Основни положения в Закона за защита от дискриминация

5. Основни положения в Закона за защита от дискриминация

д-р Зора Генчева

Приемането на Закона за защита от дискриминация е отговор на необходимостта от ясно дефиниране на понятията, реда и процедурата за защита от дискриминация.

Законът за защита от дискриминацията (ЗЗДискр.) представлява рамков закон за превенция и защита от дискриминацията.

Законът урежда защитата от всички форми на дискриминация спрямо всички засегнати лица.

Целта му е да осигури правото на всяко лице на:

• 
  равенство пред закона;
  
• 
  равенство в третирането и във възможностите за участие в общест­вения живот.
  

В чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. се съдържа развита система от признаци, на основание на които се забранява пряка или непряка дискриминация, а именно: пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, се­мейно положение, имуществено състояние или на всякакви други при­знаци, установени в закон или в международен договор, по който Репу­блика България е страна.

Списъкът на признаците е отворен за всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Всеки един от тези признаци има конкретно съдържание и се отличава от останалите. Когато се прави преценка дали едно действие/бездействие е дискриминация по своята същност, трябва да се прецени добре признака, който се визира.

За разлика от директивите, законът предоставя еднаква защита за всички признаци. Както от гледна точка на областите, в които се прилага забраната за дискриминация, така и от гледна точка на механизмите за защита, законът урежда защитата от дискриминация еднакво, без оглед на признака, на основата на който се осъществява дискриминацията.

Законът защитава и тогава, когато признакът, по който се осъществява дискриминацията, не съществува действително, но е съществувал в миналото или дискриминиращият само предполага неговото наличие, както и когато признакът принадлежи не на жертвата, а на свързано с нея лице. Законът определя понятието “свързано лице” в § 1.9 от Допълнителните разпоредби широко, като включва в него роднински и служебни връзки, съдружнически отношения и други връзки на зависимост, както и просто придружаване в момента на извършване на дискриминацията.

Дискриминацията по ЗЗДискр. с възможните й проявени форми, е явление, което може да се осъществи във всички сфери на човешкия живот. Затова чл.6 от закона прогласява, че забраната за дискриминация на основата на всички признаци действа спрямо всички лица и при упражняването на всички права и законни интереси. Забраната за дискриминация засяга всички области на обществения живот и задължение да не дискриминират имат както частните лица и организации, така и държавните институции и органите на местно самоуправление. Защитата, предвидена от закона, е еднаква, независимо от областта, в която се осъществява дискриминацията – трудови отношения, образование, предоставяне на услуги, здравеопазване или жилищно настаняване, както и всяка друга област на обществения живот, предвидена в директивите.

Законът защитава от дискриминация всички лица. Това са физическите лица, както български граждани, така и чужди граждани и лица без гражданство на българска територия, юридическите лица и граждански сдружения, когато са дискриминирани на основата на признаците на техните членове и служители (чл. 3). Законът забранява дискриминация както чрез действие, така и чрез бездействие (§ 1.6 от Допълнителната разпоредба).

• 
  Пряка дискриминация (чл.4, ал.2) е всяко по неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. В тази връзка ще посочим, че по смисъла на §1, т.7 от ЗЗДискр. „неблагоприятно третиране” е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. Такива обстоятелства са налице, когато дадено право или задължение се уреждат при една и съща характеристика както за дискриминираното лице, така и за лицето, в сравнение с което е извършена дискриминация.
  
• 
  Непряка дискриминация (чл.4, ал.3) е поставяне на лице на основата на признаците изброени в чл.4, ал.1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, кри­терий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и когато средствата за постигане на целта са подходящи и необходим.
  

• 
  Тормоз (§ 1. 1 ДР);
  
• 
  Сексуален тормоз (§ 1. 2 ДР);
  
• 
  Преследване (§ 1. 3 ДР);
  
• 
  Подбуждане към дискриминация (§ 1. 5 ДР);
  
• 
  Расова сегрегация (§ 1. 6 ДР).
  

Законът приравнява преследването за форма на дискриминация, докато директивите изискват само мерки на защита срещу него.

Законът забранява като форма на дискриминация подбуждането към дискриминация, съгласно определението дадено в §1.5 от Допълнителната разпоредба, то е по-широко от забраната, която е предвидена в директивите, където се забранява даването на инструкция за дискриминация.

Форми на дискриминация по българският закон са расовата сегрегация и труднодостъпната архитектурна среда, които директивите не уреждат (чл.5) .

Дефинициите, които Законът за защита от дискриминация дава за пряка и непряка дискриминация и за формите на дискриминация съответстват на дефинициите на самите директиви.

Трябва да се отбележи, че с чл.8 се отправя предупреждение към лицата, които, съзнателно подпомогнали извършването на актове на дискриминация, носят отговорност по този закон.

3. „Разпределяне” на тежестта на доказване между страните

За първи път в българското законодателство с чл. 9 от ЗЗДискр. в производството по защита от дискриминация (и пред Комисията за защита от дискриминация, и пред съда) се въвежда „разпределяне” на тежестта на доказване между страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, и ответната страна. Жалбоподателят трябва да докаже фактите, от които да се направи извод, че е налице дискриминация, а ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено.

Концепцията за разпределяне на доказателствената тежест се е развила в правото на ЕС от практиката на Европейския съд по дела за равно заплащане на труда - в случаи, в които жена е могла да докаже разлика в пола и разлика в заплащането, съдът е изисквал от работодателя да даде обяснение за разликата в заплащането. В резултат на това е приета Директива на Съвета 97/80/ЕС за тежестта на доказване по дела за дискриминация на основата на пол.

Разпределянето на тежестта на доказване е тясно свързано с необходимостта да се осигури ефективна съдебна защита срещу действия от дискриминация.

Законът за защита от дискриминация предвижда редица изключения от забраната за дискриминация, при които допуска оправдано различно третиране (чл. 7, ал. 1). Тези изключения са изчерпателно изброени и други освен тях не са допустими. Те подлежат на тясно тълкуване и прилагане.

• 
  Допуска се различно третиране на чужди граждани и лица без гражданство, когато това е предвидено в закон (чл. 7, ал. 1, т. 1).
  
• 
  Допуска се различно третиране на основата на защитен признак при наемане на работа, когато този признак е съществено и определящо изискване за извършване на работата, при условие че изискването има законна цел и не надвишава необходимото за постигането й (чл. 7, ал., т. 2).
  
• 
  Допуска се различно третиране на основата на религия при религиозно образование (чл. 7, ал. 1, т. 4).
  
• 
  Допускат се няколко типа случаи на различно третиране на основата на възраст, стига това третиране да има законна цел и да е необходимо (чл. 7, ал. 1, т. 5–6, 8, 11). Това са изисквания за стаж и минимална или максимална възраст за образование, наемане на работа и пенсионно осигуряване.
  
• 
  Допуска се предвидена със закон специална закрила на уязвими лица като бременни жени и майки, деца без родители, непълнолетни, самотни родители и лица с увреждания (чл. 7, ал. 1, т. 7, 14).
  
• 
  Допускат се позитивни мерки на основата на всички защитени признаци във всички области на обществения живот с цел изравняване на възможностите на лицата в неравностойно положение и осигуряване на участието им, при условие, че такива мерки са необходими (чл. 7, ал. 1, т. 10, 12–13, 16).
  
• 
  Допускат се и мерки за защита на самобитната културна, религиозна и езикова идентичност на малцинствата (чл. 7, ал. 1, т. 15).
  

Законът задължава държавните и местни органи, когато осъществяват правомощията си, да предприемат всичко необходимо за осигуряване на равенство в третирането и във възможностите на лицата (чл. 10). При вземането на решения и изпълнение на своите функции органите са длъжни активно да действат така, че да се постига желаното от закона равенство. Когато е необходимо за тази цел, органите са длъжни да предприемат позитивни мерки (чл. 11). Те са длъжни да насърчават участието на малцинствата във вземането на решения и управлението (чл. 38). Министърът на образованието е изрично задължен да не допуска расова сегрегация в обучаващите институции (чл. 29, ал. 1).

Защитената “Глава втора” на закона дефинира основните сфери на защита от дискриминация и е разделена съответно на три раздела:

Защита при упражняване правото на труд;

Защита при упражняване правото на обучение и образование;

Защита при упражняване на други права, която засяга ползването на обществени услуги.

В трудовата сфера, дискриминацията е забранена при назначаването на работа и при избора на работници/служители, забранена е при определянето на работните условия, при определянето на възможности за професионална квалификация и образование, развитие в професията, повишения, дисциплинарни наказания и уволнения. Закрепен е принципът: за равно заплащане за равен труд. Работодателите имат задължението да адаптират работното място към нуждите на хора с увреждания, стига това да не води до прекомерни усилия (чл.16). Работодателите са задължени да предприемат действия при оплаквания на работниците си за тормоз, включително сексуален тормоз(чл.17). Задължени са и да предприемат действия за превенция на дискриминацията на работното място, в противен случай носят отговорност по този закон (чл.18). Работодателите имат и задължение да насърчават кандидатирането за работа на хора от по-слабо представения пол или от етнически малцинства (чл.24, ал.1 и ал.2).

Ангажиментите на работодателя по закона не се изчерпват само със за­дълженията за защита от дискриминация. Работодателят трябва да по­стави на достъпно място за работниците и служителите в предприятието текста на закона, както и всички други вътрешни правила, отнасящи се до защитата от дискриминация (чл.22). Нещо повече, при поискване работодателят трябва да предоставя информация на лице, което твърди, че са нарушени негови права при упражняване на правото на труд. Информацията трябва да съдържа основанието за взетото от работодателя решение, както и други относими данни (чл.23, ал.1 и ал.2).

В чл.24 и чл. 27 е отделено специално място на равнопоставеността на половете.

В сферата на образованието дискриминацията е забранена по отношение на достъпа до образование, получаването на образование, достъпа до стипендии и други.

Образователните институции също следва да се съобразят с нуждите на хората с увреждания (чл.32). Задължени са и да предприемат действия по оплаквания за тормоз, включително сексуален тормоз (чл.31). Ръководителите на образователни институции следва да предприемат мерки за предотвратяване на случаи на дискриминация, в противен случай носят отговорност по този закон за актове на дискриминация от страна на своите преподаватели или ученици/студенти/обучаеми.

Съставителие на учебници и лицата осъществявящи обучение и възпитание са задължени да включват информация в учебниците и учебните помагала, която да бъде насочена към преодоляване на стереотипите за ролята на мъжа и жената в обществото, както и да прилагат методи за преодоляване на отрицателни стереотипи за етническите малцинства, религиозни групи и лица с увреждания преодоляват съществуващите стереотипи и предразсъдъци срещу уязвими групи (чл. 35).

С тези развити разпоредби законът надвишава директивите, които не предвиждат подобни позитивни задължения.

Относно достъпа до други права и публични услуги Раздел ІІІ включва задължения за професионалните организации да не поставят дискриминационни условия за членство. Законът забранява да се отказва предоставянето на стоки или ус­луги или да се предоставят стоки или услуги от по-ниско качество или при по-неблагоприятни условия, на основание признаците, определени в закона (чл.37).

Задължения за държавните и обществени органи и органите на местно самоуправление да провеждат политика, осигуряваща балансирано участие на мъже и жени и представително участие на хора от малцинствата (чл.38).

Законът за защита от дискриминация предвижда два механизми за правна защита срещу дискриминация. Първият механизъм е административна процедура пред специализираният орган - Комисия за защита от дискриминация. Вторият механизъм е подаване на иск пред районния съд.

И двата пътя на защита се прилагат за всички форми на дискриминация във всички области на обществения живот на основата на всички признаци, независимо кой дискриминира – публичен орган или частно лице, и независимо кой е пострадалият – физическо или юридическо лице. Изборът, кой от двата механизма да използва, принадлежи на жертвата на дискриминация. Производствата и пред Комисията, и пред съда са безплатни, и са освободени от такси (чл. 53 и чл. 75, ал. 2).

6. Комисията за защита от дискриминация (КЗД)

Комисията за защита от дискриминация (КЗД) е учредена в съответствие на разпоредбите на чл.40, ал.1 от ЗЗДискр. като независим специализиран държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите. Комисията осъществява контрол по прилагането и спазването на българското законодателство, уреждащо равенството в третиране, както и международните стандарти, забраняващи дискриминацията. За своята дейност КЗД се отчита пред Народното събрание в Република България.

Производството пред комисията може да се образува:

• 
  по писмена жалба на физически лица;
  
• 
  сдружения на физически лица;
  
• 
  юридически лица
  
• 
  държавни и общински органи
  

• 
  жалба
  
• 
  сигнал
  
• 
  или по доклад на член от комисията (самосезиране)
  

• 
  установява извършеното нарушение;
  
• 
  установява нарушителя и засегнатото лице;
  
• 
  определя вида и размера на санкцията;
  
• 
  налага принудителни административни мерки;
  
• 
  установява, че не е извършено нарушение на закона и оставя жалба­та без уважение.
  

• 
  да дава задължителни предписания на работодателите и длъжност­ните лица за отстраняване на нарушения на законодателството за предотвратяване на дискриминация;
  
• 
  да спира изпълнението на незаконни решения или нареждания на ра­ботодатели, които водят или могат да доведат до дискриминация.
  

• 
  не са обжалвани в срок (чл.69, т.1);
  
• 
  подадената жалба не е уважена(чл.69, т.2);
  
• 
  с решението се потвърждава постигнато от страните споразумение(чл.69, т.3).
  

Глобите, които Комисията може да налага са уредени от чл. 78 до чл.82. Те могат да бъдат разделени на няколко групи:

• 
  За извършена дискриминация. Глобата е диференцирана, в зависимост от това дали се касае за първо нарушение ( размера е от 200 до 2000 лв.) или за повторно такова (в тези случаи глобата, съответно имуществената санкция е в двоен размер на първоначално наложената).
  
• 
  За неизпълнение на задълженията по ЗЗДискр. Глобата е в размер от 250 до 2000лв. Предвидена е отговорност, глоба от 200 до 2000лв. и за ръководителя на юридическото лице – работодател, който е допуснал извършването на нарушението. Ако нарушението е извършено при осъществяване дейността на юридическо лице, отговорност носи и то, като му се налага имуществена санкция от 250 до 2500 лева.
  
• 
  За препятстване събирането на доказателства. При непредоставяне в срок поискана информация от Комисията или непредоставяне на достъп до обекта за проверка се налага глоба от 500 до 2000лв. При неявяване по неуважителни причини на редовно призован свидетел пред комисията наказанието е глоба от 40 до 100лв.
  
• 
  При неизпълнение на решение на Комисията или на съда наказанието е глоба от 2000 до 10 000 лева. В случай, че след изтичане на три месеца от влизане в сила на наказателното постановление за това неизпълнение нарушението продължава, се налага глоба от 5000 до 20 000 лева.
  

• 
  когато се извърши дискриминация по този закон;
  
• 
  когато не са изпълнени задължения, произтичащи от закона (напри­мер, когато не са предоставени поисканите от комисията доказател­ства или информация);
  
• 
  когато не се изпълни решение на комисията или съда.
  

Право да подаде иск пред съда има всяко лице, чиито права по този или други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени. Съгласно чл.71, ал.1 Жертва на дискриминация, с предявения пред съда иск има право да поиска:

• 
  установяване на нарушението;
  
• 
  осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстано­ви положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъде­ще от по-нататъшни нарушения;
  
• 
  обезщетение за вреди (да бъде компенсиран за вредите, които са претърпени в резултат на дискриминацията).
  

Организациите могат да завеждат дела както от името на жертвите с тяхно съгласие, така и от свое име, когато са нарушени правата на множество лица (чл. 71, ал. 3). В този случай не е необходимо упълномощаване от жертвите. Достатъчно е да се докаже, че засегнатите са множество лица или неопределен брой лица.

Организациите имат и правото да встъпват наред с жертвите във вече образувани дела в качеството на заинтересувана страна, с цел да подпомогнат жертвата в производството (чл. 71, ал. 2). Искът, който организациите могат да предявят пред съда от свое име, е същият като този на жертвите, с изключение на правото да се иска обезщетение. Това е иск за установяване на дискриминационните действия и осъждане на ответника да я преустанови, да премахне последиците от нея и да се въздържа да я извършва занапред. Когато делото е заведено от организация, жертвата също може да се присъедини към производството, като встъпи наред с организацията (чл. 71, ал. 3). З

ЗЗДискр. предвижда възможност и за колективни дела. Други жертви на същия дискриминационен акт или практика и други организации могат да се присъединят към вече образувано от жертва или организация дело срещу ответника (чл.72), за да подпомогнат осъждането му и да се ползват от постановеното решение срещу него.

По въпросите, които не са уредени в Раздел ІІ от ЗЗДискр. се прилагат разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс (чл. 75, ал. 1).

Когато дискриминационните действия са извършени преди влизането в сила на Закона за защита от дискриминация на 01.01.2004г., жертвата може да заведе дело в съда, като се позове на чл. 6 от Конституцията или на ратифицираните от България международни договори, които защитават от дискриминация.