Дискриминация на хора с ментални увреждания

12. Дискриминация на хора с ментални увреждания

В рамките на общата категория ,,лица с увреждания” лицата с проблеми на душевното здраве представляват самостоятелна подгрупа, спрямо която дискриминацията в определени сектори е засилена. Така например, те са по-уязвими на трудова дискриминация от лицата с телесни увреждания и заболявания поради особеностите на социалната стигма, споделяна от повечето работодатели навсякъде по света. Съществуват нагласи, които свързват душевното заболяване с очаквания за повишена агресивност, дефектна производителност, намалена трудова управляемост и предсказуемост на служителя, рискове за колегиалната среда или обслужването на клиенти и др. Самостоятелно опасение е, че злоупотреба с антидискриминационни права ще задължи работодателя да държи служител, който е негоден качествено да изпълнява задълженията си. В същото време трудовата заетост е признат и значим фактор за преодоляване и ограничаване на различни ограничения в социалната и лична реализация, които произтичат от заболяването на лицето. Заетостта е от значение и за преодоляване на негативните стереотипи срещу лицата с нарушения на душевното здраве¹⁸².

В областта на семейното право на такива хора се гледа със засилено съмнение в способността им да създават семейства и да отглеждат деца.

В медицинската наука понятието „увреждане” няма еднозначно съдържание и в най-общите и неспецифични интерпретации се приема като нарушена структура и/или функция, непълноценност. Близко до него по същност и значение е понятието инвалидност. По-тясно специализираната психиатрична интерпретация на понятието включва две области - от една страна вродената умствена непълноценност (умствена изостаналост) и от друга страна – увреда (редукция) на психичния капацитет в резултат на психично заболяване. Това определение е основано на понятието за ментална норма, тъй като описва отклонения от нея. Световната здравна оранизация (СЗО) разглежна нормата (нормалността) като състояние на цялостно физическо (телесно), психично и социално благополучие. Психичното здраве предполага отсъствието на психични смущения, описани в ІV издание на DSM-IV-TR (Диагностичнен и статистически наръчник на психичните разстройства)¹⁸³. Тези отклонения се групират в четири основни категории. Това са изоставането в умственото развитие, психичното разстройство (по-добре е психозите напр. шизофрения), преходните непсихотични смущения (напр. стрес, дезадаптация) и трайните непсихотични смущения (напр. личностово разтройство). Само категорията на психозите включва психични болести (психотични разстройства), както и последиците от тях (деменция, личностова промяна). Това положение отрича основателността на обществените предразсъдъци, които идентифицират общото понятие за отклонение с тясното понятие за болест и така обуславят дискриминационно третиране на лицата с нарушения на душевното здраве.

Отклонението от менталната норма води до загуба на социална функционалност, която променя социалните роли, в които влиза човека, както и отношението на приоритет между тях. За да преодолее загубата, човек развива роли, които да я компенсират и това изисква усилия, каквито здравите хора не полагат.

Международната практика по защита на хората с ментални (душевни, умствени) увреждания започва да се развива през 70-те години. По тази причина ЕКПЧ само бегло споменава в разпоредбата на чл. 5 възможността правото на свобода и сигурност да бъде ограничено спрямо ,,лица с нездрава душевност”.

Исторически са известни два подхода в антидискриминационната защита на лицата с нарушения на душевното здраве, разграничението между които зависи основно от правната концепция за душевно увреждане.

1. Медицински модел

През 70-те години се изгражда ,,медицинският модел”, основан върху разбирането за увреждане като функционално ограничение или психологическа негодност, дефицит или загуба, установена чрез диагноза или експетиза по съответния ред, чието съдържание и значение се определя от медицински критерии. Този модел може да бъде проследен както в международните актове, така и в чуждестранното законодателство, като наследството му се запазва в някои правни системи чак до края на 90те години.

Декларацията на ООН за правата на хората с умствена изостаналост от 1971 г. възприема рестриктивния възглед, според който тези лица имат същите права, като всички останали, ,,доколкото това е приложимо” (чл. 1). Последвалата Декларация за правата на хората с увреждания от 1975 г. вече насърчава към полагане на социални усилия специалните им потребности да се съобразяват в стопанското и социалното планиране, но ограничава тези усилия до секторите на здравеопазването, социалната система и физическите ограничения на средата. Декларацията определя лицето с душевно увреждане като ,,лице, което изцяло или частично не може самостоятелно да удовлетворява потребностите си на нормален индивид и/или на социален живот като последица от недъг, вроден или придобит, в ... умствените му способности” (чл. 1).

Сред най-сериозните недостатъци на този модел е както благосклонността към стигматизацията на част от душевноболните като правно и социално непълноценни индивиди, така и изключването на голяма част от лица с психологични и психиатрични проблеми. Те изобщо не са разпознавани като хора с душевни увреждания и остават извън специалните режими за закрила.

Практиката на ЕСПЧ, наброяваща няколкостотин дела за повече от половин век, развива концепцията в посока оттегляне на стигмата и универсализиране на закрилата, макар да се реализира в рамките на медицинския модел. Терминологията, използвана в тази юриспруденция, се развива от определения като ,,умствен недъг”, ,,душевно разстройство”, ,,душевна болест”, ,,умствено увреждане”, ,,интелектуални или душевни дефицити”¹⁸⁴, към отказ от изрично дефиниране на понятието ,,лице с нездрава душевност” по смисъла на чл. 5 от ЕКПЧ¹⁸⁵.

Американският модел също се развива изцяло в рамките на медицинския. Законът за рехабилитацията от 1973 г. определя лицето с душевни увреждания като ,,всеки индивид с ... умствено увреждане, което за него създава или води до съществени ограничения в наемането му на работа” (чл. 504). Законът не е толкова антидискриминационен, колкото реинтеграционен и се прилага само в трудовия сектор. През 1990 г. той е отменен със Закона за американските граждани с увреждания, който дефинира увреждането според това дали лицето е съществено ограничено в една или повече основни дейности от живота си, без значение дали и какви усилия то полага, за да облекчи ограничението. Увреждането трябва да бъде диагностицирано и да е известно на дискриминиращия субект. Умственото увреждане е определено като ,,всяко умствено или психиатрично разстройство, като например умствена изостаналост, органичен мозъчен синдром, емоционално или душевно заболяване или специфични образователни дефицити”. В литературата се посочва, че хронични страдания или такива със сериозно влияние върху живота на човека (депресия, шизофрения, биполярно разстройство) следва да се квалифицират като увреждания, дори симптомите да се проявяват епизодично¹⁸⁶.

2. Социален модел

2.1. Чист социален модел

След 80-те години започва да се оформя ,,социалният модел”, според който увреждането не е ограничение на възможностите на лицето, а пропуск на обществото да осигури подходящи компенсиращи го условия, така че тези ограничения да не се проявяват в социалната реализация на индивида. Този модел е основан върху концепцията за правно овластяване на лицето, чиито права и интереси се намират в центъра на всички решения, които го засягат. Той е ориентиран към гарантиране на равенство на възможностите и правата и оттегля фокуса от медицинската диагноза. Световният план на ООН за действие относно лицата с увреждания от 1982 г. определя ,,увреждането” като ,,функция на отношението между увредения и средата, което възниква при среща с културни, физически или социални бариери, препятстващи достъпа на увредения до различни социални системи, достъпни за останалите граждани” (пар. 8)¹⁸⁷. Аналогична е позицията и на Конвенцията за правата на хората с увреждания от 2008 г. (Преамбюл), и на стандартите на Съвета на Европа¹⁸⁸, които си поставят за цел ефективна недискриминация на тези лица и насърчаване на тяхното социално включване.

Социалният модел се въздържа от дефиниране на душевното увреждане, изхождайки от убеждението, че всяко определение е ограничително, поради което използва метода на неизчерпателно изброяване на различни категории лица с усложнения в психологичния и психиатричния им статус¹⁸⁹.

2.3. Рехабилитационен подход

При прехода между двата модела, през втората половина на 80-те години, се оформя трети модел, характерен за правото на ЕС, който условно може да бъде определен като ,,рехабилитационен”. Препоръката на Съвета относно наемането на работа на хора с увреждания от 1986 г. се доближава до медицинския модел в насърчението към държавите-членки да осигурят ,,справедливи”, но не и равни възможности в трудовия сектор. През 90-те политически документи на ЕС акцентират върху ефекта на социално изключване, който приспособеността на социалните практики само към здрави хора оказват върху хората с увреждания.

Едва Договорът от Амстердам въвежда антидискриминационна клауза по признак увреждане в разпоредбата на чл. 13. Тя е доразвита с Директива 2000/78, която създава обща рамка на защита от дискриминация по признака ,,увреждане” в сферата на заетостта, без да определя съдържанието му. С Договора от Лисабон от 2009 г. е придадена правнообвързваща сила на Хартата за основните права, чийто чл. 26 отразява концепциите на социалния модел за недискриминация на хора с увреждания, включително с отказа да предложи дефиниция на понятието за увреждане.

Понятието за увреждане и кръгът на защитените лица са изяснявани от СЕО при тълкуване на Директива 2000/78 за равенството в заетостта. Душевно увреждане е ,,ограничение, което има за последица специфична форма на ... умствено или психологическо разстройство и което затруднява участието на лицето в професионалния живот”¹⁹⁰, като не съвпада с понятието за ,,болест”. Лицето, което основно се грижи за увредения, също подлежи на защита срещу дискриминация по асоциация, като сравнител е всяко лице, полагащо основни грижи за друго здраво лице¹⁹¹.

През 2010 г. ЕЕС се присъединява и към Конвенцията за правата на хората с увреждания.

3. Българската система


Пощенска служителка страда от биполярно разстройство, симптомите на което потиска медикаментозно, като постоянно е положително атестирана в работата си. Лекуващият лекар я предупреждава, че работата на смени, свързана с нередовен сън, създава рискове от обостряне на заболяването, поради което тя отправя молба до работодателя си да я трудоустрои на работа с по-редовен график на работното време. След многократно отхвърляне на молбите й, един ден тя не се явява на работа и на това основание е уволнена. Съдът постановява, че поради ефективния контрол върху симптомите на заболяването, тя не може да бъде считана за лице с увреждане.

Mackie v. Runyon, (M.D.F l. 1992). Цит. по Miller, S. P., Keeping the Promise: The ADA and Employment Discrimination on the Basis of Psychiatric Disability. – In: California Law Review, Vol. 85, No. 3 (May, 1997), p. 714.
Българското законодателство срещу дискриминация на хората с умствени увреждания принадлежи към социалния модел, в рамките на и под влияние на който са изготвени както ЗЗДиск, така и Законът за интеграция на хората с увреждания. По смисъла на пар.1, т. 1 от ПЗР на ЗИХУ умственото увреждане е всяка загуба или нарушение в психиката на даден индивид. Систематичното тълкуване с пар.1, т.2 показва, че общото понятие за увреждане не се влияе от извод за трайност. Все пак, законът предоставя засилена защита, когато функционалното ограничение, предизвикано от увреждането, води до степен на намалена рабороспособност или вид и степен на увреждане 50 процента или по-тежко.

В българската съдебна практика няма единно и последователно отношение към признака ,,умствено увреждане”, поради което някои решения представляват ефективно отклонение от социалния модел и внасяне на елементи на медицинския. Те се проявяват основно в рамките на доказването при изясняването на това дали признака ,,увреждане” е налице. Изглежда, че психиатричните болести се разпознават с относителна готовност като случаи на умствено увреждане¹⁹², но в редица решения съдът настоява за формална диагноза, постановена при определена процедура от субект с определена правна идентификация, като явно поставя съдържателният извод за наличие на функционална загуба или нарушение в зависимост от формални критерии¹⁹³.

Друга трудност практиката среща при установяване на сравнителя при преценка за пряка дискриминация между групи лица с различни заболявания. Формалният подход и тук подвежда сравнителят да бъде определян според диагнозата, а не според ефекта на заболяването върху реализацията на индивида. Това понякога води до неразпознаване на неравен достъп до здравни услуги, при което лица с различни заболявания са поставени в сходно положение на социална ограниченост¹⁹⁴.

4. Въпроси на трудовата дискриминация

В рамките на всеки от трите модела, но най-остро в рамките на медицинския, се поставят редица въпроси, засягащи защитата от дискриминация на хората с нарушения на душевното здраве главно в трудовата сфера. Трудова дискриминация поради умствено увреждане е налице, когато едно лице действително страда от такова нарушение, има необходимата правоспособност и квалификация да извършва определена работа независимо от нарушението, но не е допуснато до кандидатстване за рабова, не е наето или е отстранено от изпълняването й на основание, че страда от съответното нарушение¹⁹⁵.

Р

Това сближава медицинския модел със социалния, който не отчита успешните усилия на лицето да контролива развитието или симптомите на заболяането си като основания за извод, че то не страда от нарушено душевно здраве, тъй като лицата без такива нарушения не полагат и съответните усилия.

Разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т 2 от ЗЗДиск разрешава донякъде този въпрос. Разтълкувана в контекста на умствените увреждания, тя указва, че различното третиране на лице с такова увреждане не е забранено при едновременното наличие на следните обстоятелства. Първо, лицето страда от определена загуба или нарушение на психиката си. Второ, в резултат на това то е затруднено или не може да изпълнява определено занятие или дейност, или не може да го изпълнява при условията, при които то се осъществява, тъй като поради увреждането не може да удовлетвори съществено и определящо професионално изискване. Без това изискване работата се превръща в работа от друг вид или изобщо не може да бъде извършена. Трето, целта, която се преследва с установяването на такова изискване, е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането й. При тези обстоятелства работодателят може да откаже да наеме лицето, да промени радикално трудовата му функция или да прекрати служебните си отношения с него, без да извърши дискриминация спрямо него.

При преценка за квалифицираност сравнител е друго здраво лице със същото образование, сравним трудов опит и стаж и т.н. Важен въпрос е дали, когато нарушенията в способността да се изпълнява работата следват от неспазване на лечение, трябва да се приеме, че са породени от заболяването, а не от липсата на квалификация¹⁹⁷.

В рамките на медицинския модел американската практика например приема, че неспособността да се извършва конкретна работа не се счита за ,,съществено функционално ограничение”, независимо от причината. По известното дело Forrisi v. Bowen от 1986 г. съдът постановява, че, когато лице, страдащо от акрофобия, не може да се катери по скелета и спасителни съоръжения над определена височина, то е неквалифицирано да изпълнява такава работа, а не е лице с увреждане, което подлежи на трудоустрояване. Решението по делото е типичен случай на повлияване на юриспруденцията от предразсъцъди, омаловажаващи определени заболявания¹⁹⁸.

Преценката за душевно увреждане в трудовата сфера се прави задължително едновременно с преценката какви условия биха позволили на лицето да изпълни изисквания на работодателя си, като създава в тежест на работодателя задължението да осигури в разумна степен такива условия, без които лицето би било счетено за неподходящо за длъжността или работата, включително чрез института на трудоустрояване. Степента е разумна, когато не води до неоправдани и непропорционални тежести за работодателя, каквито са прекалено скъпи, мащабни, съществени или разрушителни преустройства, както и такива, които съществено биха променили естеството на работата или начина на извършването й¹⁹⁹. Промяната в условията се изразява в необходими и подходящи пресустройства и приспособявания на работната среда по конкретен случай, които изравняват възможностите на лицето да упражнява своите основни права и свободи с тези на здравите хора.

Всички международни правни стандарти в рамките и на двата модела предвиждат задължение за осигуряване на подходящи условия, неизпълнението на които се приравнява на самостоятелен вид дискриминация независимо от вида и ефектите на увреждането, като отнема възможността работодателят да се позовава на неквалифицираност на служител с увреждане²⁰⁰.

Тези стандарти се прилагат основно, но не само в сектора на заетостта. Актуална е тенденцията на разширяване на приложното им поле и към други сфери, сред които свободното движение на хора (чл. 20 от КПХУ), свободата на изразяването (чл. 21 от КПХУ), образованието (чл. 24 от КПХУ), гаранциите при ограничение на правото на свобода и сигурност (чл. 14 от КПХУ).

Т

• 
  Липса на пълноценно специално законодателство относно хората с ментални увреждания, която обуславя необходимост от реформа на Закона за психичното здраве;
  
• 
  Липса на хуманно организирани и наситени с достатъчно възможности места за отглеждане на деца с ментални увреждания;
  
• 
  Липса на индивидуален образователен план за деца с ментални увреждания;
  
• 
  Недостатъчност на медицинските институции, обслужващи диагностично и лечебно децата с ментални увреждания (детски психиатрични клиники и кабинети);
  
• 
  Липса на система за стабилно проследяване на развитието на децата с ментални увреждания (ликвидирани са детско-юношеските кабинети освен единични);
  
• 
  Липса на стратегия за промяна на стигматизиращото и изключващото отношение на обществото към хората с нарушения на душевното здраве и създаване на условия за хуманно приемане на тези граждани;
  
• 
  Липса на система за стабилно проследяване на боледуването на хората с ментални увреждания (ликвидирани са психиатричните диспансери);
  
• 
  Липса на хуманно организирани и наситени с достатъчно възможности места за отглеждане на възрастни хора с ментални увреждания;
  
• 
  Липса на система за стабилна ресоциализация на лицата с ментални увреждания (съществуват единични дневни центрове по проекти);
  
• 
  Липса на национална система за регистрация на психичната патология, което предопределя НЕвъзможност за:
  

- Издаване на коректни документи, свързани с психичното здраве (носене на оръжие, сключване на брак, достъп до образование, участие в съдебни експертизи и пр.);

• 
  Недостатъчно финансиране на психиатричното обслужване (за обгрижването на пациентите, лечението, ресоциализиращите програми и пр.);
  
• 
  Недостатъчна базисна подготовка и отсъствие на система за постоянно поддържане на компетентността на професионалистите, водещи до непълноценно обслужване в клинико-диагностично-лечебната области и експертизата на менталните отклонения, нерегламентирани области в психиатричното обслужване (амбулаторното лечение на неосигурените пациенти, принудителното и задължително амбулаторно лечение на опасните пациенти) и несъвършено съдебно третиране на лицата с ментални увреждания, включително:
  

- Задължително лечение с определян от съда срок,

- Поставяне под запрещение без съществени основания,

- Неадекватни практики за освобождаване и срокове на задължителното и принудителното лечение (неглижиране на сигурността на обществото заради хипертрофиран хуманизъм);

- Недостатъчна базисна подготовка и отсъствие на система за постоянно поддържане на компетентността в областта на менталната патология на професионалистите, които са овластени да ограничават правата на лицата с ментални увреждания (съдии и прокурори при прилагането на принудително и задължително лечение).

ази тенденция очертава антидискриминационната политика като възлагаща в тежест на обществото да се приспособи към потребностите на хората с нарушения на душевното здраве, а не обратното. Приспособяването означава предимно промени в отношението, обгрижването, специализираното обслужване, достъпа до образование и работни места, а не толкова до архитектурната среда, обществените места или достъпа до стоки и услуги. Основна цел е защитата на правата им, тъй като дискриминацията срещу тях се изразява предимно в злоупотреба с или пренебрегване на права, предоставени им априорно като граждани и за да компенсират социалното ограничение, което произхожда от функционалното ограничение (увреждането). Ефектите на тази дискриминация (вж. Каре) създават актуално статукво, създаващо трайно състояние на неравнопоставено третиране.