на хронично болния - цайс или несретник

От кой тип болни сте според вас - от умниците или от тъпаците? Ако сте от тъпаците, отдавна трябваше да сте оздравели.

Значи сте от много умните и образовани самоубийци.

Но ако все пак искате да създадете пролет в цялото си тяло, празник в душата си и да си възста­новите зрението, ще изминем заедно този път.

Ако не - изборът си е ваш, моите уважения, значи съзнателно сте се спрели на него. С леки за­губи в жива сила продължаваме пътя си, тоест вече не сте с нас, надявам се!

Има стълбица, която обединява болните хора.

Това са тези, които случайно попадат в болни­цата и много скоро си отиват оттам оздравели. Ще ги наречем условно тъпаци оптимисти. Защо? Защото настроението им винаги е по-добро от физическото състояние.

Представете си човек, смазан от валяк. Отле­пят го от асфалта, откарват го в болница. А той от носилката пита: „Докторе, няма ли да ме изписвате вече?"

Диагнозата сочи, че надали ще избута до сут­ринта, а той вече планира с кого да се срещне утре, след като днес го изпишат.

Тоест физическото състояние на „тъпаците" всъщност е много по-лошо от настроението им. За тези хора дори псетата със завист си приказват: „На теб, драги, раната ти ще зарасне като на Иванчо!"

Сред тях почти няма хронично болни. Те или оздравяват, или умират, но в най-дълбока старост!

Те са адски умни, начетени, всичко знаят. Как иначе, боледуват от двайсет години и „овоняват" с разсъжденията си околната среда. Докарват близ­ките си до инфаркт, а лекарите до дива ярост.

Кажеш ли на „тъпака", че един месец ще оста­не на легло, на лицето му цъфва съмнение, че ще се задържи така дълго. Той никога не може да повярва, че толкова време се лекува някаква си откъсна­та глава!

Но умникът...

Само като го погледне, лекарят разбира, че е дошъл да му извади душичката.

Настроението на тези хора винаги е много по-ужасно от физическото им състояние.

Има например пъпка на носа.

- Докторе, ще умра, нали? - Или добива всез­наещ вид и пита (обърнете внимание колко прекрас­но звучи тази фраза): - Докторе, имали ли сте слу­чай на оздравяване от... - и съобщава бележката си.

Тук подтекстьт е: „Надали е имало в практика­та ви и в цялата световна медицина случай някой да е оздравял с моето заболяване."

Каквото и да му кажеш, както и да му доказ­ваш, че болестта му не е нищо особено, лесно се лекува и мнозина са се отървали от нея, той си знае:

- Ще ми се да ви повярвам, ама много се съм­нявам!

Светът на умниците е многообразен.

В първата подгрупа са тиражираните грешки на природата.

Това са болни, за които изцеряването е един­ствената цел в живота. Представете си оздравява­нето да е цел на самото ви съществуване. Какво ще стане, като я постигнете?

Събуждате се сутринта. Нищо не ви боли. Ня­ма причина да ходите на лекар. Няма от какво да се оплачете на съседката. Нямате какво да правите.

Някак празно ви става, защото болестта е би­ла центърът, около който са протичали всичките ви жизнени процеси. Загубили сте целта си - това е трагедия!

Ще трябва да се промените, да преобразите привичния си дългогодишен начин на живот. А и да преодолеете глада за внимание към себе си. Чия кръвчица да смучите сега? Но гладът не прощава, кара ви да си търсите препитание.

Не! По-добре да си останете с „хемороидите", все пак сте се приспособили към тях, отколкото да оздравеете и да останете без цел.

Такива „нещастници" с години обикалят да се жалват, да доказват, че са най-умни, да „покажат те на докторята къде зимуват звезди по пладне"!

Дългогодишният стаж на боледуване не е шега работа.

...А докторята са говеда!

Представяте ли си колко важни, колко умни се чувстват. Веднъж оздравели, те губят радостта си от живота.

Външността на подобни пациенти е специфич­на, те веднага личат в множеството. А и с поведени­ето си се мъчат да докажат на лекаря и на целия свят значимостта на заболяването си и да притурят към списъка на „докторята говеда" името на всеки, който тръгне да ги опровергава.

Това ги прави малко по-щастливи. Поне закратко имат тема за разговор с роднини, съседи, прия­тели: „Ходих при тоя. Нищо ново! Все същото. Само гледат как да приберат парите на горките клети не­щастници!" - и прочее в същия дух.

Тази категория хронично болни не са рядкост и в нашите курсове. Не вярвате ли? Тогава радост­но ви съобщавам, че сте точно от тях! Обидихте ли се? Не се обиждайте, това не е шега.

Защото така работи подсъзнанието. Ние не мо­жем да озаптим „машинациите" му. Само чрез ос­мисляне на тези неща, добре завоалирани и скрити дълбоко в подсъзнанието, можем да победим болест­та, да станем щастливи, красиви, хора с късмет в живота.

Второто стадо умници с гумирани проти­возачатъчни мозъчни гънки са тези, които из­вличат наслада от болест­та си,

Поне да ги имаха в по­вече, а те са направо кът! И после се самосъжаляват:

- Ах, че съм нещастен, колко е жестока съдбата, туй е кръстът ми и ще го нося до смъртта си.

Е, може би тук е мястото да споменем, че не стават чудеса. По-точно казано, чудесата са възмож­ни, но само ако правим нещо, за да се случат.

Те изпит­ват садистично удоволствие близките им да страдат и да се терзаят заради тях. Става им още по-хубаво, ако чуят, че някой е по-зле от тях.

Те са особен вид вампири, които смучат вни­манието, обичта или жалостта на другите хора.

И всички умници до един искат да са здрави.

Всички леят крокодил­ски сълзи и се бият в гър­дите да доказват неизлечимостта на болестта си. С други думи, като боледувате, вие получа­вате дивидентите си - то­ва е закономерност. Зато­ва подсъзнателно се съп­ротивлявате на оздравява­нето. Какво? Не сте съгласен?

Ооо, безценни мой, ако от вашето съгласие или несъгласие зависеше всички да са здрави, вие щяхте да сте най-великият лечител!

Зоологическата класификация на умниците е многообразна. Разгледахме само някои подгру­пи. Вие самите успешно можете да създадете соб­ствена група или нова партия. Но от това мозъч­ното ви изперкване, отразило се в тялото, няма да се изпари!

И така, щом сме изучили вече в подробности портрета на хронично болния неудачник, можем още в началото на общуването си безпогрешно да определим към кой тип се отнасяте вие, какво ви пречи да оздравеете и най-вече - как може да ви се помогне.

И ето въпроса с повишена трудност. Към коя категория отнасяте себе си?

Кажете, моля ви, искате ли да бъдете обичан? Разбира се!

Тогава преди всичко ще се наложи да ви нака­рам да обичате и уважавате самите себе си.

Вие сте такива прекрасни специалисти! А като майки, татковци, дядовци и баби просто нямате це­на! Но все не можете да заделите време за себе си. И какво става, като не се самоуважавате? Помис­лете по въпроса.

из личния опит на един заблуден, става думи за собствения ми опит

Идиотът се учи от грешките си,

кретенът се учи на дебилизъм от идиота.

Рецепта за мъдрост, измъкната

от собствената ми пералня!

Кажете ми, ако обичате, имате ли време за губене, което да похабите за четенето на тази книга?

Имате ли в повече вяра в себе си, която ус­пешно да превърнете в неверие?

Имате ли излишна сила, с която да си нав­редите?

Ако не, много ви моля да прочетете тази малка глава.

Но може би сте много упорит заблуден, ка­къвто бях и аз навремето, и имате шест години живот, които не ви е жал да съсипете?

Готов ли сте да хвърлите по осем часа на ден за интензивни каторжни тренировки, а в края на цялата епопея да останете с празни ръце?

Готов ли сте да бетонирате болестта, съмне­нията, неверието в себе си, а проблемите си да превърнете в непобедимо чудовище?

Готов ли сте да загубите вяра във всичко и да изпаднете в отчаяние заради напразните усилия?

Ако сте отговорили „не", да си стиснем ръка. И да действаме!

Много ви моля, учете се от чуждите грешки! Днес опитното зайче на лабораторната ви маса ще бъда аз!

Драги мой! И аз навремето като пациент слу­шах Наставника си и в думите му не откривах никак­ва връзка със собственото ми заболяване. Поняко­га това ужасно ме дразнеше. Но сега дори само спо­менът за онова време ме кара да умирам от срам.

Той непрестанно и досадно ми опяваше за ня­какви неща, които на пръв поглед нямаха нищо об­що с бележките ми.

Той ми дърдореше за някаква си радост, ус­мивка, нагласа, мързел, неверие в себе си, съмне­ние... Просто ми губеше времето!

Само от уважение към възрастта му търпях тоя старец с неговия метеоризъм.

Той ми говореше по време на упражненията: „Слушай, лицето ти стана студено. Имаш мъртвешко лице. Я си поправи осанката, мимиката. Създай по­ложителни емоции."

За да не го обидя, изпълнявах всичко това -все едно му правя услуга, а си мислех: „Какво общо има физиономията ми с упражненията? Нали най-важното са тренировките."

А там също разбирах и приемах само физичес­ката страна: загрявка, отпускане, обръщане, поглеждане и т.н. Това поне изпълнявах на принципа „гра­би, народе". После следваше нова порция досада в очакване на практическите упражнения.

Представяте ли си: два часа се говори за не знам какво си и само петнайсет минути упражне­ния, после пак три часа дрън-дрън. Кипвах!

Абе плюл съм на цялата ти философия! Давай най-накрая да действаме!

С други думи, седях и чаках: „Кога най-после ще си затвори плювалника? До гуша ми дойде! Всич­ко това го знам, всичко ми е ясно - изтъркани исти­ни! Боже мили, докога да го търпя?!"

А Наставникът постоянно ми повтаряше:

- Не е важно какво правиш, а как го правиш.

И ето сега, като виждам толкова много хора и разпознавам в тях някогашния себе си, безкрайно ме е яд.

Разбрах колко е трудно да им внушиш същина­та. Те с неприкрито раздразнение търпят„бърборе­нето" ми за вътрешната същина и чакат, както аз тогава, практическите упражнения. Виждам в очите им до болка познат израз, все едно имат шило в зад­ника. Гледат на мен .като на досадник.

Оказах се в ролята на моя Наставник, лека му пръст. И осъзнах, че почти всички хронично болни са същите.

И вие, събеседнико мой, сигурно също ще тръг­нете по пътя на нетърпеливото очакване на практи­ческите упражнения. И на вас ще ви се струва, че твърде дълго говоря за неща, които не се отнасят за зрението ви, но какво да направя, именно тук са глав­ните ключове за решаване на проблема!

Още веднъж настоявам да обърнете внимание на мъничката грешка, която се превърна в шестго­дишен каторжен безрезултатен труд.

След като едва си излекувах бъбреците под ръ­ководството на Наставника, останах сам с още един свой нерешен проблем, за който се срамувах да го­воря. Сега го споделям спокойно.

Впоследствие се излекувах и не само се излеку­вах, а създадох своя школа. В нея прииждат на талази мъже, които не само че правя силни в сексуално отно­шение, но и превръщам & ротори, работещи двайсет и пет часа в денонощието трийсет и три дни в месеца.

Но това се случи по-късно, отначало загубих години от живота си, докато разбера, че не упраж­нението е най-важното, а същината, която влагаш в него, и начинът, по който го изпълняваш.

Обърнете внимание на долуизброените точки. Това е МНОГО важно!

От едно и също упражнение може да има:

1. полза,

2. вреда,

3. никакъв резултат.

Когато трябва да работя самостоятелно върху свой проблем, се оказва, че съм забравил или не съм обърнал внимание, или по-скоро съм пренебрегнал най-важните, но според мен второстепенни, не­ща. Става дума за изкуствено създаваната вътреш­на нагласа, необходима за оздравяването.

Изпълнявам упражненията, посочени от Наставника, една седмица, един месец - никак­во подобряване.

Тогава започнах да „подобрявам", „подпирам", „подсилвам", „обогатявам" с нови упражнения него­вата методика.

Първо ги допълних с бягане. Отначало с 300-400 метра всеки ден, за една година стигнах до 10-кило-метров пробег дневно. Всеки божи ден!

Не помогна!

Продължих. През зимата пробягвах трасето бос по шорти. Представете си: тича полугол младеж, в косата му звънтят ледени висулки. Но и с това не постигнах нищо. Добавих къпане в ледена вода. Не ще и не ще!

В стаята си специално махнах стъклата от про­зорците. През цялото време, може да се каже, жи­веех в полеви условия: навън - минус двайсет, и в стаята - горе-долу толкова.

Но всуе! Всичките ми усилия работеха срещу мен. Явно нямаше да видя подобрение, както не мо­га да видя ушите си без огледало!

Сутрин бях зает, затова по обедно време се прибирах и си полягвах на дъска един на два метра, Цялата в остри пирончета. И дори успявах да поспя!

По това време епопеята ми продължаваше ве­че две години.

За малко да забравя. Вечерите ми също бяха зае­ти с тричасови тренировки по източни бойни изкуства.

Не можех да простя на онези мерзавци, които ме бяха пребили в казармата. И досега не знам за­що ме превърнаха тогава в инвалид. Трябваше да се науча да се бия, за да мога да давам отпор.

Впоследствие бях сребърен медалист на шам­пионата на СССР по карате в моята категория. Ста­нах треньор, обучавах другите как да побеждават, а собствената си болест не можех да победя! Целият този безсмислен труд ми костваше по шест-осем часа дневно.

Шест години упоритост не донесоха грам пол­за. Както си бях импотентен, така си останах. Защо?

Защото правех всичко отначало с ентусиазъм - все пак си бях излекувал бъбреците! После - с не­доумение: защо нищо не помага, хвърлям много по­вече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмне­нието, а след това - отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.

Да видим сега. Значи отначало съм тренирал тялото, волята, упоритостта си. О, Всевишни! Вът­решната същност се е формирала синхронно с тя­лото ми. Първо по време на тренировките:

Веднъж моят Наставник ме попита: „Синко, не ти ли се струва, че ще останеш стар ерген?"

На Изток 27 години са зряла възраст. Тогава вече не издържах и му разказах за нещастието си.

„Ах ти, безмозъчно магаре! - и ме думна с тоя­гата по гърба. - Толкова години лекуваш хората, а ти самият си болен! На какво ги учиш, нещастнико? За­що не си ми казал?!"

Беше ме срам. Мъжът предпочита да ум­ре, но не и да си признае полова немощ. Учите­лят разнищи упражненията, които бях правил. През цялото време постоянно получавах възнаг­раждението си във вид на удари с тоягата къде­то му падне.

И представете си, скъпи мой събеседнико! Той ме накара пак да направя същите упражнения, на които бях обучавал хората, но наблегна на нещо, на което почти не бях обръщал внимание, когато ги из­пълнявах. Мислех, че са глупави капризи на стария пръдльо, прости ми, Господи!

Изясни се, че съм споменавал само между Другото за същината, колкото да не е без хич, защото Наставникът навремето също ми беше го­ворил за нея.

Какво беше изумлението ми, когато на третия ден почувствах първите признаци на започващото ми изцеляване!

Сега сложете на едното блюдо на везните 2200 дни (около 6 години) младежки силни, енергични, упо­рити тренировки в множенето на глупостта и на друго­то - само 3 дни мъдрост. Затова се казва: който няма глава, има крака! Е, тази горчива чаша я изпих до дъно!

След месец и половина се прибрах вкъщи и съ­общих, че ще се женя. След десет месеца се роди първият ми син, след още година - вторият, после и дъщеря... Господ здраве да им дава!

Благодарение на тази система хиляди бездетни семейства изпитаха радостта на майчинството и бащинството.

Затова ще съм същият еталон на досадник за вас, още много пъти ще ви обяснявам, натяквам, опя­вам, постоянно ще ви напомням, че най-важното не са упражненията, а цялостната подготовка за тях.

Упражненията, както вече сте забелязали, са в края на книгата и заемат съвсем малко място. Дъл­го ще говорим, преди да пристъпим към тях, защото трябва да познаваме „врага", тоест възможните грешки и начините да ги отстраним.

Сега сте в същото положение, както аз бях то­гава. „Хайде вече практиката!"

Не повтаряйте чуждите грешки.

Не правете фалстарт! По-добре десет пъти да про­верите парашута, защото той се отваря само веднъж!

Ако личният ми опит ви се стори недостатъчен, опитът на около милион пациенти, успешно стигна­ли до оздравяване, сигурно ще запълни недостига.

Лирическа отрова към очилата ви!

Никога не съм искал да ставам лекар, психолог г^Г или педагог, а най-малко - „щамповач на милио­нери", както ме нарекоха. Понякога и сега не искам, след като всеки ден се сблъсквам с пасивна­та глупост на хората, особено поднесена като умст­вена активност.

Когато работя с пациенти и им бъркам в мо­зъчните гънки, винаги се чувствам като единствен в света специалист психолог проктолог. Знаете какво е проктолог, нали? Специалист по червата.

Опитвам се да вникна в мислите на хронично болния и се завирам в дебелото му черво, което на­ричаме мозъчни гънки. Чувам къркоренето на мис­лите му и пръцкане във вид на изказвания, с които оправдава проблемите си.

Как иначе да се отнасям към хронично болни­те, които десетилетия активно се съпротивляват на изцелението - не вярват, съмняват се или в най-доб­рия случай се самозалъгват с очакване да стане чу-До: „Може пък изведнъж да оздравея?"

Те са огромна армия, изправена срещу теб, и понякога чувстваш цялата безполезност на труда и ненужността на любовта си. Много е болезнено да го осъзнаеш, защото тъкмо на тези хора си посве­тил единствения си живот.

Армията на мързеливите винаги е съществува­ла, съществува и ще съществува - което означава, че е имало, има и винаги ще има хронично болни, бедни и нереализирани в живота хора.

Драги мой събеседнико, мнозина боледуват с години не защото лекарите и медицината са безпо­мощни, а защото изобщо не ценят живота и здраве­то, когато ги имат.

Дори погубил здравето си, човек се държи ка­то безмозъчен скот (с извинение за искреността). Той си казва: „Някой може и да мре, аз пък ще жи­вея още сто години, ще овонявам и отравям околна­та среда!" Или смятате, че не си го мисли?

Добре тогава, усложнявам задачата.

Бъдете така добри и ми кажете кога отивате на зъболекар - когато зъбът ви вече се руши, но още не боли, или когато ви заболи? Какво казахте?

Но зъбите не болят от нищо. За да ви заболи зъб, трябва поне пет години да сте чакали, докато кариесът окончателно го съсипе.

Поне веднъж в живота болял ли ви е зъб? Да? За какво говорим тогава? Какво да очаквам от вас? Как се отнасяте към собственото си здраве?

Тоест пациентът не ходи на лекар да се грижи за здравето си, а за да се спаси от болката и дискомфорта! И основната маса хора, тоест тълпата, разсъждава почти като вас самия. Но винаги имате

шанс да се разграничите от тълпата. Трябва просто да поискате!

Всестранното изучаване на начина на живот и характера на хроничния болник несретник разкри­ва много закономерности в поведението на хората с нереализирани жизнени задачи независимо от въз­растта, пола, социалното положение.

Затова ви говоря искрено и от все сърце, но същевременно безпощадно към онези страни от ва­шия характер, които са ви докарали до болестта и десетки години здраво ви държат в нея.

Защото ви познавам отвсякъде, като на длан сте ми. Бях същият! Така че изобщо не ми пука за общоприетите обноски! Каквото чувствам -това спо­делям с болка и с любов!

Привилегията ми идва от огромния брой паци­енти, които изминаха пътя и по собствено желание със собствени усилия и собствена воля не само въз­становиха зрението си, но се спасиха и от други за­болявания. Дори от такива, които и досега се смятат за неизлечими от официалната медицина.

Привилегията ми дават стотиците курсисти, ко­ито навремето едва намираха пари за лекарства, а днес са известни милионери.

Като педагог от все сърце се радвам за тях и ми се ще гордо да възкликна: „Виват! Аз го постиг­нах!" Но Господ дава единствено на оня, който се стреми. Аз бях просто водач, само посочих пътя.

Благодарен съм на Бог за дадената ми възмож­ност да му служа и да съм ви в помощ!

Ако искате да сте в техните редици, в редици­те на Победителите - заповядайте! Много е лесно да си здрав, много е елементарно. Ще ви повтарям и повтарям тази мисъл неуморно.

Единствената трудност е, че вие знаете как да сте здрав, красив, богат, щастлив. Знаете, да му се не види, но нищо не правите! Разбирате ли? Лошото е, че не действате!

С изключение на смъртта няма безизходни си­туации, винаги може да се намери изход!

Но щом знаете как да се измъкнете от дупка­та, в която сте затънали що ушите в какво... в проблемите, исках да кажа - а вие какво си помислихте? — и дори не се опитвате да се надигнете, какво оста­ва за измъкване от нея? Тогава с какво се отличава­те от магаре, натоварено) с мъдри книги?

Мъртвите неоползотворени знания ви държат нереализиран, със собствената ви помощ бавно ви убиват, превръщат ви в човек от тълпата без име и лице, тоест в НОРМАЛЕН.

А вие мислите ли сте за нормален? Абсолютно нормален, а?

Тогава сте ужасен човек! Защо?

Какво представлява нормата, или какво ще рече “нормален” гражданин

Екскурзия в биологията

Норма е онова, което е прието от мнозинство­то, нали? Тя връзва човек на възел, вкарва го вед­нъж завинаги в заковани от някого рамки, затваря му пътя за творчество. Тя е блато, в което затъват, без да са се разкрили, бъдещи гении, титани, творци.

Защото открай време всекиму е пред­писан облик и модел на по­ведение.

Бабата задължително е с очила, с плетка в ръка. Дядото е темерут, ходи с бастун. Сед­налият в метрото гледа като полумъртва дърта крава, може да се прикрие и с вестник.

Я пробвайте просто да си затананикате и да се ухилите като тиква. Веднага минавате в разряд „ненормални", нали?

Ако сте началник, трябва да се правите на умен, уж по цял ден нещо премисляте, дано го измъдрите. Така ли е?

Малко преувеличавам, разбира се, но рамки­те на поведение на „нормалния" човек наистина влияят върху характера му. Околният свят ни нат­рапва начините за държание и ни притиска, ако пос­меем да не се подчиним.

А хорската тълпа, възприела за себе си стад­ните закони, не допуска прояви на индивидуалност.

Виждали ли сте някога група хора, слепи по рождение?

Какво изпитвате към незрящите? Жал, съчувст­вие? Но ако общувате с тях, ще направите откритие. Те са щастливи в своята група. Те се чувстват нормално.

Когато сме в аудиторията и усещам съпроти­вата на някои курсисти, които винаги за всичко имат собствено безпрекословно мнение, много често се чувствам сред тях като в общество на слепи.

Имам чувството, че човечеството е огромна об­щност от слепи.

Тя си създава комисии, министерства, ведом­ства, които вършат нещо, правят-струват, бързат, движат се... Но накъде?

Ако тялото расте, а съзнанието е като на пет­годишно дете, човек остава цял живот потребител. Такива за съжаление са повечето хора.

А историята се променя от личностите. Може­те ли да я лишите от Фирдоуси, Чингис хан, Алек­сандър Македонски, Наполеон? Не става.

Всеки от тях е променил света, всеки е оста­вил нещо подир себе си. Преди повече от хиляда години великият математик и мъдрец от древност­та Ал Хорезми слага началото на алгебрата, а съз­даденото от него понятие „алгоритъм" стига до нас през вековете като никому ненужна измислица, за да стане в наши дни основа на цялата компютър­на технология.

Ползвате ли компютър?...

Кажете, основната маса хора творци ли са? Потребители! Нямат нищо свое в главите си, всичко им се налива отвън: мнения, правила, съждения.

Общество на елементарни самообслужващи се биологични роботи. Ако историята се лиши от хиля­дите, които си приличат като две капки вода, абсо­лютно нищо няма да се промени. Дали са живели, или не -все тая!

Много е трудно да си личност, защото самота­та е ужасно нещо! Да, самота, тъй като автоматично се озовавате на върха. Личността не може да е бед­на, болна, нереализирана.

Но още по-ужасно е да се кандилкате в си­вата безлична маса. Каква скука! За това ли е даден животът?

Кажете, моля ви, когато оставате насаме със себе си, нима вътрешният глас не ви казва: „Какво правиш? Ти можеш и заслужаваш повече!"

Цял живот добивате някакви професионални умения, учите какво ли не, а случвало ли ви се е поне за час да седнете и да опознаете самия себе си? Никога! Най-много се боим от себе си и най-далече бягаме от нас самите!

Знаем много неща, а себе си не познаваме. За­това се бутаме в живота като слепи. Болни, нереа­лизирани, неспособни да решим оптимално и най-простия проблем, безпомощни като деца, ние изкус­но се маскираме като възрастни лелички и чичков­ци, играем роли и се правим на важни.

Кого лъжем? Когото и да се опитваме да излъ­жем, излъганите сме ние.

Запомнете! Тълпата винаги се стреми към по­кой. А покоят има крайния си стадий - вечен покой. Тълпата поначало е мъртва. Тя може само да плюска и да... Какво си помислихте? Да ходи на събрания...

Значи да си здрав, е лесно. Просто трябва да станеш ЛИЧНОСТ. Всяка ваша победа, всеки успех ще зависят само от вас. Всичко започва от самозачитането ни като ЛИЧНОСТ, като ЧОВЕК с главна буква.

Драгоценни мой, моля ви внимателно да се вслушате в Душата си, в Духа и в Разума. Ще чуете великия вътрешен зов на онзи, който ни е сътворил.

Да съзидаваме, да творим, да обичаме и да бъ­дем обичани, да бъдем здрави, щастливи, богати във всяко отношение - всичко ни е ДАДЕНО!

Докога ще чакаме, скъпи мой читателю, вре­мето лети! Преди да сте мигнали, животът си е оти­шъл! Кажете, за Бога, колко живота имате?

Вчерашният ден отмина. Опитайте се да го вър­нете. Край! Той вече е история. Съгласни ли сте?

Вчера бяхме деца, вчера лазехме на четири крака, бутахме гърнето под масата и гледахме добре ли се разплисква пикня­та Носеха ни в банята да ни умият. А вижте се сега в огледалото!

Да. Вчера, завчера бяхме радостни или скръбни. Това променя ли нещо? Абсолютно нищо!

Може би се гордеете, че сте голям началник? Е, и? Представете си, че това изобщо не е за вас.

Може би някъде дълбоко в душата, където не смеете да надникнете, имате скрита съкровена мечта? Правите се, че сте съвсем доволен от живота -но така ли е наистина? Погледнете всичко с очите на душата.

Животът, особено градският, е огромен театър на абсурда, в който всеки се ръководи според из­мислена ценностна система, играе чужда роля, коя­то не му пасва. И така се увлича, че загубва себе си, неповторимата си индивидуалност. Разбирате ли?

Всички се мъчат да са нормални, нормално да живеят, да са като хората. Ами да се помъчим да си спомним някои наши „нормални" съотечественици. Да кажем, Лев Толстой. Лев Толстой е ненормален човек, не мислите ли? Граф, а като селянин ходи бос, оре земята, кара колело. В края на живота си дори бяга от къщи.

От гледна точка на тълпата поведението му е осъдително. А графовете, дето са живели както е редно, позирали с умни физиономии - тях някой помни ли ги, а?

Представете си пак живота без Шекспир, Конфуций, Омар Хайям, дори без Хитлер - злия гений, -представете си, че липсва в историята... Тълпата е пустота. Махнете се от нея.

У вас се крие гениална, забележителна, мощ­на личност, която поради човешкия мързел или греш­ки е стегната в рамките на общоприетите „норми": действия, поведения, истини, понятия.

Да си естествен, да си такъв, какъвто си, да живееш с истинските си чувства, да възприемаш све­та с открита душа и да не се плашиш от неодобрени­ето на другите - това е най-трудното.

Личността винаги е бяла врана.

И така, въпрос. Готови ли сте да се обречете на успех по собствено желание? Единственото, ко­ето се иска от вас, е да се задействате.