Откровението на Йоан (от абк) Глава 1 Откровение
Изтегляне 7.67 Mb.
|
Глава 121. Яви. Глава дванадесета започва нова поредица от пророчества, която продължава до края на книгата. Тази част от пророчествата представя борбата на Божията църква със силите на злото и триумфа на църквата над тях в края. Знамение. Гр. “семеион” - “знамение”, “белег”, “знак”, от “семайно” - “давам знамение”, “означавам”, “посочвам” (виж в гл. 1:1). Тази дума често се превежда “чудо” (Лука 23:8; Йоан 4:54), където се описва чудо от гледна точка на знамение за авторитет (виж том V, стр. 209). В Откровение 12:1 “семеион” означава знамение, което предвещава предстоящи събития. Небето. Тук без съмнение се има предвид атмосферното небе, а не небесата, където обитава Бог. За естеството на символичните видения виж в Езек. 1:10. Жена. В старозаветната символика истинската църква често се представя като жена (Исая 54:5,6; Ерем. 6:2). Когато църквата отстъпваше, тя биваше сравнявана с паднала, покварена жена (Ерем. 3:20; Езек. 23:2-4). Същите символи се срещат и в Новия завет (2 Кор. 11:2; Ефес. 5:25-32; Откр. 17:1-3). В Откровение 12 жената представлява истинската църква. Тъй като тя е представена около времето на раждането на Христос (виж ст. 2,4,5) и по-късно, след възнесението на Христос, когато е преследвана (ст. 5,13-17), тя представлява църквата както от Стария, така и от Новия завет. Сравни с Деян. 7:38. Облечена със слънцето. Това представлява славата на Бога, особено така, както е разкрита в евангелието. В противовес жената, представляваща фалшивата църква, е описана облечена в пищно облекло, а в ръката с чаша, пълна с мерзости (гл. 17:4). Луната. Много коментатори приемат, че този символ представлява системата от образи, символи и сенки в старозаветно време, които бяха затъмнени от по-великото откровение, което дойде чрез Христос. Церемониалният закон, изпълнен в живота и смъртта на Христос, може с право да бъде представен от луната, която свети със заета от слънцето светлина. Корона. Гр. “стефанос”, корона на победител (виж в Матей 27:29; Откр. 2:10), а не “диадема”, “царска корона” (виж гл. 12:3). Дванадесет звезди. Общо взето, коментаторите прилагат този символ или до дванадесетте патриарси, или до дванадесетте апостоли, или и до двете групи. Тъй като главното ударение в глава 12 пада върху новозаветната църква, ударението е без съмнение върху дванадесетте апостоли. Същевременно описанието на дванадесетте племена се пренася и в новозаветната църква (виж в Откр. 7:4). 2. Непразна. Църквата е представена по времето, когато щеше да се роди Месия. Някои виждат в това намек за Исая 7:14. За символа на жена с родилни болки виж в Исая 26:17; 66:7,8. 3. Знамение. Гр. “семеион” (виж в ст. 1). Червен змей. В ст. 9 силата, представена по този начин, се идентифицира с “оная старовременна змия, която се нарича Дявол и Сатана”. Тук символът представлява Сатана, който работи чрез езическия Рим, силата, която управляваше света, когато Исус се роди (виж в ст. 4; ВБ, с.438). Змеят е описан като “червен” вероятно поради факта, че във всичките свои взаимоотношения с Божията църква Той се е явявал в ролята на преследвач и погубител. Неговата добре обмислена цел беше да погуби чадата на Всевишния. Седем глави. Седем глави има и звярът, който Йоан видя, че излиза от морето (Откр. 13:1), и червеният звяр (Откр. 17:3). Главите в Откровение 17:9,10 са идентифицирани със “седем хълма” и “седем царе”. Изглежда разумно да заключим, че седемте глави на змея представляват политическите сили, които са защищавали каузата на змея и чрез които змеят е упражнявал своята преследваща власт. Някои приемат, че числото “седем” тук е използувано като кръгло число, което означава пълнота и не е необходимо да се търсят точно седем нации, чрез които е действувал Сатана. Сравни с гл. 17:9,10. За описание на седемглавия змей в древната митология виж в Исая 27:1. Талмудът също споменава за змей със седем глави (Кидушин 29 б; Сонцино ред., стр. 141). Десет рога. Звярът от тринадесета глава и звярът от седемнадесета глава също имат по десет рога. Някои приемат, че десетте рога на змея са идентични с роговете на тези два звяра, а последните са идентични с десетте рога на четвъртия звяр от Даниил седма глава. За идентификация на десетте рога на четвъртия звяр от Данииловото пророчество виж в Даниил 7:7. Други виждат в десетте рога на змея едно по-общо описание на по-малките политически сили, чрез които е действувал Сатана, в противовес на седемте глави, на които може да се гледа като на представители на големите политически сили (виж по-горе при “седем глави”). Те лансират идеята, че числото “десет” е кръгло число, както това става често на други места в Писанията (виж в Лука 15:8). Сравни с Откровение 17:9, 10. Корони. Гр. “диадемата”, множествено число на “диадема”, буквално “нещо, което е завързано” от “диадео” - “завързвам”. Думата е била използувана, за да се описва белега на царската власт, носен от персийските царе – синя лента, декорирана с бяло, която се носела на чалмата. Оттук думата почнала да се използува като белег на царската власт. Думата “диадемата” се среща само тук, в гл. 13:1 и в 19:12. “Диадема” е понятие противоположно на “стефанос”, което също е преведено “корона” в Новия завет (Матей 27:29; 1 Кор. 9:25; 2 Тим. 4:8 и др.). “Стефанос” е венец, който често пъти означава гирлянд или венец, даван като награда за победа (виж в 1 Кор. 9:25). На главите му. Фактът, че на главите има белези на царска власт, е допълнително доказателство, че те представляват политически царства (виж по-горе при “седем глави”). 4. И опашката му като завлече. Буквално “опашката му завлича”. В пророческо видение Йоан вижда действието да се развива в момента пред очите му. Третата част. Някои вярват, че събитието, което е представено чрез тези символи тук, е описано и по-нататък в стихове от 7 до 9, и че “третата част от небесните звезди” представлява една трета от небесните ангели, които се присъединиха към Луцифер в неговия бунт и бяха изгонени от небето (виж том 3, с.115; том 5, с.291). Други интерпретират “звездите” като ръководството на юдейската държава, което се състоеше от три класи – царе, свещеници и Синедрион. Хвърлянето на третата част на земята те тълкуват в смисъл, че Рим отне царската власт от Юда. Изяде. Това представлява усилията на Сатана да погуби детето Исус. Човек би трябвало само да си припомни отношението на Ирод, когато чу вестта от мъдреците (Матей 2:16), за да схване уместността на това символично описание на събитието. В по-късните години Рим застана срещу “Началника на началниците” (виж в Дан. 8:25). 5. Мъжко дете. Буквално “син, мъж”. Да управлява всичките народи. Намек за Псалм 2:8,9 и явно приложим за Месия. И самите юдеи признаваха това приложение (Талмуд Сукках 52 а, под ред. на Сонцино, стр. 247). В Откровение 19:13-16 личността, описана тук, е идентифицирана като “Божието Слово” и като “Цар на царете”. Виж в гл. 2:27; 19:15. Грабнато и занесено. Става дума за възнесението на Исус Христос (Евр. 1:3; 10:12). За целите на това пророчество този символ отминава напълно историята за живота, делото, страданията, смъртта и възкресението на Исус. То споменава само възнесението. 6. Пустинята. Гр. “еремос” - “изоставено, пусто, празно място”, “ненаселено място”. Тук “еремос” без съмнение представлява уединено, неизвестно място, област или условие, при което църквата ще бъде поставена в неизвестно място, далеч от погледа на хората. Виж в гл. 17:3. Място. За това място се говори в стих 14 като “мястото си”. Мисълта е, че защитата и скритото светилище, намерени тук от жената, бяха уредени и подготвени от Бога. За да я. Подлогът е неопределен и без съмнение се отнася за различните представители, които Бог употребяваше, за да запази, укрепи и изгради църквата по времето, през което тя беше жестоко преследвана. Хранят. Гр. “трефо” - “правя да израсне”, “отглеждам”, “възпитавам”, “храня”. “Трефо” е преведена “хранят” в стих 14. Бог се грижи за Своите. Въпреки че църквата е преследвана и изпратена в заточение, Господ я храни. Дни. Този период от 1260 дни се споменава седем пъти в книгите Даниил и Откровение. Като 1260 дни той се среща в Откровение 11:3 и 12:6, като 42 месеца - в Откровение 11:2 и 13:5 и като време, времена и половин време - в Дан. 7:25; 12:7 и в Откр. 12:14. За изчисляването на този период виж в Даниил 7:25. Обикновено адвентистите приемат, че този период започва през 538 г. сл. Хр. и завършва през 1798 г. сл. Хр. През този период ръката на Бога бдеше над църквата, запазвайки я от унищожение. 7. И стана. Буквално “ставам”, “случвам се”. Война на небесата. Сега Йоан представя накратко историята на великата борба в небето между Сатана и Христос от нейния произход до времето на Исусовата победа на кръста (Откр. 12:7-9; срав. с Кол. 2:14,15), окончателното изхвърляне на Сатана на тази земя по това време (Откр. 12:10-12) и развитието на борбата на земята до края на времето (Откр. 12:13-16; виж в Дан. 11:35). Този кратък преглед представлява фон за обширното описание на развитието на тази борба в последно време, посредством което тя приключва успешно и окончателно (Откр. 12:17 до 20:15). В глава 12:9-11 Йоан говори най-вече за тази фаза от конфликта, проведен в небето, във връзка със смъртта на Христос на кръста. Въпреки, че писателят на Откровението насочва вниманието ни преди всичко на повратния момент от борбата, достигнат по времето на кръста, подходящо е да разбираме, че изразът “стана война на небето” се отнася също и за времето преди сътворението на нашата земя, когато се появи враждебното отношение на змея и Луцифер пожела да бъде като Бога (виж в Исая 14:13,14; Езек. 28:12-16). По това време Луцифер и ангелите, които му симпатизираха, бяха изгонени от небето (виж във 2 Петр. 2:4; Юда 6). Верните ангели тогава не разбраха в пълнота този проблем. Но когато Сатана подло проля кръвта на Христос, той се разкри напълно и завинаги пред небесния свят (виж ЖИ, с.761). Михаил. Гр. “Михаел”, транслитерация от еврейското “мика,ел”, което означава “кой е като Бога?” За Михаил се казва, че е един “от главните князе” (Дан. 10:13), “великият княз” (Дан. 12:1), а също така и “архангел” (Юда 9). Юдейската литература описва Михаил като най-висшия от ангелите, истинския представител на Бога и го идентифицира с ангела на Йехова (виж Талмуд Иома 37а, под редакцията на Сонцино, стр. 172; Мидраш Раба; в Битие 18:3; Изход 3:2, под редакцията на Сонцино, стр. 411,53). Според Мидраш Раба в Изход 12:29 Михаил беше ангелът, който оправда и защити Израил срещу обвиненията на Сатана (Сонцино, стр. 222). Едно внимателно изследване на текстовете в Писанията, които се отнасят за Михаил, водят до заключението, че той не е някой друг, освен нашият благословен Господ и Спасител Исус Христос (виж в Дан. 10:13; ср. с Юда 9). Неговите ангели. Т.е. верните ангели, служебните “духове, изпращани да слугуват на ония, които ще наследят спасение” (Евр. 1:14). Змеят. Виж в ст. 3. Своите ангели. Т.е. ангелите, които се присъединиха към Сатана в битката му срещу Христос (виж в ст. 4). 8. Не надвиха. Тъй като изразът “война на небесата” (ст. 7) може да има двойно приложение, като описва както първоначалната битка в небето между Луцифер и Бога, така и борбата на земята между Сатана и въплътения Христос, изразът “не надвиха” с право би трябвало да се приложи и за двете фази на борбата. И при двата случая Сатана нямаше успех. Място за тях. Този израз може да се разбира или като мястото, притежавано или заемано някога от тях, или като мястото, което някога им е било определено. Луцифер е бил някога осеняващ херувим (виж в Езек. 28:14), а ангелите, които се присъединиха към него в бунта му срещу Бога, заемаха различни отговорни постове. Тях Луцифер и неговите ангели изгубиха, когато бяха изхвърлени от небето. 9. Големият змей. Виж в ст. 3. Свален биде. Сатана и неговите ангели бяха изгонени от небето през миналите векове (2 Петр. 2:4), преди сътворението на този свят (ПП, с.36-42; РП, с.145; ВБ, с.498-500; “Духовни дарби”, том 3, с.36-39; “Духът на пророчеството”, том 1, с.17-33). Все пак изглежда, че до кръста той е имал достъп до небесните същества, и в ограничена степен вероятно като “княз на този свят” (Йоан 12:31; Лука 4:6), но не и като жител на небето, до небесните околности (ЖИ, с.761; “История на спасението”, с.26,27; виж по-долу при “на земята”). Това, което стана на кръста обаче, е едно решително изхвърляне, както заяви и Сам нашият Господ (Йоан 12:31,32; ПП, с.68-70, ЖИ; с.490,679,758). Че Йоан тук (Откр. 12:9) има предвид най-вече събитията, свързани с Христовия триумф на кръста, се вижда от контекста (ст. 10-13). Може да се посочат следните точки. 1. Изявлението в стихове от 10 до 12, направено със “силен глас ... в небето”, е повече или по-малко поставено в скоба, като целта му е да обясни изхвърлянето на Сатана в ст. 9 първо по отношение на жителите на небето и след това по отношение на жителите на тази земя. Като следва обясненията в скобите, ст. 13 започва разказа за дейността на Сатана от момента, в който беше оставен в стих 9. Следователно стихове 10-12 представляват преди всичко изявление за положението на спасителния план по времето, когато Сатана беше “изгонен на земята”. 2. Първото изявление на “силния глас в небесата” се състои от серия факти, свързани с триумфа на Христос над Сатана, осъществен на кръста – планът на “спасението” беше осигурен, беше осигурена и “силата” за съпротива срещу хитростите на Сатана, беше осигурено и Христовото “царство”, беше утвърдена и “властта” Му да бъде Спасител на човека, Първосвещеник и Цар (Матей 28:18; ВБ, с.503). 3. Точно изяснена е причината, поради която в Откр. 12:10 се приписва този четирикратен успех, а именно, че се “свали клеветникът на нашите братя”. Това ясно свързва тези постижения, тези победи със свалянето от стих 9. 4. По времето на свалянето от стихове 9,10,13 “клеветникът на нашите братя” вече активно ги беше клеветил “пред нашия Бог ден и нощ”. Явно е, че падането, за което става дума тук, е станало след период, през който Сатана е клеветял “братята”, от което следва, че това не може да бъде първоначалното изгонване на Сатана преди сътворяването на нашата земя. 5. Стих 11 определено заявява, че именно “кръвта на Агнето” - смъртта на Христос на кръста - направи възможна победата над “клеветника на нашите братя”. Старовременна. Гр. “архаиос” - “древна”, “стара”, от “архе”, “начало”. Думата “архаичен” идва от “архаиос”. Сравни с Йоан 8:44. Змия. Става дума за змията, която измами Ева (Бит. 3:1). Дявол. Гр. “диаболос” - “клеветник” (виж в Матей 4:1). Сатана. Гр. “Сатанас” - транслитерация от еврейската дума “сатан”, която означава “противник” (виж в Зах. 3:1). Мами. Гр. “планао” - “заблуждавам”, “отклонявам”, “мамя” (виж в Матей 18:12). Вселена. Гр. “оикоумене” - буквално “населения (свят)”, от “оикео”, “обитавам” (виж в Матей 4:8). На земята. Борбата в небето започна поради плановете за сътворението на човека (виж “Духовни дарби”, том 3, с.36). Когато земята беше сътворена и Адам беше определен за неин представител, Сатана насочи своите усилия за побеждаване на новосътворения човек. Когато той успя да причини падането на Адам и Ева, той предяви претенции за владеене на земята (виж в Матей 4:8,9). Той обаче не ограничи усилията си до тази земя, но изкушаваше и жителите на другите светове (виж РП, с.290). Сатана ще бъде ограничен напълно на тази земя едва при второто идване на Христос (виж Откр. 20:3; ср. с РП, с.290; ЖИ, с.490). 10. Силен глас. В небесните дворове има голяма радост поради изхвърлянето на Сатана и неговите воинства. Сега дойде. Има се предвид кръстът (виж в ст. 7,9). С право можеха да се радват жителите на небето, защото унищожението на Сатана беше осигурено. То беше сигурно в Божия план и преди това, но сега небесните представители се присъединиха с песен, защото те видяха злобата на Сатана към Христос, разкрита на кръста на Голгота. Спасението. Гр. “сотериа” - “избавление”, “запазване”, “спасение”, тук може би “победа”. В гръцкия оригинал думата е членувана и следователно би трябвало да се преведе “победата”. Силата. Гр. “динамис” - “сила”, “мощ”. Тук без съмнение става дума за проявата на сила при победата над змея. Царството. Сатана претендираше, че той е истинският управител на този свят. Неуспехът му да въведе Исус в грях осигури царството за Христос. Властта. Гр. “екзоусиа” - “власт”, “авторитет”. Неговия Христос. Или “Неговия Помазаник”. Христос означава “помазан” (виж в Матей 1:1). Клеветникът. Сатана беше клеветникът на братята в старозаветно време (виж Йов 1:8-12; Зах. 3:1). Тази роля той продължи и след кръста, но в ограничена степен (виж в Йоан 12:31; сравни с ЖИ, с.761). Писанията на равините често представят Сатана като големия клеветник (виж Талмуд, Синедрионът 89 б, под ред. на Сонцино, стр. 595; Мидраш Раба, за Изход 32:2, под ред. на Сонцино, стр. 494). Нашите братя. Сравни с гл. 6:11. Ден и нощ. Т.е. всеки път, когато му се предостави възможност. 11. Те го победиха. Умът на пророка е погълнат в размишление за тези, които са били клеветени от инициатора на злото. Той мисли за това как те са страдали и за униженията, на които са били подложени. Той си спомня как те побеждаваха сред лишения и изпитания не чрез своята собствена сила, но “чрез кръвта на Агнето”. Чрез кръвта. Буквално “поради кръвта” или “въз основа, на основание на кръвта”. Светиите са победили поради победата от Голгота. За значението на “кръвта” виж в Откр. 1:5; сравни с Римл. 5:9. Агнето. Виж в Йоан 1:29. Чрез словото. Буквално “поради словото” или “на основание на словото”. Своето свидетелство. Т.е. тяхното лично свидетелство за Исус и евангелието. Не обичаха живота си. Каква вярност! Човеците биха пожелали по-скоро да умрат, отколкото да бъдат непослушни на Бога. Виж в Йоан 12:25. 12. Веселете се, небеса. На небето имаше радост, защото ангелите и жителите на другите светове знаеха, че Сатана е осъден чрез Христовата победа на Голгота. Горко. На църквата предстоеше още гонение, следователно нейните членове все още не можеха да се веселят. Много разярен. Той е разярен поради поражението си. Вместо да изпитва угризение на съвестта и скръб поради греха, той затъва все по-дълбоко в беззаконието. Той напредва със засилена и подновена злоба в старанията си да преследва църквата на живия Бог. Сравни с 1 Петр. 5:8. Малко. Гр. “олигос” - “малко”, когато се използува за брой, количество, размер и време. “Олигос” е относително прилагателно и значението му се определя в зависимост от съществителното, с което се свързва в контекста. Така “олигос” описва “малкото рибици” в историята с нахранването на 4000 души в сравнение с броя, който би се изисквал, за да се нахрани това множество (Матей 15:34). Броят на тези, които намират пътя на живота, е “малък” (“олигос”) в сравнение с броя на тези, които избират пътя на унищожението (Матей 7:14). Исус положи ръцете Си на “малцина” (“олигос”) болни хора в сравнение с броя болни, които биха могли да бъдат излекувани, ако не беше това неверие (Марко 6:5). Понятието “олигос” е използувано във връзка с времето при осем случая в Новия завет. В пет от тези случаи елементът време се подразбира от самата дума (Марко 6:31; Яков 4:14; 1 Петр. 1:6; 5:10; Откр. 17:10) и думата е преведена съответно “малко”, “малко време”. В три от случаите елементът време се изразява чрез дума, която е модификация на думата “олигос” (Деян. 14:28, която гласи буквално “немалко време”; Евр. 12:10; Откр. 12:12). Дължината на времето, изразявано от “олигос”, зависи от времето, с което се сравнява. Например почивката, представена в Марко 6:31 като “олигос”, вероятно е продължила само няколко дни или в най-добрия случай – няколко седмици. От друга страна, в Яков 4:14 “олигос” описва краткостта на човешкия живот. В Откровение 12:12 “олигос” определя периода от време от изгонването на Сатана по времето на разпятието на Христос до края на потисничеството на Сатана над жителите на земята. Този период от време е представен като “олигос” в сравнение с повече от четирите хиляди години, които предшествуваха разпятието. Може да изглежда, че 2000 години, изминали от разпятието насам, през които Сатана е бил активно на работа срещу църквата, трудно могат да бъдат представени като “малко време” както в абсолютния смисъл на думата, или когато се сравнява с четирите хиляди години, които предшествуват разпятието. Този израз обаче трябва да бъде разбиран на фона на общата насока и съдържание на книгата Откровение, която представя второто идване на Христос като близко (виж в гл. 1:1; сравни с гл. 22:20). Ако Исус идва “скоро”, тогава времето на Сатана за работа е “малко”. Виж в гл. 17:10.
Отиде да воюва. В старанието си да унищожи християнската църква. Неговото върховно усилие в тази насока лежи все още в бъдещето (виж в гл. 13:11-17; 16:12-16; сравни с ВБ, с.592). Останалите. Гр. “лоипои” - “оставащите”, от “лейпо” - “да оставя”, “да оставя след себе си”. Виж “Допълнителните бележки” в края на главата. Пазят Божиите заповеди. Това, че остатъкът е идентифициран по този начин, показва, че Божиите заповеди ще представляват особения предмет на спор в тази борба между змея и църквата (виж в гл. 14:12; виж ВБ, с.445-450). Свидетелството Исусово. На гръцки този израз може да бъде разбран или като “свидетелството”, което християните носят за Исус, или като “свидетелството”, което произлиза от Исус и е открито на църквата Му чрез пророците (виж в гл. 1:2). Сравнението с глава 19:10 ясно дава предпочитание на второто тълкуване. Там “свидетелството Исусово” е дефинирано като “духът на пророчеството”, което означава, че Исус свидетелствува на църквата посредством пророчествата. Тясната връзка между “свидетелството Исусово” и пророчеството се разкрива освен това и чрез сравнението между гл. 19:10 и гл. 22:9. В глава 19:10 ангелът се идентифицира като “съслужител на тебе и на братята ти, които имат свидетелството Исусово”, а в глава 22:9 – като “съслужител на тебе и на братята ти пророците”. Така на основание на логичното заключение, че тези два израза на ангела са аналогични, следва, че тези, които имат свидетелството Исусово, са отъждествени с пророците. Тъй като отличителното дело на пророците е да носят вести от Исус на народа (виж в гл. 1:1), тълкуванието, че свидетелството Исусово се отнася за “свидетелството”, което Исус носи на църквата, намира сериозна подкрепа. Адвентистите от седмия ден тълкуват този израз по този начин и вярват, че “останалите” ще бъдат отличени чрез проявлението сред тях на дара на пророчеството. “Свидетелството Исус Христово”, вярват те, е свидетелството на Исус сред тях посредством дарбата на пророчеството. Виж “Допълнителни бележки” към глава 19. Допълнителни бележки към глава 12 Тъй като езикът, образите и метафорите от Откровение са извлечени главно от Стария завет (виж стр. 725 на оригиналния коментар; ср. с Исая 47:1; Ерем. 25:12; 50:1; Езек. 26:13 и “Допълнителните бележки” към Откровение 18 глава), правилното разбиране на думата “останалите” така, както е използувана в Откровение 12:17, налага да се имат предвид еврейските еквиваленти, използувани в Стария завет. Най-често използуваните еврейски думи за “останалите” са: 1. “Пелетах” (или “палет”, “палит”), “това, което избягва”, “това, което се спасява”, “тези, които се спасят” от “палат”, “избягвам”, “освобождавам”, “спасявам”. 2. “Шеерит” (от “шеар”), “останалите”, “това, което остава”, “останалият” и неговата глаголна форма от “шаар”, “оставам”, “да бъда оставен”, “да остана”. 3. “Йетер” - “това, което остава”, “останалото”, “останалите”, от “йатар”, “оставам”, “да бъда оставен”. Случаите, при които тези думи са използувани по отношение на Божия избран народ, могат да бъдат класифицирани по следния начин: 1. За членовете на Якововото семейство, запазени поради грижите на Йосиф в Египет, се говори като за “потомство”, буквално “остатък” (“Шеерит”, Битие 45:7). Тук ударението е поставено върху запазването. Доколкото ние известно, цялото семейство е било запазено. 2. Сред всеобщото отстъпничество Илия заяви тържествено: “Само аз останах (“йатар”) Господен пророк” (3 Царе 18:22), “само аз останах”, но Господ заяви: “Оставил /”шаар”/ съм си обаче седем хиляди души, всички ония, които не са преклонили колене пред Ваала” (3 Царе 19:14, 18; ср. с Римл. 11:4, 5). 3. Малък “остатък” (“пелетах”) от десетте племена се “избави” (“шаар”) от ръката на асирийските царе, които заведоха по-голямата част от народа в плен, и остана в Палестина” (2 Лет. 30:6). През 722 г.пр.Хр. Юда “остана” (“шаар”) единствен представител на нацията (4 Царе 17:18). Респективно Юда стана “остатъкът” (“шеар”) от дванадесетте племена и единствен наследник на заветните обещания, привилегии и отговорности, които първоначално принадлежаха на всичките дванадесет племена (Исая 10:22; виж том IV, стр. 26-32). 4. Няколко години по-късно Сенахерим завладя цяла Юда с изключение на Ерусалим, за който на свой ред се говори, че е “остатък”. “И оцелялото” (“пелетах”) от юдовия дом, което е останало (“шаар”), пак ще пуска корени долу и ще дава плод горе, защото из Ерусалим ще излезе “остатък” (“шеерит”) от Божия избран народ, определения от Него инструмент за спасение на света (4 Царе 19:4,30,31; Исая 37:4,31,32; сравни с Исая 4:2; 10:20). Бог също така възнамеряваше да “възвърне” “останалите” от израилтяните и юдеите, които бяха пленници в Асирия, и да приготви “друм” за “останалите (“шеар”) от людете Му”, както направи и преди това, когато техните предци напускаха Египет (Исая 11:11,12,16). 5. Когато “вавилонският цар” нахлу в Палестина един век по-късно, той също “остави (“йетер”, “шаар” в 4 Царе 25:22; ср. с гл. 24:14) остатък (“останаха”, “оставил” - “пелетах”, “шеар” в 4 Царе 25:22)” (Езекиил 14:22; сравни с Ерем. 40:11; 42:2), който трябваше да “избегне” (“палат”), т.е. да надживее, да оцелее от глада, ножа и мора, който придружаваше обсадата на Ерусалим (Езек. 7:16). Но Еремия предупреди, че дори някои от тези, които “останаха” (“йетер”, гл. 39:9) или “останалите (“шаар”) от Ерусалим, които Бог пожела да бъдат “оцелели” (“шаар”) в тази страна”, по-късно щяха “да бъдат тласкани за зло по всичките царства на света” (гл. 24:8,9). По-голямата част от този “остатък” избяга в Египет, но Еремия предупреди, че “никой от останалите (“шеерит”) от Юда, които са отишли в Египетската земя да пришелствуват там, няма да избегне (“палит”) или да оцелее, та да се върне в юдовата земя” (гл. 44:14). 6. Господ обеща да остави “остатък” (“йатар”) от тези, които бяха взети в плен от Навуходоносор, които щяха да избегнат ножа и да “помнят” Бога в земите на своето пленничество (Езек. 6:8,9). “Останалите” (“шеерит”) от тези, които бяха отведени в плен (Ерем. 23:3; сравни с гл. 31:7), щяха накрая “да се отърват (“палат”) от Вавилонската земя” (гл. 50:28). Неемия говори за завърналите се пленници като “за избавените (“пелетах”) юдеи, които бяха останали (“шаар”) от плена”. (В оригинала последната част на стиха гласи буквално: “Останалите (“пелетах”), които са останали (“шаар”) от плена” - Бел.пр.). Неемия 1:2, 3. На тези “останали” (“шеерит”) Бог повери всичките заветни отговорности и обещания (Зах. 8:12; виж том IV, стр. 30-32), но предупреди, че ако те отново нарушат Божиите заповеди, Той ще ги довърши, “та да не остане никакъв остатък (“шеерит”) и никой оцелял (“пелетах”)” (Ездра 9:14). 7. В много случаи понятието “останалите” се среща в контекст, в който ясно се предсказва царството на Месия (виж Исая 4:2,3; ср. с гл. 11:1-9; Ерем. 23:3; ср. с гл. 23:4-6; Михей 4:7; ср. с гл. 4:1-8; 5:7,8; ср. с гл. 5:2-15; Соф. 3:13). Цялостното описание на “останалите” в тези и в други старозаветни тестове ни дава правото да заключим, че групата, представена по този начин, е съставена от израилтяни, които са преживели бедствия: война, плен, мор, глад и които са били пощадени по милост, за да продължат мисията на Божия избран народ (Бит. 45:7; Ездра 9:13; Езек. 7:16). Нееднократно “останалите” “от мнозина са останали (“шаар”) малцина” (Ерем. 42:2; Исая 10:22). Като помнеха истинския Бог и се обръщаха към Него (2 Лет. 30:6; Исая 10:20; Езек. 6:8,9), те отхвърляха авторитета и властта на фалшивите религиозни системи (3 Царе 19:18) и отказваха да вършат беззаконие (Соф. 3:13). Верни на Божиите заповеди (Ездра 9:14), те бяха наречени “свети” и бяха “записани в Ерусалим за живот” (Исая 4:3). Приемайки отново отговорностите и привилегиите на Божия вечен завет, “те пускат корени долу” и дават “плод горе” и излизат, за да изявят Неговата слава сред езичниците (4 Царе 19:30,31; Исая 37:31,32; 66:19). “Останалите” в старозаветно време са били съставени следователно от последователни поколения израилтяни - Божия избран народ. Отново и отново по-голямата част отстъпваха, но всеки път е имало време “остатък”, който е ставал единствен наследник на светите обещания, привилегии и отговорности на завета, който първоначално беше направен с Авраам и потвърден на Синай. Тези “останали” бяха официално определената група, на която Бог имаше намерение да изпрати Месия и чрез която възнамеряваше да евангелизира езичниците; тя не се състоеше от пръснати тук-там отделни личности, независимо колко верни може да са били те, но беше едно общо цяло, Божията видима, божествено упълномощена организация на земята. Би трябвало също така да се отбележи, че различните еврейски понятия, преведени “останалите”, не означават последното от нещо или от група хора, освен в смисъл, че при всеки случай тези, които са “останали”, са временно, в своето поколение, са последната съществуваща връзка в избраната линия на поведение. Винаги от дните на Авраам е имало “остатък” според Божията “благодат” (виж Римл. 11:5). Бог предупреди тези, които се върнаха от вавилонския плен, че няма да има “никакъв остатък и никой оцелял”, ако те отново се окажат неверни към Него (Ездра 9:14; ср. с Втор. 19:20). Респективно, когато юдеите отхвърлиха Месия и се отказаха от своята вярност към завета (ЖИ, с.737,738), “царството Божие” щеше да се отнеме от тях като народ и щеше да “се даде на народ, който принася плодовете му” (Матей 21:43; ср. с 1 Петр. 2:9,10). Това означаваше постоянно, трайно и необратимо анулиране на техния специален статут пред Бога като народ и прехвърлянето на обещанията, привилегиите и отговорностите на заветната връзка на християнската църква (виж том IV, стр. 32-36). В Римляните 9:27 Павел заявява, че “ако и да е числото на израилтяните като морския пясък, /само/ остатък (“каталейма”) от тях ще се спаси” (виж в Римл. 9:27). Тук той прилага понятието “остатък” от Исая 10:22 за юдеите от негово време, които като личности бяха приели Христос като Месия. Но именно като членове на християнската църква, а не вече като юдеи, те имаха право на тази титла. В Римляните 11:5 той говори за тези юдеи-християни като за “остатък” (“лейма”) избран по благодат”. В глави девета до единадесета Павел представя християнската църква като наследник на обещанията, привилегиите и отговорностите на вечния завет. Така тя беше божествено упълномощения наследник на юдаизма като попечител на откритата Божия воля, като общ представител на Неговите цели на земята и като Негов избран инструмент за провъзгласяване на евангелието за спасение на хората (виж том IV, стр. 35,36). С изключение на Римляните 9:27 и 11:5 и Откровение 12:17 понятието “останалите” в Новия завет (Матей 22:6; Откр. 11:13; 19:21) не е от значение по отношение на Божия народ. В Откровение 3:2 обаче изразът “останалото” е от “лоипос”, същата дума, преведена “останалите” в гл. 12:17. Няколко века след Христос църквата преживя голямото папско отстъпничество. В течение на около 1260 години папската власт повече или по-малко резултатно потискаше и разпръскваше Божиите истински представители на земята (виж “Допълнителни бележки” към Даниил седма глава; виж в Дан. 7:25; Откр. 12:6). През време на Реформацията от ХVI век (виж в гл. 12:15,16) Бог възнамеряваше още веднъж да изведе “останалите” този път от тайнствения Вавилон. Различните протестантски групи послужиха като определени от небето предвестници на истината, като точка по точка възстановяваха славното евангелие на спасението. Но група след група те започнаха да се задоволяват със своята частична представа за истината и не успяха да напреднат заедно с увеличаването на светлината от Божието Слово. С всеки отказ да напредват Бог издигаше друга група като Свой избран инструмент за провъзгласяване на истината. Най-после с изминаването на 1260 години на папско върховенство (виж в гл. 12:6,14) и с достигането до “последното време”, времето, когато последната вест от небето (гл. 14:6-12) трябваше да бъде провъзгласена на света (виж в Дан. 7:25 и 11:35), Бог издигна друг “остатък” - представения в Откровение 12:17 (виж ст. 14-17). Това е “остатъкът” от дългата и достойна редица на Божия избран народ, който преживя свирепите и жестоки атаки на змея през цялата история и най-вече мрака, преследването и заблудите през “време, времена и половин време” или 1260 “дни” от стихове 6 и 14. Той е Божият последен “остатък” въз основа на факта, че той е определеният вестител на Неговия последен апел към света да приеме благодатния дар на спасението (гл. 14:6-12). От самото начало адвентистите от седмия ден ясно провъзгласяват трите вести от Откровение 14:6-12 като Божия последен апел към грешниците да приемат Христос и смирено вярват, че тяхното движение е именно обозначеното тук с понятието “останалите”. Никое друго религиозно общество не провъзгласява тази цялостна вест и никое друго религиозно тяло не отговаря на изискванията, изложени в гл. 12:17. Следователно никое друго религиозно общество няма законно, библейско основание да твърди, че са “останалите” от ст. 17. Адвентистите от седмия ден обаче отхвърлят подчертано и недвусмислено всяка мисъл, че единствено те са Божии деца и единствени те имат претенции за небето. Те вярват, че всички, които се кланят и служат на Бога с цялата си искреност, т.е. от гледна точка на всичката им открита Божия воля, която те разбират, са понастоящем потенциални членове на последната група “останали”, спомената в глава 12:17. Адвентистите от седмия ден вярват, че тяхната тържествена задача и радостна привилегия се състои в това да направят Божиите последни изпитващи истини толкова ясни и убедителни, че да привлекат всичките Божии деца в тази пророчески предсказана група, която се приготвя за Божия ден.
|