Психология на човешкото всекидневие

По-малко от половината от двадесет и четиримата са чували някога името на Христос, но повечето от тези деветдесет и четири знаят за Ленин.

Сред деветдесет и четиримата трима ще се окажат комунисти, които отхвърлят Библията.

До 2000 година от всеки двама един ще бъде китаец.

Ние тръгваме по неправилен път, ако продължаваме да правим категорични изказвания за Бога и за човека, без постоянно да имаме предвид фактите от живота: дългата история на човешкото развитие и съществуващото сега разнообразие от гледни точки. За някои тези данни могат да се окажат ужасяващи. „Безнадеждно!" могат да извикат те. Аз предпочитам възгледа на Теяр. Когато го попитали веднъж какво го прави щастлив, той отговорил: „Щастлив съм, защото светът е кръгъл." Границите, ъглите не са физически, а психологически. Ако премахнем психологическите огради, издигнати за да предпазват Детето, което чувствува онова НЕ СЪМ ДОБЪР, съществуващо във всеки човек, няма други бариери, които да ни попречат да живеем в мир.

Споделям обнадеждаващото виждане на г-н Хиршбергер, аптекарят в произведението на Адела Роджърс Сен Джонс „Не казвай на никого". „Нещо става, млади Хенк, нещо се появява, ние се мятаме в своя дълъг сън. Нещо гигантско и ново, както, когато Мойсей слезе от планината, еволюцията конвергира, величието на човека започва да прекарва малък зелен лъч светлина през цялата гадост на това, което се нарича действителност".

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТЕРАПИЯТА ПОСРЕДСТВОМ РЕАЛНОСТТА?

Вече подчертах в настоящата глава, че реалността е нашето най-важно средство за лечение. След това обсъдих редица съществуващи реалности. При завършването на тази глава бих искал да сравня накратко Транзак-ционния анализ с Терапията посредством реалността, разработена от д-р Уилям Глесър. Глесър твърди, че основният проблем на човека е от морално естество поради това, че да се поема отговорността е само по себе си предпоставка за душевно зраве.

Смятам, че и двата подхода — както Транзакцион-ният анализ, така и Терапията чрез реалността — могат да се разглеждат като резултат на един истински пробив в психиатрията, дължащ се на неудовлетворението от неефективността и нереалността на онези видове психиатрия и клинична психология, които в края на краищата изпускат морала от фокуса на лечението. И Тран-закционният анализ, и Терапията чрез реалността приемат, че хората са отговорни за своето поведение. Съществува обаче една важна разлика. Не мога да се съглася с Глесър в това, че той категорично отхвърля значението на миналото, за да може да се разбере поведението на някого в настоящия момент. Не вярвам в играта на „Археология" или ровенето в миналото, но същевременно съм убеден, че не можем напълно да пренебрегваме това минало. За мен човек, който пренебрегва миналото си, прилича на някой, който стои на дъжда и спори за това, дали ще се намокри, когато целият е прогизнал. Да кажеш на някой пациент, че трябва да носи отговорност, е далеч от това той наистина да поеме тази отговорност. Транзакционният анализ е в същото време и „реалностна терапия", но той дава такива отговори, каквито не смятам, че Глесър може да даде. Какво не е наред у хора, които например не могат да възприемат реалността или чието възприятие е нарушено (контаминирано)? Какво трябва да се отговори на онези, които „знаят какво трябва да направят, но непрекъснато не успяват да сторят това"?

Глесър казва така: „Ние не се интересуваме от несъзнателните умствени процеси... ние не се занимаваме с историята на пациента, защото нито можем да променим това, което вече му се е случило, нито пък да приемем факта, че той е ограничен от своето минало."

Вярно е, че ние не можем да променим миналото. И все пак миналото неизменно се натрапва в настоящия ни живот чрез Родителя и Детето. Докато не разберем защо това се случва и не признаем, че действително това е така, ние не можем да имаме освободен Възрастен, с помощта на който да станем хора с чувство на отговорност, както това очаква от нас Глесър. Необходимо е, преди да започнем да отхвърляме миналото, да познаваме Р—В—Д в самите себе си. Когато един терапевт ни каже, че ние трябва... това е Родителят. Ако сами предпочетем да направим това, защото знаем как сме устроени, това е Възрастният. „Потенциалната енергия" на нашето решение напълно зависи от това, дали решението се взема от Родителя или от Възрастния.

Други резерви, които имам по отношение на Терапията чрез реалността, са свързани с това, че тя не разполага със специален език, на който да обясни „какво се е случило". Глесър твърди, че „Способността на терапевта да се потопи в проблема е най-важната предпоставка за провеждане на Реалностна терапия, но това е и най-трудно да се опише. Как може отведнъж да се изрази с думи създаването на силна емоционална връзка между двама сравнително непознати хора?".

При Транзакционния анализ ние разполагаме с такива думи. Пациентът започва чрез активиране на Детето и гледа на терапевта като на Родител. Още в самото начало се дефинират Родителят, Възрастният и Детето и тези думи се използуват, за да се дефинира контрактът или взаимните очаквания на лечението. Терапевтът е, за да преподава, а пациентът — за да усвоява. Контрактът е на ниво Възрастен—Възрастен. Ако на пациента му се постави въпросът „Какво се е случило?", той може да обясни наистина какво се е случило. Той се е научил да разпознава своя собствен Родител, Възрастен и Дете. Той може да. анализира своите транзакции. Той разполага със средство да освобождава и укрепва своя Възрастен, а само неговият Възрастен може да поеме отговорност.

Напълно съм съгласен с основния аспект за отговорността при Глесър, както приемам и идеала за десетте божи заповеди и златното правило. В действителност това, което ме тревожи, е защо признаването на тези неща не води до формирането на хора с чувство за отговорност. Тяхното повторно формулиране, но по нов начин би могло да бъде от някаква полза.

Не е възможно да започнем да създаваме хора с чувство на отговорност, докато не им помогнем да разберат позицията „АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР", която лежи в основата на сложните и разрушителни игри, които те играят. След като разберем позициите и игрите, свободата на отговора започва да се очертава като една реална възможност. Докато хората са обвързани с миналото, те не са свободни да отговарят на нуждите и намеренията на другите сега. А „да кажем, че сме свободни, казва Уил Дюрант, означава просто това, че знаем какво правим".

Социални приложения на Р—В—Д

Историята е населена с тирани, които са извършили трудни за проумяване неща. И бутонът все още съществува.

„В търсене на човека", документален филм на Ей Би Си телевижън и Уолпър продъкшънс

Ако можем да разберем защо отделните хора постъпват именно така, а не другояче, дали това ще ни помогне да разберем защо групи от хора, например цели нации, постъпват така, както правят това? Важно е да зададем този въпрос, защото, ако не направим това в най-скоро време, не би имало смисъл да се безпокоим за отделните хора.

„Смятате ли наистина, че човек е разумно същество?" — попита сенаторът Уилям Фулбрайт на заседанието на Комитета по връзки с чужбина в Сената. „Във Виетнам, продължи той, за да дадем изборна система на народ, който никога не е имал такава, искаме да убием хиляди. Това ми се струва неразумно."

Тъй като както колективните, така и личните форми на поведение се предават от едно поколение на друго чрез Родителя, важно е дадена нация да е изключително критична по отношение на съществуващите институции и процедури, както това важи за отделен човек. Съединените щати допускат голяма свобода за такъв вид критична преоценка и все пак съществува въпросът за това, доколко ефикасно ние упражняваме тази свобода. Ние защитаваме нашия национален или колективен Родител съвсем слепешком и, изглежда, забравяме, че другите нации също правят това. Ние наричаме нашата защита „патриотизъм", а тяхната — „поробване". До известна степен всички нации живеят като зад завеса. А може би това е една и съща завеса.

Главният началник на училищата в Калифорния Макс Рафърти дефинира понятието добър гражданин по следния начин:

Добрият гражданин се държи по отношение на своята страна така, както добрият син към своята майка.

Той й се подчинява, тъй като тя е по-възрастна от него, защото тя обединява в себе си вижданията на много други и защото той й дължи това, че съществува, както и това, че тя го е отгледала.

Той я почита повече от всички други, поставяйки я дълбоко в сърцето си на специално място, пред което „свещите на уважението и почитанието винаги са запалени".

Той я защитава от всички врагове и е готов да се самопожертвува за нея.

Поставяйки я над всичко друго, той дълбоко я обича, без да излага това на показ, като знае, че макар и да споделя тази привилегия с други, естеството на неговото чувство е уникално и лично и идва от най-големите дълбини на неговото същество, като по някакъв начин получава награда за това.

Ето това е добрият гражданин. Докато преобладава неговият тип, ще процъфтява и Великата Република,

Единственият смислен отговор на такова твърдение би могъл да бъде „Все пак, зависи". Дали се подчиняваме, почитаме и защитаваме нашата майка, нашия Родител или нашия национален Родител, зависи от това, какво представлява самият Родител. Може да излезе така, че само защото чувствуваме, че трябва да вярваме в една идея, не можем да видим какво представлява самата идея.

Това е точно същото чувство на всеотдайност, което кара хората в Индия да позволяват на плъховете да изяждат 20 процента от недостатъчните им хранителни запаси или което кара индийската жена да роди десет деца, които ще гладуват по улиците само защото Родителят у нея няма да позволи на мъжа лекар да постави вътрематочно контрацептивно средство, което днес се произвежда масово в Индия. Нейният Родител не се противи на самото средство, а само на това да я преглежда лекар мъж. А жените лекари, които могат да извършват тази процедура, не са много. Навсякъде в света сме свидетели на „слепота" и все пак не разбираме, че това е слепота, характерна за всички хора. Това е същата слепота като тази на малкото момче в гл. 2, което трябва да вярва, че „полицаите са лоши", когато с очите си вижда, че в действителност е точно обратното. Само първоначалният страх и зависимост у малкото дете са тези, които го карат да приеме родителските нареждания, за да съхрани живота си. Ние можем да гледаме със симпатия на неговото състояние. Може би, ако се концентрираме не върху Родителя на нашите „световни врагове", а на тяхното Дете — именно с надеждата да установим комуникация на ниво Възрастен—Възрастен, ние бихме могли да дадем по-скоро доброжелателна, отколкото враждебна оценка на това, какво трябва да се направи, за да се съдействува за създаването на един по-добър свят.

Нашите собствени страхове ни карат например да виждаме само строгия Родител на червения Китай — заплашващ, забраняващ, ядосан и силен. По-различно мнение беше изразено от Ерик Севарид, когато той преценяваше позицията на сенатора Уилям Фулбрайт по отношение на червения Китай:

Фулбрайт, изучаващ историята и нейната непредсказуемост, би погледнал на тези страхове като на детински. Той е по-склонен да интерпретира предизвикателствата на неудържимата китайска пропаганда, както прави това Генералният секретар на Обединените нации У Тан — като естествено поведение на един режим, който е обременен с трудности от вътрешен характер и който чувствува, че като че ли около него все повече „се затяга примката" от страна на силните Русия и Съединени щати. Фулбрайт мисли по такъв начин, че би се опитал да си представи реакцията на своята собствена страна, ако китайската армия започне да се сражава например в недалечно Мексико и самолетите й хвърлят бомби на четиридесет мили от Рио Гранде.

Той се опитва да разгледа един международен въпрос не само за да разбере основните интереси на противника, но и да се опита да си представи какво чувствува противникът в сърцето си. Той смята, че светът е много опасен, за да постъпва другояче.

На въпроса на Фулбрайт дали човекът е рационално същество д-р Джеръм Френк, професор по психиатрия в университета „Джон Хопкинс", който присъствувал на заседание на Комитета по международни връзки към Сената, отговорил: „Ние сме рационални само от време на време. Смятам, че действуваме, тласнати от голяма доза страх и емоционално напрежение, което пречи на ясното мислене. Имаме право да се страхуваме от ядрените оръжия."

Малкото дете има също така право да се страхува от това да не го набие неговият брутален баща. Но по-важното в случая обаче е не дали то има право да се страхува, а по-скоро какво може да направи в този случай. Когато животът му е доминиран от страха, не съществува възможност за такова нещо като прецизна обработка на данните, която би направила възможна благоприятната позиция (индивидуална или в световен мащаб) АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.

Това беше изразено и при друг случай от сенатора Фулбрайт в една реч през 1964 г. (вмъкванията в скобите са на Т. Харис):

Съществува неизбежна дивергенция, дължаща се на несъвършенството на човешкия ум [Контаминирания Възрастен], между света — такъв, какъвто е [от гледна точка на еманципирания Възрастен], и света, както той се възприема от хората [от гледна точка на Родителя или Детето или от Контаминирания Възрастен]. Дотогава, докато нашите възприятия са доста близко до обективната реалност [неконтаминиран], ние можем да влияем на проблемите си по един рационален и подходящ [Възрастен] начин. Но в случаите, когато нашите възприятия не успяват да следват събитията [архаични са], когато отказваме да повярваме в нещо само защото то ни е неприятно [Родител] или ни плаши [Дете], или пък защото то е просто нещо обезпокоително непознато, тогава разстоянието между факта и възприятието се оказва една пропаст и действието става неподходящо и ирационално...'

КОЛКО НЕРАЗУМНИ МОЖЕМ ДА БЪДЕМ?

Ужасът, който повечето хора изпитаха при разкритията на това, което се беше случило в нацистка Германия през Втората световна война, се съпровождаше нерядко със самоувереното твърдение, че „това никога не би могло да се случи тук", че ние не бихме могли да допуснем такива невероятни зверства.

Наистина ли никога не бихме могли? Какво се случи в нацистка Германия? Всички хора ли могат да бъдат нерационални? И до каква степен? Кой определя границата за това?

Най-смразяващата статия, която съм чел напоследък, се появи като рецензия от Ралф Крошоу за книгата на Фред Д. Кук „Корумпираната страна: Общественият морал на съвременна Америка", публикувана от „Макмилан". Крошоу пишеше следното:

Всъщност Кук казва в „Корумпираната страна", че американските граждани са пренебрегнали своя личен морал заради колективния, индустриализирания. Те са пренебрегнали дълбокото убеждение заради компромисна сантименталност и популярност, така да се каже, разменили са отговорност заради подчинение. Това лекарство е твърде силно, за да бъде преглътнато. Винаги можем да се скрием зад факта, че той не разполага със статистически данни и доказателства, че това е лично негово впечатление, затова така или иначе то не е от голямо значение. Така ли е наистина?

Ще цитирам подробно част от рецензията, където Крошоу съобщава за един изследователски проект, ръководен от Стенли Милграм в Йейлския университет, който дава доказателства в отговор на този въпрос:

Изследванията на Стенли Милграм от Йейл поставят на научна основа дедукциите на Кук. Милграм е провел редица психологически експерименти, изследвайки конформизма. Той е направил напречен разрез на възрастното (във възрастта от двадесет до петдесет години) мъжко население на Бриджпорт, Кънектикът — като се започне от обикновени работници до хора с най-различни професии. Експериментът е имал за цел да определи колко голямо наказание може да наложи един човек на друг, ако му се нареди, но за прикритие той беше представен като научно изследване от „Бриджпорт Рисърч асо-шиейтс" върху техниката на заучаване. Обектите са били избрани произволно и им се е плащало до четири и половина долара за участие.

Един ученик е бил поставен в „електрически стол", след като обектът на изследване (в ролята на учител) е изпитал шок например от 45 волта, за да се увери в това, че апаратът е истински. След това от съседна стая обектът (учителят) предизвикал шок у ученика с увеличаваща се сила за всеки негов погрешен отговор. Всъщност ученикът не е получавал такъв шок, но реакциите му са били от определен тип като мърморене, въздишка, молба и писъци, съответствуващ на повишаване на волтажа. Реакциите са били предварително уговорени от експериментатора така, че единственият ограничаващ фактор, който може да възпира учителя от максимално експлоатиране на апарата, предизвикващ шока, е съжалението към едно човешко същество, което изпитва болка. За учителя (г-н Всеки) конфликтът се предизвиква от принудата да се подчинява на авторитарната система, като в същото време той смята, че не би трябвало да наранява друг човек.

Какъв е процентът на така наречените учители, които са изминали този път докрай и са предизвикали максимален шок? Но преди да се досетите за това, вслушайте се в гласа на г-н Всеки на пулта:

. 150 волта са подадени: „Този човек там крещи. Много са! Има вероятност да му стане зле на сърцето. Искате ли да продължавам?" (КОМАНДА) 180 волта са подадени: „Той не може да понесе това. Няма да убия този човек там! Чухте ли го как крещи? Той крещи... Той не издържа. Ами ако нещо се случи с него? Разбирате ли какво имам предвид? Имам предвид, че не мога да поема отговорност." (ЕКСПЕРИМЕНТАТОРЪТ ПОЕМА ОТГОВОРНОСТТА) „Добре." 195 волта, 210, 225, 240 и т. н.

Обектът (учителят) непрекъснато се подчинява на експериментатора. Какъв е процентът от почти хилядата учители, които са стигнали докрай? Опитайте се да го определите, преди погледът ви да продължи да следи текста. Една група от четиридесет психиатри, които са изучавали проекта, са предсказали 0,1 процента. В самия опит тези, които са се подчинили напълно на командата на експериментатора, са били 62 процента. Какъв процент бяхте предсказали вие?

Милграм заключава: „Ужасяващо често добри хора се подчиняваха на исканията на авторитета и изпълняваха действия, които се характеризираха с безчувственост и жестокост. Хора, които в обикновения си живот имаха чувство за отговорност и приличие, бяха подмамени от уловките на авторитета, от контрола върху своите възприятия и от безкритичното приемане на определянето на ситуацията от страна на експериментатора, за да извършват груби актове. Резултатите, такива, каквито бяха регистрирани и почувствани в лабораторията, бяха твърде обезпокоителни (според този автор). Те повдигат въпроса за това, че съществува вероятност да не може да се разчита на човешката природа или по-точно на човек, чийто характер се формира в американското демократично общество, което не е в състояние да предпази своите граждани от прояви на бруталност и нечовешко отношение в случаите, когато те биват налагани от злонамерен авторитет".

Изводите от този експеримент са наистина ужасяващи, ако разглеждаме резултатите като дължащи се на нещо неизменно в човешката природа. Все пак с помощта на Транзакционния анализ ние можем да говорим за този експеримент по друг начин. Можем например да кажем, че 62% от обектите не са имали освободен Възрастен, с който да изследват авторитета в Родителя на експериментатора. Несъмнено една от неизследваните докрай предпоставки е: „Каквито и да са експериментите, необходими за такова изследване, те са добри." Това е може би същата предпоставка, която е накарала „уважаемите" учени да участвуват в лабораторните зверства в нацистка Германия.

Като малки деца повечето от нас са били приучвани на „съответно уважение" към авторитета. Този авторитет е бил въплътен в полицая, шофьора на автобус, пастора, учителя, директора на училище, а също така и в по-далече стоящи личности, като губернатора, конгресмена, генерала или президента. Реакцията на много хора при появяването на тези авторитетни групи е автоматична. Така например, ако карате бързо и изведнъж забележите патрул по пътищата, не се замисляте, когато решавате, че е по-добре да намалите скоростта, кракът ви автоматично се вдига от педала на газта. Запис на старото „По-Добре Да Внимаваш" се проявява в пълна сила и Детето реагира автоматично, както прави това винаги. Като помисли, и Възрастният признава, че законите за скоростта са необходими. Затова автоматичната реакция в тази ситуация е подходяща.

Не всички автоматични реакции спрямо авторитета обаче са нещо хубаво. Може да има голям риск в това да се съгласяваш с нещо хубаво. Може да има голям риск в това да се съгласяваш с нещо, ако Възрастният не успява да обработва новите данни в един променящ се свят. Именно затова въпреки вълнението, което изпитваме, можем да гледаме с надежда сегашната атмосфера на недоволство и безпокойство в нашата страна. Демонстрациите и острите въпроси, които младите хора поставят, показват, че има нещо здраво и силно в тяхното нежелание да се подчиняват сляпо на авторитета или да приемат безпрекословно законите, които смятат вредни за справедливостта и оцеляването. Законите не са истина от последна инстанция. Наред с добрите закони е имало и лоши и много от тях са били изменени в резултат на протести, подобни на тези, които виждаме и днес. Като се изключи протестът, който не е свързан с насилие, може да се очакват все повече доказателства за това, че в създаването на безредиците и насилието именно Детето е това, което взема връх. Ако не реагираме с разума си, нашите реакции все повече и повече ще бъдат доминирани от страха. В същото време трябва да вземаме предвид изискванията на един демократичен процес, който не може да функционира без закони. Както беше казал Чърчил: „Демокрацията е най-лошата форма на управление, която можем да си представим, докато не си представим някоя по-добра." Все пак демокрацията може да функционира само с интелигентни избиратели, а интелигентните избиратели са избирателите, в които действува Възрастният. Едно правителство, основаващо се на Родителя, за Родителя и от Родителя, само може да изчезне от Земята.

РАЗЛИЧНО ЛИ Е СЕГАШНОТО МЛАДО ПОКОЛЕНИЕ?

Много родители са крайно обезпокоени от независимия начин на живот на сегашната младеж. Мисълта, че тя спира да изпълнява нарежданията на родителите, не е никак приятна. Някои казват, че независимо от всичко натискът трябва да се увеличава, За много родители просто е невъзможно да повярват, че нещо смислено или полезно може да се намира в главата на един млад колежанин, който носи дълга- коса, има протестни надписи върху дрехите си и пуши марихуана. Въпреки че същите тези родители не биха могли да дадат смислено обяснение на това, защо носят къса коса, както и на церемониите на посвещение в тяхната братска организации или пък на ритуалите по време на коктейлите. „Ето че тези разглезени деца разрушават всичко, което с толкова усилия сме се мъчили да построим" — каза един разгневен баща по отношение на движението за свободно изразяване на мненията в Калифорнийския университет в Бъркли. Има нещо вярно в това твърдение, младите хора са в състояние да рушат и някои наистина правят това. Те не са плащали такси и не са участвували при изграждането на тези институции, които атакуват. От друга страна, те не могат да гласуват, като въпреки това ги карат да плащат повече и от таксите⁹³. От тях се иска да са готови да отдадат живота си във войни, които много от тях не подкрепят.

Едно изучаване на Р—В—Д на днешния студент от колежа би позволило да се погледне на неговия характер съвсем по нов начин, което според мен пък помага да „изтеглим" изучавания от нас обект от вечната борба (старото срещу младото поколение), с неговото чупене на пръстите и безсмисленото „НЕ Е Ли Ужасно?".

През 1965 год. една от най-големите в света институции на знанието — Калифорнийският университет в Бъркли — бе разтърсвна от редица шумни транзакции, които се разпространиха из целия свят. При много от студентите съвсем явно се проявяваше бунтуващото се Дете, например в лозунга от рода на „Не вярвай никому над тридесет". Тук се изяви и Родителят в лицето на председателя на управителния съвет на университета, който основателно бе възмутен от скандалната употреба на една цинична думичка, състояща се от четири букви. Прояви се също така внушителната фигура на Възрастния — тогавашния президент на университета Кларк Кър, който по-късно, през януари 1967 год., бе застрелян. (Решенията, вземани от Възрастния, не гарантират бурни одобрения, популярност или пък сигурност, особено за онези, които са твърде силно застрашени от реалността, за да надзърнат отново в нея.)

Какво се случи всъщност в кампуса в Бъркли? Какъв беше истинският смисъл на четирибуквената дума? Защо в една институция, известна всред нацията като една от най-либералните, се намериха студенти, които, протестирайки по един шумен, просташки начин срещу цялото университетско ръководство, искаха неограничена свобода? Като прави един изчерпателен анализ на вълненията в Бъркли, Макс Уейз от списание „Форчън" коментира:

Калифорнийският университет е онази образователна институция, която най-малко заслужава прозвището тиранин. Студентите могат — и в Бъркли повечето от тях наистина го правят — да живеят извън кампуса без какъвто и да било надзор върху тяхното поведение. Възможностите за академичен избор са огромни и само леко се ограничават от изискванията на учебната програма. Всъщност много от оплакванията на студентите в Бъркли, изразени като искания за повече свобода, произтичат фактически от последиците на това, което преподавателите в по-малко напредничавите университети биха приели като изключителна свобода.

Той заключава освен това, че „недостатъчното предварително съприкосновение с институционалния тип ръководство, което действува чрез безлични закони, прави университета — и обществото — да изглежда на много от студентите като един тираничен Истеблишмънт.

Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2
books ocult2 -> Авел (Библейски брат на Каин)
books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител
books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън
books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен
books ocult2 -> Книга Благодарности
books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"
books ocult2 -> Сто дзенски коана
books ocult2 -> Дзен (Джобен пътеводител)

Изтегляне 3.38 Mb.

Сподели с приятели: