Психология на човешкото всекидневие

За нещастие много от хората, чийто Възрастен не може да „разбере цялата тази непоследователност и лицемерие", са изхвърлили; както в случая с бебето и водата за къпане, първоначалното послание на Христос заедно с „мътните води на християнството". И именно към такава задача като възстановяването на онова просто послание за личностно освобождаване и отмиване на калта от догмата на институцията се насочиха усилията на „новите теолози".

Ако личностното освобождаване може да бъде ключ към социална промяна и ако истината ни прави свободни, то тогава основната функция на църквата е да осигурява място, където хората могат да дойдат и да чуят истината. Истината не е нещо, сведено до финал на една среща на високо ниво на духовници, нито пък е затворена в някаква черна книга. Истината е нарастващ обем от данни, които показват, че това, което виждаме, е вярно. Ако Транзакционният анализ се разглежда като част от истината, която помага за освобождаването на хората, църквите би трябвало да го направят достъпен. Много пастори, които са били обучени на Транзакционния анализ, са, съгласни с такова нещо и провеждат курсове по Транзакционен анализ за посетителите на техните църкви, като го използуват и при пасторските консултации.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА РЕЛИГИОЗНОТО ПРЕЖИВЯВЯНЕ?

Съществува ли нещо като религиозно изживяване и не ли то просто една психологическа аберация? Дали умът „просто е отнесен далеч" по собствено желание, както предполага Фройд17, или пък в него има нещо повече от фантазия?

Трублъд изказва следното становище:

Фактът, че голям брой хора, които представляват голям брой цивилизации и много векове, включително и онези, които въобще се смятат най-добрите и най-мъдрите представители на човешкия род, са свидетелствували за пряко религиозно изживяване, е един от най-значителните аргументи в нашия свят. Твърдението, което се съдържа в техните съобщения, е толкова поразително и е разпространено толкова нашироко, че никоя философия не може да си позволи да го отхвърли. Тъй като ние не можем да се надяваме да построим една убедителна концепция на Вселената, докато не вземем предвид всяка поредица от факти в нея, твърдението за едно религиозно изживяване, поднесено ни с някое обективно доказателство, не може с лека ръка да бъде отхвърлено. Самата вероятност, че нещо толкова важно би могло да се окаже вярно, внася в нашето ровене в тези материи необходимата нагласа за сериозно отношение. Тъй като твърдението може да се окаже валидно, тежък е упрекът към онези, които не го изучават сериозно. Когато то бива отхвърляно с високомерие, без да бъде внимателно изучавано, това обикновено става поради съществуването на някаква догматична позиция.

Способността да се размишлява върху религиозното изживяване е сама по себе си нещо забележително. Откъде идва създаването на идеята за Бога или „по-висшия", или трансцендентността?⁹⁰ Дали идеята за Бога е породена просто от страха пред неизвестното? Дали в началото наистина чрез свидетелства за религиозни изживявания не са били манипулирани другите хора чрез оповестяването на някакви други земни сили? Току-така ли се е появила идеята за Бога и дали тя е оцеляла само защото по някакъв начин е свързана с оцеляването на най-приспособените?

Теяр във „Феноменът човек" се противопоставя на такъв възглед на еволюцията:

Ние определено сме принудени да изоставим стремежа да обясняваме всеки случай като оцеляване на най-приспособените или като механично адаптиране към средата и нуждата. Колкото повече се сблъсквам с този проблем и колкото повече размишлявам върху него, толкова по-твърдо започвам да смятам, че ние сме изправени не пред влиянието на някакви външни сили, а на психологията. Според съвременните схващания животното развива месоядните си инстинкти, защото кътниците му могат да дъвчат, а ноктите му стават остри. И не трябва ли да обмислим самото твърдение? С други думи, ако тигърът подостря зъбите си и точи ноктите си, нима това не е така, защото, следвайки това, което е заложено наследствено в него, той получава, развива и предава „духа на месоядното животно"?

Би могло да се помисли, че през дългия процес на еволюцията нещо в състоянието на човека се е променило, възникнало само като представа за трансцендентност, а после и като трансцендентността сама по себе си.

Теяр казва по-нататък в същата книга:

Законът е нещо формално. Ние говорихме за него и преди, когато споменавахме за зараждането на живота. Нищо в света не може да продължава да нараства, без рано или късно да достигне критичната точка, която включва и някаква промяна в състоянието.

Първата забележителна промяна на състоянието в развитието на човека е настъпила, когато той е преминал прага на разсъждението, което Теяр нарича критична трансформация, „мутация от нула до всичко". Благодарение на силата на разсъждението клетката е станала „някой". Той казва, че този праг трябва да се премине с голяма крачка и че това е „трансекспериментален интервал, за който ние нищо не можем да кажем научно, но след който ние се оказваме пренесени в нова биологична плоскост".

Предвид на „невероятното, безпрецедентното" развитие на мислещия човек, не е ли разумно и съвместимо със самия еволюционен процес във Вселената да се каже, че може. да се е развил „невероятен, безпрецедентен", трансцендентен човек?

Трансцендентността означава изживяване на нещо, което е повече от мен, действителност извън мен самия, тази, която би могла да се означи като Другия, Най-големия или Бога. Тя не прилича на „плаване нагоре", както, е в живописта преди Коперник; всъщност тя се изразява по-добре като една представа за дълбочина. Именно по този начин Тилих я схваща в „Новото битие":

Името на тази безкрайна дълбочина и основа на всичко съществуващо е Бог. Тази дълбочина е това, което думата Бог означава. И ако тази дума няма голям смисъл за вас, преведете я и говорете за дълбините на вашия живот, или за източника на вашето съществуване, за това, което най-много ви занимава, за това, което приемате сериозно без никакви резерви. Може би, за да направите това, трябва да забравите всичко традиционно, което сте научили за Бога, дори самата дума. Защото, като знаете, че Бог означава дълбочина, вие вече знаете много за него: Тогава вече не можете да наречете себе си атеист или невярващ. Защото не можете да смятате или да кажете: Животът няма дълбочина! Животът е плитък. Сам по себе си е само повърхностен. Ако можете да кажете това напълно сериозно, вие бихте били атеист; но иначе вие не сте такъв.

Какво тогава се случва при едно религиозно преживяване? Моето мнение е, че религиозното преживяване може да бъде уникално съчетание от Детето (чувство за интимност) и Възрастния (размишление върху основния принцип) с пълно изключване на Родителя. Според мен пълното изключване на Родителя е именно това, което се случва при кинозиса или самоосвобождаването. Според епископ Джеймс Пайк това самоосвобождаване е характерно общо за всички митични преживявания.

Както видяхме, има нещо общо в мистичното приживяване например на християнин и на дзен-будист, както и в начините на религиозно преживяване на хората от двете вери. Това се илюстрира с факта, че днешните дзен-будистки философи използуват същата гръцка дума, която се използува от източни и западни, за да се опише процес, чийто опит се е оказал основният път за постигането на личностна реализация. Думата е кинозис, т. е. самоосвобождаване".

Аз смятам, че това, от което човек наистина се е освободил, е Родителят. Как може някой да изпита радост или екстаз в присъствието на онези записи в Родителя, които са предизвикали първоначално чувството НЕ СЪМ ДОБЪР? Как мога да почувствувам одобрение в присъствието на преди това почувствуваното неодобрение? Вярно е, в началото майката е участник я интимността, но това е интимност, която не продължава дълго, свързана е със самите обстоятелства и е „винаги недостатъчна". Смятам, че функцията на Възрастния в религиозното преживяване е да блокира Родителя, за да може Естественото Дете да прогледне отново и да осъзнае собствената си ценност и красота като частица от творението на Бога.

Малкият човек смята, че Родителят е добър, има религиозно влечение и е добродетелен. Тилих казва така: „Добродетелността на добродетелните е твърда и самоуверена." (Така малкият човек вижда родителите си дори ако всъщност според други стандарти те не изглеждат добродетелни.) По-нататък той се запитва: „Защо децата се отвръщат от своите добродетелни родители, а съпрузите — от своите добродетелни съпруги и обратно? Защо християните се отвръщат от своите добродетелни пастори? Защо хората се отвръщат от добродетелните си съседи? Защо много хора се отвръщат от добродетелното християнство, от образа на Исус, който то рисува, и от Бога, който то провъзгласява? Защо се обръщат те към онези, които не смятат за добродетелни? Често, наистина, това е, защото искат да избегнат да бъдат преценявани". Религиозното преживяване е с цел да се избегне актът на това да бъдеш преценяван, да бъдеш приет безусловно. „Вярата на нашите бащи" не е същата като моята вяра, въпреки че, упражнявайки моята вяра, аз мога да открия същото преживяване, каквото са изпитали и те, със същия обект като тях.

Ако е вярно, че при религиозното преживяване, което беше описано най-напред, се освобождаваме от Родителя, тогава остават Детето и Възрастният. Вълнуващ въпрос е дали Бог се усеща от Детето или от Възрастния. Казва се, че Богът на философите не е същият Бог, както Богът на Авраам, Исаак и Яков. Богът на.филосо-фите е една „мисловна" конструкция, търсене на смисъла от страна на Възрастния, размишление върху възможността за съществуването на Бога. Авраам, Исаак и Яков „са вървели с Бога и са говорили с Бога". Те са изпитали съвършенството. Те са го почувствували. Тяхното Дете е взело участие в това.

Теологията представлява Възрастния. Религиозното преживяване въвлича и Детето. Не е изключено религиозното преживяване да представлява изцяло Детето. В края на краищата Авраам, който последва Бога извън земята на Ур, не е чел петокнижието, а Павел се покръс-ти без помощта на Новия завет. Те говорят за преживяване и животът им се е променил благодарение на това преживяване.

„Това, което сме видели и чули, го заявяваме и на вас", написа Йоан. Може би в самото начало спонтанността и жизнеността на църквата се дължи на факта, че не е съществувала формална християнска теология. Ранната християнска литература е всъщност предаване на това, което се е случило и което е било казано. „Някога аз бях сляп, а сега виждам" е твърдение за преживяване, а не интересна теологична идея. Първите християни са се събирали, за да разговарят за една вълнуваща среща, за това, че са срещнали човек, наречен Исус, който вървял с тях, който се смял с тях, който плакал с тях и чиято откритост и състрадание към хората е основен исторически пример за АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ СТЕ ДОБРИ.

Х. Дж. Уелс казва: „Аз съм историк. Аз не съм вярващ. Но трябва да призная като историк, че този беден проповедник от Галилея безспорно е централна фигура в историята."

Ранните християни са му имали доверие, вярвали са му и са се променили. Те са говорили помежду си за това, което се е случило. Така характерната за църквите днес ритуална, несвързана с преживяването дейност тогава е била твърде малко. В едно интервю пред месечното списание „Колокуи", публикувано от Обединената христова църква, д-р Харви Кокс от Харвардския богословски факултет заяви:

„На най-ранните събирания на последователите на Исус... им е липсвала култовата тържественост на повечето съвременни богослужения. Тези християни се събирали за това, което те наричали разчуп-ване на хляба — т. е. споделянето на общо ядене.

Те са вземали хляб и вино, спомняли са си думите на Исус, четяли са писмата от апостолите и от други групи християни, обменяли са идеи, пяли са и са се молили. Техните служби за поклонение са били доста весели... по-скоро като празненства при победа на футболен отбор, отколкото това, което днес наричаме поклонение".

Техен е бил новият, революционен стил на живот, основаващ се на АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Ако християнството беше само една интелектуална идея, то може би нямаше да оцелее, като се има предвид колко крехко е било в началото. То оцеля, защото неговото разпространяване е било такова историческо събитие, каквото е било напускането на Земята на Ур от Авраам, каквото е излизането на Мойсей от Египет, каквото е промяната на вярата у Павел по пътя към Дамаск. Ние може и да не разбираме религиозното преживяване, можем да се различаваме в неговото обясня-ване, но ако сме честни, не можем да отречем това, че уважавани хора през вековете споменават за такива преживявания.

КАКВИ ЧУВСТВА СЕ ИЗПИТВАТ ПРИ РЕЛИГИОЗНО ПРЕЖИВЯВАНЕ?

Хората казват, че религиозното преживяване е по-скоро присъствие на Бога, отколкото познание за Бога. То наистина е неизразимо и единственото му обективно утвърждаване може да бъде промяната, която може да предизвика в живота на човека. Тази промяна се улавя в хората, които са способни да отстранят чувството НЕ СЪМ ДОБЪР от отношението към себе си и към другите. В края на краищата заемането на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР се счита като преживяване, което обръща вярата.

Следният откъс от. „Новото битие" на Тилих, изглежда, се: доближава до определянето на това, как се усеща религиозното преживяване. Той започва с въпроса: „Знаеш ли какво значи да си пронизан от божията милост?" (Бих искал да перифразирам: Знаеш ли какво значи да изпиташ чувството АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР?) И той отговаря:

Това не означава, че ние изведнъж сме повярвали, че Бог съществува или пък че Исус е Спасителят, или пък че Библията съдържа истината. Да вярваме, че нещо действително съществува, почти напълно противоречи на смисъла, който се влага в божията милост. Нещо повече — божията милост не означава просто, че ние имаме напредък в нашия морален самоконтрол, в нашата борба с обществото. Моралният прогрес би могъл да бъде резултат от божията милост; но това не е самата божия милост и той може дори да ни попречи да получим божията милост... И положително божията милост не се получава... дотогава, докато все още смятаме, изпаднали в собственото си самодоволство, че нямаме нужда от нея. Божията милост ни спохожда, когато изпитваме силна болка и безпокойство.-Тя ни спохожда, когато вървим из тъмната долина на един безсмислен и празен живот. Тя ни спохожда, когато усещаме, че изолирането ни от света е по-дълбоко от обикновено, защото сме внесли смут в живота на някого. Тя ни спохожда, когато нашето отвращение от собственото ни съществуване, от нашето безразличие, от нашата слабост, от нашата враждебност и нашата липса на ориентация и самообладание са станали непоносими за нас. Тя ни спохожда, когато с годините не настъпва жадуваното съвършенство на живота, когато старите натрапчиви импулси ни обладават, както е било вече десетилетия, когато отчаянието разрушава цялата радост и смелост. Понякога в такъв момент лъч светлина се втурва в нашия мрак и като че ли един глас казва: „Теб те приемат, приет си от нещо, което е повече от теб и името" на което ти не знаеш. Не питай за името сега; може би ще го разбереш по-късно. Не се опитвай да правиш каквото и да било; може би по-късно ще направиш много. Недей да търсиш нищо; не изпълнявай нищо; не предприемай нищо. Просто приеми факта, че те приемат! Ако това наистина се случи с нас, ние изпитваме божията милост. След такова изживяване може и да не станем по-добри от преди и може и да не вярваме повече от преди, но всичко е вече променено. В такъв момент благородството побеждава греха и помиряването хвърля мост над залива на отчуждението. За това преживяване не се изисква нищо; никакви религиозни, морални или интелектуални предпоставки — нищо, освен че те приемат.

В светлината на тази божия милост ние възприемаме нейната сила както по-отношение на другите, така и на себе си. Способността да погледнем честно в очите на другия ни позволява да изпитаме чудодейната б.ржия милост — сливането на твоя живот с живота на другия.

Това е интимност. Това е чувствуване. В „Игрите, които хората играят" Бърн казва: „Чувствуването означава способност да видиш една кана за кафе и да чуеш птиците как пеят по свой собствен начин, а не така, както си бил научен." Тилих твърди, че чувствува Бога или божията милост по свой собствен начин, а не така, както е бил учен на това. Всяка препрограмирана идея за това, какво представлява Бог, тръгва от собственото му усещане за Бога. За това аз смятам, че изключването на Родителя представлява важна страна на религиозното преживяване на самата интимност.

Отново в „Игрите, които хората играят" Бърн казва:

Малко момче гледа й слуша птиците с удоволствие. Тогава идва „добрият баща" и смята, че той трябва „да сподели" преживяването и да помогне на сина си „да се развие". Той казва: „Това е сойка, а това е врабче." В момента, в който малкото момче започва да мисли кое е сойка и кое — врабче, то повече не може да вижда птичките и да ги чува как пеят. Трябва да ги вижда и чува точно така, както баща му иска това. Бащата от своя страна има основания, тъй като малко хора могат да си позволят да напредват в живота и да слушат само как пеят птиците, а колкото по-скоро малкото момче започне своето „образование", толкова по-добре... Някои хора обаче могат все още да виждат и чуват, както са правели това и преди. Но по-голямата част от човешката раса е загубила тази си способност... и не й е оставена свобода на избор да вижда и чува направо дори ако може да си го позволи; хората отново трябва да придобиват това умение.

Ето затова теологията или религията могат да представляват пречка ио пътя на религиозното преживяване. Трудно бих изпаднал в екстаз, ако умът ми е зает с нарисуваните образи, на женствения Исус, на ангелите с неправдоподобни криле, на змията в Градината на Едем, със съдбата или с отделните етапи на чистилището. Интимността е преживяване на естественото Дете (детето, което по свой начин е чуло птиците да поят). „Обикновено", казва Бърн, „именно адаптирането към влиянието на Родителя е това, което разваля религиозното преживяване, а за голямо нещастие — точно така става винаги".

Адаптирането започва още при раждането. Исус казва: „Ако човек не се прероди, той не може да види царството божие." Прераждането, за което говори Исус, според мен е повторното раждане на естественото Дете. Това е възможно, след като Възрастният разбере чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, което е предизвикано от адаптивния, цивилизоващ процес. Когато успеем да изключим Родителя, съществува възможност дори за интимност с нашите собствени родители. Те също са страдали от процеса на адаптация.

ХОРАТА В ПЕРСПЕКТИВА

Един от най-подходящите начини да се направи Възрастният по-силен с цел изучаване на данните от Родителя (а тези данни могат да окажат изключително въздействие върху Детето особено по въпросите на религията) е да се дистанцираме, за да видим нещата в по-голяма перспектива, с по-широк поглед.

Аз успях да получа по-добра представа от един „календар" на еволюцията на човека, който беше изготвен от Робърт Т. Франкьор:

Тъй като точната дата на появата на човека никога няма да бъде установена дори приблизително, нека приемем, че това се е случило преди около един и половина милиона години. Нека тогава предложим да се сравни историята на човечеството с една календарна година, в която един „ден" е равностоен на хиляда години от човешката история.

В тази схема януари най-напред ще бъде свидетел на появата на предшествениците на сегашния Хомо хабилис. Хомо хабилис е можел да ходи изправен и да използува най-примитивни оръдия. Като е ловувал на групи, той вероятно не е можел да говори така, както ние правим това, въпреки че несъмнено е използувал някакъв начин за комуникация. Речта такава, каквато сега я познаваме, се е развила постепенно през първите три месеца на нашата „година". Еволюционният процес при човека е бил в най-добрия случай еднообразен и неуверен: огънят бил използуван най-напред за защита от студа и от дивите животни и едва много по-късно за приготвяне на храната, оръдията, издяляни от камък, умението да се ловува, бавното концентриране и нагъване на мозъчната кора. Лятото е дошло и си е отишло и две трети от есента вече са минали, когато неандерталецът най-накрая се е появил някъде около първи ноември. Първите признаци за съществуване на някаква религия могат да се установят в гробниците на късните неандерталци, според нашата схема около 17 декември.

До 24 декември от нашата хипотетична година всички, които не спадат към вида сапиенс или които са били примитивните форми на човека, са загинали или са били погълнати от прогресивния и модерен кроманьонец човек. Селското стопанство започва да се развива около 28 декември и цялата ни историческа ера, тези кратки шест до десет хиляди години, за които имаме данни, се вместват в последните два дни на нашата „година". Сократ, Платон и Аристотел са се родили около 9 часа сутринта на 31 декември, Христос — на обяд, а Ко-лумб — около 9,30 часа вечерта. Последният час от 31 декември включва целите деветнадесети и двадесети век.

По този начин ние разбираме пределно ясно, че специално нашият клон на „старата религия", с нейните твърдения за решаващо и изключително познание на Бога и неговото творение не е толкова стар в края на краищата.

Вярата, казва Трублъд, не е скок слепешката в нищото, а всъщност е обмислен път в озарението, с което разполагаме. Елемент на такова озарение е признанието, че светът, който „Бог толкова обичал", е значително по-голям от нашето собствено разбиране за това. Ако не друго, това признание би трябвало да ни направи скромни и да изключва някакви претенции за изключителна истина.

Спомням си твърдението на един политик, който каза: „Когато бели, черни и кафяви и другите от който и да е цвят на кожата решат, че ще живеят заедно като християни, тогава и само тогава ние ще бъдем свидетели на края на тези неприятности." Това твърдение може да има за него някакъв смисъл, но какво означава то днес за един и половина милиарда души в света, които не знаят кой е бил Христос и никога не са чували неговото име?

Това ни довежда до други измерения, чрез които можем да погледнем на хората в перспектива. В една реч, която чух преди известно време, беше представена следната статистика:

Ако трите милиарда души в света могат да бъдат представени като общност от сто души:

Шест ще бъдат граждани на Съединените щати, деветдесет и четири ще бъдат граждани на други страни.

Шест ще притежават половината от парите в света, деветдесет и четири ще си разделят останалата половина, двадесет от деветдесет и четирите ще притежават всъщност всичко от останалата половина.

Шестима притежават 15 пъти повече материални блага, отколкото другите деветдесет и четири, взети заедно.

Шестима имат 72 процента повече от средната необходима дневна дажба, две трети от деветдесет и четиримата ще бъдат под минимума за изхранване и доста от тях направо ще гладуват.

Продължителността на живота на шестимата ще бъде седемдесет години. Продължителността на живота на деветдесет и четиримата ще бъде тридесет и девет години.

От деветдесет и четиримата тридесет и трима живеят в страни, където е разпространена християнската вяра. От тези тридесет и трима — двадесет и четири са. католици и девет са протестанти