Психология на човешкото всекидневие

Само за няколко мига бебето е дадено на спасител — друго човешко същество, което го поема, завива го с топли завивки, държи го и започва успокояващото действие на „галенето". Това е моментът на Психологическото Раждане. Това са първите постъпващи данни, че животът „там навън" не е съвсем лош. Това е помиряване, възвръщане на близостта. То запалва жаждата му да живее. Галенето или повтарящите се телесни контакти са съществени за неговото оцеляване. Без тях то ще загине, ако не физически, то психически. физическата смърт, дължаща се на условия, известни като маразъм, някога беше често явление в домовете за безпризорни деца, където е липсвало това галене в ранна възраст. Физическа причина, която да обясни смъртта на такива деца, не е съществувала с изключение на липсата на необходимото поощрение.

Едно от най-ясните изказвания върху развитието на позициите е направено от Куби:

Куби след това повдига въпроса, дали тези позиции могат в живота да бъдат променени. Аз смятам, че могат. Въпреки че ранният житейски опит, който създава предпоставки да се стигне до тях, не може да бъде изтрит, аз вярвам, че ранните позиции могат да бъдат променени. Това, за което веднъж е взето решение, може да се отмени. Транзакционният анализ формулира следната класификация на четирите жизнени позиции, които човек заема спрямо околните:

1. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР (I`M NOT OK — YOU`RE OK).

2. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР (I`M NOT OK—YOU`RE NOT OK).

3. АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР (I`M OK — YOU`RE NOT OK).

4. АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР (I`M OK — YOU`RE OK).

Преди да разгледам всяка позиция, бих искал да изложа някои общи наблюдения по отношение на позициите. Аз смятам, че до края на втората година от живота, а понякога по време на третата година детето се е установило на една от първите три позиции. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е първото условно решение, основаващо се на опита от първата година от живота. До края на втората година то или се потвърждава и затвърждава, или отстъпва на позициите 2 или 3. — АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР или АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР. След като реши окончателно, детето остава в избраната си позиция и тя доминира над всичко, което то прави. Тя остава през целия му живот, освен ако по-късно то съзнателно не я замени с четвъртата позиция. Хората не се променят напред и назад. Вземането на решение по отношение на първите три позиции се базира изцяло на това, дали детето е милвано или не. Първите три са безсловесни решения. Те представляват заключения, а не обяснения. И все пак те са нещо повече от реакции, предизвикани от определени условия. Те са това, което Пиаже нарича интелектуални разработки при конструирането на връзката между причина и следствие. С други думи, те са резултат от обработването на данните от страна на Възрастния в съвсем малкия човек.

АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР²⁵

Това е универсалната позиция, която се възприема в ранното детство и е логично заключение, което бебето прави от положението си от раждането и през първите месеци. В тази позиция има и елемент на „ДОБЪР", тъй като налице е милването. Всяко дете е милвано през първата година от живота му просто поради факта, че то трябва да бъде взето на ръце и да се полагат грижи за него. Без определен минимум грижи, бебето не би оживяло. Съществува също така и елемент на „НЕ СЪМ ДОБЪР". Това е заключението, което то прави за самия себе си. Смятам, доказателствата сочат, че детето е затрупано прекалено много с чувства, че НЕ Е ДОБРО, и то прави логическото (въз основа на доказателствата, с които разполага) заключение за себе си, че НЕ Е ДОБРО. При обясняването на Транзакционния анализ на пациенти и други хора аз установих, общо взето, една реакция от рода на „точно така е" към обяснението за причината и съществуването на Детето, което НЕ Е ДОБРО. Аз вярвам, че признаването на Детето, което НЕ Е ДОБРО, във всеки от нас е единственият предизвикващ съчувствие и поради това целебен начин, по който игрите могат да бъдат анализирани. Като се има предвид универсалният характер на игрите, универсалността на АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР е едно разумно заключение. Скъсването на Адлер с Фройд беше точно тук: не сексът е в основата на борбата на човека в живота, а по-скоро чувствата му за малоценност, че той НЕ Е ДОБЪР, които са били очевидно във всеки един случай. Той твърди, че детето поради своя малък ръст и безпомощност неизбежно се счита по-долу от фигурите на възрастните около него. Хари Стек Съливан беше силно повлиян от Адлер, а аз бях силно повлиян от Съливан, с когото провеждах научна работа в продължение на петте години, преди той да почине. Съливан, чийто най-важен принос към психоаналитичната мисъл беше концепцията за „междуличностните взаимоотношения" или транзакции, твърдеше, че детето изгражда самооценка-та си изключително въз основа на одобрението на другите, което той нарича „отразени одобрения". Той казва:

В първата позиция човек се чувствува зависим от благоволението на другите. Той има голяма нужда от милване или изразяване на внимание, което е психологическата версия на физическото милване в ранна възраст. В тази позиция има надежда, тъй като има източник на милувка — ВИЕ СТЕ ДОБРИ — дори ако милването не е постоянно. Възрастният има над какво да работи: какво трябва да направя, за да спечеля милувките им или тяхното одобрение? Има два начина, по които хората могат да се опитат да излязат от тази позиция.

След като веднъж позицията е разкрита и променена, постиженията и уменията, получени в резултат на контрасценария, могат да послужат на човек добре, когато той разработва нов и съзнателен план за живота заедно с Възрастния.

След като всички деца, които преживяват ранната бебешка възраст, в началото решават АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ СТЕ ДОБРИ, какво става все пак, че се стига до втората позиция, АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — НИТО ПЪК ВИЕ? Какво се е случило с ВИЕ СТЕ ДОБРИ? Какво се е случило с източника на милувка?

Докъм края на първата година с детето се е случило нещо важно. То ходи. То вече няма нужда да бъде вземано. Ако майка му е студена и не го милва, ако тя просто се е грижила за него от немай-къде, тогава прохождането означава, че неговите „бебешки" дни са свършили. Милването напълно изчезва. Освен това наказанията стават все по-строги и по-чести, тъй като то може да изпълзява от креватчето си, навира се във всичко и не може да стои мирно. Дори и раните, които само си нанася, стават по-чести, тъй като подвижността му го кара да се препъва в препятствия и да се премята през глава надолу по стълбите.

В живота през първата година е имало неща, които са действували успокоително и които сега вече ги няма. Милувката е изчезнала. Ако това затруднено състояние на изоставеност продължава без прекъсване през втората година от живота, детето заключава АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ. В тази позиция Възрастният спира да се развива, тъй като една от неговите основни функции — да получава милувки — е разстроена, в смисъл че няма източник на милувки. Човек в тази позиция се предава. Няма никаква надежда. Той просто минава през живота и в края на краищата може да го завърши в някоя институция за душевно болни в състояние на пълно отдръпване в себе си, с регресиращо поведение, което отразява отвлечен архаичен копнеж за връщане към живота във вида му, какъвто той е бил през първата година, когато е получавал и единствената милувка, която изобщо е познал — като бебе, което е било държано и хранено.

Трудно е да си представим човек, който да е преживял живота си без каквато и да е милувка. Дори при майка, която не милва, все пак ще се намерят хора, които могат да бъдат внимателни към човек в тази позиция и които всъщност наистина проявяват нежност. След като обаче веднъж позицията е била възприета, всеки житейски опит се интерпретира селективно, за да я подкрепя. Ако някой реши — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ, — това се отнася за всички други и той отхвърля тяхната нежност, колкото и искрена да е тя. Той първоначално е намерил някаква мярка за цялостност или смисъл в своето ранно заключение; поради това новият житейски опит не може лесно да го разруши. Такава е детерминистичната природа на позициите. В тази позиция индивидът също така престава да използува своя Възрастен по отношение на взаимоотношенията си с околните. Затова дори по време на лечение е трудно да се добереш до неговия Възрастен, особено като се има предвид фактът, че терапевтът също е поставен в категорията ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ.

Съществува едно обстоятелство, при което АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ може да бъде първоначална позиция, а не следваща първата. Такова е положението на затвореното в себе си дете. Затвореното дете остава психологически неродено. Затвореността на малкото дете, изглежда, е реакция на незрелия организъм към катастрофалния стрес във външния свят, в който няма милувка, която да достигне до него. Затворено дете е това, което в критичните първи седмици от живота не се е чувствувало защитено. Все едно, че то е установило, че „там няма никой" след катастрофалното му експулсиране в живота.

Веднъж наблюдавах едно единадесетгодишно мълчаливо затворено момче да демонстрира очевидно възприетата позиция АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ, като интензивно и непрекъснато удряше с юмрука си — най-напред човека, който го съветваше нещо, а след това и собствената си глава. Изглеждаше като че ли изиграва своето виждане за живота ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ и АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР. Нека тогава и двамата да бъдем смазани.

Дете, което е било тероризирано достатъчно дълго от родителите, които то е смятало за добри, ще заеме третата — на престъпниците—позиция: АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР. Тук е налице чувството, че то е добро, но откъде идва то? Къде е източникът на милувка, ако ТИ НЕ СИ ДОБЪР?

Това е труден въпрос, като се има предвид, че тази позиция може да се реши през втората или третата година от живота. Ако едно двегодишно заключи, АЗ СЪМ ДОБЪР, означава ли това, че неговото ДОБЪР е продукт на „милувка, идваща от него самия", и ако това" действително е така, как би могло едно малко дете да я проявява спрямо самото себе си?

Аз смятам, че такава насочена към самия себе си милувка може да възникне тогава, когато малкият човек се лекува от значителни болезнени наранявания, каквито се изсипват върху него и той е в положението на „битото дете". Това е детето, което е бито жестоко, така че му се чупят кости и му се одира кожата. Всеки, който е имал счупена кост или масивни контузии, познава тази болка. Чести при битите деца са изключително болезнените наранявания, като например счупени ребра, пребити бъбреци и пукнати черепи. Как се преживява при всяко вдишване агонията от счупените ребра или мъчителното главоболие от кръвта, попаднала в гръбначната течност, от едва проходилото дете? Всеки час пет бебета в САЩ получават наранявания от този вид от ръцете на собствените си родители.

Смятам, че именно когато малкият човек се лекува, в смисъл че „лежи там и ближе раните си", той изпитва чувство само на успокоение, като сам успокоява себе си, ако не по друга причина, то поне затова, че неговото подобряване е в такъв контраст с голямата болка, която току-що е изпитал. Като че ли усеща — ще бъда добре, ако ме оставите сам. АЗ СЪМ ДОБРЕ, като съм сам. Ако бруталните родители се появят отново, той може да се свие от ужас, че всичко това може да се случи отново. Вие ме наранихте! Вие НЕ СТЕ ДОБРИ. АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ. Ранната биография на много криминални психопати, които заемат тази позиция, свидетелствува за подобно физическо малтретиране.

Такъв малък човек е изпитал бруталността, но е изпитал също така и оцеляването. Това, което веднъж се е случило, може да се случи отново. Аз наистина оцелях: Аз ще оцелея. Той отказва да се предаде. Той постепенно пораства и започва да отговаря с удар. Той е познал грубостта и знае как да бъде груб. Той има разрешение (заложено в неговия Родител) да бъде груб и да бъде жесток. Омразата го поддържа, въпреки че той може да се научи да я прикрива под маската на премерена учтивост. Керил Чесман казва: „Нищо друго не те поддържа така, както омразата; по-добре е да бъдеш какъвто и да е, отколкото да се страхуваш."

За такова дете позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ е спасяваща живота. Трагедията както за него, така и за обществото е, че то минава през живота, като отказва да погледне вътре в себе си. То не е способно да бъде обективно за своето собствено съучастие в това, което му се случва. Винаги „грешката е тяхна". „Те са виновни" за всичко. Непоправимите криминални престъпници заемат тази позиция. Те са хората „без съвест", които са убедени, че те са ДОБРИ независимо какво правят и че като цяло вината при всяко положение лежи върху другите. Това състояние, което по едно време се наричаше „морално слабоумие", е всъщност състояние, при което човек е изключил каквито и да е постъпващи данни, че някой е ДОБЪР. По тази причина лечението е затруднено, тъй като и терапевтът, както и всички останали, НЕ Е ДОБЪР. Краен израз на тази позиция е убийството, което убиецът смята оправдано (по същата логика, по която смята, че е оправдано да заеме първоначално тази позиция).

Човек, който заема позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ, страда от липсата на милувка. Една милувка може да е само толкова добра, колкото е добър и този, от когото идва тя. ДОБРИ хора няма. Затова няма и ДОБРИ милувки. Такъв човек може да се обгради, със свита от „хора, които казват само да", които силно го хвалят и милват. И все пак той знае, че това не са истински милувки, защото той сам си ги предизвиква по същия начин, по който е трябвало в началото той самият да се милва. Колкото повече го хвалят, толкова повече ги презира, докато най-накрая ги отхвърли всичките, за да намери нова група хора, които му казват само „да". „Ела близо, за да ти го дам", е стар запис. Именно така е било в началото.

Съществува четвърта позиция, в която е заложена нашата надежда. Това е позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Има качествена разлика между първите три позиции и четвъртата. Първите три са несъзнателни, тъй като са били заети рано в живота. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е била първата и остава при повечето хора през целия им живот. За някои крайно нещастни деца тази позиция е била заменена с втората или третата. До края на първите три години една от тях се затвърждава у всеки. Решението по отношение на позицията е може би една от първите функции на Възрастния в малкото дете в опита му да разбере живота, така че да може да се намери някаква мярка за прогнозиране, когато се обърка от различните стимули и чувства. До тези позиции се стига въз основа на данните от Родителя и Детето. Те се базират на емоцията и впечатленията без помощта на външни, модифицирани данни.

Четвъртата позиция, АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, тъй като е съзнателно и буквално взето решение, може да включва не само неограничено по-голямо количество информация за самия индивид и за другите, но също така предполага и въвеждането на още неизпро-бвани възможности, които съществуват в абстракциите на философията и религията. Първите три позиции се базират на чувства. Четвъртата се базира на мисъл, вяра и облог за действие. Първите три боравят със защо. Четвъртата борави със защо не? Нашето разбиране за това, какво значи ДОБЪР, не е обвързано с нашия собствен опит, защото ние можем да го издигнем в абстракция като крайна цел на всички хора.

Ние не преминаваме в нова позиция. Това, което правим, е да вземем решение. В това отношение то прилича на усвояване на друго мнение. Ние не можем да решим да заемем четвъртата позиция, без да разполагаме с много повече информация, отколкото в тази, с която разполагат повечето хора за обстоятелствата, които са съпровождали заемането на първоначалните позиции толкова рано в живота. Щастливи са децата, на които са им помогнали рано в живота да установят, че са ДОБРИ, като са били непрекъснато излагани на ситуации, в които те могат да докажат на себе си собствената си цена и цената на другите. За нещастие най-честата позиция, която се заема както от „успели", така и от „неуспе-ли" хора еднакво, е позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Най-обикновеният начин да се разправиш с тази позиция е, като се играят игри. Бърн дефинира една игра като:

„... непрекъсната серия от комплементарни последователни транзакции, които се развиват към добре дефиниран, предсказуем изход. Описателно това представлява повтаряща се група от транзакции, често периодични, външно приемливи, със скрита мотивация; или пък, по-разговорно казано, серия от действия с някаква уловка или някакъв „трик"