Проект vs/2010/008/0536 "Равенството Път към прогрес"
Дискриминацията като социално явление - причини и механизми за проявяването й
Изтегляне 6.25 Mb.
|
Дискриминацията като социално явление - причини и механизми за проявяването йПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ДИСКРИМИНАЦИЯТА Иван ИговПонятието „дискриминация” има много измерения – юридически, политически, социални ... Ако човек си направи труда да се зарови в многобройните определения, видове и подвидове на дискриминацията със сигурност ще се обърка. Причината – много от тях доста са се отдалечили от първоначалното значение на думата - discriminatio (от латински - различие, различен). Или казано с други думи – в класическия си смисъл под дискриминация се е разбирало отношението ни към по-различните от нас и затова не е била натоварена нито позитивно, нито негативно. За съжаление, с времето сме започнали да използваме понятието като термин за несправедливо отношение, при което от малцинство се отнемат права и блага. Това налага последващо въвеждане на понятия за несправедливо привилегировано отношение, при което на дадена социална група неоснователно се дават социални предимства или тя бива разтоварвана от определени присъщи за нея отговорности („позитивна дискриминация”), когато става дума за защита на определени групи хора. А за хаоса в определенията не малък принос имат психолозите и особено един от тях – бащата на социалната психология Уилям Томас, който през 1918 г. въвежда понятието социални нагласи и описва дискриминацията, като една от тях.
През целия си живот ние се влияем от другите и се стремим да им повлияем в отговор. Когато не сме съгласни с някого, се опитваме по-често да променим „него” (неговите мнения или поведения към определени неща) и по-рядко себе си. Причината – ами именно социалните нагласи, които Томас описва като установени на базата на опита, мнения очаквания и поведения. Те се създават постепенно и са сравнително устойчиви, позволяват на човека по-лесно да се ориентира в действителността и да бъде по-последователен в действията си. Но в същото време му пречат по-свободно да приема новостите и да се променя с развитието на света. Ето защо е толкова важно да ги познаваме и да знаем кога ни помагат и кога могат да ни попречат. Но най-напред, когато говорим за социални нагласи, трябва да имаме пред вид и това къде са формирани. Не можем да очакваме, че нагласи създадени в друга културална общност (етнос, народност и т.н.) ще бъдат идентични с нашите. Ето защо и често се говори за културални особености на нагласите, което пък най-често е причината за т.н. “културален шок” (възникващ при смяната на една култура с друга). Затова и социалните нагласи са сложни структури, имащи три основни компонента:
Всеки един от горните компоненти може да бъде измерен независимо от останалите, но съвкупността от трите дава най-пълна представа за социалното поведение на хората. Все пак, човешките действия се определят не толкова от това каква социална нагласа ги поражда, а с това доколко тази нагласа е свързана със съответното поведение. Ако нагласите и поведението не са пряко свързани или тази връзка е слаба, то резултата от поведението може да бъде неочакван и непредсказуем. Един пример: Марин Д., на 15 г. е арестуван за убийството „по особено жесток начин” на бездомна клошарка - ромка. Всички които познават Марин са потресени. Никой не вярва, че той може да бъде убиец – израсъл е в семейство на интелектуалци, тих, скромен и по-скоро необщителен. Никога не е проявявал агресивно поведение към когото и да било, по скоро обратното, той е бил жертва на тормоз от съучениците си. Никого не е говорил лошо за ромите или бедните хора. И изведнъж убиец ... В това сякаш няма никаква логика. Всъщност Марин наистина рита до смърт с кубинките си безпомощната жена, защото иска да се хареса на новите си „приятели” - местните скинари. Той прави това не от дискриминационни нагласи, а от желание да бъде приет в групата към която се стреми (т.н. референтна група). Тук доминиращата социална нагласа е конформизма. Пример за обратното (силната връзка дискриминация – поведение) е случая с норвежкия убиец – Андреас Брейвик. Той застреля десетки норвежки деца, за да изрази нагласите си спрямо мюсюлманите?! Омразата му към различните е толкова голяма, че се прехвърля върху сънародниците му, симпатизанти на управляващата партия.
От прочетеното до тук сигурно ви стана ясно, че няма как дискриминацията да не е социална нагласа – това са знанията ( които имаме или нямаме) за хората различни от нас, емоционалното ни отношение към тях и разбира се начина по който се държим когато се срещаме или общуваме с тях. До тук добре. Но освен дискриминация има и други понятия, които изразяват отношението ни към различието – стереотипи, предразсъдъци, стигматизация, социално етикетиране. Каква е връзката и различието между тях. На пръв поглед изглежда объркано, но всъщност става дума за взаимосвързани неща, които се различават по това, кой от компонентите на нагласите доминира. Нека ги разгледаме: 2.1 Стереотип Стереотипът е доста опростена и привнесена представа, която не е свързана пряко с нашия личен опит. Някой ни е казал .... Нещо сме чули ... Това са неща, които без да знаем са ни натрапени от вън (медиите, приятелите, средата...). Ето защо някои хора упорито твърдят, че „мразят циганите и педерастите”, но с удоволствие слушат Азис. Самата дума „стереотип” по произход е печатарски термин и означава репродуциране на картини. През 1922 година, американския журналист Уолтър Липман я използва за да обясни как се затвърждават в главите на хората представите за света (като картинките в печата) и от това сравнение думата се превръща в название на една от най-упоритите социални нагласи. Но стереотипите могат да бъдат и позитивни (напр. българите сме толерантни; циганите са музикални; българските турци са работливи и пр.) Стереотипите лежат в основата на предразсъдъците и са подбудите за дискриминационното поведение. Предразсъдъците са вярвания възприети от мнозинството в обкръжението ни. Те представляват специфична, положителна или отрицателна нагласа към човек или предмет, основана на мнението на другите и пряко свързани с личния ни опит. Тези нагласи са много устойчиви и трудно се променят даже и при убедителни доказателства за тяхната неоснователност. Предразсъдъците се поддържат от стереотипите и засягат всички области от човешкия живот – от религията и политиката, до вкусовете и предпочитанията ни. Като цяло подобен род нагласи са нещо нормално, защото те опростяват възприемането ни за света и ни помагат по ефективно да се справяме с рутинни ситуации в ежедневието ни. Друг е въпроса, когато трябва да вземаме решения и правим избори за неща и ситуации, които са нови и непознати за нас или когато се налага да се срещаме с различни хора. Тогава предразсъдъците опростяват и изкривяват информацията ни за света. Именно тези “изкривявания” са източник на негативните социални нагласи с които се сблъскваме. Предразсъдъците в този си вид са мотива на дискриминацията. Най-често те са добре осъзнати и ясно формулирани. 2.2 Дискриминация и предразсъдъци Казахме вече, че дискриминацията е несправедливо отношение и поведение, основано на произволни мотиви. Това е предразсъдък в действие. Т.е. ако предразсъдъците са убеждение, то дискриминацията е вид поведение. Дискриминацията може да се проявява на различни нива, от простото избягване до активни и враждебни атаки срещу дадена личност или група от хора. Затова и се използва толкова широко като понятие – може да характеризира както отношението към представителите на отделна раса, етнос и пол, така и представителите на различни политически, религиозни обединения и пр. В драматичния 20-ти век, дискриминацията многократно е издигана в ранг на държавна политика (фашизъм, комунизъм, апартейд). Дискриминационното поведение минава през различни етапи (не рядко наричани „стъпалата на дискриминацията”). Започват от словото на омразата, минава през изолацията и стига до физическата атака и унищожението. Най-характерния пример за това е отношението на фашистите към евреите. Започнало с идеологическата пропаганда и завършило с холокоста. Освен това дискриминацията може да бъде „персонална” (отнасяща се до дискриминационни действия на отделни хора) и „институционална” (политиката и практиката на държавните и др. институции) 2.3 Дискриминация и стигматизация Стигматизацията (от гръцки - στίγμα — знак, клеймо, печат) е крайния резултат от дискриминацията. Етикетирането на различието и „специалното” отношение към него като към нещо социално неприемливо, засилва стереотипите, предразсъдъците и дискриминацията. Така се създава един порочен кръг, излизането от който е много труден. Какъв е механизмът на създаване на дискриминационните нагласи? Има много причини и механизми на създаване на отрицателните социални нагласи от дискриминационен тип. Нека разгледаме най-важните, защото този процес съдържа в себе си и решенията за справяне:
Нека започнем от това, че изграждането на стереотипите (мисловните картинки) е нормален процес за всеки човек и всяка култура. Те служат за да опростят възприемането ни за света и най-често се проявяват, когато сме в дефицит от време или сме разсеяни и несъсредоточени. Появяват се на границата на съзнанието ни и могат да се активират дори от една дума или знак. Пример за това са ритуалните знаци, маршове или възгласи използвани от тоталитарната пропаганда за да „мобилизират масите”. Тъй като изграждането на стереотипите става извън нас и най-често в детството ни, ние в повечето случаи дори и не знаем за тях, но те ни въздействат импилицитно (по подразбиране) и подсъзнателно. Затова понякога правим неща които след това трудно можем да си обясним. Един пример: На група студенти известно време въздействат с думи и изображения свързани със старостта. След това реакциите и действията им стават значително по-мудни и бавни (Young, & Dovidio, 2002). Същото се случва, когато на стадиона агитките „се подгряват” с обидни скандирания и крясъци. След мача, ако не успеят да се срещнат и да се сбият, те си го „изкарват” на полицията или вандалстват по улиците. Освен, че могат да „ни вкарат” в беля, стереотипите могат и силно да повлияят върху успехите и постиженията ни. На студенти по математика било „подсказано”, че тестът, който им предстои, има за цел да измери математическите способности на мъжете и жените. В резултат на това, момичетата от групата силно снижили резултатите си. (Spencer, Steele, & Quinn, 1999). Както вече стана дума голяма част от стереотипите се формират в ранното детство. Най-често те са свързани с пола („Момчетата са по-буйни от момичетата”, „Момичетата повече се нуждаят от защита” и др.). Много от стереотипите се отнасят до различните: „Ако не слушаш ще мине циганката да те прибере”, „Не се влачи като сакат”, „На кьорав ли се правиш” и пр. Изследванията откриват, че в Израел у децата се формират негативни стереотипи спрямо арабите още от едногодишна възраст. А у нас се оказва, че близо ¼ от учителите в предучилищната степен сами са носители на подобни стереотипи, които несъзнателно предават на своите възпитаници! Един от „най-ефективните” създатели на стереотипи са средствата за масова информация. С широкото им навлизане в началото на XX век, те стават основното оръдие на властта на тоталитарните режими. Вестниците, радиото и по-късно телевизията изцяло са хвърлени да манипулират съзнанието на хората. В основата на тази манипулация лежи формирането на стереотипни нагласи спрямо различните – евреи, цигани, хомосексуални, хора с увреждания (при фашизма); заможните, интелигенцията, хората на изкуството (при комунизма); хората от небялата раса (при апартейда). И до днес в много страни има медии, които продължават тази политика макар и да се опитват да го правят по завоалирано. Най-разпространеното средство за изграждане на стереотипи в медиите днес обаче не са статиите или речите, а рекламите. Изследванията показват, че те влияят много силно върху това, как хората възприемат околните и как се отнасят към тях. Например, след гледане на сексистки реклами, мъже занимаващи се с подбор на персонал, започнали да оценяват жените кандидатки като по-малко компетентни (Rudman & Borgida, 1995). Стереотипите, наложени от рекламите, понякога са толкова силни, че стават нарицателни. Това са само няколко примера за които се сещам:
Ако това ви изглеждат безобидни смешки, лъжете се. Сумарното влияние на тези (и други подобни реклами) може да промени изцяло възприятията на хората. В едно изследване (Milburn, Mather, & Conrad, 2000), на група мъже се предлага да гледат реклами в които има много еротика и жени, които натрапват сексуалността си. Само след няколко дни те започват да гледат на жертвите на изнасилване като на жени „които сами са си го изпросили”. След като веднъж са вече формирани формирали, стереотипите започват да живеят свой собствен живот и да се самоподдържат. Това става, когато хората започват да се чувстват непълноценни в нещо или изпитват угризения. Тогава те по-трудно отличават вярното от невярното, истината от лъжата. За пример: жените които правят тестове за интелигентност в бански костюм, се справят доста по-зле от тогава когато правят същите тестове облечени?! (Fredrickson, Roberts, Noll, Quinn, & Twenge, 1998). Това обяснява защо стереотипното мислене е най-характерно за хора, които имат комплекси, чувстват се непризнати и недооценени. Както и защо националистическите партии са пълни с такива хора. 4. Възникване и поддържане на предразсъдъците Както вече казахме, предразсъдъците опростяват и подреждат информацията ни за света. На първо място това е свързано с начина, по който хората мислят. „Човешкият разум е длъжен да оперира с помощта на категории... Няма как да избягаме от този процес. От това зависи ежедневието ни…” казва Гордон Олпорт, който пръв свързва формирането на предразсъдъците с категориалното мислене (Allport, 1954). И това е напълно нормален познавателен процес. Мисленето, речта и общуването като цяло става с понятия, които от своя страна се обединяват в категории. Ние не бихме могли да опознаваме света, ако постоянно се впускаме в детайли. Затова се налага да категоризираме. Казваме: „Жените и мъжете са равни пред закона” и това е вярно, макар между половете да има физически, емоционални и др. различия, които за нашето съждение са несъществени. Но ако става дума за спортни постижения, подобна категоризация вече би била невярна. Не бихме могли да твърдим, че „В спортните постижения мъжете и жените са равни.” Категоризацията ни дава възможност да систематизираме „чистите” съждения, като добро и зло, бяло и черно, вярно - невярно, но ни пречи когато трябва да откриваме детайли и нюанси. Погледнете следващата рисунка. Първата фигура е квадрат, последната ромб. А какви са останалите фигури. Хората обикновено ги съотнасят към квадрата или ромба, макар и това да не е правилно. 
По същия начин ние съотнасяме съгражданите си на цигани и/или българи. На първите обикновено преписваме характеристики като: мръсен, крадлив, мързелив и пр., от което би следвало да значи, че българите не са такива. Но има и такива българи, нали? Както и има много роми, за които горните характеристики не се отнасят. Ето как категориалното ни мислене може да се превърне в предубеждение, което да води до дискриминация. Най-често предубежденията се формират по модела на асимилацията (когато минимизираме разликите вътре в категорията) или чрез контраст (когато преувеличаваме разликите между категориите). Пример за първото е когато казваме: „Мъжко достойнство”, а за второто: „ Мюсюлманската религия е по-агресивна от християнството.” Така се стига и до нещо, което се нарича “аутгрупова еднородност” (от out-вън, чужд). Всички които не са от групата към която ние принадлежим ни се струват еднакви. Това се отнася както за нагласите, ценностите, личностните качества, така и за външния вид: „Всички черни си приличат”. Ето защо колкото по-малко познаваме различните, толкова сме по-склонни да ги категоризираме по определени качества (най-често негативни). Така се раждат голяма част от предубежденията и предразсъдъците. От друга страна, колкото повече се затваряме в собствената си група и колкото по-добре опознаваме нейните членове, толкова сме по-склонни да я фаворизираме. (По принципа „ние и те”). Впрочем достатъчно е да разделите една група хора по напълно случаен признак (например сезона, в който са родени), да ги оставите да се опознаят и след това да ги накарате да се представят на останалите. Само няколко минути са достатъчни за да приемат, че тяхната група е по-добра от другите. Веднага ще се появят различията. Това Хенри Тешфел нарича „минимална групова процедура” (Tajfel, 1970, 1981). По този начин се зараждат фен-клубовете, агитките, сектите и мн. други. Може да не ни се вярва но:
Този т.н. „имплицитен егоизъм” е тясно свързан със самооценката. Когато хора с висока самооценка бъдат уязвени, те прибягват към такива патерици като зодиите за да укрепят собствената си идентичност. Всъщност голяма част от предразсъдъците са свързани именно с това, хората да запазят самооценката си и от нея - своята социална идентичност. Всички изследвания показва, че когато при хората самооценката пада, те стават по склонни да проявяват негативните си нагласите. Затова и по време на кризи (когато има тотален дефицит в самооценките на хората) дискриминационните прояви рязко се увеличават. В едно изследване (Fein & Spencer, 1997) на специалисти по подбор бил направен тест за интелигентност, чиито резултати изследователите нарочно манипулирали. На едни поставили много ниски оценки (работната група), а на други много високи (контролната група). След това проследили как те оценяват кандидатите за работа. Оказало се, че тези с ниски резултати веднага станали свръх „критични” към кандидатите от други етноси и особено раси – занижавали резултатите им и им давали значително по-лоши оценки. Не е много приятно, но трябва да приемем, че за много хора предразсъдъците са начин да съхранят самооценката си. Това обаче има и добрата си страна – повишавайки самооценката на хората, можем да намалим ефекта на негативните им нагласи. Това особено лесно се случва при децата и юношите. По време на един семинар в София по антидискриминация за юноши, в залата имаше над 130 ученици (15-17 г.) от различни етноси. По-голяма част от тях не бяха дошли доброволно, а бяха ги накарали да дойдат. Водещите учители ги брояха и подреждаха, а учениците явно се чувстваха унизени. Веднага след началото на семинара започнаха словесни сблъсъци между децата от различни етноси – размениха се обиди и остри думи. Когато нашия екип се намеси, ние просто им казахме колко важни са всички те за нас и колко е важно да живеят заедно в бъдещето, да се познават и разбират и, че от тях очакваме да научат и другите на това. Резултата бе впечатляващ – още на почивката последваха извинения, а на обяд бяха заедно на една маса. Друг начин за формирането на предразсъдъците е т.н. каузална атрибуция или казано с други думи причините чрез който обясняваме поведението и отношението на другите. Ако те са от нашата група ние сме склонни да приписваме оправдателни причини и обратно. Ето един пример: По телевизията, в новините, диктор разказва за самотна майка, която е останала без жилище и затова протестира пред общината, като спи на палатка. Докато слушат историята хората от мнозинството реагират: „Как е възможно това?” „Няма ли кой да се погрижи поне за дечицата?”. В момента в които тръгва репортаж, който показва, че майката и децата са от ромски произход оценките веднага се променят: „Тези пак искат да живеят на гърба на останалите”, „ Да не ражда деца, като не може да ги гледа” и пр. Едни от най-негативните предразсъдъци възникват поради нещо което се нарича фундаментална грешка на атрибуцията, т.е. когато хората си обясняват поведението на другите по начина по който е прието въпреки явното разминаване със здравия разум. Класически пример за тази фундаментална грешка е историята на евреите. Когато римския император Адриан потушава третото юдейско въстание (135г.), той разселва евреите из всички краища на империята, като им налага забрана да притежават земя както и да се занимават със занаятчийство. Тази забрана остава в сила през цялото средновековие във всички страни на Западна Европа. За да преживяват, част от тях станали лихвари (едно от малкото неща, които им било разрешено да правят). Въпреки, че този избор бил принудителен, бързо и трайно се наложил предразсъдъка, че евреите се интересуват само от пари и са родени мошеници, които не желаят да се занимават с честен труд. Това схващане се е запазило и до днес, въпреки явните доказателства в противното. Промените в предразсъдъците са бавен процес. Човечеството едва наскоро (в исторически план) започва да се е отърсва от тях. Та само преди сто години, нашите дядовци са били убедени, че жените не бива да гласуват защото „не могат да правят независими избори”; че другите раси са по-изостанали и белите не бива да се смесват с тях, защото човечеството „ще дееволюира” (евгениката), че евреите са измамници, а циганите са по-близо до дивите животни отколкото до хората. Все повече грубите и крайни предразсъдъци стават по-изтънчени. Вече никой не оспорва правото на жените да заемат ръководни позиции, но „По добре да вземем мъж, защото не му трябват майчински”. Всички сме наясно, че трябва да приобщаваме малцинствата, но: „По-добре да няма циганчета в класа на сина ми, за да не развалят дисциплината.” Наясно сме, че ще трябва да живеем в мултикултурално общество в бъдеще, но: „Защо на арабите в София им трябва джамия. Като искат да се молят, да се връщат откъдето са дошли.” Това пак са предразсъдъци, но се изказват само в случай, че официално бихме могли да ги отречем пред себе си или другите: „За жената е по-важно да се реализира като майка, отколкото като мениджър”, „На циганчетата им е трудно при повече българчета в класа. Те със сигурност ще ги тормозят”. „Още една джамия само ще насъска националистите. Защо трябва да излагаме на риск емигрантите”. Звучи познато, нали?
Въпреки, че в законодателен план в много страни през последните 50 години се приемат гаранции за правата на човека все още дискриминацията е проблем в целия свят, включително и у нас. Проблемът обаче не е толкова в законодателството, а във факта, че хората трудно я откриват на индивидуално ниво. Просто не я виждаме, въпреки, че е около нас. Защо е така? Първо, защото нашият опит е най-важният ни източник на информация. Той се базира не на научните изследвания, а на това което чуваме и виждаме, пък и стереотипите са неосъзнати. Второ, дискриминацията по-лесно се открива на базата на статистиката, отколкото на личния опит. Трето, хората често отричат, че са били дискриминирани, защото се срамуват да си признаят, че са в непривилегировано положение (това се отнася най-вече за хората с увреждания и жените). Ето защо дискриминацията по-лесно се признава на групово, отколкото на индивидуално ниво. Друг важен проблем е че дискриминацията у нас се схваща едностранчиво – като отнемане на права или на възможности. В същност дискриминацията е и отнемането на задължения. Ето точно какво гласи определението за дискриминация във Всеобщата декларация за правата на човека: „Дискриминация има тогава, когато е налице официално или неофициално разделяне на хората в отделни групи, при което им се дават или отнемат дадени права, задължения и възможности“. В този смисъл, ненамесата на държавните институции или органите на властта когато отделни групи хора не изпълняват своите задължения, също е форма на дискриминация, както към съответната група, така и спрямо останалите. В исторически план дискриминацията има много измерения и прояви. С част от тях, като холокост, апартейд и др. крайни прояви, сякаш сме се справили (поне на ниво държава), но с други това е по-трудно. Днес най-често се сблъскваме с: 5.1 Расизъм Според общоприето схващане, расизмът е потискането на една раса от друга. Всъщност това не е така. Според ООН, „Расизъм е расова дискриминация спрямо личности, обществени групи, части от населението или групи хора, политика на преследване, унижаване, опозоряване, насилие, подстрекаване към вражда и омраза, разпространяване на опорочаващи сведения и нанасяне на вреди според цвета на кожата, етническата, религиозната или националната принадлежност.” Както виждаме, дискриминационното отношение към другите етноси, нации или религии също се нарича расизъм! 5.2 Ксенофобия – както повечето понятия с наставката „фобия” (от гръцки φόβος – страх) Ксенофобията маже да бъде болестно състояние – буквално страх от непознатото, което може да бъде както в реалния свят, така да бъде и въображаемо. Като дискриминационно поведение ксенофобията е по-скоро ненавист към различните, както вътре в самото общество, така и към чужденците. Двете форми на фобията – състоянието и нагласата могат лесно да преминават една в друга.
Това е може би най старото определение за тип дискриминационно поведение. Формулирано е още през XVII в. И означава враждебност или предубеждение спрямо евреите и/или юдеизма, което се простира от индивидуална ненавист до институционално насилствено гонение; 5.4. Хомофобия Това е понятие, въведено от клиничния психолог Джордж Уейнбърг, за да опише страха, враждебността и дискриминацията спрямо хората с различна сексуална ориентация. Някои психолози го съотнасят и към страха на хетеросексуалните мъже (главно юноши) от това да не проявят хомосексуални наклонности. В последно време, за да се избегнат противоречията, свързани с думата „фобия”, по-често се използват синоними като сексизъм, хетеросексизъм и хетеросексуализъм; 5.5 Сексизъм Това е по-чистото определение на половата дискриминация. Включва както стереотипи (че единия пол е по-висш от другия), така и дискриминационно поведение срещу другия пол; 5.6 Ислямофобия Това изключително спорно понятие се появява след 11 септември 2001 г. и би трябвало да означава страх, негативно отношение, насилие и тормоз спрямо хората от мюсюлманското вероизповедание. Понятието е спорно е, защото бърка дискриминацията на мюсюлманите с критиките към исляма и освен това се използва наставката „фобия” за нещо което не е болестно състояние5. Тъй като макар и бавно обществото ни се стреми да отстрани дискриминацията поне на законодателно ниво, все по-отчетливо започва да се забелязва „ефекта на махалото”. Хората с друга етническа принадлежност започват да стават все по-чувствителни към дискриминационните ограничение и отношения. Например, учителите от друг етнически произход, откриват в учебните програми и учебници два пъти повече дискриминационни текстове, отколкото учителите от български произход (Игов, Коралов 2011г.).Вероятно този ефект ще се засилва по подобие на това, което се случва в САЩ през последните години. Много изследвания там показват, че за чернокожите расовата им принадлежност се превръща в важна и положителна част от тяхната идентичност и нейното незачитане става все по-личен проблем. (Judd, Park, Ryan, Brauer, & Kraus, 1995). 6. Индискриминацията Да, има такова понятие. Индискриминация означава не просто спиране на дискриминационното поведение, но още промяна на стереотипите и предразсъдъците, които я пораждат. Следва да се признае обаче, че това е дълъг и труден процес. При това той протича на две нива – на нивото на общността и на нивото на отделната личност. На нивото на общността тава става със съответната законодателна уредба. Когато по-голяма част от дадено общество е жертва на своите предразсъдъци, държавата трябва да се намеси и ако е необходимо - дори силово. Един от бащите на социалната психология – Гордан Олпорд заявява недвусмислено, че „ликвидирането на дискриминацията променя убежденията по-бързо, отколкото проповедите и обученията по търпимост!”(Allport, 1962). Като пиша това веднага се сещам за ликвидирането на фашизма в Германия след войната (с признаването на грешките и твърдата забрана на фашистките символи и пропаганда) и ликвидирането на комунизма в Русия. В първия случай германците признаха вината си и загърбиха историята на Третия Райх, което ги направи просперираща държава.Във втората хипотеза съответно виждаме, как една велика страна се опитва да върви напред, с глава обърната към миналото. Друг особено ефективен начин за справяне на нивото на общността е т.н. хипотеза на контакта, предложена също от Олпорд в книгата му „Природата на предразсъдъците”. Тя предполага, че ако хората се обединят в групи, в които чрез равноправен контакт им бъдат предложени общи цели, то влиянието на предразсъдъците рязко спада. Това гениално предположение е доказано многократно. Един анализ на 203 изследвания, включващ 90 000 изследвани лица от 25 страни показва, че в 94% от случаите предразсъдъците са намалявали за сметка на усилването на междуличностните контакти (Pettigrew & Tropp, 2000). Ето защо е толкова важно обществото ни да стимулира формирането на подобни целеви групи, както на работното място, така и в неформалната среда. Затова и все повече се налага понятието ,,обратна” дискриминация, т.е. задължителното включване на хора от малцинствата и други различни в средата на мнозинството (например, чрез квотите за работни места). При един добър мениджмънт и ефективно целеполагане подобни групи рязко повишават своята ефективност. Този модел е изключително важно да се наложи най-напред в образованието. Т.н. включено образование и досега у нас се разглежда като механичен процес. Нито обществената среда, нито учителите са подготвени за ефективното приложение на включното образование. Близо 50% от учителите споделят, че се справят трудно с децата от ромски произход, а 75% с децата с умствени увреждани. (Игов, Коралов 2011г.). В същото време в училище се прави много малко за активното интегриране чрез „хипотезата на контакта” например. Не повече от 10% от учителите у нас смятат, че имат достатъчно време, за работят за интеграцията на различните деца. Тази липса на умения и време от своя страна рязко засилва предразсъдъците на самите учители: 47% от тях вярват, че ромските деца много трудно могат да бъдат приобщени и затова трябва да учат отделно в сегрегирани училища, 25% са на мнение, че приобщаващото образование пречи на децата с увреждания, а 20% са убедени, че децата от различните етноси се различават по своите способности и пр. (Игов, Коралов 2011г.).Пределно ясно е, че особено в сферата на образованието трябва да се направи нещо бързо и ефективно, защото има реална опасност тези учители да прехвърлят част от дискриминационните си нагласи върху своите възпитаници. Преодоляването на дискриминацията на ниво личност е още по-сложно. Първо, защото нагласите ни подреждат информацията така, че да опрости възприемането на света и да ни позволи да го прогнозираме (това е така наречената познавателна или когнитивна функция). На пръв поглед този подход е полезен, защото ни помага да подредим сложността на света, но от друга, това е най-лесният начин да станем жертва на стереотипите. Затова е и толково важно информацията за различните хора да бъде достатъчна и вярна. Второ, защото нагласите помагат да не се обвързваме емоционално и да избягваме отрицателни преживявания (това е така наречената регулативна функция). На кого му се иска да си причинява неприятности? По-добре е просто да не се обръща внимание. Затова за промяната е много важно да разберем чувствата на другите и техните преживявания. Трето, защото нагласите стабилизират представата ни за нас самите, отхвърляйки всичко, което може да я разклати. В действие са защитните механизми (рационализация и проекция), чрез които се структурира неясната информация, а отрицателните преживявания се пренасочват към някой друг. Това е така наречената самозащитна функция. Тя не ни гарантира точност на оценката, но за сметка на това съхранява собствената ни стабилност. Именно тази зависимост се преодолява най-трудно, защото, колкото защитите са по-здрави, толкова човек е по-малко склонен към промяна. А както вече видяхме, това се отнася за не малка част учителите у нас. Представете си следната случка (сигурно всички сте виждали нещо подобно). В трамвая се качва циганка - облечена бедно, но спретнато и чисто. Най-близката до нея жена бързо скрива чантата си и се дръпва максимално далече. Циганката забелязва това и обидено казва: „Няма нищо да ви направя, аз не съм крадла”. „Да бе, знам ви вас, всички сте такива!”, отвръща жената и се дръпва още по далече. Останалите пътници правят същото и жената бързо слиза на следващата спирка. Какво е сработило? Първо, познавателната функция – „виждала съм как циганите обират хора в градския транспорт”, затова по-добре да се пазя. Второ, регулативната функция - „да си приказва каквото ще, аз си имам готов отговор” и трето самозащитната - „не ме интересува как се чувства, да не крадат”. Защо? Защото жената има минал опит, който й казва да се пази. Тя не знае, че циганите живеят в различни общности (над 40) и много малко от тях се занимават с кражби, защото не ги различава. Не я интересува, че жената е обидена, защото не иска тя самата да стане жертва. А и не иска да знае всичко това, за да не си усложнява живота. Можем ли да променим тази жена? Вероятно не и не бива да се плашим от това. Защото индискриминацията е дълъг процес и трудно можем да осъществим пълната промяна в рамките на едно поколение. Но все от някъде трябва да започнем. Първата стъпка е убеждението. Убеждението предполага повече и по-достоверна информация, защото страха от различието идва най-напред от незнанието. Някои би казал: „нали само за това се говори последните години, а нещата сякаш стават по-лоши“. Така е, защото има правила на ефективното убеждение, които често не се спазват. Кои са тези правила:
Втората стъпка е социалното влияние. Ако не можем веднага да променим неформалното отношение (приятелската среда), то задължително трябва да променим официалното отношение. И то веднага. Макар да имаме добро антидискриминационно законодателство, то не е от особена полза, докато хората не започнат да го спазват. При това следва да се подчертае, че става въпрос за двустранен процес. Спомнете си, че във Всеобщата декларация за правата на човека, дискриминацията се определя като отнемане не само на права, но и на задължения. В продължение на много години на част от малцинствата бяха отнемани задълженията, включително задължението да се спазва обществения ред, да се плащат данъци и сметки. Държавата абдикира от този проблем и така ситуацията на дискриминация стана още по-тежка. От една страна се засили безпомощността на дисриминираните, а от друга нарастна омразата на тази част от обществената среда, която дискриминира. Сега ще трябва да се плати цената затова, но най-напред следва да бъде възстановено справедливото отношение. Третата стъпка е поддържането на промяната. Процесът на промяна на нагласите е като ластик. Ако не се въздейства постоянно, нагласите имат свойството да се връщат бързо в изходно положение. Поради това промяната е невъзможна без търпение и последователност. Не можем да се надяваме, че представи, които са се формирали десетилетия ще бъдат променени за няколко дни. Много от хората ще се съгласяват принудително („за да не ме накажат“), други привидно („защото така трябва“), трети дълго ще живеят като маргинали – ще декларират толерантност и разбиране, но в личния си опит ще продължават да следват своите дискриминационни нагласи. Това е общата карма на общество, дълго живяло по тоталитарни модели. Но усилия трябва да бъдат положени, за да имаме надежда за бъдещето.
|