Ошо Библия том 2 да, уча ви как да бъдете егоисти

Брамините в Индия от хиляди години използват дисциплината на ума, за да държат под контрол цялата страна. От пет хиляди години в Индия не е избухвала революция. А през всичките тези години е имало хи­ляди поводи за това. Брамините са направили една чет­върт от населението недокосваема. Никой не може да те докосне. Не могат да те докоснат, не само защото си невероятно мръсен, а и защото носиш своята лоша карма, натрупана от минали съществувания. Дори ако сянката ти падне върху друг човек, това ще наруши съществуването му. В такъв случай човекът трябва да се изкъпе незабавно. Доста глупаво, нали? Чувства се омърсен, ако сянката ти падне върху него. Сянката, са­ма по себе си, не съществува. Една сянка не може да те Докосне. Сянката не разпространява зараза.

От хиляди години една четвърт от индийското население живее в робство. Някога робите се познава­ли по това, че били принудени да носят звънче на шия­та, както окачваме хлопатар на врата на биволите и кравите, за да чуем кога се връщат от паша. Робите трябвало да носят звънчетата непрекъснато, за да чуе господарят ако някой роб - или сянката му - хукне да бяга. Били принудени да си окачват дълга четка отзад, като опашка. Това се правело, за да чистят след себе си пътя, по който минавали, защото след тях падала сян­ката им и точно от нея трябвало да чистят пътят - току-виж минал някой брамин и попадне на място, къде­то е стъпвал някой от недокосваемите - ашхут - както ги наричали в Индия.

Представяте ли си с каква сила разполагали бра­мините? Не били царе, нямали войски, нито светска власт. Но всеки брамин имал изключително дисципли­ниран ум, който с всяко следващо поколение се усъ­вършенствал все повече и повече. Александър Маке­донски пише в своите мемоари... Стигнал до Индия преди Исус. Направили му силно впечатление хиляди неща, които видял там, а когато разбрал за брамините, останал поразен.

Александър бил ученик на Аристотел. Сократ бил учител на Платон, който пък бил учител на Арис­тотел. И така, учител на Александър бил самият Арис­тотел. Преди да се завърне от победоносния си поход в Индия, той си спомнил какво го помолил Аристотел: "Донеси ми от Индия четирите Веди, за които индуси-те смятат, че са единствените книги, написани от Бо­жия ръка. Те са най-древните книги на света и независимо дали са написани от Бог или не, поради своята древност те са истинско съкровище. Нищо друго не ис­кам, донеси ми само Ведите."

Александър започнал да търси книгите, питал хората: "Има ли тук някой, който да притежава и чети­рите Веди?"

А хората отговаряли: "Да, има в нашето село един велик брамин, учен човек; много е стар, може би на двеста години. Той има и четирите Веди. Те се пре­дават по наследство, затова не бива да се боиш, че не са истински. На хиляди години са, можеш да ги вземеш от него."

Отишъл Александър в дома на брамина и помо­лил стареца да го приеме... Александър никога не бил виждал толкова стар човек, всъщност, не бил виждал изобщо човек като него.

Браминът го погледнал право в очите и казал: "Добре. Утре сутрин по изгрев слънце ще ти дам чети­рите Веди."

Александър се почувствал на върха на щастието. Казал на стареца: "Каквото и да направя за теб, няма да може да се сравни с тази огромна услуга, която ти ми правиш. Казваха ми, че никой брамин няма да ми даде Ведите, дори да му предложа цялата си империя в за­мяна, никой няма да даде всичките четири Веди. А ти нищо не искаш."

Старецът отвърнал: "Не, не, един брамин никога нищо не иска. Той получава всичко, от което има нуж­да. Ела утре сутринта и сам ще се увериш в това."

Александър не мигнал цяла нощ. Мислел си как­во ще стане на сутринта. Що за човек бил този брамин?

А какво правел старецът през това време... Имал четирима сина. Свикал синовете си, всички седнали около огнището, където огънят не угасвал от хиляди години, поддържали го ден и нощ, ден след ден, цяла година, и така - хиляди години... Седнали около огни­щето и баща им казал: "Всеки от вас да вземе по една от Ведите. Прочетете една страница, после откъснете страницата и я хвърлете в огъня, след това прочетете друга и пак я хвърлете в огъня. До изгрев слънце тряб­ва да прочетете и четирите Веди."

Синовете изпълнили заръката на баща си и кога­то на сутринта Александър дошъл - а той пристигнал малко по-рано, изгарял от любопитство и нетърпение - просто не повярвал на очите си. Какво всъщност ста­на? Видял ги как хвърлят в огъня страница след стра­ница.

'Александър попитал: "Какво правиш?" Браминът отговорил: "Нищо. Вземи четиримата ми сина, те са четирите Веди. Този е Риг Веда, до него е Яджур Веда, това е Сама Веда, а това - Атхарва Ве­да."

Александър казал: "Но аз исках книгите!" Браминът рекъл: "Те помнят всяка дума. Учиха ги цяла нощ."

Александър попитал: "Нима човек може да за­помни цяла книга само за една нощ?"

Старецът отговорил: "Ти не познаваш брамините. Такава е дисциплината, която изучаваме. Всичко в нея има за цел да изостри паметта до такава степен, че щом прочетеш нещо, никога да не го забравиш."

Чул тази история Акбар, цар на мюсюлманска държава и изобщо не повярвал. Ведите са твърде обе­мисти, всяка книга е огромен том. Свикал придворните ся и им наредил: "Намерете ми човек, който да повто­ри пред мен тази история дума по дума."

Изправил се един от тях и казал: "Това не е нищо особено. В нашето село има един брамин, който може да запомни хиляда пъти повече."

Довели брамина в двореца на великия Акбар. А в неговия двор имало специалисти по санскрит, арабски, персийски, пракрит и други древни езици, защото са­мият цар бил човек високообразован и събрал около себе си най-добрите учени. Трийсет от тях знаели трийсет различни езика.

Стигнали до споразумение... Човекът, когото до­вели в двора, приличал на селянин, на неук селски свещеник... И така, стигнали до следното споразумение - всеки от учените трябвало да намисли по едно изре­чение на съответния чужд език - трийсет изречения, на трийсет езика. Селският свещеник знаел само един език - санскрит - затова той не бил включен в трий­сетте чужди езика. Човекът трябвало да спре пред пър­вия учен, който да каже само първата дума от намисле­ното изречение и веднага след това удрял гонг; човекът пристъпвал към следващия - вторият казвал началната дума и отново се разнасял ударът на гонга. Трябвало да обиколи много пъти трийсетте учени - втората дума при втората обиколка - гонг; при третата обиколка... И така нататък, докато всеки довърши изречението си. Човекът трябвало да повтори после всичките трийсет изречения... И той успял!

Трябва да е бил същински компютър. Всъщност щом нещо е възможно за компютрите, защо да не може да го направи и човешкият ум? Нали човекът е измис­лил компютрите, аз поне не съм чувал досега компю­тър да е измислил човешки ум. Човешкият ум прите­жава много по-големи възможности. Той може да бъде дисциплиниран в много отношения, а псевдорелигиите са измислили какви ли не методи за концентрация.

Не забравяйте - концентрацията не е медитация! Способността за концентрация се постига чрез дис­циплина на ума, а медитацията означава да оставиш ума настрана.

Всъщност, английската дума "медитация" може би не е съвсем точна, тъй като на Запад това явление изобщо не е познато. Това понятие на санскрит се на­рича дхяна. Аналогично е положението с будистките монаси, които отишли в Китай. Те не успели да наме­рят подходящ превод на дхяна, затова продължили да пишат дхяна, но на китайски думата звучи като зана. Оттук идва и наименованието на японския дзен-будизъм, зен е съответният вариант на дхяна.

Думата "медитация" не предава точно същността на понятието. Според значението й да медитираш оз­начава да размишляваш върху нещо, а мисленето е вид активна дейност и в това отношение не се различава много от концентрацията. Човек се концентрира върху нещо, съзерцава нещо, размишлява върху нещо, но всички тези дейности неизменно са свързани с външен обект. А дхяна означава отърсването от всякакви обек­ти, от всичко, върху което човек може да се съсредото­чи, да медитира или да съзерцава, дхяна е пълно отърсване, след което не остава нищо, остава само субектът, който се концентрира и съзерцава.

Това състояние на съзнанието се нарича дхяна.

На английски няма точен превод на тази дума, това трябва да се разбере добре, затова се използва ду­мата "медитация".

В пустотата човек познава себе си. И открива ис­тината. Открива собствения си аз.

Пустотата е абсолютна тишина.

Има начини човек да остави ума си настрана, та­ка, както има начини за дисциплиниране на ума. На Запад обаче, и най-вече в Америка... На Запад е зле, но в Америка е още по-зле. Чел съм книги от американс­ки автори - не напоследък, през последните четири го­дини дори не съм докосвал книга. Най-четените книги в Америка са все за това как да закалиш волята си, как да въздействаш върху другите, как да спечелиш прия­тели, как да забогатееш и как духът бил по-силен от материята... Всички книги предлагат в една или друга форма дисциплина на ума.

Ако успееш да дисциплинираш ума си, ще ста­неш и по-конкурентноспособен, разбира се, и ще ти е по-лесно да осъществиш амбициите си. Няма да ти е трудно да манипулираш другите, ще можеш да ги из­ползваш като средства за постигане на собствените си цели. Фридрих Ницше е написал книгата Воля за власт. Тези думи отразяват самата същност на запад­ните ценности - воля за власт.

“Воля за власт” означава, че преди всичко човек трябва да има силна воля. А силната воля пък, на свой ред, предполага дисциплиниран ум, ум, който е постигнал определена степен на кристализация. Не, тези методи не вършат работа. Трябва да се изучават методите, благодарение на които човек може да остава ума си настрана. Само по себе си дисциплинирането съдържа невероятна енергия, но не е необходимо човек да му придава още по-голяма сила, тъй като с това подхранва собствените си врагове. Умът бездруго вече е постигнал някаква кристализация – в училище, в колежа, в университета, навсякъде целта е дисциплиниране на ума.

След като девет години бях професор в университета, си подадох оставката. Казах на заместник-декана: “Не мога повече да върша тази работа, тя е вредна за хората”.

Той попита: “Какво искате да кажете с това, че е вредна? Студентите ви обичат. Няма да ви позволят да си тръгнете. А и не разбирам какви са основанията ви твърдите, че съсипвате хората”.

Аз отговорих: “Не ме разбирате, защото макар да сте роден в Индия, вие не познавате тази страна. Получили сте образованието си на Запад (всъщност, целия си живот той бе прекарал на Запад), докато аз преподавам против волята си всичките там психологии. Знам, че те само ще навредят на моите студенти. Мисленето им и без това е в достатъчно лоша форма, а така умовете им стават още по-силни. Веригите им стават все по-здрави, а робството на умовете им – много по-страшно”.

Всички псевдорелигии са зависими от дисципли­нирането на умовете на хората.

Първата задача на истинската религия е да научи човека как да остави ума си настрана.

В известен смисъл това се оказва много просто. А всички дисциплини са много трудни. Никак не е лесно да научиш ума си да се концентрира, тъй като той се бунтува и неизменно се връща към старите навици. Ти го дърпаш на една страна, той теб - на друга. Отново го дърпаш към обекта, върху който трябва да се кон­центрира, а внезапно разбираш, че мислиш за съвсем друго, дори си забравил върху какво е трябвало да се съсредоточиш. Трудна работа.

А отърсването от мислите е много просто, в него няма нищо сложно. От теб се иска само да гледаш.

Каквото и да става в ума ти, не се намесвай, не се опитвай да го спреш. Не прави нищо, защото каквото и да направиш, все ще е форма на някаква дисциплина.

Затова не прави нищо, абсолютно нищо. Само гледай.

Гледането не е дейност. Както гледаш залеза, об­лаците или хората, които минават по улицата, така гледай и движението на своите мисли, сънища и кош­мари - свързани или несвързани, смислени или безс­мислени, гледай всичко, което става в ума ти. Идва време на най-оживено движение. Но ти просто гледай и остани безучастен - нека нищо от това, което става, да не те засяга.

Псевдорелигиите не ти дават да останеш безучас­тен, защото, както те проповядват, алчността, напри­мер, е грях. Затова ако през ума ти мине подобна мисъл, ти веднага трябва да се хвърлиш върху нея и да _я заглушиш, иначе ще станеш алчен. И гневът е грях -ако усетиш, че започваш да се гневиш, мигом скочи върху грешната мисъл и я замени с друга - човек тряб­ва да проявява милост и състрадание, трябва да обича врага си, както себе си. Ако изскочи някоя мисъл про­тив съседа... Не, недопустимо е, и съседа си трябва да обичаш като самия себе си. Затова старите религии ти казват кое е правилно и кое - не, затова ако в мислите ти се мерне нещо греховно, веднага трябва да го спреш. Длъжен си да се намесиш, трябва да реагираш, незабавно и да изтръгнеш злото от корен. Иначе му из­пускаш края.

Затова аз не ви казвам кое е добро и кое - зло. Казвам ви само, че е правилно просто да гледате, и не е правилно, ако не гледате в собствените си мисли. Казвам ви простичко - бъдете наблюдатели. Не е твоя работа какво гледаш - минало ти през ума нещо за алчността - нека си минава; мисъл за разгневяване - е, да си върви. Кой си ти, че да се бъркаш в техните работи? И защо да слагаш знак за равенство между себе си и ума си? Защо трябва да си мислиш: "Аз съм алчен, аз лесно се гневя..."? Минала ти през ума мисъл за гняв - нека си минава, ти просто стой от­страни и гледай.

Искам да ви разкажа една стара история...

Един човек напуснал за известно време града си и когато се върнал, открил дома си обгърнат в пламъци. А къщата била една от най-хубавите в града и чове­кът много си я обичал. Много хора били готови да я купят на двойна цена, но той не искал да я продава за нищо на света и изведнъж я вижда да гори пред очите му. Събрали се хиляди хора, но нищо не можело да се направи.

Пожарът плъзнал толкова надалеч, че нищо не мо­жело да го спре, нищо не можело да се спаси. Човекът се поболял от мъка. Дотичал синът му и му прошеп­нал: "Не се тревожи, вчера я продадох, много пари взех, три пъти по-скъпо... Предложението беше тол­кова щедро, че не можах да те изчакам. Прости ми."

А бащата казал: "Добре, щом си я продал три пъти по-скъпо." И продължил да гледа - но вече гледал та­ка, както всички останали. А само преди миг гледал на пожара с други очи, защото се отъждествявал с дома си. Къщата била същата, пожарът бил същият, нищо не се било променило, но човекът вече дори изпитвал удоволствие, подобно на всички други.

Тогава дотичал вторият син и казал на баща си: "Какво правиш, усмихваш се, така ли? Къщата гори!"

Бащата отговорил: "Не знаеш ли? Брат ти я е про­дал?"

Синът казал: "Само говореше за продажбата, но още нищо не е уредено. А сега купувачът вече няма да иска да я купи." И отново се променило всичко. Сълзи­те, засъхнали преди малко, отново напълнили очите му, угаснала усмивката върху устните, сърцето започ­нало да се блъска в гърдите му. Човекът отново за­почнал да се отъждествява с горящата къща.

Накрая дотичал третият син: "Този човек си държи на думата! Току-що говорих с него. Каза, че къщата си е негова, независимо дали е изгоряла или не. Каза, че ще плати цената, за която сме се договорили - нито той, нито ние можехме да предположим, че къщата ще изгори." И бащата отново се превърнал в обикновен наблюдател. На часа престанал да се отъждествява с дома си. А всъщност нищо не се е променило, разли­чен е само подходът. В единия случай човекът си каз­вал: "Аз съм стопанинът, къщата - това съм аз", а в другия: "Нямам нищо общо с тази къща. Някой я е ку­пил, какво ме засяга случилото се - нека си гори."

Умът си е там, в теб, и работи като компютър -един биокомпютър в буквалния смисъл на думата. Не­възможно е да се отъждествяваш с компютър! Ако на един компютър му стане горещо, ти няма да усетиш жега. Нищо няма да ти стане и ако компютърът извед­нъж се ядоса и на монитора се появи онази думичка с трите букви. Ще провериш какво не е наред, къде може да е повредата, но ще останеш безучастен към гнева на компютъра.

С малко повече вещина... Дори не мога да нарека това метод, защото тази дума звучи някак тежко, "ве­щина" е по-добре. Прави това и един ден внезапно ще установиш, че вече можеш да го правиш. Много опити завършват с неуспех, но това не бива да те притесня­ва... Нищо не губиш, това е естествен процес. Доста­тъчно е само да продължаваш и един ден ще се получи. А след като веднъж се е получило, след като си успял дори за миг да останеш безучастен наблюдател, вече ще знаеш как става това - като гледаш, зареян някъде сред далечните хълмове. А умът ти остава долу в нис­кото, в тъмната долина и ти нямаш нищо общо с него.

Най-странното е, че когато се превърнеш в наб­людател, умът ти започва да изчезва. Както светлината разпръсква мрака, така и наблюдението стопява ума, разсейва неговите мисли и всички дреболии, които го заобикалят.

И така, да медитираш означава просто да наблю­даваш, да съзнаваш себе си.

А това е откриване и няма нищо общо с измис­лиците. Нищо не се измисля по време на медитация, просто откриваш кое къде е в собственото ти съзнание.

Всъщност, какво има там? Навлизаш все по-навътре и по-дълбоко и откриваш безкрайна пустота и неизразима красота, толкова е тихо, светло и пълно с благоухания - сякаш си в Божието царство.

Това означава да си познал божественото -както го наричам аз.

И след като веднъж си бил в тези пространства, когато се върнеш, ще си съвсем друг човек, изцяло об­новен. Вече ще можеш да видиш истинското си лице. Всички маски са свалени. Ще продължаваш да живееш в същия свят, както преди, но не и по същия начин. Ще бъдеш сред същите хора, но отношението ти към тях ще бъде по-различно - ще ги гледаш с други очи.

Ще живее като лотосов цвят върху водата - във водата, но недокоснат от нея.

Религията означава да откриеш лотосовия цвят в себе си.
20

ПРОСВЕТЛЕНИЕТО НЕ Е ИНДУСТРИЯ

18 ноември 1984 г.

Бхагван,

Питате ме дали съм Учител на света, а аз не съм учител дори в начално училище.

В Индия обаче от древни времена битува една глупава идея, според която някой може да бъде Учител на целия свят. Шанкара, Рамануджа, Валабха, Нимба-рака и още стотици други през вековете са били обявя­вани за учители на света. Странно... Те не са излизали отвъд границите на своите държавици, не са пропъту­вали дори цялата Индия. Не знаели нищо за света, но това не им пречело да претендират да бъдат негови учители. Светът нищо не знае за тях. Светът не ги при­ема. Как биха могли да бъдат негови учители при това положение? Намерили опора в логиката и на тази ос­нова постигнали споразумение - победителят в деба­тите по теософски и философски въпроси, както и в интерпретацията на светите писания да бъде признат от победения за учител. След това победителят правел обиколка из страната и предизвиквал всеки, който пре­тендирал да бъде учител на целия свят. Ако бъдел по­беден, на свой ред трябвало да признае опонента си за световен учител. Ако успеел да победи, другият, естес­твено, ставал негов ученик. За да се провъзгласяват за световни учители, тези хора разчитали на езикова ек­вилибристика. А победата в логическа дискусия е като да спечелиш в детска игра. Човек може да бъде много силен в областта на логиката и без да познава нещо от личен опит. Може изобщо да не е открил истината, но това не му пречи да формулира убедително своите ар­гументи. Логиката и личният опит са съвсем различни неща.

В Гърция такива хора били наричани софисти. Случвало се понякога да бъдат заклеймявани, но в са­мото начало гърците ги почитали така, както в Индия били почитани световните учители. Софистите се за­нимавали с изкуството на спора и се опитвали да учат другите на това изкуство. Спорът е игра, както шаха например. Той няма нищо общо с истината. Никой не е стигал до истината чрез убедителна аргументация. Раз­бира се, човек може да победи опонента си. Можеш да победиш дори някого, който е стигнал до изводите си чрез личен опит. Това не е проблем ако си добър ора­тор и разчиташ на езика и логиката. Софистите били изключително популярни в цяла Гърция преди на сце­ната да се появи Сократ. Той бил първият, който зак­леймил софистиката. Сократ казвал: "Мога да изложа доводите си в полза както на едната, така и на другата страна. Ако трябва да съм на страната на Бог, ще победя; ще спечеля спора и ако застана на страната на оне­зи, които твърдят, че Бог няма." И го доказал на прак­тика. Подкрепял ту едната, ту другата страна, и неиз­менно печелел. После казвал: "Какъв смисъл имаше да излагаме всичките тези аргументи?"

Зная това от личен опит. Като студент в универ­ситета много обичах една дисциплина и това е спорът. Другите никак не ми допадаха, виждаха ми се детинс­ки. Никоя друга игра не може да се сравнява с играта на спор, ако си добър в спора. И аз обикалях от уни­верситет на университет, за да участвам в дебати и със­тезания по ораторско изкуство. В Университета на Нагпур... В състезанията винаги участваха още двама души - един на моя страна, и друг, който да защитава противоположната теза. В последния момент обаче опонентът се разболя. Беше време да влизаме в ауди­торията, а опонентът беше получил стомашно разст­ройство. Човекът каза: "Не мога да дойда, изключено е. Не мога да остана и пет минути в залата, без да тряб­ва да бягам в тоалетната... абсурдно е да издържа тол­кова време, цели три часа? А и не се знае в кой момент ще трябва да се включа... Не, невъзможно е." И така, аз му казах: "Не се притеснявайте. Аз ще имам грижата по този въпрос." Той попита: "Как така вие ще имате грижата?" А аз му отговорих: "Сам ще видите".

Трябваше да споря в подкрепа на темата. Винаги съм предпочитал този подход, и всеки, който ме прид­ружаваше... такива състезания се провеждаха между сродни университети. Най-напред трябваше да побе­диш в състезанията между университетите, а след това ~ в твоя университет, това беше необходимо условие.

Накрая избираха двама души, които трябваше да решат помежду си кой ще бъде в защита на определена теза, и кой ще бъде опонентът. При решаването на този въпрос неизменно възникваха проблеми, тъй като всеки искаше да застане на по-силната позиция. За мен такъв проблем не съществуваше. Всеки път казвах: "Вие избирате първи, за мен остава другата страна." "Но това е невъзможно казваха ми другите, - двете страни се борят за победа, затова трябва да теглите жребий кой да бъде “за”, и кой “против” тезата. Ако не теглите жребий, този въпрос ще се реши от заместник декана. С вас е много по-лесно, вие ни отстъпвате правото на избор. Каква е вашата тайна?” Аз казвах: “Тайна няма. Ако владееш изкуството на спора, няма значение и каква позиция ще заемеш, ако не знаеш как да я защитиш в един диспут”.

И така аз се обявявах в подкрепа на определена теза. Започвах първи, после вземаше думата моят опо­нент. В конкретния случай това беше Карл. Станах и се изправих срещу него. Диспутът бе председателстван от заместник-декана на Университета в Нагпур. Той каза: Нима е възможно! Току-що говорихте в полза на те­зата, а сега отправяте аргументи против нея, така ли?" Аз казах: “Какво да правя? Моят опонент страда от стомашно разстройство. Не съм виновен, че така се случи, не съм причината за проблема. "Но вие току-що защитихте тази теза" каза той. Отговорих: “Да, така е. А сега ви моля да изслушате аргументите ми против същата теза. Просто трябва да забравите, че тезата е защитавана и опонирана от един и същи човек. И какво значение има всъщност човекът? Вие трябва да слуша­те неговите аргументи. Не би трябвало да ви интересу­ва конкретната личност, а нейните аргументи." Той ка­за: "Добре". Поех ролята на опонента. И отново побе­дих в дебата. На опонент ми бе присъдено първо мяс­то, а като защитник на тезата - второ. Обърнах се към заместник-декана: "Вижте, какво направихте всъщ­ност? Когато трябваше да изложа аргументите вместо друг, аз направих всичко възможно да победя в спора. Докато защитавах собствената си позиция, предвари­телно знаех, че ще спечеля...А всъщност, самият аз не съм нито "за", нито "против" тезата. Не поддържам нито едната, нито другата страна. Това е само игра, ко­ято вие приемате прекалено сериозно."