Опитът на един глупак, стигнал до прозрението Мирзакарим Норбеков

Като потеглих първия път, в храма се върнах към четири-пет часа привечер уморен, но за все­ки случай с усмивка. По едно вре­ме някакъв монах дойде при мен и съвсем приятелски ми каза:

- Идете още веднъж, ако обичате.

- Защо? Нали ходих?! - и чувствам, че от ужас ме напъват родилни болки, макар че съм мъж.

- На връщане съгрешихте.

- Не, усмихвах се! - взех да споря от отчаяние. Представете си, току-що бях изминал 8 километра, снощи 26 - без вечеря, без закуска, без обяд. Кра­ката ми подути, болят от умора, а той ми вика "още веднъж"! Умирам!!!

- Елате, ще ви покажем нещо.

На един от прозорците видях наблюдател с бинокъл и разбрах, че препирните са безсмислени. Но­сачите на вода му бяха като на длан. Наложи се да потегля пак.

Тръгнах надолу и като си спомнях от време на време собствената си глупост, яростно виех: „А-а-а-а! Как можах да дойда тук, дето е пълно с идиоти и на всичкото отгоре се гаврят с мен."

Но се бях озъбил в усмивка и на всеки каз­вах: „Усмихвай се, тъпако, онези гледат отгоре с телескоп! Плисни половин литър вода в делвата ми за консултацията." Постепенно съдината ми се по­напълни. Поседях малко да мине времето и потег­лих обратно.

Значи затова, когато попитах пациентите си с какво са ги лекували, те с усмивка отговаряха: „Труд­но е за обясняване..."

Пред портите установих, че макар и да е тъм­но вече, съм се ухилил. И по-добре, може пък да имат някаква апаратура за нощно наблюдение.

Гладен, изтощен, едва се замъкнах до килията си и тъкмо въздъхнах с облекчение и прекратих идиотските усмивки (чак лицето ми се беше уморило!), изведнъж почувствах нечий поглед. Сърцето ми подскочи.

Пак опнах уста до ушите, рязко се извъртях и видях... Кого мислите? Себе си!

Оказа се, че на стената е окачено огледало. Лицето ми беше посърнало, прашно, със следи от струйки пот и с неестествена усмивка.

Тогава изпаднах в истерия! Неудържимо се засмях на висок глас. Скулите ми се схванаха, забо­ля ме коремът, но не можех да се спра. Смеех се на положението, което сам си бях създал.

Дотичаха приятелите ми - операторът и ре­жисьорът - и взеха да се превиват от смях заедно с мен, а след като се посмяха до насита, някак стран­но ме загледаха.

С всеки ден носачите на вода ставаха все по-малко и след седмица не остана нито един. После ни събраха и казаха:

- Благодарим ви, че носите светлина в храма ни. Ако ви трябва вода, има ей там.

Отвориха малка порта, която водеше към хра­ма, и ни показаха каменна къщичка. Гостната беше отделена от монашеската територия със стена. Та вътре в къщичката имаше изворче. Постройката беше направена, за да не замръзва водата зимно време.

А носенето на делвата беше специално из­мислен начин простата истина да стигне до глава­та през краката.

Всеки пришълец в храма се мисли за най-умен, всеки е с амбициите си. За да ни избият от главите

всякакви глупости, служителите в храма измислили този начин за „лекуване" на високомерието.

И аз бях отишъл там със собствените си разби­рания, задръстен от знания и надарен със способ­ности, които никой друг не притежава. Всички са тъ­паци, единствен аз съм толкова умен!

Само за седмица ми избиха от главата всички глупости. За една седмица ме направиха човек!

Там се срещнах със самия себе си. Пак ми ста­наха интересни бръмбарите и мравките. Пълзях на четири крака, наблюдавах ги как ходят, как си мър­дат крачетата. Стори ми се, че съм се вдетинил. Гле­дам - другите също. Забравихме професии, забеля­захме - най-интересното, - че когато всички се ус­михват, градската мимика, по-рано тъй обичайна за нас, взе да се възприема като отклонение.

Виждали ли сте някога възрастни хора да си играят като деца? Смешно, а? Но ние играехме. И се чувствахме съвсем естествено.

После взех да обръщам внимание как хората казват: „Чувствам облекчение. Стана ми по-добре." Мислех, че е от времето, природата... в планината сме все пак! Но после разбрах, че основната тайна е в мимиката и осанката.

На четирийсетия ден отидох при игумена на храма и му казах:

- Искам да остана тук.

- Млад си, дете мое. Не мисли, че сме се съб­рали тук драговолно. Нашите монаси са малодушни хора. Не могат да останат чисти в мръсотията. Не са приспособени към живота и са принудени да бягат от трудностите. Ние съществуваме, за да можете вие да вземете от светлината и да я пренесете в света. Вие сте силни хора, имате имунитет.

Взех да говоря нещо, накрая казах:

- Но сигурно съм единственият от групата, кой­то дойде да говори с вас.

- Един от последните си.

Почти всички от групата вече идвали при него с молба да останат. Разбирате ли?

След прекараните четирийсет дни напуснахме храма. По обратния път срещнахме група хора, кои­то жадуваха изцеление както ние преди четирийсет дни. Майчице! Какви мутри! Те бяха тълпа човекояд­ци, които ни се нахвърлиха:

- Помогнаха ли ви? От какво бяхте болен? Всич­ки ли оздравяват? Какво предписват?

Аз отговорих:

- Всекиму заслуженото.

Гледам тях, гледам нас, гледам тях, гледам нас. Ние всички се усмихвахме...

Изведнъж усетих, че се дръпвам. А и те се дър­пат от нас като от прокажени. До мен стоеше осем-десетгодишен старец, подпрян на ръцете на синове­те си. Той каза:

- И ние ли бяхме такива?

Когато се върнах в града, видях безброй от без­душни, безразлични, абсолютно безжизнени хора, ко­ито все бързат нанякъде, и те не знаят къде и защо. Много трудно беше да се свиква пак с градския живот.

Нещо се промени в мен завинаги. Изведнъж се усетих в театър на абсурда и животът в града ми се стори безсмислен и нищожен. Не можех да гле­дам тези лица!

Да знаете колко дискомфортно се чувствах! А доскоро бях точно като тях.

Когато после тръгнах на работа, трябваше да проверя наистина ли цялото оздравяване се таи в усмивката и осанката. Може би зависи от времето, климата или от някакви други външни условия?

Започнахме занимания в спортния салон на по­ликлиниката.

Повикахме пациенти доброволци от онези, ко­ито бяха записани, обяснихме им задачата и започ­нахме тренировките.

По час-два дневно. Просто се разхождаш из спортния салон с усмивка и с изправен стоеж. Зна­ете ли колко е трудно непрестанно да се усмихваш? Не вярвате ли?

Опитайте на улицата да се усмихвате и да вър­вите с изправена осанка, веднага ще усетите огром­ния натиск на околния свят. Ще ви е много тежко, особено в началото.

Вървите, вървите, после изведнъж забелязвате, че пак препускате като глиган. След 15 минути забе­лязвате в някоя витрина, че ви зяпа същинска зурла!

Предстои ви борба! За да се противопостави­те на средата, която иска да ви размаже на кайма, и да останете такива, каквито сте, е необходимо во­лево усилие.

Мина се малко време след началото на трени­ровките и взеха да изникват интересни проблеми. Един наш ентусиаст каза:

- Загубих си очилата. Навремето си ги доне­сох от франция. Толкова години ги нося, сега някъ­де съм ги забравил.

Защо ги е загубил? Защото почти няма нужда от тях. Друг се похвали, че му проработили червата. Трети взе да чува, а имал проблеми със слуха още от дете. Всички бележеха подобрения.

От получения резултат взех да изперквам. Не можех да разбера защо хората боледуват с години, а от някаква си идиотска осанка и усмивка стават здрави.

Тогава започнахме да проверяваме по лабо­раторен път какви промени стават в организма. И един от случаите се превърна във фундаментално откритие в науката.

А какво стана с оператора и режисьора? Опе­раторът отслабна, свали килограмите на около 85 и ги задържа, излекува се от бележките си...

Но най-голям успех постигна режисьорът. Пре­ди няколко години се разведе с жена си, защото все­ки ден се отцепваше. Заряза пиенето, и пак се оже­ни за жена си.

Турне в психото,т. .е. в психофизиологията

А сега ви каня да направите малко пътешествие. Не се тревожете, не в Храма на поклонниците на огъня, не. В психофизиологията.

Без това турне ще ви се стори, че всичко е много лесно и просто. Щом е просто, всичко ми е ясно, зрението ми ще се възстанови от само себе си.

От само себе си нищо не става, най-много пти­че да ви се изцвъка на главата веднъж на десет го­дини, а и това не става току-тьй.

На път, прочее. Първо да поседнем за послед­но. Позволете ми с две думи да ви изложа формули­ровката на едно от откритията си.

„Закономерност в промяната на каталитичната активност на мембраносвързаната ацетилхолинестераза на еритроцитите и хлоропластите на биологическите системи при адаптацията им към външната и вътрешната среда."

Кратко описание на форму­лировката. „Установена е неизвес­тна досега закономерност в промя­ната на каталитическата активност на мембраносвързаната ацетилхо-линестераза на еритроцитите и хлоропластите на биологиче­ските системи при адаптиране­то им към външната и към вът­решната среда, която се изра­зява в следното. Когато увреж­дащи индуктори (физически, хи­мически) и патологии от външна­та и вътрешната среда въздейст­ват върху биологични системи (човек, висши животни, расте­ния) и понижават устойчивостта им каталитичната активност на мембраносвързаната ацетилхолинестераза на еритроцитите и хлоропластите намалява пропорционално със степента на увреждащото дейс­твие на индукторите и патологиите. Тя е обусловена от биологичната активност на еритроцитите и хло­ропластите, насочена е за поддържане постоянната работа на вътрешните органи, на двигателната ак­тивност, клетъчното делене, фотосинтезата и други функции на биосистемата."

А сега същото, но по-подробно. „Досега био­логичната активност на еритроцитите и хлороплас­тите не се отчиташе.

С експериментални изследвания се установи, че тежестта на увреждащото действие на високите и ниските температури, на отровните химикали, на

радиацията, на психическите и психосоматичните за­болявания върху жизнеспособността на организма корелира с увеличаване „твърдостта" на мембрани­те на еритроцитите и хлоропластите.

Това състояние на мембраните е обусловено от намалената биологична активност на еритроци­тите и хлоропластите, тоест има потискане на ката­литичната активност на мембраносвързаната ацетилхолинестераза (АХЕ) на хлоропластите и еритро­цитите на фермента, разположен откъм външната по­върхност на тези клетки и органоиди.

Следва да се отбележи, че биологичната актив­ност на еритроцитите и хлоропластите бе изучена от нас по лабораторен начин с измерване катали­тичната активност на този фермент чрез разработе­ни от нас химически и физически методи, защитени с патенти.

Обобщението на собствените ни експеримен­тални данни и данните на други автори сочи, че уп­равлението на биологичната активност на еритро­цитите и хлоропластите се осъществява по прав и по обратен канал чрез енергии, които се отделят при хидролизата на ацетилхолина, катализиран от мембраносвързана АХЕ на еритроцитите и хлороп­ластите, а също така по химически път (чрез хор­мони), чиято активност се определя от окислител-но-възстановителни реакции, осъществявани от де-хидрогеназите.

Благодарение на движението, свойствата, със­тоянието на мембраните на еритроцитите и хло­ропластите посочената енергия може да се разпрос­транява в организма, поддържайки дейността на всички вътрешни органи, двигателната активност, клетъчното деление и други физиологични функции на биосистемата. Увеличената твърдост на мембра­ната нарушава тази закономерност.

Тоест биологичната активност на еритроцитите и хлоропластите може да служи за тест-обект, чрез който да се оценява действието на физически и химически фактори, а също и на психически и психосоматични заболявания върху жизнеспособност­та на биосистемата.

И така, разработена е система, която дава възможност да се повлиява регулаторната спо­собност на еритроцитите, като по този начин се получават обнадеждаващи резултати за лечени­ето на нелечими по-рано заболявания." Всичко ли ви е ясно?

С други думи, пристъпваме към управляване по съзнателен път на несъзнаваните процеси чрез „мускулния корсет" (осанка, мимика) и чрез емоци­оналния център, И трябва да знаем

„Глупости!"

- Искам да изкача този връх! - тоест искате да постигнете определена своя цел.

- Но там може би е студено! Къде са ви топли­те дрехи?

Вие:

- Трябва да се нощува някъде, нещо да се яде. Но вие упорствате:

- Все ми е едно, ще се изкача!

- Добре, изкачете се. Аз ще се подготвя тук. По пътя има пропасти, трябва да се преодолеят. Ако сте с джапанки, гащи и фланелка и искате ей така -без багаж, да покорите връх, за който сте мечтали през целия си съзнателен живот, още първите най-незначителни трудности ще ви обърнат назад и нап­раво ще ви забият шут в дирника: „Марш оттук! Тази система не е за теб!"

Всичко трябва да се предвиди. Може би вече сте прелистили книгата, пропус­нали сте част от главите и ви се ще незабавно да започнете упражненията? Стоп!

Искате ли да покорите върха? Ако да, започ­ваме да се подготвяме за работа по зрението.

Ще трябва да се преборите с навиците си. Ха­рактерът на хронично болния е огромна вълча яма, от която трябва да се измъкнете.

Повечето болести са материализация на харак­тера. Преди всичко трябва да промените възгледи­те си за света и за самия себе си в по-добра насока. Престанете да гледате през сивото мръсно стъкло на неверието, съмнението, песимизма, скептициз­ма, недоволството от себе си и всичко наоколо. Тряб­ва просто хубаво „да измиете прозореца".

Значи се подготвяме за път към върха. Тогава да определим понятията.

Кое е по-важно: победата или липсата на по­ражение?

Хронично болните рязко се отличават от дру­гите хора, и то най-вече с отношението към себе си и към околния свят.

Затова за лечение на хроничните се изисква специален подход, който е съобразен с всевъзмож­ните причини човек да се заклещи в болестта.

Моят Наставник все ми повтаряше, че побе­дата е неизбежна, ако не оставиш никакъв шанс за поражението, ако умело заобиколиш всички ка­пани - така гарантираш успеха си сто на сто.

Важна е не победата, а липсата на поражение! Липсва ли поражение - обречени сте на победа! Ако мислите само за триумфа и не си давате сметка за несполуките и грешките, те се натрупват и шансът ви за победа намалява.

За тези, които са решили да направят неизбеж­на победата над болестта, ще разгледаме най-раз­пространените варианти на възможното поражение. Нека установим какво ще ни попречи по пътя.

Как възниква той? Представете си, че никога не сте виждали ютия.

Пипвате я и се опарвате. От внезапната болка и силния стрес моментално възниква рефлекс.

Друг начин е формирането на навик, който ид­ва от повторенията.

Получава се интересна картинка. Слабото зрение не е болест, а лош навик и за да се отървем от него, просто трябва да си изработим друг и когато мозъкът го „заприходи", вече няма да го отхвърли просто така.

Значи възстановяването ще е за сметка на от­страняването на „рефлекса на слабото зрение". Но къде се формират рефлексите?

Тялото е обиталище на разума, душата, духа.

Разумът и душата са антагонисти, те са във веч­на битка помежду си.

Разумът съдържа всички знания и жизнения опит. Той много трудно и с упорита съпротива ги по­ема. Но влезе ли нещо веднъж, тутакси го „заприходява". Ако ви хрумне да го измъкнете: „Дай си ми го, смених си решението!" - той ще ви разкара: „Я ми се махай! Вече го вписах."

Висшата цел на разума е стремеж към абсо­лютния ред. Неговата задача е да опази, да под­реди и да съхрани информацията и опита по вся­какви начини. Той е еталон на консерватор. Хипертрофираният разум води до прекратяване на всички функции, тоест до смърт.

Той пази цялостната практика и раз­чиства хаоса, който внася неподредена­та душа. Тя само хвърчи.

Душата издига дворци, въз­душни замъци, топи се от любов. За любовта е готова да даде и раз­руши всичко, съхранявано от ра­зума. Тя вечно е откъсната от зе­мята, живее с чувствата, а разумът - с точни оценки и логика. Душата е безкраен взривоопасен хаос. Тя е импулсивна и безредна. Там живеят висо­ките чувства, идеалът за любов, нежност, доброта, съзидание. Тя дава подслон на мечтите.

Душата вечно се стреми, фантазира, планира, създава. Разумът - никога! Той търси спокойствие­то - това е естественото му състояние, а душата ру­ши покоя му.

Тя: - Искам да литна до звездите!

Той:

Разумът се съпротивлява на всичко ново, стреми се да запази непокътнато онова, което вед­нъж е съхранил. Той е много земен и меркантилен консерватор.

Понятията „разум" и „съзидание" са несъв­местими.

Разумът не е тъпак и не е гений. Той е просто страж - уредник на огромен архив, в който се съх­раняват навиците, мислите, стремежите, изживени­те усещания, изпитаните чувства - всичко!

Усилията му могат да доведат дотам, че от то­ва съхраняване всичко просто да „изгние".

Но разумът и душата ще загинат един без друг, както горещото и леденото поотделно носят смърт. Огънят - безкрайният плам, унищожава всичко живо, ледът - прекаленият студ, сковава всяко движение.

Единството на трите сили поддържа живота на човека. Задачата им е да са противовесни помежду си и взаимно да се уравновесяват. Наруши ли се равновесието, станалото е за сметка на едно от тях. Духът е сломен, когато секва познанието. Чо­век заприличва на животно с характерните му осо­бености.

Ако душата е хипертрофирана, човек през ця­лото време живее с емоциите, фантазиите, хвърчи в облаците и може да „падне" и да „се убие". Липсва инстинктът за самосъхранение. Такива хора много често са на ръба на душевно заболяване или са ве­че болни.

Ако е хипертрофиран разумът и животът е прес­метливо студен, душата се унищожава, духът е угнетен. Човекът се превръща в подобие на компютър, на изчислителна машина - без душа, без фантазия, без любов.

Болестта е като лошия навик, който се придо­бива от разума по настояване на душата и тялото. Трябва да се променят навикът и начинът на живот, допринесъл създаването му.

Колко време ще отнеме? Горе-долу от двайсет до четирийсет дни. През това време новият навик ще се „заприходи" в разума и ще стане неотменна част от психиката и организма.

Отначало разумът ще се съпротивлява бясно, ще сипе контрааргументи, ще ви препраща към пре­дишни опити, несполуки, съмнения, недоверие.

Но настойчивата душа и силният дух ден след ден ще намаляват съпротивата и след около чети­рийсет дни разумът ще се предаде, ще приеме но­вия навик, новата информация, ще залепи етикет и ще я подреди при другите. А после дори душата да помоли:

- Чуй ме, разуме, нали помниш, четирийсет дни идвах при тебе и ти все ме връщаше, отказваше се от онова, което ти предлагах. Сега го прие, но аз се раз­колебах, вече не ми харесва и искам да възстановя старото положение. Моля те, нека сменим нещата.

Разумът ще каже:

- Разкарай се! Не давам!

И душата пак трябва да се моли четирийсет дни:

- Смени навика, моля те.

Накрая разумът след четирийсет дни се съгласява:

- Добре, хайде.

Душата тръгне, пък се върне:

- Пак да го сменим.

И отново ще се мъчи четирийсет дни, докато сломи консервативността на разума.

Неслучайно имаме в живота четирийсетдневни цикли - например след раждането или смъртта.

Искам не знам какво, но със сигурност знам, че много го искам

Втората яма - непоставената задача

Ако не знаем към каква цел се стремим, как Ще разберем, за Бога, че сме я постигнали?

В хода на работата се натъкнах на интересно не-Щ°- Отначало изглеждаше случайност, после забелязах закономерността. В една група имаше по-голям процент излекувани от една болест, в друга - от друга. Защо? Започнах специално да изследвам, да обобщавам и да анализирам.

И стигнах до извода, че човешкото внимание не мо­же да обхване наведнъж цялото тяло, тоест едновремен­но да работи за очите, за черния дроб, за ставите и т.н.

Това е първо. В него се изразява ограничени­ят фокус на вниманието.

И второ, болният оздравява, когато има цел, вътрешен стремеж, настойчивост да оздравее.

Каквито и лекарства да му се дават, каквито и упражнения да прави, ако не поставя пред себе си точно формулирана задача и не работи всекиднев­но за всяка нездрава част от организма си, излеку­ването много ще се проточи или, не дай си Боже, изобщо няма да настъпи.

За да ме разберете по-добре, нека си сменим местата: вие ще сте преподавателят, аз ще ви асистирам. Ще проведем заедно курсовете в три градче­та, разположени близо едно до друго: Кустанай, Руд­ни и Лисаковск. Там живеят прекрасни хора, за кои­то имам най-приятни спомени.

Това, което ще прочетете сега, се случи наистина.

В Кустанай се изправяте пред курсистите и под­робно обяснявате теорията - как се работи с раз­личните болни органи. Внимателно ви слушат, гле­дат ви умно и кимат като китайски куклички.

А вие небрежно подхвърляте: Нека го проверим на практика със зрението и слуха. Уважаеми курсисти, който не е добре със зрението или слуха, да стане.

Започваме да работим, зрението потръгва, за­белязват се първи признаци на подобрение. На въп­роса „Кой е по-добре със зрението" - радостно се вдигат ръце.

- Ето ви теорията, ето ви практиката. В про­дължение на девет-десет упражнения всеки - с 3 и с по-малко диоптъра, ще трябва да демонстрира на­пълно възстановено зрение. По същия начин пора­ботете самостоятелно върху другите органи.

През това време постоянно препитвате по два пъти курсистите със зрителни и слухови проб­леми и те пред очите на всички работят над зре­нието и слуха си.

За червата и съня само веднъж сте спомена­ли, че се работи по същата схема, както с очите и ушите, а резултатът ще се провери по-късно, и по­вече не е ставало дума.

За щитовидната жлеза, хипертонията, миомите, кистите, хроничния хепатит и други заболявания дори не сте говорили, просто сте им определили вре­ме с думите:

- Ако обичате, ето така и така се работи с бол­ния орган, който е в списъка на задачите ви, всяко Упражнение се изпълнява два пъти по пет минути, но... самостоятелно!

А на въпроса, полагат ли нужните усилия, всич­ки кимат и в един глас отговарят: „Да!" И така в про­дължение на девет занятия.

В град Рудни за „учебно пособие" избирате па­циентите с нарушения на съня и на стомашно-чревия тракт. Те стават и вие им казвате:

- Имаме девет упражнения. До деветото тряб­ва да сте възстановили съня си и да сте нормализи­рали дейността на стомашно-чревния тракт.

И пак така ги препитвате по два пъти.

А в Лисаковск избирате пациенти с разшире­ни вени, тромбофлебит, отоци и петна по краката и пр. Към всеки курсист прикрепяте по един или два­ма „надзиратели", които през цялото време да сле­дят динамиката на оздравяването, тоест просто да заглеждат краката на колегите.

И ето деветото упражнение. Да видим сега как­во се е получило!

Очилатите гордо вдигат ръка, зрението им се подобрява, мнозина дори имат фантастични резул­тати и са захвърлили очилата.

А на въпрос за съня и червата само се пулят. Все така се въртят нощем, все така изпразват чер­вото веднъж годишно на празник. Тъжен резултат.

И по останалите болежки почти нулеви пока­затели. Естествено!

Рудни.

Редовно сте проверявали пациентите с проб­лемен сън и нередовен стомах, интересували сте се как върви. При някои има подобрение, други не са си дали много зор и е трябвало по-строгичко да бъдат мотивирани. Между другото много често някоя малка крачка напред е резултат от як шут отзад.

На деветото упражнение стомахът е като ча­совник, сънят- непробуден, всички са щастливи, но със същите очила, както и в началото.

Питате:

- Който е с разширени вени, какви са подоб­ренията?

Останалите изобщо не са си поставяли задачата да работят за вените. Седнали с всичките си навици и амбиции и мигат! Искам нещо, не знам какво! Тогава да очакваме ли положителни резултати, как мислите?

Всяко упражнение започва с думите:

- Да видим краченцата.

На деветото упражнение цялата група аплоди­ра. Мнозина изобщо нямат разширени вени, при дру­ги те видимо са намалели.

Уважаеми лекари, колеги! Нали разбирате как­во означава това! За девет упражнения да се само-отстранят разширени вени!

От физиологична гледна точка, от медицинска глед­на точка тези хора са направили чудо. Съгласни ли сте?

Но очите са в предишното окаяно състояние, за бъбреци или каквото и да било друго изобщо да не говорим.

Ето ви три параметра.

А сега анализ, защо е така.