Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
ЛИТЕРАТУРА Аджарски, Добрев, Стъпов 1936
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Величков 1995
- Инджов 2010
- Наимович 1965
- Попов 1992
- Тачев 1986
- Тачев 1991
- Цанев 1973
- КРИТИЧЕСКА ХРОНИКА ЖИВОТЪТ НА ИДЕИТЕ
- Електронна публикация на 20 март 2012 г. ISSN 1313-4124
ЛИТЕРАТУРА Аджарски, Добрев, Стъпов 1936: Д. Аджарски, Д. Добрев, П. Стъпов. Въведение – В: Светлоструй. Антология. Щръклево –Русенско, 1936. Александрова 2011: Р. Александрова. За смъртта на Иван и още нещо. 40 дни от смъртта на Иван Бориславов. – В: Литературен клуб, ел. публ. 27 .VІІ., 2011. Величков 1995: К. Величков. Болка по Веселин Тачев. – Веселин Тачев. Болка – стихове. Павликени, 1995. Добрев 1939: Д. Добрев. Литературата в провинцията. С., 1939. Инджов 2010: Н. Инджов. Просто свидетел. – В: Литературен свят, 2010, бр. 16. Леонидов 2003: Р. Леонидов. В маратона останахме без вестоносец. Сбогуване с поета Иван Методиев. – В: Ив. Методиев. Повече тишина. С., 2003. Наимович 1965: М. Наимович. Утрешният ден на поезията. – В: Пулс, (притурка за литература и изкуство на в. Народна младеж), 22 .ІІІ. 1965. Пигулева 2010: Н. Пигулева. Храмът „Светлоструй”. Русе, 2010. Попов 1992: В. Попов. Реквием за Веско. – В: в-к Утро, 1992, 18 .ІІ., бр. 32. Сивриев 2011: С. Сивриев. За антиномиите в лириката на Атанас Далчев. – В: в. Литературен вестник, бр. 12, 6-12 .ІV. 2011, с. 14. Тачев 1986: В. Тачев. Спасяването на храма. Варна, 1986. Тачев 1961-1964: В. Тачев. Стихове. Щръклево-Русенско, 1961-1964. Тачев 1964: В. Тачев. Стихове. Варна, 1964. Тачев 1991: В. Тачев. Явлението „Светлоструй”. Встъпителна студия. – В: Светлоструй. Документален сборник 1928-1941. Русе, 1991. Тачев 1995: В. Тачев. Болка – стихове. Павликени, 1995. Цанев 1973: Ив. Цанев. Неделен земетръс. С., 1973. Чилингиров 1936: Ст. Чилингиров. Провинция (Вместо предговор). – В: Светлоструй. Антология. Щръклево-Русенско, 1936. Пламен Пенев КРИТИЧЕСКА ХРОНИКА ЖИВОТЪТ НА ИДЕИТЕ (сборник) Научен редактор: Проф. дфн Христо Трендафилов © Пламен Пенев, автор, 2012 © Проф. дфн Христо Трендафилов, научен редактор © Електронно издание „Литературен клуб“, www.litclub.bg, 2012 Електронна публикация на 20 март 2012 г. ISSN 1313-4124 По такъв начин книгата влиза в дискусията по оста постмодерност – висок модернизъм, в контекста на 90-те и впоследствие, продължаваща и така изявена като подчертано свидетелство за наличието на подобна опозиция. Белезите в идейно-естетически смисъл са в посока на т. нар. тук „убежна точка”, организирана в дълбочина и това „двойно дъно” на доминиращите поетически почерци от периода. Като „лекото писане” (по Пл. Дойнов) беше съположено за своеобразна първа „линия” на прочит и характерност, а определящото и първоосновното е именно това развитие в дълбочина на поетическата инвенция, преобразуваща и пренареждаща образно-изказните свои начала в нещо съвършено ново, различно, с революционен изобразително-ценностен фокус. От един поетичен и поколенчески кръг, извървял и доразвил тази модернистична видоизменена образно-смислопораждаща оптика са експериментите в поетическия език на Й. Ефтимов, като тук по удивително ясен и строен начин се вижда самата „анатомия” на определените поетично-развойни тенденции, привидно постмодернистки: - наченати с фактурно-сюжетно-хоризонталното описателно движение на лирическия изказ, в неговото пренареждане разпознаваме образно-смисловите открития, естествено накъсващи тези „хоризонтални” смислови нива („отварящи”, разширяващи се в дълбочина на ниво образ, стих и стихотворен текст, като всеки от тези елементи е препращащ, отдаден на този свой „друг” смисъл, „гледащ” в нещото друго), преобразувани във вертикалните, „вътрешни” пластове на същинската и вече действително оформена цялостна, завършена идея за поезия, която е „обективизираща” художествения език и послание; - а оттам ставаме преки наблюдатели на поетичното внушение и сме свидетели за пораждането на стила, (особено в контекста на проблема за „поколенията от 90-те”): „Гледаш несъсредоточено, // всички онези втурващи се във водата. // Плискащи се // с търсена радост, // едва пристъпящи, // отпуснати сякаш вярват, дрейфуващи, // бащи,правещи световни // акробатически номера със своите синове, обърнати с гръб към нас. // Наблюдатели на хоризонта - // огромни пещери // без котва. // Чуй сърцата им - // всеки има своята истина. // А истината е облик на желанието. // И нищо повече, // и нищо по-малко - // свят.” („Обидно е, когато не обичаш”); „Всичко тук бе толкова красиво с безполезността си - // черен плосък скат, набразден от покрити с мъх // ниски каменни зидове, // разделящи необработваните от памтивека парцели. // Уханна пустиня на един километър надморска височина… // Той излезе да набере някакви бурени // за вазите и за купите със салата. // Когато стигна до плевнята с паднал покрив, // видя как една бреза се е врязала в разсипаните камъни // и в главата му просветна гледка от детството: // ден с надвиснало небе и // въглища, прибрани за по-бързо в сеното.” („Сърцето не е създател”); „Купчина камъни // изсипани във вълните // на носа // заден двор на курорта. // Отдалече приличат на сърце, // макар от друг ъгъл // да са юмрук с палец, щръкнал // между показалеца и средния. // Прибоят не може да изплаши дори дете. // Сърцето не е създател // и татуираните с бирите // са съгласни… // Ритмичната болка в сърцето - // с все същата сила.” („Сърцето не е създател”), (Ефтимов 2011: 19-20). При него различаваме същите две определящи за стила нива – първо на „постмодерното”, а в дълбочина е този типичен „висок модернизъм”, формиращ неговата съкровена същност, където езикът не казва същностното с първото си ниво и намира окончателните си измерения в дълбинния смисъл, извисен, подтекстово, латентно „патетичен” в разширените, организирани в дълбочина и свръхсгъстени значения на посланието; - като разширяващият се в дълбочина глас на лирическия субект е съставен от образ с подчинена емоционална енергия и идейно съдържание, стъпили върху скрития семантично-интелектуален, ирационално-емоционален формообразуващ порив на стиха: „Аз знам, че има друг живот, // но трябва да живеем сякаш само този ни е даден. // Мога да глътна целия хляб // Знам, че мога да се натъпча с него // Но какво ще стане тогава // Какво ще се получи, ако изям целия хляб?... // …Той продаде класьора със серията соколи // Продаде серията от Олимпиадата в Мюнхен // На първата: Марк Шприц – седем медала за плуване // шитнати от този Хермес хладнокръвно на сапунените гиганти… // …Нима той се отрече от събираните в детството примери? // …Ученикът идва преди учителя // Пишете по телата на своите първи мъже, жени и деца… // …Вие създавате своята нова азбука // Защото нямате граници на живота си // Вие сте първите обитатели на тази градина // Те живеят за днес // В една сфера без край и начало // В едно лудо кълбо без център // Те са погълнати от живота // Както пише Тома: // Блажен е лъвът, изяден от човека // и лъвът ще стане човек // Проклет е човекът, изяден от лъв // и лъвът ще стане човек” (Ефтимов 2001: 9-11). Образно-творческа, словообразувателна и естетическа „игра”, плащаща в движение дан на „постмодернизмите” от 90-те и веднага осъзнато целенасочено съставяща концептуално от разнотипните почерци нещото друго, следващо, изяснило се в този „висок модернизъм"; и открито разширяваща своите препращания и контексти към „предходници” и поетически традиции, четяща, активно пренареждаща кодовете на лирическата „памет”, вървяща и към взривяването на самите „изми” чрез радикалното навлизане вертикално, в дълбочина през предвидимите езикови конвенции на 90-те, накъсвайки хоризонталите на тези конвенции със самото преобръщане и постоянно протичащо препрочитане на своите поколенчески обвързаности. И в крайна сметка - „постмодернистка игра”, зад която е силуетът на вглъбеното виждане/възприемане, проискряващо през нивата на привидно „свободно” носените и премесени елементи от различни лингво-стилистични пластове. Да, „алхимия” на езика (по заглавието на книгата), синтез, „смилане”, полифонично преплитане и съсъществуване на множество естетики и пораждане едновременно на един привидно еклектично-апликативен, свръхасоциативен „лирически поток” на свръхсъзнателното, ситуиран, течащ в самите проекции на езиково-интелектуалното си „изживяване”, мисловно-евфонично накъсване на линейността в синтактичната цялост, отварящо една своеобразна еридутско-естетска „многоетажност” при стратифицирането и „алхимичното” пораждане на този език, - въплътена в самите елементарни смислоформиращи художествено-лирическото на стила - словообразувателни, синтактични и образно-изказни – единици, - „поток” очертаващ лингво-стилистичните пластове и естетически обхват, оразмереност на този нов „висок модернизъм”; Като цялата тази поетика категорично препраща в изключително много и определящи параметри към Николай-Кънчевата творческа природа и същност; - (А оттам и поради всичко това, смеем да предполагаме, че имаме основанието да открояваме в „поколенията на 90-те” една друга водеща тенденция, освен тази на постмодернизмите); И ето, свидетелството за устойчивия неин характер идва и с „Морска карта”, книга доизричаща и препотвърждаваща тенденциите в тази посока в един по-късен процесуален етап от търсенията на „поколенията от 90-те”. Текстът е знак на мълчалива признателност-поклон пред големия приятел и творец, който е живият носител и свързващо звено, отвеждащо ни към светите хоризонти на тази лирическа традиция – като реално постигнато първозданно слово (езиково, естетически и провиденчески), като жив живот – едновременно на тяло, душа и съдба, като висока свръхреална участ и отговорност; - „…да помним там, че има…” – от къде и накъде сме в своите умножени изгубвания на тъжната ни, релативистична, безпросветна епоха; - очертал се все повече в дните като онази насъщна нишка на Ариадна в „последните времена”, обитавани от безпаметните ни, залутани души!... // Конкретният откъс от книгата е свързан с юбилейната научна конференция, ознаменувала 70-годишнината на поета, - София, 12 декември, 2011 година. И все същата, вариативно умножавана Дебелянова тоналност, видоизменена проблемно-тематично, поколенчески, от литературно-историческия и идейно-естетически развоен контекст, мигрираща и аксиоматично предзададено неизменна – като „самота”, „тъга”, „болка”, окрупнено ситуирана със страстната си човешкост, озвучена от мащабите на космичното, на „болката” и като обективен път на познанието във всемирната си цялост и широта; - което е категорично приносен, нов нюанс, привнесен нов изобразително-емоционален ракурс към зададените творчески и битийни въпроси при Дебелянов. (Дадени отговори от „последователя” и едновременно в идейно-философската еволюционна спирала на автономния поетичен свят и език, - зададени нови въпроси, търсещи, очакващи своя следващ отговор). При Методиев виждаме естетически и проблемно-тематично „екстериоризирани” поетическите генеалогии на Дебелянов; те в единния литературно-исторически контекст са намерили своите продължаващи лирически превъплъщения, своите емоционално-чувствени и идейни съответствия, като безпокойната „тиха тъга” у Дебелянов от породената, носена модернистична интуиция и знание за „изгубването”, тук при „следовника” е сякаш по геровски намерила своите опорни точки, постигнала е своето „намиране” - през външната и вътрешна необозрима „вселена” на това познавателно „изгубване” – до покоя от тази достигната своя „родина”, обагрена в хармоничния, смирен, умиротворяващ мир, - тя като хармония и последна мечта, достигната в пътя:„С каква непостижима простота // тълкуваш ти природните закони, // дръвче дъждовно… Капка се отрони: // сияйна смърт – нехайна красота… // …и бавно се пробужда в мойте вени // една любов, подобна на тъга… // О, аз съм сам, така безумно сам, // че мога с всяко нещо да се слея, // да претворя плътта си във идея, // да бъда бог, света да пресъздам: // и да превърна свойта самота // в една безкрайна пролетна вселена, // а своята душа осакатена - // в едно дръвче с потрепващи листа.” (Методиев 1987: 12, „С каква непостижима простота…”); „…Тази наша прокоба // насън да сме истински само - // като малки дечица // да милваме мъртвите майки, // да сме вятър в косите // на своите мъртви любими… // Ние! // Вечни сираци на тази земя! // Вечните странници // сред самотата!... // …Тези дивни гори // и прозирни под изгрева хълмове, // през които се вижда отвъдния свят, // са лицето на мойта печал!...” (Методиев 1987: 40-42, „Като вълци гризем…”, „Тези дивни гори…”); „Извор в полето! // Първата глътка е бог, // втората е тъгата…” (Методиев 1987: 45, „Извор в полето…”); „Бавно мъглата трепти и света полюлява. // Разум и дух, // всичко се слива в едно. // Облаци, птици, дървета – една е душата! // В мен е пръстта! // В мен ветровете текат! // Аз съм частица от бога – световният разум! // Ала къде // плахо се взирам сега? // Няма ли форми, идеята в дим се превръща! // Без сетива // няма ни бог,, ни душа!” (Методиев 1987: 49, „Бавно мъглата…”). По линията – Дебелянов – Далчев – „40-те”. Стихово-синтактична организация, препращаща категорично и към Ив. Пейчев. „Тиха лирика”, породена и състояла се в литературно-историческия контекст на 60-70-те със своя дълбок творчески импулс и съзнание да реставрира и очертае повторно триизмерния, пълноценен лирически силует, „забравен” през 50-те и въобще от нормативната естетика на соцреализма, за да се отграничи ценностно и естетически оттласне от властта на тоталния „идеологически фразеологизъм”, която е особено идейна и езикова. В този смисъл, в историческата ситуация на социалистическата епоха, от периода на Народната република, „тихата лирика” е разбирана тук и разглеждана като основен (и единствен) естетически и ценностен продължител на „измите” в българската традиция от първите десетилетия на века (.ХХ.); - Естествен и единствен продължител, прочитащ реално пълноценно и художествено продуктивно тези предходни литературни/поетически достижения. ... - Но без да се достига до декадентско-авангардното виждане и прочит на това вътрешно разгръщане, ”разсъбличане” на познавателните пластове до крайни демотивации от съществуване, смислопораждащи и генериращи образно-изказното. Тук акцентите са другаде и поетологически тези идейни отклонения са били невъзможни в контекста на Борис-Христовите общолирически тоналности и цялостно развитие. …Изказно-граматични принципи, обърнати в духовно-трансцендентни. …С редакторските варианти, мултиплициращи и останали първо в кръга на количествено-изказното съвършенство, с домогването на интуициите си до все същия, този, изначален първообраз, с последвалото достигане в творческата цялост на „голямата тема”, в същността си също извънезикова, отвъдлитературна, гносеологична, а тематично – с последващите периоди от интелектуалния покой, последван от екзистенциално-познавателната вътрешна дисхармония в състоянието на „крясъка” (Св. Игов) – до езиково-познавателното „онемяване/мълчание” в късния си период. Цитирания фрагмент е от критически текст към книгата „Александър Геров. Бяла приказка. Поезия писма спомени”: „…В стиховете на Геров се влиза като в готическа катедрала – строгата аскетичност, острите ъгли и метафизичната възвисеност очертават техните духовни пространства…” (Сугарев 2009: 128). Няма нищо случайно и в това, че съдбата ги среща като литературни брат и сестра, разпознали своите надвременни проекции на съкровено състояване и на техен неизменен общ произход; - така както и поетичните им светове са единно генеалогично цяло и нещо неделимо, техните естетически и човешки хоризонти са едно и също, осъществили така обширния и всеобхватен свой „разговор” между посветени тук и в другите измерения (…). - И по този начин той изцяло е обърнат генеалогично към поетичната традиция и мирогледност, следвана и въплътена по развойната линия Пейчев-Фотев; - и едновременно с това се отграничава ценностно с „автентизма” на авангардните търсения в новата поезия от 90-те и нататък, който е типологично друг. (…) удивителен, свръхсетивно-образен, емоционално-смислово наситен, ювелирно нежен рисунък, „изобретяващ” метафората и съдържателно-чувствената плътност на стиха, изведена до явното митологично-приказно преобразуване на реалността със скритото ранимо-трагично преживяване, заложено в дълбочина. Г. Василев. Създателят на нови неща. // Литературен вестник, бр.9, 29.ІІІ. – 4.ІV.1995. Ст. Гечев. Самобичуване. Лирика – епос. София, 1999. Ст. Гечев. 1) Ако желаеш...; 2) Осъден ли съм...; 3) Разцъфва и магарешкия трън. //Литературен вестник, бр. 9, 29 .ІІІ. – 4 ІV. 1995. Ат. Свиленов. Самотата като спасение. // Литературен форум, бр. 14, 3-9 .ІV. 1996. Г. Мицков. 1) Единствено безкрайното небе, с. 4; 2) Припомням си за младостта, с. 5; 3) Светлина, с. 7. // Стихотворения. (Балада за най-самотния). София, 1996. Пл. Дойнов. Стефан Гечев и новото атическо писмо в българската поезия. // Лиературни балкани, бр. 2, 2006. Св Игов. За модерното. // Литературен вестник, 5-11 .ХІ. 2003. Р. Ликова. Поети на 40-те. София, 1994. По проблема за „поетите на 40-те” и на цялостния свод от предходници, творчески генеалигии и идейно-естетически съотнасяния към тук обсъждания проблем - и В: Б. Кунчев. Един бял лист, едно перо. 1981.; Александър Вутимски. 1984.; Иван Пейчев 1986.; Александър Геров. 1987.; Поглед върху поезията. 1990.; Заслушан в трепетите на душата. 1990.; Напред и назад. 1996.; Насаме с Гъливер. 1997.; Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров. 2003. 1. Атанас Далчев Нашата съвременна детска поезия. // сп. Изкуство и критика, г. .V., 1942, кн. .ІV. 2. Атанас Далчев. Поезията и децата. // сп. Изкуство и критика, г. .V., 1942, кн. .VІІ. 3. Атанас Далчев, пак там. 4. Атанас Далчев, пак там. 5. Атанас Далчев. Умисъл и поезия. // сп. Изкуство и критика, г. .VІ., 1943, кн. .І. 6. Атанас Далчев. Изкуството като творчество. // сп. Изкуство и критика, г. VІ., 1943, кн. ІІІ. 7. Атанас Далчев, пак там. 8. Иван Цанев. „…И ако можеш - истината само…” (интервю) // Деньо Денев. Слънцето се изповядва в черква за птици, ИК ”Захарий Стоянов”, С., 1999, с. 98-99. 9. Симеон Хаджикосев. Александър Геров без грим и ретуш. // сп. Септември, 1972/1, с. 188, с.190. 10. Йордан Радичков. Кой мами детската литература. (Разговор на Весела Янева с Йордан Радичков). // сп. Деца, изкуство, книги, г. .ІV., 1969, кн..ІV. 11. Иван Серафимов. За детската книга при 472 /градуса/ по Фаренхайт, (от Доклада на автора пред Годишния преглед на българската детска литература), С., ноември, 1996 г.). // Българска литература. Антология, Изд. ”Абагар”, Велико Търново, 2000, с. 424-425. 12. Здравко Недков. Детството като вълшебство. // в. Литературен фронт, г. .ХХХV., бр. 33 от 16 .VІІІ. 1979 г. Нека отново си послужим с едно от знаковите стихотворения за тази поезия, ”Дърво на хълма”, което в достатъчна степен онагледява този характерен детайл, засегнат от изложението – и „идеален”, високо стратифициран/остойностен образ, и назоваване/близост с нещата чрез тяхното относително и ефирно очертаване, което е своеобразен „отказ”, отлагане те да са напълно достигнати: ”Да не забравям никога, че има // дърво на хълма - // някъде, далече, // където и да е – дърво без име… // То е безименно, ще го наричам // търпение и тишина зелена. // Дърво – тъй стройна // плът на мисълта ми! - // стои на хълма, с облаците слято, // заслушано във приказките тъмни, // които му нашепва вятърът (подчертаването - мое, Пл. П.).” И тук може да бъде направен продуктивен паралел между типа мирогледност и културно-мисловна изказност, с която се характеризират едни „древни” епохи, в буквално исторически смисъл, с тяхната „двуизмерно-плоскостна” представна система (съотнесена към възприемането на световното устроение), определима и с вътрешно присъщата си „наивистична” особеност на своя стил, отразяващи и същността на тяхното времепространство – с гарантирана цялост, защитена от висшите санкции на един митологичен пантеон от вярвания; Спрямо „изравняващата” – преобръщаща – преобразуваща - стойностите в реалните отношения и разделения на „животите” и житейските нива - мисловно-мирогледна култура на поетическото съзнание, имащо своето друго същностно определение в това на „детското съзнание”. Което е същото онова „очуднено” виждане на света с погледа на „детското съзнание”, явяващо се тук едновременно в двупосочен изразител на човешките и психологически понятийни измерения, както и на историческите. И е неотделимо, в своеобразна диалектична съотнесеност на „психологическите” към „историческите” и обратно. Но най-съществено тук е явно поставеният знак за равенство - за категорична съобщност в тяхната единна осмисленост - между всички тези изредени по-горе категории, които са и функция на различни исторически зависимости, и на разнотипни културни епохи. И можем да достигнем още по-нататък в разсъжденията при съпоставителните характеристики на участващите/назоваващи тук „образи” и тяхната дълбинна картина на всеобщия им произход, обясняващ с разновидностите си едни и същи изначални архетипни понятия. И тук някъде, между тези същностни категории, се ситуира и лирическата основа на „детската” тема, като с още по-значителна убеденост това е свързано както с цялостното поетическо развитие на Ив. Цанев, така и с разработения дял на неговата „детска” поезия: ”…Дифузността на първобитното мислене се проявява и в липсата на отчетливо разделение на субекта от обекта, материалното от идеалното (т. е. на предмета от знака, вещта от словото, съществото от името му), вещта от нейните атрибути, единичното от множественото, статичното от динамичното, пространствените от времевите отношения. Пространствено-времевият синкретизъм се отразява на изоморфизма в структурата на космическото пространство и на събитията от митологическото време… Непосредствен материал на първобитната логика е елементарно-чувственото възприятие, позволяващо осъществяването на обобщителния процес без откъсване от конкретното, чрез констатиране на сходство и несъвместимост на сетивните усещания… Сближаването на обектите по техните външни вторични сетивни качества, по близостта им в пространството и времето, може да се преобразува в причинно-следствена връзка, а произходът в известен смисъл да подмени същността. Последната черта (характерна и за детското мислене) е много съществена, тъй като посочва самата специфика на мита, моделиращ обкръжаващия свят посредством повествование за произхода на неговите части…” /Елеазар Мелетински. Общи свойства на митологическото мислене. // Поетика на мита, ИК ”Христо Ботев”, С., 1995, с. 226-227./. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|