрос се е появил в глава­та ви.

Какво е бенгалски орех?

Ще ви го кажа като мъж точно и ясно: дявол го знае!

Ако знаех, непременно щях да ви го опиша. Но сам си измислих това словосъчетание.

Когато си поставяте целта „Искам да съм здрав", организмът ви по същия начин изпада в недоумение, както вие сега от „бенгалския орех", и пита:

- Какво е това? Повелителю, кажи какво ис­каш. Опиши ми го с достъпен език.

Защо организмът реагира на „лимон"? Защо­то, докато мислехте за лимона, си представяхте обе­ма, тежината, цвета, аромата, нали? Каква е разли­ката - болният, който казва, че иска да е здрав, обър­ква организма си. Какво точно иска?

Всяко ваше изказване от типа „Искам да съм здрав" се възприема от организма като „не панимаю".

Той ви моли:

- Кажи ми какво искаш. Покажи ми какво да направя.

Думата „здраве" за него е абракадабра. Защо-I то се отнася към втората сигнална система, която I действа много слабо в областта на оздравяването.

А от думите „Имате хлебарка в гащите" веднага ви полазват тръпки.

Да или не? Ако не, хванете тлъста хлебарка и си я пуснете в гащите. Запомнете как е. А така!

Но май и без експеримент сте си го предста­вили идеално! Защото сте виждали хлебарки, носи­те гащи, веднага реално си представяте образа и въз­никва реакцията.

Ето тук открих още една закономерност при затьването в болестта. От доброто намерение, от доб­рия стремеж да сте здрав вие изпадате в нищото.

Внимание! Когато започвате работа върху зрението, поставете си ясна, точна и конкретна задача. Организмът веднага ще започне да я осъществява.

Създавайки изкуствено образа на оздравява­нето, създавайки радостта, че ще оздравеете, вие започвате съзнателно да управлявате организма си, защото му давате конкретна задача. И той е прину­ден без шикалкавене да се подчини и да изпълнява.

В „образа на лимона" не сте и мислили за слюнка­та, тя се появява сама. Организмът реагира на думата.

Изводът е: мисълта и образът са материални.

Значи чрез образа овладявате управлението на целия организъм. Това е основната ви тронна заповед.

А сега още едно подготвително упражнение. „ОБРАЗЪТ НА ПЕТТЕ ПРЪСТА".

Вдигнете длан пред лицето си и изберете един от пръстите на ръката си. Гледайте го внимателно. Изучавайте го любвеобилно от всички страни. Пре­дайте му мислите си чрез очите, чрез душата, чрез духа. Вложете най-светлите си и искрени чувства в това упражнение. Не забравяйте усмивката.

Какво забелязвате? Какво чувства този пръст в сравнение с другите?

Забелязвате ли, че усещанията му все повече го отличават от останалите пръсти?

С какво по-точно?

Какво усещате? Топлина? Натежаване? Про­бождане? Подуване? Пулсиране?

Точно така. Може би имате и други индивиду­ални усещания.

Някои курсисти казват:

-Усещам само този пръст. Все едно останали­те ги няма.

Изостреното внимание към определена част от тялото предизвиква включване на допълнителни ре­цептори, повишава неговата информативност. Вни­манието ви променя чувствителността там, където го насочвате.

Така че вие повлиявате въпросната част, и то не само положително, но и отрицателно - според емоциите и мислите, които влагате.

Същият механизъм се включва, когато работи­те за очите си. Това е така наречената идеомоторна реакция - организмът реагира на съответните мисли.

Сега чувствате ли гърба си?

Неочакван въпрос, нали? Не ще и дума.

Но ако там пропълзи някакво насекомо? Вниманието ви се изостря и вие получавате пълна информация от докосванията на крачката му.

Значи изостреното внимание към някаква област от тялото предизвиква в мозъка повишена информативност относно тази зона. А то се проявява вид на повишена чувствителност...

Или друг пример. Да не съм ви омръзнал с при­мерите си? Добре!

Къпали ли сте се някога в река или в море?

Тъп въпрос - ами да! Тогава си затворете очи­те и си спомнете горещо пладне. Синьо небе, вода­та искри под лъчите на яркото слънце, прелитат чай­ки, в далечината се белее платноход, чува се музи­ка. Децата радостно се надвикват на брега.

Влизате до раменете във водата. Вълните се надпреварват да погалят тялото ви. Представете си го по-ясно и тялото ви ще отговори.

Каква наслада! Лек вятър подухва във влаж­ното ви лице. Затворете очи и си представете как стоите във водата. Минава моторница, приближава ви голяма вълна. Вие я чакате, затаили дъх. И втора вълна.

Като замаян сте, а един крокодил, с наслада предвкусил срещата с вас, бавно-бавно се прибли­жава под водата, зъбите му са готови да захапят дупето ви.

Какво усещате?

Леко полюшване във водата и студени тръпки в горещия ден!

Това е идеомоторната реакция. Всяка клетка в тялото отговаря на мислите ви.

Значи увереността в силите се отразява в ця­лото тяло, във всяка клетка.

Когато си вярвате, че сте Човек с главна бук­ва, когато знаете, че сте най-красивата жена на зе­мята, че сте мъж намясто, тогава и външността, и поведението, и резултатите от всяко ваше усилие съ­ответстват на вътрешното ви състояние. Мисълта е материална, скъпи мой, не го забравяйте!

Древните мъдреци са го казали: „Преди да си помислиш - помисли!"

Да изпробваме образа на младостта, той ви отива!

Скъпи читателю! Съгласен ли сте, че сега хората са станали по-лоши, по-злобни, по-агресивни, по-завистливи, отколкото, да речем, преди пет години? Да?

Знайте тогава - ако всички наоколо са лоши, търсете причината у себе си. Какъвто сте вие, таки­ва са и другите, такъв е светът край вас. Всяко си търси подобието, подобното разпознава подобното. Уверете се сам!

Силният човек никога не се обижда, никога не напада. Погледнете в природата - кое куче лае най-силно и се нахвърля на всички? Малкият Шаро, кой­то при опасност веднага подвива опашка и гледа да се скрие. Той живее според принципа: най-добрата отбрана е нападението.

И човекът, който чувства, че не струва пукнат грош, който възприема себе си като безпомощно същество, става като помияра. Лае, нахвърля се на всички, всеки му е крив! Щом духът е слаб, навън избива агресията.

Така че да не издаваме слабостта си и да съз­дадем в себе си образа на съвършенството. Съгла­сен ли сте?

Тогава ми отговорете какво отличава мисле­нето на възрастния човек от мисленето на детето. Отговорихте ли?

И то е?

Децата мислят чрез образи, възрастните - чрез думи. Затова сега наши учители ще са децата. Пред­стои ни с вас да пътешестваме в детството, да пъте­шестваме в младостта.

Ще ви е трудно, защото са ни толкова изкри­вени представите, толкова сме зрели, че направо сме презрели.

Това упражнение ще е най-трудно за счетово­дители, икономисти, инженери и хора с голямо над­мощие на стомашно-чревния тракт.

Сега ще създадем идеалния образ, външно ще сте самото съвършенство, вътрешно - самата хар­мония, в която няма и помен от болести, лицето е младо и доброжелателно, а не старо и жабоподобно, а бузите и в гръб излъчват руменина!

Направете усилие да се доближите до еталона за естественост. Децата си фантазират, измислят си чрез образи, а възрастните мислят с думи.

Когато кажем „краставица", детето веднага си представя зелена ароматна краставичка с пъпчеста кожа. А възрастният я определя със словесна формулировка: „Краставицата е едногодишно растение от семейство тиквови с продълговати зелени плодо­ве." И после се опитва да вникне и да си представи обекта чрез описанието му.

Има ли разлика?

Образът на здравето, образът на младостта -това е заместителят на думата „здраве". Помните ли за бенгалския орех? Аха-а-а-а!

Думите „здраве" и „бенгалски орех" са еднакви в същността си.

Значи сега ще фантазираме, ще създаваме обект на подражание, еталон, идеал, по който ще се равняваме после външно и вътрешно.

Помъчете се да го направите както по-рано, в детството. Спомнете си как танцувахте, как си игра­ехте в детството.

Или погледайте как играят децата.

За мен например това беше откровение. Вед­нъж си бях вкъщи, пишех, а децата - дъщеря ми и съседското момиченце - си играеха на криеница.

В стаята има само един фотьойл и две одея­ла в ъгъла.

Знаете ли как се крият и се търсят?

Едната си покри главата, всичко друго се вижда, а другата обикаля, търси и не вижда! Раз­бирате ли? Просто не вижда! Тя влезе, очите й гле­дат и не виждат.

Как мислите, тя преструва ли се?

И след някое време - точно когато трябва, я намира. А другата, намерената, така се стряска, ви­ка и пищи! Колко хубаво се беше скрила, нали гла­вата й беше под одеялото!

Гледах ги и мимиката им изразяваше истинско стряскаме и истинска радост. Нищо на ужким.

Защо си го спомних изведнъж, защо изобщо заговорих за децата?

Ето малко обяснение откъде идва упражнени­ето, което ще изпълним сега.

Веднъж ми се обади един приятел от вестник и каза:

- Хайде да идем на море. Имаш ли време? Отговорих:

- Имам.

Съгласих се. Кой не обича такива работи, кажете ми.

Заминах. И се оказах в санаториум за деца ин­валиди, сираци в предучилищна възраст, болни от диабет.

В първия ден изживях такъв шок! Какво ти мо­ре?! Какви ти момичета?! Каква храстотерапия?!

Взех да разпитвам защо сме тук. Кому са не­обходими психолози?

Оказа се, че по крайбрежието имало три ед­накви санаториума.

Получават всички лекарства от едно аптечно управление, закупуват хранителните продукти от един склад. Въздухът, морето - всичко им е еднакво!

Но кой знае защо, само в един от санаториу­мите децата оздравяват, а в другите два - не.

Така че са пращани безброй комисии, които са проверили всичко, но не са открили нищо, и най-накрая се решило: „Само психолози могат да намерят причината децата да оздравяват в единия санаториум."

И аз, случайно пристигнал с психолозите, си |докарах непредвидени страдания.

Московските психолози поработиха две седмици, написаха някакви формалности, отпочинаха си и си заминаха. А аз се закотвих за три месеца, "защото трябваше да открия истината.

Освен всичко друго стана така, че на врата ми увиснаха четири-петгодишни деца, които решиха, че тате е дошъл. Може би по тази причина по-късно оси­нових три деца.

Трябваше да намеря истинските причини за оз­дравяването на децата. Намерих ги. Благодарение на това и вие ще оздравеете.

След около трийсет-четирийсет дни наблюде­ния установих, че игрите на тези деца някак се отли­чават от другите.

Именно в детското възприятие, в детската ис­креност, в детското въображение е тайната.

Как оздравяват? Как повлиява детското въоб­ражение? Преди да го разберем, трябва да знаем как децата се отнасят към болестта?

Как?

Никак.

Единственото, с което не могат да свикнат де­цата, от което имат постоянна природна необходимост, това е инстинктивната потребност от родител­ска любов и закрила. Така го е измислила майката природа, че детето винаги трябва да е близо до възрастните.

Каква особеност имат децата? Те винаги са гладни за внимание, любов, нежност, особено мал­ките деца. Колкото и да сте любвеобилни с детето, никога не му е достатъчно, след две минути то пак е гладно за любов.

И си представете следната картинка. Бащата се прибира, пуска телевизора, детето идва.

- Какво ново? Как мина денят? Ела да цункаш тате. Цун! А сега върви при мама, върви, не пречи на тате. Върви при баба!

И край. Детето не е получило онова, от което изпитва огромна необходимост. А майката веднага го плясва:

- Пази се от фурната, ще се опариш.

А бабата, вместо да го гушне, му чете конско:

-Добрите момиченца правят ей така-а-а-а. Доб­рите момченца не правят така-а-а-а.

Но ако детето се разболее, внезапно става чу­до. Бащата забравя за телевизора, подскача на зад­ни лапи, готов е да изпълни всяко желание на детето.

Майката, която не му дава да си пъха главата в горещата фурна и всеки път го пляска по дупето, се­га охка, ахка и се чуди с какво да му угоди.

Бабата чете приказки, пее песнички. Дори дя­дото се появява отнякъде. Всички са на линия.

Записвам: утоляването на глада и жаждата за любов е свързано с болестта!

Питах децата:

- Кажи ми, миличка, ако много искаш да те по­галят по главичката или да ти кажат нещо хубаво, какво правиш?

Две от три деца отговарят:

- Казвам, че ме боли главичката или коремчето.

Значи детето един вид се преструва? Така л и е? Но...

Детето не може да се преструва, защото мис­лите му моментално се материализират в тялото и започва истински да го боли.

Децата, които живеят с родителите си, възпри­емат болестта като извор на грижа, внимание, лю­бов. А сирачетата имат същата огромна генетична привързаност към нежността, природна потребност да са закриляни.

Тези деца отиват при служителите в санатори­ума, при възпитателите, при лекарите и питат:

- Защо тя има родители, а аз не?

Възпитателите не могат да кажат: „Ти изобщо нямаш родители", и отговарят:

- И ти имаш родители.

- А къде са? А защо не идват да ме вземат? А кога ще дойде баба? А кога ще дойде дядо?

Казва им се:

- Сега боледуваш. Щом оздравееш, ще дойдат да те вземат.

Служителите в санаториума не са и подозира­ли, че лъжата им ще повлияе за оздравяването. Те просто знаят, че болестта на детето е неизлечима.

И децата, за да задоволят ненаситното си же­лание да са обичани, нужни, интуитивно започват Да търсят начините.

Така се изяснява, че този велик вътрешен зов е способен да унищожи и най-страшната болест.

Две-тригодишното дете започва да се ин­тересува:

- Какво е това болест? Какво е това оздра­вяване?

Обясняват му:

- Имаш много захар в кръвта, разбираш ли? Не бива да ядеш сладко!

Малките много бързо разбират, че от извора на любов, закрила, спокойствие ги дели някакво злобно същество, което се нарича болест.

Сприятелих се там с едно пиленце, тригодиш­но момиченце, и го попитах:

- Кажи ми, моля те, какво означава твоята бо­лест.

И то ми обясни:

- Отвътре имам много-много бучки захар и те са се събрали всички заедно. Затова родителите ми не идват при мен.

- А когато ти е много мъчно и искаш да дойдат, какво правиш?

То ме хвана за кутрето и ме изведе в двора.

Там бяха наредени към седемдесет разноцвет­ни коритца. Сутрин с маркуч ги пълнят с морска вода.

Тя се стопля на слънцето и по пладне пускат децата вътре да се плискат като попови лъжички.

Момиченцето влезе в коритцето и взе да си повтаря някакви думи, както се плискаше вътре. Ед­вам го разбрах - то безкрайно повтаряше: „Аз съм захар, аз съм захар, аз съм захар..."

Попитах го:

- Защо казваш „Аз съм захар"? И досега си спомням тези големи очи, които ме погледнаха като идиот. Как може такъв голям чич­ко да не разбира толкова лесни неща! Нали захарта се топи във водата!

Детското въображение работи буквално. Мал­ките си играят, а се оказва, че играта ги изцелява. Когато после го разказах на възпитателите, те в един глас възкликнаха: „А затова ли много от де­цата втори път не влизат в същата вода!"

Малките виждат, че „врагът" се е разтворил там и искат тази вода да се махне. Разбирате ли?

В общуването помежду си те много бързо си предават опита, свързан с оздравяването, „техно­логията да се сдобият с родители". Научих някои не­ща от тях, ще ви ги разкажа.

И така, днес ще фантазираме като деца. Опитайте да пуснете на воля въображението си, да видите, да усетите, да почувствате в тази фан­тазия всичко, което смятате за присъщо на хармо­ничния човек, съвършения човек. Разбрахме ли се? Значи сега ще се вдетиним. Защо ни е това?

Забелязвате ли? Ние общуваме, аз ви обясня­вам и доказвам нещо. А вие се съмнявате, не вярва­те, правите се, че си мислите за нещо...

Аз пък, когато по-рано работех с деца, забеля­зах следната особеност: очилатите деца сто на сто си възстановяват бързо зрението.

Те идват за заниманията. Внимават само пет минути, после започват да се разсейват, въртят се,

говорят помежду си. Само се преструват, че слушат. Всъщност нищо не разбират, не вникват, не ги инте­ресува.

За каквото и да говоря, запомнят само послед­ните няколко изречения, всичко останало се изпа­рява. Защото нямат нужда от умни доказателства.

Парадоксът е, че не разбират за какво става дума, не питат нищо, не уточняват. Само да кажа:

- Свършихме, деца! - и те с радост изчезват.

Но зрението им се възстановява. Как става то­ва? От двеста деца двеста си възстановяват зрени­ето. Не съм имал случай резултатът да е сто девет­десет и девет. Всички!

От сто глухи деца сто „отварят" ушички. Те до­ри не разбират какво им говоря, но резултатът е сто процента.

Веднъж по време на упражненията им казахме:

- Знаете ли, деца, нашите възрастни пациенти, вашите майки, татковци, дядовци и баби, си махат белезите. Вие после ще се погрижите за белезите, ще имате специално упражнение...

На другия ден идва едно дете:

- Белегът ми се махна!

Само им казахме, че възрастните си махат бе­лезите, нищо повече! Това се оказа достатъчно. Ни­какви упражнения не сме правили. Но белегът се махна!

Какво е това?

Просто децата мислят образно. Желанията, стремежите на децата винаги се превъплъщават ся­каш от само себе си. Втората им сигнална система за щастие не е много развита.

Втората сигнална система са думите, речта -най-лесната, най-простата, най-примитивната фор­ма на общуване.

Тъкмо в този примитив затъваме ние, възрас­тните. Защото, когато ви говоря какво трябва да правите и как да го правите, ви го казвам през про­тивогаз:

- Вижте какво прекрасно ароматно цвете!

А вие ме гледате, помирисвате го през проти­вогаз и казвате:

- Не разбрах. Обясни ми го пак!

Образно казано, втората сигнална система е противогаз, през който се опитваме да доловим аромат.

Спомнете си детството.

Аз например миналата година се срещнах с детството си. Бях в къщата на родителите си и се качих на тавана. Просто си спомних, че там имах стая, грамадна стая, в която ходех преди трийсет го­дини. Тя беше моят дворец.

Качих се, а не мога да намеря тайния вход. Са­мо прахоляк и нищо друго. Изведнъж видях долу меж­ду плочите познати очертания.

Отидох, клекнах и така се вмъкнах вътре. А съм бил с такава височина, че влизах с гордо вдигната глава!

Намерих мястото, където винаги съм пазил скъпоценностите си. Отворих го, вътре - парчета от порцеланови чайници, лимонадени запушалки, станиолови пари от пакети чай, от бонбони и шоколади, които ми подаряваха на Нова година. Ходех с издути джобове, защото носех всичко това със себе си.

Помня, че имах играчка, каквато нямаше ни­кой друг. Истински автомобил. Той можеше да пъту­ва навсякъде - и по радиаторите, и по прозорците. А всъщност беше само отломка от мотоциклетен акумулатор.

Разбирате ли колко е богато детското въобра­жение? Спомнете си своето детство, къде ли са ос­танали неоткрити съкровищата ви, къде ли имате за­ровени иманета.

И така, сега ще фантазираме - значи се опи­тайте да си фантазирате като децата.

В тази фантазия се помъчете да се видите, по­чувствате и запомните точно такъв, какъвто искате да бъдете, да видите как изглеждат краката ви, ръ­цете, тялото, лицето, очите. Как е там вътре душата? Усещане за лекота, хармония, безгрижие, щастие.

Първо си измисляме, създаваме образа като художници, после запомняме кадифената кожа, енергичното тяло, душевното спокойствие и т.н. Сега ще се опитаме да поработим не само за очите, но и за целия организъм. Нека започнем фантазирането.

Представете си, че сте безсмъртен човек. Мо­жете ли да разкриете на хората тайната си? Можете ли да им разкажете за своето безсмъртие?

Не! Ще ви разкъсат на хиляди парченца, за да ви изследват, проучат и намерят начин те самите да станат безсмъртни.

Ще започнат да експериментират до безкрай и няма да успеете да попречите на тези човекоядци. Заради това сте принуден, живеейки сред хорското множество, да изглеждате като всички, да остарявате като всички, после всеки път да се махате, да сменяте местожителството си. А след това да се връ­щате на старото място като син или внук на онзи, който някога сте били.

Сега да видим как сте станали безсмъртен.

Преди десет хиляди години племето ви било на­паднато от неприятели и избито до крак. Вие сте единственият оцелял в онази касапница и макар и ранен, сте побягнали.

Врагът е по петите ви, вече усещате горещия му дъх във врата си, стрела улучва единия ви крак, улучва и другия. Вие с ужас се вмъквате в някаква планинска пещера, облягате се на скалата и се мъ­чите да останете невидим за идващите след вас.

Там се оказва някакво по-особено място на границата с друго измерение. Вътрешният ви ужас включва някакви механизми, успявате да минете през тясната пролука, падате в съседна пещера и оставате там няколко дни.

Раните ви зарастват някак неестествено бър­зо, силите ви се възстановяват и когато излизате навън, установявате, че всичко е като в огледално отражение.

Слънцето изгрява от другата страна. И време­то върви обратно.

Зад онзи хълм потърсвате селището си, но не го намирате. Само буйна трева! Никакви следи от човешко присъствие.

Пак се връщате в пещерата и започвате да си припомняте как сте се намерили тук, как сте попад­нали в пролуката между два свята. От този момент започва животът ви.

В обичайния свят вие остарявате като другите, боледувате, страдате, изживявате всичко като ос­таналите хора. Но в един прекрасен момент, когато не можете да изтърпите повече - болежките, бръч­ките, старостта ви надвиват, - се изкачвате в плани­ната, „отваряте вратата" към другото измерение и отивате в света, където времето тече обратно.

Скоро се обновявате, защото там действа за­конът на компенсацията. Но лошото е, че този свят е достъпен само за вас.

Никой друг не може да проникне в него. И тъй като човек не е създаден да живее в самота, сте при­нуден пак, и пак да се връщате при хората.

Видели сте как са се строили пирамидите, как хората са изпокрали синкавите гледжосани плочки от облицовката им. Видели сте разрушаването на Вавилон, били сте с ордите на Чингис хан.

Там има къща, която сте построили със собст­вените си усилия преди хиляди-хиляди години. Дву­етажен малък дом точно където се сливат четирите стихии.

Там няма тлен и преходност. Всичко съхраня­ва първоначалния си вид. Всеки пирон, всяка летвичка остават недокоснати от времето. Този килим ви е подарен лично от императора. А рицарските дос­пехи са от бащата на Хенри IV.

На втория етаж е спалнята ви. С прозорци в четирите посоки. Представете си.

От едната страна е океанът, от другата - безкрай­ни поля до хоризонта, от третата - благоуханна гора със слънчеви разцъфтели поляни, от четвъртата - пла­нини. Прибирате се вечерта, умивате се и си лягате...

Да започнем със събуждането.

Прозорците са отворени. През нощта организ­мът ви вече е започнал да се възстановява. Ефирен бял тюл се вее на прозореца. Затваряме очички.

...Океан...Утро... В леглото сте... прозорците са отворени. Лек прохладен ветрец носи мириса на зе­мя, на цветя, на планини, на борови гори, влажни от росата, диханието на океана леко гали косите ви, лицето ви и шепне:

- Добро утро, радост моя! Добро утро, любов моя! Добре дошъл! Отвори очички! Чака те вълше­бен ден!

Създайте си образа, представете си го. Мислено се протягате нежно и с наслада. От­варяте очи и виждате как изгрява слънцето. Посте­пенно се пробуждате и като дете надигате глава от възглавниците облаци.

Наоколо ликуват птички, полудели от радост, защото всяка ваша поява тук укрепва всичко живо, заздравява всичко съществуващо. Вие го подмла­дявате, както и той вас.

Ставате. Представете си го! Стъпвате бос по хладния под, спускате се по стълбите, излизате...

О, Боже!... Колко е чисто, колко е свежо, кол­ко е прекрасно! Няма ги вчерашната умора и безси­лие. Пак се протягате мислено...

Пред вас е пясъчният бряг на океана, прозрач­ната равнина на водата. Взимате кърпа и се спуска­те по едва забележима пътечка, стъпвате по влаж­ната от росата трева, вдишвате свежестта на утрото, уханието на цветята и вървите към водопада, къ­дето бушува стихията!

Това не е обикновен водопад. Бликнал от мал­ко изворче в скална пукнатина, той си е пробил път и чрез скалната сила се е превърнал в мощен по­ток. Всяка капчица, преодоляла трудностите по пъ­тя, се пречиства и добива вълшебна мощ!

На път за вашия водопад вие спирате в подно­жието на скалата и се любувате, виждате как проб­лясва слънцето в кристалните пръски, с наслада вдиш­вате влажността и чистотата на въздуха, „разтваряте се" в него.

Представете си слънчевата светлина във вся­ка капка! Дъгата във всяка капка! Водопадът носи в шепи пъстроцветния низ от чистота, младост, све­жест, бодрост, красота...

Мислено захвърлете дрехата, а заедно с нея и цялото минало: възраст, теглила, обиди, съмнения, напрежение - всичко, което ви се е натрупало през годините.

Слънцето и ветрецът галят тялото ви. Мислено си поемате дълбоко въздух и се гмурвате под водопада.

Представете си, че отгоре ви се е сринал по­ток от радост, бодрост, щастие, свежест, младост. От докосването на вълшебните капки вибрира цяло­то ви тяло, а кожата става гладка, стегната, кадифе­на като на дете!

Почувствайте как водата се стича по кожата ви, отмива всичко повърхностно, неистинско, чуждо.

С всяка секунда усещате нарастваща лекота, бодрост, чистота. Наслаждавате се на това, което става с вас, и...

О, чудо! Изведнъж водата започва да минава през вас, отнася всичко, което вреди на здравето ви, всичко, което пречи на спокойствието ви, всич­ко, което разваля хармонията!

Вие виждате как гъстата черна слуз на загуби­те, оскърбленията, разочарованията, пораженията, болестите се стича под нозете ви и чезне във въл­шебната вода, разтваря се завинаги!

Усещате как всеки миг ви изпълва с лекота, све­жест, бодрост, величествена красота и същевремен­но със сила, увереност, царствено спокойствие!

Излизате от водопада. Мислено погледнете тя­лото си: краката, ръцете, корема, гърба, гърдите, ши­ята, лицето - погледнете се отстрани.

О, чудо! Какво съвършенство! Каква красота! Но най-важното... вслушайте се: каква хармония в душата, светлина в разума, сила в духа!

Вие сте всемогъщ в съзиданието, в сътворява­нето! Вие сте ангел на Светлината! Вие сте ангел на Доброто! Вие сте ангел на Любовта! Възроден сте! Запомнете това състояние, за да станете за другите извор на светлина, добрина, любов, вдъхно­вение и сила. Защото ви предстои да се върнете на полесражението, където добро и зло са във вечна битка за душата на човека.

А сега да се вгледаме в небесата. Вие виждате ясно птиците, които се реят нейде високо-високо. Създайте си желание мислено да полетите. Пред­ставете си как отлитате, за да поемете в себе си не­бесната чистота.

Изправяме рамене, готови за полет, дава­ме леко волево напрежение. Вълнение, очакване на полета, заповед за полет! Откъсваме се от земята. Леко-леко и свободно отлитаме нагоре и напред.

От насрещния вятър вибрира тялото ни, от усе­щането за полет се радва душата, ликува волята! По­насяте се напред, където бушува стихията. И мисле­но привличате чистотата на белите облаци, бездън­ното небе, попивате ги във всяка своя клетчица! Дос­татъчно е вашето желание, вашият стремеж - и вие летите нагоре, нагоре, нагоре...

фантазираме! Създаваме си образа на полета!

Пред нас са бели и сиви облаци, черни буре­носни облаци, но същевременно свети слънце. Мъл­ниите още са далече, но ураганът наближава. Пър­вите капки дъжд...

Изпълваме се със слънчева светлина, изпъл­ваме се с чистота, свежест, изпълваме се с образа на красотата, образа на младостта, образа на проз­рението. Представете си как тялото ви с всяка ми­нута, с всяка секунда придобива именно онова, кое­то сте желали.

фантазираме полета си! Приближаваме се до белите облаци, които носят в себе си приказката на детството, приказката на юношеството, носят пър­вата любов, чиста и възвишена, носят в себе си звез­дните нощи... и минаваме през тях...

Отваряме се за великия Химн на младостта, безгрижието, свободата! Проливният дъжд е вече близо, вече се вижда! Далече напред е дъгата! Ето въображаемите поля и вие поемате уханието на влажна слама, на познати и непознати цветя. Вие летите! Вие сте свободен!

Летите срещу бушуващата стихия натам, къ­дето са се срещнали двамата ВЕЛИКИ ВЪЗЛЮБЕ­НИ - НЕБЕТО И ЗЕМЯТА - В ОБЩИЯ ЛЮБОВЕН ЕКСТАЗ!! От този екстаз вилнее ураганът. Дъжд, мълнии и гръм!

Представете си го! Спомнете си звуците на бу­рята, помъчете се да ги чуете сега. Светкавица за миг разтваря прозорец към съседния удивителен свят и виждате ясни картини.

Представете си, че сте в небето сред бушу­ващата стихия и поемате в себе си силата на мъл­нията...

Дъждът измива от вас всичко остаряло и ви изпълва с пролетна свежест и чистота. Разперили в полет ръце и крака, поемате в себе си вълшебната сила на стихията: бушуващия ураган на любовта, ура­гана на съзиданието, урагана на творението, дълго­очакваната чистота, дългоочакваната бодрост, све­жест, лекота, щедрост, доброта!...

Всяко косъмче, всяка клетчица, всяко капилярче натрупва тази мощ, нарастваща вълна след вълна.

Запомнете вътрешното усещане за Свобода! Запомнете го! В този въображаем полет попийте всичко онова, което смятате съвършено!

Браво на вас, браво! фантазирайте и запом­няйте! Виждате се съвършен!... Още... Добавяме щри­хи като гениални художници!

Продължаваме да фантазираме! Представете си, че се връщате в къщичката си. Стихията остава някъде далеч. Спускате се пред входа. Създайте усе­щанията, създайте чувството! Мислено влизате в къщата, спирате пред огледалото. Виждате се силен, млад, здрав човек с всевиждащи очи. Порадвайте се!

А сега - танц. В този въображаем танц се по­мъчете да сте принцеса, кралица, властелин, повелителка, каквото поискате!

Представете си: виждате грамадна зала с бляс­кав паркет, а отвъд колонадата - море и звездна лун­на нощ. Можете да преброите звездите, всяка грее ярко. Музиканти в бели одежди ви поглеждат с лу­кави и добри очи. Те ще свирят само за вас.

Вие се появявате във великолепен тоалет за бал и всички присъстващи ви гледат с възхищение. Музикантите сякаш трепетно са чакали този миг и при появата ви засвирват величествен валс.

Мислено танцувате с любимия човек, без да откъсвате очи един от друг, изпълнени с нежност, любов и щастие, надежди, мечти и стремежи.

Слушаме тържествения валс и със затворени очи мислено започваме да танцуваме. Въртим се във въображаем танц!

Пускаме фантазиите си на воля. Виждаме се отвътре и отстрани. Запомняме! Запомняме всичко: и водопада, и полета, и танца! И най-вече вътрешно­то си състояние, състоянието на душата!

А сега - танго! Настройваме се. Лека усмивка на лицето. Раменете изправени като криле. В очите -блясък, ведрост, радост, младост, щастие, любов! Чу­десно! Браво!

А сега да вдигнем и двете ръце нагоре, да се протегнем, да отворим очи. Можете ли да кажете „мяу"? Казахте ли? Слава Богу, поне не сте се отучили да говорите на човешки език.

А сега сравнете, ако обичате, днешния си об­лик с образа от фантазиите си. Има ли разлика? Да?

Ето тази разлика ще представлява работа­та, която трябва да свършим в близките около два месеца.

И запомнете! Любовта, уважението към себе си, всяко внимание към себе си няма да остане без резултат.