Психология на човешкото всекидневие

От друга страна, върху много от тези деца се е изливал рогът на изобилието, което родителите им са предоставяли. Те са били недоразвити, празни откъм съдържание, натъпкани с витамини, с добре поддържани зъби и с осигурено висше образование. И все пак цялата тази подкрепа не може да изтрие по-ранните записи, които сега чуваме да се възпроизвеждат в „неразумните" действия на протестиращите студенти. Трябва да бъдем внимателни, когато правим обобщенията си по отношение на всички студенти или на всички протестиращи студенти. Непременно има и изключения. Някои са от семейства, които са се запазили стабилни през годините на войната. Все пак такъв подход при анализа има смисъл. Именно чрез такъв начин на изследване можем да отидем по-далеч от „Не Е Ли Това Ужасно", когато обсъждаме младото поколение.

Предварителното излагане на трудностите и колебанията не означава, че тези млади хора могат да избегнат отговорността за собственото си поведение. Въпреки това обаче да се разбере какво е било записано в Родителя и Детето на тези студенти би помогнало да се разбере и тяхното отношение. Ние признаваме, че архаичните данни произлизат не само от бунтуващото се разгневено Дете, но също така и от Родителя, в който са се запечатали много белези на гняв и на бунт, неверие и безпокойство от света, който, изглежда, не може да съществува дълго време без война. Огромен брой студенти, много от които никога не са съжителствували с някакъв авторитет, на който да могат да вярват или който да не могат да манипулират, сега бяха готови да протестират срещу всеки авторитет, включително и този на университета. Нагласата им е такава, че те могат да приемат много неща като материалните удобства например, но не и доказателствата, които подкрепят твърдението, че хората са нещо важно и че животът има някакъв смисъл. Техният Родител е фрагментарен, Детето им е потиснато, а Възрастният им задава въпроса: „Няма ли нещо друго?"

Една от суровите критики при разгърналия се спор в университета беше „Не е ли вече университетът твърде голям", подобно мнение би могло да се изкаже и за населението в света. Секретарят на Калифорнийския университет в Лос Анжелес Франклин Мърфи, който е лекар, отговаря на този въпрос, като използува неочаквана биологична метафора, важна констатация и за света, който „е станал твърде голям":

Не, той не е твърде голям. Но той трябваше да нарасне през последните години. Главното внимание беше насочено към анатомията на животното, а не към неговата физиология. Ако тялото изпревари нервната система, животното губи координация. Понякога то започва да залита. Що се отнася до университета, ние трябва сега да създадем нервна система, която подхожда на животното. Необходима е усложнена нервна система, за да се справя със сложната задача да провежда сигналите между отделните органи. Университетът има нужда от все по-голяма децентрализация, по-голяма и по-добра координация.

Функцията на „нервната система" на един университет е същата като тази на нервната система на човешкото тяло — комуникацията. Функция на нервната система е и това да свързва всичко в едно цяло и да се концентрира върху комуникацията — какво я улеснява и какво я спира — и това е, което ще доведе до нещо ново под слънцето, а не прибягването до насилие независимо как го наричаме — война, действие на полицията или военна интервенция.

АНАЛИЗИРАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ТРАНЗАКЦИИ

Ако Транзакционният анализ позволява на двама души да разберат какво става между тях, не може ли същият език да се използува, за да се разбере какво става между отделни нации? Както е с отделните хора, транзакциите между нациите могат да бъдат компле-ментарни само ако векторите на транзакционната диаграма са успоредни един на друг. Транзакциите Възрас-тен—Възрастен са единствените комплементарни транзакции, които биха могли да се осъществят днес в света, като се има предвид нарастването на самосъзнанието и самоопределението дори на най-малките нации. Взаимоотношенията Родител—Дете, които някога можеха да се осъществяват между големите и малките страни, вече не са комплементарни. По-малките страни израст-ват. Те вече не искат да бъдат Детето. Понякога на острите им критики ние отговаряме: „Как могат да се чувствуват така след всичко, което сме направили за тях?"

Една от най-надеждните институции за анализиранена международните транзакции е Организацията на обединените нации. Тя успя да преживее много пресечени транзакции. Когато ръководителят на една от най-големите нации удря с обувката си върху масата, комуникацията спира. Когато ни се казва, че „те ще ни закопаят", това сплашва нашето Дете. Но ние не би трябвало да отговаряме с Детето си. Нито пък трябва да правим това с войнствено размахващия меча си Родител. И точно тук лежи възможността за промяна.

Човек трябва да казва отново и отново на малкото дете „Обичам те", но само веднъж казаното „Мразя те" е напълно достатъчно за отхвърлянето завинаги на каквито и да е любвеобвилни родителски подходи. Ако малкият човек можеше да разбере откъде идва това „Мразя те" — как Детето и неговият Родител са били провокирани на такова необмислено, деструктивно отношение към малкото дете, което той всъщност много обича, — то тогава това малко дете няма да смята произнесената фраза като последна истина.

Така беше и с твърдението на Никита Хрушчов „ние ще ви закопаем". Въпреки че това беше едно неприятно твърдение и не доведе до нищо конструктивно за неговата страна или за когото и да било изобщо, може да се извади до известна степен жилото от него, ако си спомним, че той е просто човешко същество със свой Родител, Възрастен и Дете, съдържанието на които е различно от Родителя, Възрастния и Детето на всеки друг, особено на Р—В—Д у американския държавник.

Доказателство за това, че той не беше политическо свръхсъщество е и фактът, че и самият той сега е погребан, поне политически. Не се изисква дълбоко ровене в историята, за да се открият също такива нетактични твърдения — и действия — от страна на ръководителите на други страни, включително и на нашата собствена Г Ние трябва да се научим да реагираме на твърденията и действията на другите не с нашето колективно наплашено, готово да се сражава Дете, но с нашия Възрастен, който може да потърси истината, да види откъде идва страхът в Детето у другите и да разбере болката, която те усещат поради присъствието на един културно обусловен Родител, който им диктува абсолютни решения, които вече не работят в полза на оцеляването на човечеството. Ние трябва да можем да стоим на безопасно разстояние и да виждаме нашия американски културно обусловен Родител. Този Родител е много велик, но в него има много порочност, както е в случая със злокачествения тумор на робството, което се изпречва сега пред нас в ожесточените лица на фанатичните застъпници на расизма — били те бели или черни. Елтън Трублъд пише:

В сегашното си положение ние приличаме на играчи на шах, принудени да играят на позиции, в които всички свободни ходове са наистина опасни. Ние започваме постепенно да схващаме, че това, което става, се дължи отчасти на ужасното действие на един закон, но то е трудно да се повярва и да се разбере. Негодуванието на азиатците например изглежда неразумно и неоправдано и то наистина е неоправдано, ако разглеждаме нещата в светлината на сегашните събития, но това, което събираме сега, е една закъсняла реколта. Всеки бял човек, който е накърнявал в миналите години принципа на достойнството, присъщо на всяко човешко същество, като е казвал „момче" на някой китаец, е спомогнал да се изгради ожесточената омраза, която в края на краищата се изля върху нас с толкова явна необузданост точно когато ние се опитваме да защитаваме един възвишен принцип с голяма доза самопожертвувателност.

Друг начин за изразяване на този морален закон е — ако някой унижава Детето в другия човек достатъчно дълго време, този друг-ще се превърне в чудовище. Така че не трябва да ни учудва, че безбройните години на унижаване са създали много „чудовища" в Америка, които ни плашат.

След вълненията в Уотс, в Лос Анжелес една негърка отговори на всички изпадащи в крайни обяснения за това, защо събитията в Уотс са се случили (т. е. действия на полицията, безработица, бедност и т. н.), като каза така: „Ако те трябва да питат защо, то тогава никога няма да узнаят."

Аз смятам, че ние всички бихме разбрали защо това се е случило, ако ужасеното ни дете и самоувереният Родител не изтласкваха настрани Възрастния.

Какво да се прави, е вече друг въпрос. Мисля, че трябва да започнем с това да приемем един общ език, който може да се приложи към човешкото поведение. Имам чувството, че с такъв език ние разполагаме именно при Транзакционния анализ. Психологията се провъзгласява като голямата „наука" на днешния ден, но тя може да ни каже малко неща, които да имат смисъл за нашите социални борби днес. При запитване на комисията по външните отношения при Сената един специалист в областта на поведението и комуникациите между хората сподели: „Чувствувам, че затъвам. Чувствувам, че е напълно възможно да излеждам глупаво." Тази добродетелна проява на скромност не отхвърля факта, че онези, които твърдят, че разбират човешкото поведение, би трябвало да могат да кажат нещо и за нашите взаимоотношения с хората от другите страни.

Надеждата им се състои в това, че сенаторът Фулбрайт и всички наши обществени дейци могат да извлекат някаква полза от областта на психиатрията. Убеден съм, че разбирането на Р—В—Д и на възможността да се освободи Възрастният и в управляващите, и в избирателите също биха допринесли изключително много за разбирането на социалните и световните проблеми, с които се сблъскваме.

Като разбираме въздействието, което Родителят има върху нас (нашият собствен Родител, подсилен от културно обусловения Родител), като разбираме ужаса на нашето собствено Дете пред лицето на смутовете и войната, на хората в Индия, станали жертва на глада и суеверието, на хората в Израел, които са под впечатление на убийството на 6 милиона евреи, на хората във Виетнам, Северен и Южен, със страха от напалм и щикове, на хората в Япония, които помнят атомната бомба — ако ние можем да започнем да виждаме това Дете като едно малко човешко същество в един свят, пълен с ужас, същество, което жадува само за облекчаване от болката, то тогава може би нашите международни разговори ще започнат да звучат малко по-различно. Лонгфелоу⁹⁶ предполага, че „ако можехме да узнаем тайната история на нашите врагове, ние бихме открили в живота на всеки човек тъга и достатъчно страдание, които да обезоръжат нашата враждебност".

Не можем да проявяваме симпатия към Детето, което чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР у нашите врагове, защото сме ужасени от игрите, които те играят, за да отрекат позицията си. По същата причина те не могат да изпитват симпатия към нас. Ние споделяме дилемата на липса на доверие. Навсякъде хората искат разбирателство, но единствено на базата на техните собствени специални условия. Ние ставаме победители в незначителните проблеми, защото сме „отрязали" твърде много възможности за избор, докато се занимаваме с главните въпроси. Можем да си признаем страха един от друг, но не знаем как да се справим с него.

Невъзможно ли е? Наивно? В общество на изобилието, чиито граждани са свикнали да вярват, че проблемите на един човек не могат да бъдат разрешени, без да се отнеме от времето на друг човек (обучаван в продължение на три до пет години на психоанализа след медицинския факултет и лекарския стаж) в рамките на един период, обхващащ хиляди часове в течение на няколко години, мисълта за решаването на нуждите на 3 милиарда хора, намиращи се в кризисно състояние, изглежда наистина абсурдна. Родителят казва така: „Яж, пий и се весели, защото утре всички ще умрем." Историята ни показва какво е станало. Но тя не може да ни каже какво трябва да стане или не може да стане. Това е една отворена и развиваща се вселена и ние не знаем достатъчно за тази вселена, за да кажем какво не може да се случи. Само Възрастният би се заел да работи върху тази вълнуваща идея. Само Възрастният има творческа сила.

Възрастният може да разпознае реакциите на Детето в другите, но би могъл да предпочете да не отговаря по същия начин. Не може Съединените щати да налагат винаги волята си, както отбелязва и Робърт Хътчинс по този повод в една своя статия за ролята на Съединените щати:

Нека допуснем зла воля от страна на Китай, непреклонност в Северен Виетнам, враждебност в Съветския съюз, ексцентричност у Де Гол, както и нестабилност на изоставащите страни. Нека си спомним в същото време, че живеем под заплахата от термоядрено унищожение. Коя би била правилната и мъдра политика, която да бъде следвана?

Ние сме жертви не на злонамереността на други — това е пара-ноялен възглед, — а на нашите собствени грешки и заблуди. Това е не за да отрека, че другите са недоброжелателни. Разбира се, че са. Това, което ние трябва да направим, е да избягваме недоброжелателността от наша страна, за да дадем пример за благородна и интелигентна сила и да организираме света да обуздае неизбежната недобро-желателност, която ще намерим и у нас, и зад границата.

Според мен американският мит се основава на позицията НИЕ СМЕ ДОБРИ — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ. НИЕ СМЕ ДОБРИ благодарение на нашите сантиментални възпоминания на Патрик Хенри⁹⁹, Томас Джеферсън¹⁰⁰, Негосън¹⁰¹, Томас Пейн¹⁰² и Ейбръхам Линкълн. Ние мислим за себе си с най-хубавите образи, но представяме като карикатура противника си. Томас Мертън, като пише за днешния ожесточен свят, задава въпроса:

Какво ли ще направим, когато най-накрая осъзнаем, че сме изхвърлени от пустинната прерия и сме натикани в света на историята заедно с всички тези италианци, испанци, португалци и поляци: че ние сме точно толкова значителна част от историята, колкото и всички останали от тях? Това е вече краят на американския мит: Ние не можем повече да се надвесваме от високите и чисти слоеве на атмосферата и да посочваме от небесната твърд към хората на земята модела на нашата идеална република. Ние сме в същата каша с всички останали. Ще обърнем ли гръб към всичко това? Дали ще си отворим още една кутия бира и ще натиснем копчето, за да намерим пътя обратно към познатия мескит¹⁰³, където всички проблеми лесно се разрешават, където добрите хора и точните стрелци винаги печелят?

Точната стрелба и победата са на почит в Америка сред „добрите, честните богобоязливи хора", които са бавни в краката и с лошо зрение, а се чудят защо насилието залива сега страната. След убийството на Робърт Кенеди Артър Милър написа:

Почитта към насилието се записва в Родителя на нашите малки деца. Това прави допустими яростта и омразата, които се намират в Детето на всеки човек. Такава комбинация е смъртна присъда за нашето общество. Всяка година в Съединените щати се извършват 6500 убийства в сравнение с 30 в Англия, 99 в Канада, 68 в Германия и 37 в Япония. Повече от два милиона броя огнестрелно оръжие са продадени в Съединените щати само през 1967 година. През първите четири месеца на 1968 г. само в Калифорния са били закупени 74 241 пистолета — и то съвсем легално.

Президентът Джонсън натовари новосъздадената от него комисия да разгледа „причините за извършването на насилие и контрола върху физическите му прояви сред нацията, като се започне от убийство, мотивирано от предразсъдъци, идеология, политика или пък от нарушена психика, и се стигне до насилие по улиците на нашите градове, и дори в домовете ни".

Насилието в нашите домове е най-значителното насилие въобще. Този, който извършва убийството, е самото Дете. Откъде го е научило то?

Всеки ден едно или две деца под петгодишна възраст в Съединените щати биват убивани от родителите си, както твърдят това докторите Рей Е. Хелър и С. Хенри Кемп от Университета в щата Колорадо, които съобщават тези данни в книгата си „Битото дете". Броят на тези деца е по-висок от общия брой на децата, умиращи от туберкулоза, магарешка кашлица, полиомиелит, за-ушка, диабет, ревматична треска и апендицит. Освен това на всеки един час пет деца са наранени от родителите си или от тези, които се грижат за тях.

Един от проблемите, когато се прави опит да Се намери изход от това, казва д-р Хелфър, е да се намерят психиатри, които да лекуват самите родители. Оказването на помощ на родителите беше посочено като възможно решение в едно проучване на Института Галъп, проведено в деня на убийството на сенатора Кенеди. Отговорите показват, че за решаването на проблема с насилието би било добре в началото да се въведат „по-строги закони за носене на оръжие", но освен това по-голяма част от анкетираните са искали: „по-строго спазване на закона... премахване на програмите с насилие от телевизията... повишаване на родителския контрол (включително и курсове за родителите как да отглеждат своите деца)"¹⁰⁵.

Институтът за Транзакционен анализ в Сакраменто предлага такива курсове от 1966 г. Неколкостотин родители вече са посетили тези курсове. Продължаващите осем седмици курсове започват с обяснение на Р—В—Д. Провеждащият обучението състав включваше психиатри, инспектори, упражняващи надзор над пуснати под гаранция лица, свещеници, педиатри, преподаватели, психолози и гинеколози, като всички използуваха един и същ език — този на Р—В—Д. Транзакционният анализ беше приложен към следните проблеми: да се реши дилемата „Искам Да Му Вярвам, обаче...", да се предизвика промяна в младежа, който безчинства, да се определят моралните ценности, да се направи връзка между свободата и любовта, неуспеваемостта и непъл-ноценността, настъпването на криза, защо децата „се държат глупаво", утешаването и подпомагането на „слабите ученици", изграждане на едно здравословно отношение към секса и брака, както и създаването на контрол върху емоциите. Тези курсове успяха да помогнат на добрите родители да станат още по-добри и да спасят и подпомогнат обезпокоените семейства.

След като беше завършила един такъв курс, една майка написа следното: „Този курс е най-доброто, което някога ни се е случвало. Той откри нови пътища за комуникация между съпруга ми и мен и лично аз смятам, че имах голяма полза от него. Хората, с които работя, непрекъснато ми казват колко съм се променила, откакто започнах курса. Една жена винаги ми казва: „Бог да благослови твоя Възрастен." Ние също така сега разбираме какъв е проблемът, който имаме с дъщеря си, и чувствуваме, че можем наистина да се справим с него сами."

Ако знаеш как да спреш насилието вкъщи, ще знаеш как да го спреш и в обществото. Водещите в нашата индустрия, хората, които правят рекламите и които участвуват в индустрията за забавления, трябва да научат това, което тези родители са научили. Усилията вкъщи не са независими от постоянното вкарване на противоречиви данни отвън. Моята десетгодишна дъщеря попита веднъж дали „можем да отидем да гледаме „Бони и Клайд". Аз казах „не" — филмът е пълен с насилие и не ми харесваше начинът, по който той възвеличаваше някакви жалки индивиди. Беше някак си трудно няколко дни по-късно да обяснявам защо „Бони и Клайд" непрекъснато бива споменаван при раздаването на наградите на Академията.

Предполагам, че хората, които правят капитал от насилието, се успокояват от едно становище, което се поддържа и от някои психолози, а именно, че гледането на сцени с насилие е отприщващ клапан, който помага на хората да се освободят от желанието да проявяват насилие, вместо да прибягват до него. Такава гледна точка не би могла да бъде доказана. Уверен съм, че все по-увеличаващите се данни всъщност дори я опровергават. Тези психолози, изглежда, смятат, че чувствата се натрупват като че ли в някакво ведро, което от време на време трябва да се изпразва. По-точно би било. на чувствата да се гледа като на възпроизвеждане на стари записи, които биха могли да бъдат изключени при желание. Не е необходимо да се отърсваме непрекъснато от нашите чувства, ние просто можем да ги изключваме, да не им позволяваме да задръстят нашия компютър, като вместо тях го заангажираме с нещо друго. Емерсон беше казал: „Човек е това, което мисли през целия ден."

В една друга епоха, когато светът беше изпълнен с политически убийства, с продаването на хора в робство, с разпъването на кръст на невинни хора, с убиването на деца и с крясъците на забавляващи се на кървавата арена властелини, един мъдър и добър човек написа следното до една група хора във Филипи: „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно за това, що е добродетел, що е похвала — само за него мислете"