Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
Изтегляне 4.85 Mb.
|
| 13. Калин Янакиев. Основната дума. // Религиозно-философски размишления, Издателство „Анубис”, С., 1994.
14. Вихрен Чернокожев. Стилът Иван Цанев. // Врати към смисъла, С., 2000, с. 146-147. Което разкрива/въвежда веднага и в един друг съществен въпрос за това творческо развитие, разглеждан не за първи път; - за относителната текстологична и сборникова установеност, за проблема на редакционните варианти, разпростиращи се от ниво стихотворен текст, през стихотворните сборници, до вътрешните закономерности на това развитие в цялост, които именно чрез своята съзнателно поддържана стилна „неустановеност” постигат най-точно изразяването на основната задача за тази поезия, свързана със споменатите по-горе „праобрази”. А тук т. нар. ”детска” поезия не е нищо повече от обогатяващата нова гледна точка (която е успешен художествен подход, за да дообясни практически тези свои търсения), привнасяща други и различни естетически подходи към силуета на ”голямата”, водеща творческа тема за тази лирика. А тук може да очертаем и друга, още по-фундаментална опозиция в тази творческа мирогледна система, организирана по оста на категориите „духовно”-„антидуховно - материално - античовешко”, която има своите категорични стойности на една богоборческа стилистика, а така нещата придобиват още по-завършен и задълбочен, качествено друг смисъл, след като приемем, че лирическите образи и естетически стойности участват именно в такава етично-познавателна ценностна разделеност. 15. Пак там, с. 148. Но, както беше отбелязано, ни интересуват общите и художествено обобщаващи стойности, които е констатирала рецепцията и така, - маркирала тематичните, и идейни рамки, ситуиращи „детската” тема в тази поезия, - към какви мирогледно-познавателни категории тя в същността си се съотнася. 16. Здравко Недков. Новата страна на дарбата. // в. Литературен фронт, 1976, бр. 16 (от 15 .ІV.), с. 2. 17. Юлиан Жилиев. От осмото към деветото чудо. // в. Литературен фронт,1990, бр.21. 1 Асен Разцветников, 1)- Чуждинче, с. 135., /цикъл „Прости песни” от лирическия сборник „Планински вечери”, 1934./; 2)- Люлчена песен, с.137-138., /цикъл „Прости песни”/, В: Избрани произведения в три тома, том първи, Стихотворения, редактор Георги Цанев, издателство „Български писател”, С., 1963. 2 Асен Разцветников, 1)- Зимен сън, с. 20.; 2)- Щурчово конче, с. 30.; 3)- Люлка, с. 32., В: ”Щурчово конче”, избрани стихове и приказки, издателство „Планета”, С., 1999. 3 Иван Цанев, цит. по стихотворението „Нощен опит за бягство”. 4 Иван Цанев. И пада снегът, с.6., // Весела мистерия. 5 Иван Цанев. Весела мистерия, с.23., цит. сборник. 18. Здравко Недков. Новата страна на дарбата. // в. Литературен фронт, 1976, бр. 16; - и // Писатели и книги, С., 1981, с. 143.; Симеон Хаджикосев. Разрешената дилема на поета. // сп. Пламък, 1983/8, с. 201.; Благовеста Касабова. Това удивително чудо животът… // Детство, съвременност, литература, С., 1987, с. 99.; Десислава Неделчева. Пеперуда в три етюда. // в. Литературен вестник, 1997, бр. 10, с. 2.; Владо Манолов. Към зеления бряг обетован… и все по-нататък… // сп. Пламък, 1988/4, с. 187.; Александър Йорданов. Ах, тези вятърчета умници! // ”В сянката на думите”, С., 1989, с. 167.; Юлиан Жилиев. От осмото към деветото чудо. // в. Литературен фронт, 1990, бр. 21.; Владимир Тороманов. „Тетрадките” на Иван Цанев. // сп. Летописи, 1992/4, с. 142.; Вихрен Чернокожев. Стилът Иван Цанев. // Врати към смисъла, С., 2000, с. 146. 19. Здравко Недков, пак там. 20. Благовеста Касабова, пак там. Точно в тази съпоставителна характеристка между стихотворението и „детската” книга критикът практически представя това устойчиво съотнасяне/зависимост като между различни редакционни варианти – стихотворни опити, ”изговарящи”/ представящи отделни свои гледни точки към една и съща обща тема, която е и валидна с обединителната си идейна основа за неговото творчество въобще. 21. Владо Манолов, пак там, с. 187-188. Едно „невъздържано” допълнение: - на поет с неговия лирически профил не му е потребно да се „стреми” към тази „детска душевност”, той е самата нея (както като житейско и човешко поведение, така и в творческо, идейно-естетическо отношение) и точно в този свой „редакционен вариант” – неговите „детски” книги – поетическите му търсения – най-вероятно окончателно по-стигат своите най-осмислени и автентични резултати. 22. Александър Йорданов, пак там, с . 169. Изобразителните принципи спрямо животинския свят (”живинките”, умалителна, адекватна символна словоформа на всички тях) са задължително зависими от „вторичното” им умаляване, - веднъж, от самата тяхна изначална „невинност”, незлобливост на произхода в природните им начала, и – втори път – в посочения процес на „вторично”, препотвърждаващо тяхно стилистично умаляване, вътрешно свързано и със структурните нива, със смисъла на „играта”. Отново познат „сюжетен” принцип от знаковите контрастни противопоставяния в „другата” поезия на автора, където един от водещите мотиви е безпокойното съзнание на лирическия субект, достигнало до пароксично изострена чувствителност на съществуването при човешките прозрения и отговорности в показателния пример с „Нощен опит за бягство”; където дори интересуващата ни тук „умалителност” на формите е от същия стилистично-типологичен ценностен ред: ”Падна мракът и колко невинни гласчета премаза, // а шумът оцеля – и гърми, не прибира оръжие!... // …Политнал насън, ще потърся последно спасение // в най-синьото кътче на моята втора природа...”; но същественото е, че наблюдаваме две успоредни, еднотипни съзнания, изживяващи/наблюдаващи световното „движение” сякаш с един и същ поглед, но в две негови разновидности и житейски състояния, - единият - на „възрастния”, а другият – на „детето” и на неговия „малък”, и едновременно еднакъв с другия свят, които са две страни на „единствения”. И вече в „порасналия” поглед на лирическия субект виждаме доколко е развита, деформиращо хиперболизирана темата за тревогата от неразбираемата „сива лудница”, доколко е безизходна в затворените измерения, в които „се лута от стая във стая душата ми птича”, за да открие „последното спасение” в „моите първи природи” и „в най-синьото кътче на моята втора природа”. Недвусмислено и категорично се налага това сравнение между двете състояния на „погледа”, между правеното от единия /”малък”/ и от другия /„пораснал”/ лирически субект, които са и две своеобразни успоредени, ”огледални” съществувания, вглеждания едно в друго. Като за втория става още по-разбираемо, какво изгубено преследва в своето пароксично нощно безсъние (контрастиращо с почти субективизираната безметежност на „съня”), персонифициращо определено, онагледено в „Сянката” от книгата „Чухалче” – в онзи оживен и одухотворен свят на мечтаното, и на приказно-чудното, което там е единствена и ненасилена реалност, постигнала, а всъщност и ненапускала никога своята хармонизираща, всеобхватна негова цялостност. 23. Иван Цанев. Чухалче. Стихове за деца. Издателство ”Български писател”, С., 1979, с. 37., („Мравешки път”). Виж отново ползваните цитати към /21/ . 24. Пак там, с. 13. 25. Пак там, с. 15. 26. Иван Цанев. Седем вятърчета. Издателство „Български писател”, С., 1982,с. 30. 27. Пак там, с. 60. 28. Иван Цанев. Огънче алено. Издателство „Народна младеж”, С., 1984, с. 7. 29. Пак там, с. 42. 30. Пак там, с. 43. Показателен пример, в подкрепа на виждането за целенасочено и последователно идейно движение именно в тази посока откриваме в достатъчно заглавия от „детския” дял на поета, развити с обогатяващо значение спрямо проблемно-тематичните насоки на неговото цялостно творческо развитие. И все пак можем да считаме, че един от най-представителните стихотворни опити, развиващи тази насока бихме разпознали в „И пада снегът”(от сборника „Весела мистерия”). В този кратък стихотворен текст са неоспоримо изразени няколко съществени естетически принципа. Първо, тук сякаш имаме един от показателните примери, в който поетическият език синтезно е възприел, преобразувал в единно трето изказно състояване своите стилистични „разновидности” – от „детския” дял и от „другия”. И малкото налични от преди това „преправящи” тоналности, обърнати към детските сетива и нагласи, тук са заличени или по-точно незабележимо и естествено преодоляни, след като явно са преминали и преобразувани в някаква своя единосъщна и различна изказност, която недвусмислено е успоредена най-вече с Геровото „наивистично” стихотворно виждане (виж отново-/9/). А от друга страна поетическата тоналност в „И пада снегът” в много и категорични отношения, най-открито и буквално, се припокрива с водещите лирически и тематични нагласи в цикличната цялост от „Седмица”, до „Дърво на хълма”. Следователно, с един знаков стихотворен текст като посочения тук нагледно проследяваме състояването на това особено естетическо „пресичане”, в което вече не бихме различили двата „дяла” от това творческо развитие, а и вече не е дотолкова съществено, дори е типична проява на вътрешно-развойна и на критическата рецепция несъстоятелност от очакването да бъде поддържано и продължено едно такова разделение. В този смисъл става ясно, че както от самото начало са били зародишно налични подобни тежнения към сливане, към идейно-изказно единство на двата етапа (имащи и две самостоятелни разновидности на формално и мирогледно ниво), а също така и в обобщените си виждания самата лирическа природа не е имала в себе си действителните мотиви за едно такова вътрешно самовнушено практикуване на двата етапа и два отделни езиково-изказни подхода, то съвсем очаквано е и проследеното именно тук, в един силен стихотворен пример като разглеждания, че всъщност изначално – и в тези свои „последни” разделителни граници – виждаме всеобщото доминиране на творческия принцип към цялостност, и в идейно-естетическо отношение, и във формално-изказно, в сферите на езиковите стойности и проблематика. И все пак, това – в своите крайни художествени основания – е същият, разгледан по-горе, основополагащ Геров рефлекс, приравняващ и състояващ в единната своя лирическа същност, и мирогледните, и типичните езикови начала. Която постановка, че става дума точно за такава проблематичност, е препотвърдена тезисно още с въвеждащите стихове в „И пада снегът”, имащи и своя единосъщ, друг семантично маркиран профил: ”Небето къде е? // Отсам и отвъд // белее… белее… // и пада снегът…”; - Водещият за този текст образ-символ на „снега” е и с типични конвенционални изказни изяви, но е и категорично онзи структурен, времепространствен ориентир, който надраства типичните вербални свои значения, а е ангажиран най-вече с представянето/изследването, но не на езиково-стилните принципи, а на измеренията от екзистенциално-трансцендентен и познавателен характер. И едва впоследствие можем да говорим за формално-езиковите решения, едва след като сме ги превели през широките новообразувани значения от надвербално естество. А образът-символ на „снега” единствено препотвърждава и практически визуализира тази дълбинна и вече неизбежна трансцендентна творческа нагласа, възприемаща небето „отсам и отвъд”. Но преди всичко тук в най-значителна степен е задължително да бъде отбелязано, че имаме освен посоченото сливане, стилно единство на двата етапа в тази поезия, а и едновременно виждаме онова удивително изразяване, което се изяснява в своеобразно идейно и формално съсредоточие, осмислящо въобще всички налични нива от цялостния силует на тази поезия, - в случая от конкретния периметър на „детския” дял, - с напълно завършени и пълноценни художествени средства, употребявани широко и в „другите” сборници на автора. А това езиково и образно „единство”/взаимозаменямост/универсалност е едно от най-значителните, приносни достояния в разглежданото творческо развитие, - върху естетическите и конструктивни принципи за всеобхватно цялостно лирическо състояване нагледно проследяваме същностните измерения на тази своеобразна мирогледна и езикова еволюция. 31. Пак там, с. 44. 32. Владо Манолов, пак там, с. 187-188. 33. Иван Цанев. Весела мистерия. - ”И пада снегът”, с. 6. *И тук е мястото да бъде изяснен един съществен детайл от тази тематична основа. Неоспоримо е, че съвсем естествено по този начин творческите инвенции достигат във всички свои нива, дори по подразбиране, до изначалното и всеобщо-доминиращо виждане за „божественото начало”, което е и субстанциална обусловеност, най-висок образ-идея, представяща, изразяваща и придаваща възможно най-точния смисъл на екзистенциалните и лирически реалии в Иван-Цаневата поезия. А един от знаковите стихотворни изрази, с категоричен стилистичен почерк на тази „енигматично-евфемизираща”, с провиденческа насоченост лирическа изказност, който освен това отговаря или поне частично разкрива мирогледните позиции на тази поетическа природа, откриваме във въвеждащия израз от стихотворението „Накрай света”: „И оня чернозем, и тая глина клисава, // добрата угар, сипея с одрана кожа, // нас всички лудата съдба ни стопанисва // тъй както иска – или както може! (подчертаването - мое, Пл. П.)...”, - (именно в този стихотворен фрагмент е показателно доколко изразните средства, както и на абсолютно всяко ниво от лирическата структура - са поради/за обсъжданата „голяма” тема; а във вторите два стиха от цитата разбираме буквално, че всички „физически” първоосновни образи са с цялостно заличена етимологична „памет” за своя съобщителен, ежедневен произход, те всецяло са обърнати към назоваването/изобразяването на „картината”, която всъщност помества най-пълноценно и тази „голяма” творческа тема, /всичко това разяснява и аспектите на модернистичната художествена същност на тази поезия/.); - Това е същата онази „луда съдба”, засегната тематично и в „Нощен опит за бягство” – с експресивното словосъчетание на „сивата лудница” (но първата е ситуирана по някаква своя вертикала на обобщаващото си и надреално значение, докато втората - вариативно спрямо другата – изразява именно на едно оперативно ниво, в полето на разслоените и объркващо-хаотични движения, ежедневни пресичания и обвързаности, проблема за провидението, ”надвесено” над човешкото съществуване и неговата участ), с която лирическият субект въплъщава своето осъзнато „изгубване” и самопоместване в едно пространство, белязано и обречено да е постоянно в състоянието на дисхармонията и съсипващо-омъртвяващите, с материалността си, житейски стойности. Но тук, в „Накрай света”, освен че съдбата е изгубена, залутана в своята собствена „лудост” (а това е своеобразна смислово-представна и категориална рамка с космогонично-метафизичен характер), тя покровителства („стопанисва”, както се отглежда обработваема земя, ”поле” за културно усвояване и хармонизиране, с буквалното значение на думата; но в случая върху това конвенционално-съобщително значение на синтактичната конструкция имаме и положеният пренос на лирическа „информация”) „всички нас” – именно „тъй както иска – или като може”. А това вече е явно изразяване, прокарване на зависимости с гносеологично значение за тази изказна лирическа система, след като, освен че съдбата е недвусмислено негативно маркирана с „лудостта”, тя стопанисва „нивата” на човешкия живот и участ с поредното степенуване на нейния почерк – първо, ”както иска”, но и последно – „както може”, което е с типично оправдателна мотивировка-отношение на лирическия субект към образа-символ на „съдбата”/провидение: - последно е заявено, че тя извършва всичко това толкова и „както може”, доколкото умее и успява в това стопанисване, т. е, че ние не би трябвало да изискваме повече от нещата, колкото те реално ни предоставят, защото тук е ясно, че тази „съдба” притежава ограничени възможности в обширната, необозрима цялост на устроението, т. е. - най-вероятно - тя е едно от няколкото властващи начала в неговата хронотопна цялост, но по подразбиране и подтекстово е заложено посланието, че все пак „тя” е външният изразител/представител на субстанциалната и космогонична доминанта на висшата санкция, въплътена в божественото начало. Именно тогава можем да признаем, че в значителна степен сме очертали, относително правдиво и в детайли, етичната система от ценности, определяща същностните особености на Иван-Цаневия лирически свят, които имат своите дълбоки и съкровено защитени творчески основания в нормите на една съзнателна мирогледна нагласа с безспорни християнски религиозни характеристики, но разбира се, въплътена и „рамкирана” естествено, и пълноценно в самостойната, и продуктивна, антидидактично-подтекстова художествена основа на тази поезия. 34. Пак там. Цитатът е от стихотворението „Телеграма” и представя неговите заключителни стихове. Ползваните цитатни фрагменти са от „Експресни посвещения”// Дърво на хълма, Издателство „Слово”, Велико Търново, 2001, с. 91.; - но са всеобщо, масово откриваеми на стихово ниво като различни редакционни варианти на един отличителен мотив, който е определящ въобще за тази поезия. Освен това тук, а и неизбежно като друг водещ проблем различаваме присъствието на ненатрапчивото, художествено оплътнено обсъждане и употреба на библейските мотиви. Конкретно в случая се натъкваме на подтекстова наличност, образно-метафорична алюзия с „Книга на Еклесиаста или Проповедника”, което е общност от принципно пресичане на мирогледно-познавателни изначални ценностни и етични категории, и в никакъв случай случайно наложена близост. 35. Юлиан Жилиев. От осмото към деветото чудо. // в.Литературен фронт,1990, бр.21. Когато се разсъждава по такъв дотолкова многоаспектен въпрос, какъвто е този за поетическия език въобще и за конкретното негово понятийно класифициране като литературно-историческа категория и функция на дадени езиково-стилни търсения, обусловени от тенденциите на традицията, задачата има единствено нееднозначни решения и едновременно по няколко доказуеми основателни тезисни постановки, организирани в един динамичен логичен порядък и с отворен характер на разсъжденията. В този смисъл, тук идват като особено полезни едни общи изводи по проблема за същността на поетическия език, съпоставен с „разговорния език”, когато е изследвано примерно стихотворение на В. Юго в един общ контекст на по-широката тема за „Поетика и семиотика, знакова система на поезията” /Манфред Хард. // Сб. Семиотика. Материята на мисълта, 1991, с.153-157./: ”…Съществените различителни белези, които отличават стихотворението въпреки редактирането му до външната форма на прозата, като поетичен текст от даден текст на разговорния език лежат в областта на семантиката. Ако езикът на една вестникарска статия се характеризира по правило с преобладаване на денотативната функция и със сравнително слаба конотативна функция, то при горния текст точно обратното: конотативната функция за сметка на денотативната е сравнително по-силно развита. Информационното съдържание на този текст е сравнително слабо за разлика от разговорния език, където поради прагматичния „контекст” на речевата ситуация притежава висока степен на еднозначност и информативност. Тук узнаваме само за малко неща, които са смътни и лишени от еднозначност онази еднозначност и висока обстоятелственост, които са присъщи на семантиката на разговорния нормален език. Тук узнаваме, че се надуват рогове, свирят куршуми, пристига някакъв неприятел, разбираме, че той е победен, че се играе на зарове върху плочи и т.н. – обаче липсва всякакво директно, еднозначно определяне на персонажите, на времето и мястото на действието; липсват географски детайли, както и исторически дати, определение на социокултурната обстановка, на мотивите за действие и други подобни неща. Информационното съдържание на текста в сравнение с количеството език в текста тъкмо за това е относително оскъдно, защото, както вече се спомена, повече от половината от този материал… се състои от идентични текстови сегменти. Следователно от гледна точка на нормално езиковата комуникация не постъпва почти никаква нова информация… Става ясно, че процесът на декодиране на поезия не спира, както е при разговорния език, до денотативния смисъл на посланието, а отвъд и зад първичния смисъл на думите и изреченията, който в нашия случай е незначителен, произвежда едно „по-дълбоко”, глобално и многослойно съдържание, именно „смисъла” на поезията… В поезията не само знаците и техните граници се различават от тези в естествения език, но също и техните подреждания. В сравнение естествения език, чиито подреждания (в конкретния речеви акт) са установени до голяма степен от дадената система и социалната норма, знаковата система на поезията като вторичен „конструиран език” (Шкловски) подрежда знаците си според други правила с по-голяма свобода. Текстът на В. Юго показа, че подреждането на знаците в поезията е преди всичко йерархично: те са така вплетени функционално и вертикално един с друг, че всеки знак определя следващия поред и обратно. Тази йерархия на функциите е характерният общ принцип на подреждане на поетическите знаци…”; - Но освен тези, макар и полезни, обобщаващи теоретични постановки, в случая нас ни интересуват изводи с малко по-практична насоченост около проблема. Всъщност, един от основните маркери е посоченото, обстойно разгледано в един свой примерен вариант, категорично разделение между конвенционалния, разговорен език и поетическия, както и основните принципни посоки при постигане, механизмите за осъществяване на всичко това, което е естествено допълнение към въвеждащите разсъждения от изложението за така набелязаните особености на поетическия език при Ив.Цанев; /обсъждано и от руските формалисти - „деавтоматизация” на художествения език, ”затрудняване” и „остранение” на езиковия израз в поезията/. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|