Разтройство на динамиката и качеството на мисленето

1.Милев, В.,Р.,Милев, Психопатология (учебник за студенти по дефектология, педагогика и право),СФ., 1992, 275 стр.

2. Шафертер, Кристин, Обща психопатология, Плевен, 1999, 317 стр.

ВТУ”СВ.СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

К у р с о в а р а б о т а

Тема :Симптом,синдром и нозологична единица при

психичните разстройства

Изготвил:Калина Иванова

ф.№0943 , ІІ курс

Всяко психично разстройство има своя клинична картина,която се състои от редица болестни прояви.Най-малката нейна градивна единица е симптомът,наричан още признак или белег.Той е знак на не обособена болест,а за нарушена функция.Симптомът не може да се разделя на по-малки съставни части ,въпреки това той е сложно образувание.Неговата структора съвсем не е проста и елементарна.Получава се от резултат на засягане на отделни функциина определени тъкани,органи и системи.

Едни от симтомите възникват при разстройство на ограничен кръг биологични субстрати,а други при поражение на цели органи или група от органи и системи.Един и същ признак може да се откриепри най-различни психични заболявания.Или с други думи казано,симптомите най-често не са специфични за даден болестен процес .

Психопатологничните симптоми са еднакви или сходни типове преживяванияи поведения,които се отличават от обичайните за хората от даден културен кръг.Нито един психопатологичен синдром сам за себе си не е чисто абнорменили дори болестентъй като всички признаци могат да се срещнати при здрави хора при особени обстоятелствал.Психопатоло- гичните симптоми не са само израз на болест.Абнормно не е равно на болестно.Много от поддаващите се на описаниепрежилявания са действително необичайни ,обаче все пак са индивидуални преживяванияна общочовешкия материал ог несъзнаваното,особено при сравняването на представители на различни етнически групи.Това важи и за „очебиини” признаци като халюцинации,променено възприеманена собственото тяло и много други.Те стават признаци за болестедва тогава когато – съобразно житеиската историяи социокултурните рамкинастъпват с определена тежест,интензивност,честота,продължителност и предизвикват страдание на човека и разстройват живота му в неговата група.

Понякога обаче симптомите имат определено значениеза разпознаване на болестта(диагнозата)и за нейната динамика и завършек т.е.за предсказанието(прогнозата).По-точно някои от тях могат да насочват дали се касае за невроза или психоза,за телесно или психично заболяване.

Симптомите претърпяват определена динамика.Някои се задържат през цялото времетраене на заболяването и имат известна диагностична стойност.Други са преходни и бързо отзвучават.Могат да се усилват или отслабватили да остават с еднаква сила за дълго време.Несъществува строга и непроходима границамежду отделните симптоми.Те могат да се развиват,видоизменяти преминават един в друг.Нерядко халюцинациите преминават в псевдохалюцинации и обратно.

Механизъмът на възникване на симптомитее твърде разнообразен.В повечето случай обаче той е неизяснен.Всеки признак е израз на органични и функционални промени .Нерядко той се формира далеч преди да се осъзнаеот болния в резултат на определени предсимптомни биологични механизми.Повечето признаци се детерминират от прякото въздействие на патологичния процес.

Немалко обаче се появяват вторично,вследствие на вторични механизми.Ето това позволява на някои автори да говорят за първични и вторични симптоми.Вторичните се разглеждат като производни на първите,получени вследствие влиание на първите.Описват се с факултативни (незадължителни) и облигатни (задължителни),местни (локолни) и общи симптоми.

Разграничават се още позитивни симптоми,които са израз на отслабване

усилване или раздраза на функциите например халюцинации,налудности.

При негативните симптоми е налице известно отпадане на определени функциинапример понижение на енергииния потенциал,промяна на личността,емоционално опустошение,трайно отслабване на паметта.

Симптомите биват още суективни и обективни.Субективнете симптоми се приживяват не еднекво от болните.Едни от тях са тягостни,мъчителни и

Непоносими,а на други се обраща по малко внимание.Само в психиатриятаняоки от симптомите могат да се съпровождат от положителни емиции.Те предизвиквет преживяване на удоволствие у болния.Например в състояние на еуфорияили маниясе изпитва чуство на наслада,въпреки че патологичния процесможе да име силно разрушително действие.Сведения за обективните признаци се разкрриват след непосридствено изследване.Част от тях могат да не се осъзнават временно или въобще през целия етап на боледуването.

Взависимост от прогнозата на болесттасимптомите се разделят на благоприятни и неблагоприятни.

Симптомете биват още соматични,небрологични и психични в зависимост от това при какви заболявания се открива от техния произход и клинична същност.Нерядко при психичните заболяванияосвен псипични се долавят и соматични и неврологични признаци.Най-важното при психичните болести са психичните симптоми,а при телесните заболявания

соматичните симптоми.

Соматичните симптоми са кашлицата,повишената температура посивя-

ването на лигавиците,сърцебиенето,ускореният пулс и т.н.Също така и проминете в зеничните реакции,болестните отклоненияв надкостните,сухожилните и кожните рефлекси,изтрапването на крайниците,смутената походка и кординация и т.н. са неврологичните симптоми.

Психичните симптоми са безсънието,раздразнителността,неувереността,илюзиите,налудностите,импулсивните прояви,амнезиите.Тези симптоми много трудно е да бадат систематизирани по определен редпсихични синдроми.Предложени са различни класификации,но нито една не е общо приета и не изчерпва всички явлениявъз основа на един принцип.Най-разпространено е подреждането им по вида на психичния процес,от разстройството на който те се получават.В общата психологиясе изучават симптомите по отделните психични сфери.Могат да бадат квалифициране и на рецепторни,интрапсихични и ефекторни симптоми.

Но никога симптомите не се срещат отделно изолирано един от друг.Всеки болестен процес обусллавя изменения,които се съпровождат от редица субективни оплаквания и обективнинаходки.

Симптомита възникват в определени типични съчетания,образуващи комплекс от симптоми.Свързването на симптомите в комплексине е хаотично,а се подчинява на определени вътрешни закономерностив резултат на психопатологичните механизми.Закономерното свързване на симтомите в типични комплекси представлява синдром.Синдромът е по-висока стоящо негативно обединение или единство.

Водещ синдром е онзи,които оределя структурата и облика на синдрома.Намира се от началото до изчерпването на съответния симтомо-комплекс и образува ядрото на синдрома,от което обикновенно се определя и неговото название.Разграничават се моноядрени и полиядрени симтоми.При част от психопатологичните състояния обаче не може да се установи съществуването на основен или водещ признак.

Различните симптоми се свързват помежду си и тяхната строга последователност изгражда клинична картина на болестта.Както симптомите ,така и синдромите са обективни прояви на даден патологичен процес.Те са едни от неговите свойства.А също са и клинични прояви и явления,посредством които се изявява същността на болестния процес.

Само при клинично изследване синдромите се изолират изкуствено.Всъщност между отделните синдроминяма строги граници.Преливат се един в друг.Самостоятелно разглеждан той представлява етап или стадий ог развитието на болестта.На всяка болест са свойствени строго определени синдромизакономелно сменящи се.

На отделните нозологични единицие пирсъщ самостоятелен стериотип на развитие.Едни и същи симптоми при различните заболявания се проявяват

с различни особиности.

Патологичните процеси поразяват психичните механизмина различните нива.Отделните симптоми са израз на различна тежест на засягането на психичната дейност.

Успоредно с развитието на болестния процеспсихопатологичните синдромисе появяват,разширяват и обогатявят,трансформиратсе едни в други,постепенно се редуцират и разграждат.

Вижда се ,че всяка болест е свойствен определен кръг от синдром.По изключение един синдром може да изчерпи цялото заболяване.

Синдромите биват функционални и органични.Органичните са израз на отпадане на оределени функциивследствие на органична увреда на мозъка.Независимо от тежестта на разстройството синдромите биват преодни обратоми и траини и необратими.При относително стабилна картина се говори за състояние.Между синдрома и състояниетообаче ни съществуват резки граници.Нерядко те взаимно се преливат едно в друго.На практика понякога е много трудно да се решидали се касаеза синдром или за състояние.

Диагнозата т.е. разграничаването на симптомаот синдрома,в повечето случаи не е трудно.Симптомът е част от цялото-от синдрома,и представлява негов елемент.Някои от симптомите обаче са сложни по своята структура и клиничен облик.Например вербалните халюцинациисе изграждат от разстройствата на функциите на няколко анализатора.За тяхното реализиране е необходимо зангажирането на цялата психична дейност.

Много трудно е дори и продстото изброяване на по –важните групи на (класификация)психопатологичните синдроми.

1. 
   Невротични в това число кризисни,астенни,хистерични,натрап-
   

2.Афективни-депресивни,манийни,страхови,хипохондрични,нихилистични,суицидални,

агресивни.

3.Личностново абнормни.

4.Налудни –параноялни,параноидни,халюцинаторно-пароноидни ,

парафренни,кататонни,мегаломанни и др.

5.Двигателни (психомоторни) - субступорни,ступорни,възбуди,гър-

чови ,тикови,,импулсивни действия.

6.Синдром на помраченота съзнание –делириозни-аментивни,сумра-

чни състояния.

7.Амнестични-хипер-,хино- амнестични,конфабулаторни и др.

8.Синдроми с понижени позитивни проциси-психоорганични, дементни, на умствена изостаналост.

От друга гледна точка биват:психогенни и процесни,факултативни и облигатни и т. н.Част от посочените синдромисъщо се подразделят на други субвариантни.

Заболяването на всеки човек се характеризира със своеобразни черти,носи определен индивидуален отпечатък.Повече или по-малко то е неповторимо.Въпреки това между многото заболявания съществувати редица сходни черти в изявата, протичането и изхода.Съществуването на най-общите закономерностистои в основата на изграждането на понятието нозологична единица.Тя се изгражда върху голям брой отделни наблюдения.Всяка болестима характерна клинична картина с присъщи за неявъзникване(известни и неизвестн и причини),протичане,изход,сомати-

чен и неврологичен статус,лечение и паталогоанатомия.

Нозологията се интересува преди всичко от стериотипни картини при отделните болни.Нозологичната единицаима не само голямо практическо значение,но и важна познавателна роля.Тя позволява да винкнем в конкретните прояви на болестта у отделния човек.

Посредством нея можем да разпознаем отделните заболявания,да видим техните конкретни неповторими прояви,но и същевременно да предвидимстериотипното развитие и евентуалния изход от болестта.Всичко това от своя страна е необходимо на лекаря,за да приложи правилно лечение и да набележи редица предпазни мерки-психопрофилактика.Диагностиката е немислима без познаването на свойствата и особеностите на синдромите и нозологичната единица,

Диагнозатапък е необходима за да вникне в същността на патологичния процес.Поставянето на правилна диагнозае резултат от творческо обсъждане и синтез на всички съществуващи прояви и обективни находки.

Разпознаването (диагнозата) на болестта е един от най-важните моменти от дейността на лекаря.За да се достигне до тази връхна точка в познавателната дейност,се изминава дълъг път.Преди всичко трябва не само да се вземат предвид съобщенията на болния и неговите близки,симптоми на болестта,но и да се съберат дапълнителни сведения за такива,които са на лице ,но по една или друга причинане им се обръща вниманиеи не се представят на лекаря.

Полезно е да се получат данни за родословното дърво ,характера и заболяванията на близките родственици,за съществуващи наследствени и ненаследствени заболявания,за минали заболявания на самия болен.

Задължително е още ,след като се обобщят всички получени даннида се начертае план за необходимите допълнителни психологични и апаратурни изследвания.Получените резултати от тях прябва умело да се интерпретирет и да се вграждатвъв всички знания за заболяването.Всичкки посочени до тук звена са не само необходими за диагностичния процес,но те са още важна предпоставказа прилагането на правилно лечение и набелязване на профилактически мероприятия.

Използвана литература:

2.Милев ,В.Психопатология,СФ.1976

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ

КАТЕДРА „ПСИХОЛОГИЯ”

КУРСОВА РАБОТА

ПО ПСИХОПАТОЛОГИЯ

НА ТЕМА:

Изготвил: Елена Антонова Генова                   

Съвременната индивидуална психотерапия може да бъде сведена до теорията на психоанализата. Фройдизмът има пренос, валиден и до днес. Ядрото на психоанализата като лечебен метод е, че човек има подсъзнание. Около това ядро се въртят и всички останали теоретични и практически постановки.

Създаването на оригинален метод за лекуване на психическите заболявания е неразделно свързано, както с личния опит на Фройд, така и с духа на неговото време. В началото Фройд се занимава с анатомия на нервната система, после минава към клиничната патоанатомия и оттам към динамичната си теория за неврозите. Фройд е ученик на големите психиатри на своето време - Шарко, Август Форел, Бройер. Медицината на нервите става мощна специалност и Фройд се вписва отначало в нея, за да я революционизира после из основи.

Голямото разграничение, което най-напред въвежда Фройд, е между неврози, перверзии и психози. Между тях разграниченията остават твърде ясни при цялата еволюция на разбирането ни за психичните заболявания през ХХ век. Това разграничаване и класификация на различните видове болести се нарича в медицината нозография. Оригиналното при Фройд е, че неговата класификация не се основава на събирането на външни клинични знаци, на патологични прояви, които и до днес можем да срещнем в учебниците по психиатрия, а чрез разкриване на механизмите при формирането на симптомите, във функционирането на психичния апарат и най-вече по отношение на преноса в психоаналитичното лечение. За да се опишат особеностите на пациента, на субекта в психоаналитичното лечение - за да покажат коя патология се поддава и коя не на психоанализа, се въвежда понятието клинична структура: ударението пада именно върху специфичната организация на определен брой елементи, които са важни не сами по себе си, а така както влизат в своеобразни отношения с другите елементи. Фройд установява универсалността на Едиповия комплекс, който е валиден за абсолютно всички психични структури, особено за неврозите и перверзиите.

Да вземем най-напред неврозата. За Фройд тя е свързана с механизми на защита, които показват наличието на вътрешно психически конфликт. Произходът на неврозата е травматичен - отначало Фройд е мислел, че тази травма е реална и е плод на ранна сексуална агресия, прелъстяване от страна на родител или близък на семейството. По-късно Фройд разбира, че всъщност травмата е част от структурата, по някакъв начин тя е неизбежна, защото е свързана с появата на сексуалността. Човешката сексуалност винаги създава проблеми и затова всички ние в една или друга степен сме невротици. Но това е твърде общо казано, решаващото в случая е по какъв начин всеки човек минава през Едиповата криза. Ако субектът не е минал напълно и изцяло през „Едипа”, което всъщност е невъзможно, неразрешените проблеми ще бъдат изтласкани в несъзнаваното, което не познава времето, няма развитие и еволюция, тоест ще останат винаги активни и ще бъдат източник на определени вътрешнопсихични конфликти, които ще се изразяват по най-различен начин - в сънищата и погрешните действия, във вицовете и забравянията, или пък в симптомите.

Фройд отначало отделя два основни класа неврози: хистерия и натраплива невроза. Тези две категории изграждат двата големи класа на неврозите и Фройд ги противопоставя една на друга, показвайки какво именно е било видяно като първо сексуализирано отношение с другия. В хистерията - това е едно незадоволително отношение, изживяно пасивно, в натрапливата невроза - имаме едно прекалено задоволително отношение, живяно твърде активно. Това първо противопоставяне по някакъв начин е запазено и до ден днешен. Хистерията се превръща в нервна болест с органичен характер, дирен отново в разстройството на женските полови органи. Подобна представа за органичния характер на болестта ще се запази чак до края на ХІХ век с Шарко, Бройер и разбира се Фройд. Фройд показва, че хистерията е психически обусловена, функционална дейност (отнася се до функционирането на психиката, а не е плод на органични увреждания и смущения). Хистерията е основната и многообразна форма, която прави възможна психоанализата и един нов поглед върху сексуалността, особено върху жената и нейната сексуалност. Оригиналността на хистерията е в това, че в нея психическите конфликти се изявяват бурно, шумно, по театрален начин или пък чрез различни телесни симптоми, които могат да стигнат и до крайност, до пароксизъм - буйства, конвулсии, епилептични припадъци или пък чрез трайни телесни недъзи - парализи, оглушаване, ослепяване, тикове. Болните представят и то публично серия впечатляващи телесни знаци, които Фройд нарича симптоми на обръщането - контракции, парализи, дъги и пр. - все смущения, които биха могли да говорят за органична причина на болестта, но която при преглед не може да бъде открита и която дори не съответства на нашите познания на нервната система. Обръщане - психичният конфликт се е преобърнал в телесна изява. Хистерията е по-скоро състояние, а не произшествие, тя е това, което прави жената психически податлива на болести. Следователно, макар и да нямаме днес хистерии от вида на тези, които описва Фройд, това съвсем не означава, че с хистерията е свършено това просто е невъзможно, тя просто е придобила други форми - алергии и пр.

Фройд показва, че тези симптоми са компромисни формации между несъзнаваното желание (сексуално) и изтласкването. Става дума за психически конфликт, който се преобръща и изобразява в тялото. Либидото, което е инвестирано, което запълва дадена представа, се отделя от нея, поради изтласкването, и се изявява под формата на телесен симптом. Затова, освен за шумните проявления на хистеричната невроза, се говори и за хистерична структура, като характеризираща един специфичен модус на субективната структура на отношението с другия, която не съответства непременно на клиничните проявления при заболяването. Също така наблюдаваме хистерични черти и в другите невротични структури. Веднъж сме хистерични, веднъж депресивни и пр. При натрапливата невроза пациентите са жертва на различни натрапливи мисли, които им идват на ум и се налагат против волята им, които ги плашат, смущават, тревожат и против които те всячески се борят. Тези “мислители” са заети от едно непрестанно съмнение, което нищо не спира и което разкрива психическия конфликт, който властва над тях. Те съзнават своите смущения и именно с това се различават от делириума и халюцинациите. Има и други клинични знаци като феномени на много важни ритуализации и действия от натраплив тип, който пациентът не може да се въздържи да не извърши в определен порядък и последователност. За разлика от хистерията няма телесно обръщане, соматична конверсия, това е чисто нервно, умствено, психично смущение, смущение на интелектуалната дейност (задръжки, премисляне на едни и същи неща). Механизмите на защита тук са други: най-вече наблюдаваме изместване, афектът се свързва с представи твърде отдалечени и незначителни от началната представа причинила смущението. Фиксирането се извършва много повече към стадиите на развитието, докато хистерията се отнася до фалическия стадий (тя е свързана и с оралния разбира се), то натрапливата невроза разкрива фиксации и проблеми възникнали през аналния стадий.

И така невротичните симптоми имат смисъл, както грешките и сънищата, и като тях са свързани с живота на хората, у които се проявяват. Тази така наречена натраплива невроза не е толкова популярна, колкото всеизвестната хистерия. Тя не се натрапва толкова шумно, държи се пo-скоро като лична работа на болния, отказва се почти напълно от телесни прояви и създава всичките си симптоми в душевната област. Натрапливата невроза н хистерията са две форми на невротично заболяване, с чието изследване започна формирането па психоанализата и по чието лекуване тя жъне най-големите си победи. Но натрапливата невроза, при която липсва онзи загадъчен скок от душевното в телесното, ни стана по-достъпна чрез психоанализата от хистерията, а освен това в нея много по-ярко се проявяват някои черти па невротичното страдание. Натрапливата невроза се изразява в това, че болните са заети с мисли, които всъщност не ги интересуват, усещат в себе си импулси, струващи им се съвсем чужди, и извършват действия, които са им неприятни, но от които им е абсолютно невъзможно да се откажат. Мислите (натрапливите представи) могат да бъдат нелепи или просто безразлични за индивида, често съвсем глупави, но във всички случаи са резултат от напрегната мисловна дейност, която изтощава болния и той й се отдава с голямо нежелание. Против волята си той е принуден да умува и мъдрува, сякаш се касае за най-важните въпроси на живота му. Импулсите, които болният усеща у себе си, също могат да бъдат детински и нелепи, но в повечето случаи съдържанието им е ужасяващо — например подтик към тежко престъпление, — тъй че той не само ги възприема като чужди, но бяга в ужас от тях и чрез забрани и ограничения на свободата си се пази от извършването им. При това те никога не спират до осъществяване; бягството и предпазливостта винаги побеждават. Онова, което болният в действителност извършва, така наречените натрапливи действия, са съвсем безобидни дреболии, най-често повторения и церемониални украсявания на действия от ежедневието, с което обаче такива необходими процедури като приготвяне за сън, миене, обличане, разходка се преврьщат в мъчителни и трудно разрешими задачи. Болезнените представи, импулси и действия нямат еднакъв дял в отделните форми и случаи на натраплива невроза; правилото пo-скоро е един или друг от тези моменти да доминира в картината и да дава името на болестта, но общото между различните форми е очевидно.Това наистина е уникално страдание.

Срещащите се в по-голяма част от случаите неврози трябва да се разглеждат като смесени. Чистите форми на невроза на тревогата и неврастения често се откриват без никакви затруднения при млади хора. Чистите случаи на хистерия и натрапчива невроза са редки: тези две неврози като правило се комбинират с невроза на тревогата. Така често срещаните смесени неврози се образуват, защото причините за възникването им често се смесват — или случайно, или поради каузални отношения между събитията, от които произтичат етиологичните моменти на неврозата. Това може лесно да се установи и да се докаже поотделно. За хистерията обаче от това следват две неща: първо, за да бъде разгледана, тя едва ли може да бъде откъсната от връзките й със сексуалните неврози, второ, като правило тя представлява само едната страна, единият аспект от един сложен невротичен случай, и може да бъде открита и лекувана като изолирана невроза, явно, само в граничен случай. Редом с интелектуалните мотиви, привличани за преодоляване на съпротивата, обикновено е важен и афективният момент: авторитетът на лекаря. В редица случаи е достатъчно лекарят да има авторитет пред болния, за да бъде премахната съпротивата. Това обстоятелство играе важна роля при всички методи на терапия, прилагани в медицината.

Действията, осъществявани при натрапливата невроза, притежават енергия, която сякаш не прилича на нищо от нормалния душевен живот. Болният може само едно, да измества, да замени, вместо една глупава мисъл да възприема друга, малко по-умерена, да минава от една предпазливост към друга, от един ритуал към друг. Да измества натрапливостта, но не и да я премахне. Възможността всички симптоми да се изместват далеч от първоначалната си форма е основна черта на болестта му; освен това прави впечатление, че противоположностите (полярностите), от които е пронизан душевният живот, в неговото състояние изпъкват с особена острота. Освен натрапливостта или отрицателно съдържание в интелектуалната област се явява сьмнението, което по-степенно разяжда увереността и в най-обикновените неща. Изострят се нерешителността, липсата на енергия, ограничаването на свободата. При това до заболяването си болният от натраплива невроза обикновено е бил много енергичен човек, често извънредно упорит, умствените му възможности по правило надхвърлят средното равнище. Нравственото му развитие най-често е на висота, той е крайно съвестен, необикновено коректен. Нужна е солидна работа, за да се ориентира човек поне донякъде в този противоречив ансамбъл от свойства на характера н болестни симптоми. Носителите на тези симптоми са „дегенерати". Това не може да ни задоволи, а всъщност е оценка, присъда, а не обяснение. Лицата, развиващи подобни симптоми, по природа навярно са по-различни от останалите хора. Такива симптоми се наблюдават и при изключителни хора с особено големи и ценни за обществото способности. Обикновено научаваме малко интимни неща за великите личности поради тяхната дискретност и неискреността на биографите им, но от време на време се срещат и фанатици на честността като Емил Зола - много натрапливости са го измъчвали през целия му живот. Но всички натрапливо болни имат склонността към повторения, към ритмизиране и изолиране. Повечето oт тях държат много на чистотата.

Различаваме три чисти форми на актуална невроза: неврастения, страхова невроза и хипохондрия. Тази систематизация също среща възражения. Всички изброени понятия се употребяват, но значението им е неопределено и колебливо. Има дори лекари, които протестират срещу всякакви разграничения в хаоса на невротичните явления, срещу всяко обособяване на клинични единици и отделни болести, дори срещу различаването на актуални и психоневрози. Според Фройд те изпадат в крайност и не следват пътя, който води към напредък. Споменатите форми на актуалната невроза се срещат по-някога в чист вид, по-често обаче са смесени една с друга и с някакво психоневротично страдание. Но това не е основание да се откажем от разграничаването им. Една важна връзка между симптомите на актуалните неврози и на психоневрозите допринася съществено за опознаването на симптомообразуването при вторите; а именно — симптомът на актуалната невроза често представлява зародиш и първи стадий на психоневротичния симптом. Най-ясно това отношение се наблюдава между неврастенията и преносната невроза, наречена „конверсиоинна хистерия”, между страховата невроза и страховата хистерия, но също и между хипохондрията и парафренията (деменция прекокс и параноя). Да вземем за пример хистеричната болка в главата или кръста. Анализът показва, че посредством сгъстяване и изместване тази болка се е превърнала в задоволяване на цяла редица либидни фантазии или спомени. Но някога тя е била реална и тогава е представлявала пряк сексуалнотоксичен симптом, телесен израз на либидната вьзбуда. Съвсем не твърдим, че всички хистерични симптоми се зараждат по този начин, но факт е, че много често е така и че всички въздействия на либидната вьзбуда върху тялото - нормални или патологични - с предпочитание се използват в симптомообразуването на хистерията. По същия начин временните признаци на сексуалната вьзбуда, съпровождащи половия акт, се използват от психоневрозата като най-удобен и най-подходящ за симптомообразуването материал. Съществува едно аналогично явление, особено интересно за диагностиката и терапията. При хора, предразположени към невроза, но нестрадащи в момента от такава, нерядко се случва някаква болестна телесна промяна /например възпаление или нараняване/ - да подтикне симптомообразуването. В този случай то мигновено превръща предложения му от действителността симптом в представител на всички фантазии, които само са чакали изразходване. При това положение лекарят може да тръгне или по единия, или по другия път на лечение - или да се стреми към отстраняване на органичната основа, без да го е грижа за шумното и невротично преработване, или да се бори с възникналата невроза, без да обръща внимание на органичния й повод. Резултатът ще дава право ту на единия, ту на другия вид лечение. При такива смесени случаи е трудно да се дадат общовалидни предписания.

У невротиците страхът с толкова по-чест и по-силен, отколкото у другите хора. Може би това се е смятало за естествено. Думите „нервен" и „боязлив" обикновено се използват като равнозначни. А всъщност то е неправилно. Има боязливи хора, които иначе съвсем не са нервни, а също и невротици, страдащи от много симптоми, сред които обаче не фигурира склонността към страх.

Психоанализата като клинична концепция е съвкупност от методи за психотерапия на неврозите, основана върху проявата на несъзнаваните следи на афектните преживявания и действия на човека, обусловени от неосъзнати мотиви. Явно при неврозите мотивационната възбуда не може да осигури аферентен синтез, взимане на решение, формиране на апарата на „целта“ и целия поведенчески акт, смяна на мотивациите. Достатъчното равнище на мотивационна възбуда до голяма степен определя търсенето от индивида на удовлетворение, способно да отстрани причините, предизвикали мотивацията. Фройд концептуализира психоанализата като наука за размишленията, която изхожда от конкретната житейска практика на хората, от тяхното всекидневие, и по силата на критичната рефлексия – променяйки – се опитва да въздейства върху отчуждената житейска практика: „И така обръщайки с поглед труда на моя живот, мога да кажа, че положих началото на много неща и дадох редица идеи, от които в бъдеще ще произлезе нещо. Дали то ще бъде много или малко, това самият аз не мога да знам. Но смея да изрека надеждата, че съм открил пътя за важен напредък в нашето познание.” /Фройд, 1992а, с. 59/. “Die Stimme des Intellekts ist leise.” /”Гласът на интелекта е тих.”/ пише Фройд в „Бъдещето на една илюзия” и завещава това послание на поколенията.

Използвана литература:

1. 
   Фройд, З., Неврозите. Произход и лекуване., Сф., 1993
   
2. 
   Фройд, З., Въведение в психоанализата, Сф., 1991
   
3. 
   Дако, П., Триумфът на психоанализата, Сф., 1998
   

Великотърновски Университет

„Свети Свети Кирил и Методий”

Философски факултет

КУРСОВА РАБОТА

Изготвил:Татяна Методиева Михайлова

Специалност :Психология

2 курс;фак. N# 0947

Ръководител:Доц. Д-р Илия Стойков

1.Определение и същност на налудността

Други автори определят налудността като „болестно неправилни идеи,които са неподатливи на корекция от опит” ( Е. Knaepelin – 1903 ) ;

“Продукт на интелекта , който се развива извън реалността и е в противоречие с нея и който се съпровожда от непоколебимо убеждение , неподдаващо се на никакво опровержение „ (P.Guitand – 1950)

Налудността е болестно разтройство на мисловния процес (независимо от това,дали то е свързано или не е с емоционални и възприятно-представни нарушения). В резултат на което възниква такова неправилно логическо отражение на действителността , което се намира в грубо противоречие с нея и не подлежи на корекция нито по рационален , нито по сугестивен път.Това определение на налудността е най-близко до това на М.О. Гуревич (1949).Подобна на тази дефиниция дават и Н. Шипковенски (1954) , В.А. Гиляровский (1954) , А.А. Портнов и Д.Д. Федотов (1965) , А.В. Снежневский (1968) , D.Gurran и M.Partridge (1969) , В.М. Банщиков , Т.А. Невзорова (1969) , К. Заимов (1971) , Г.В. Морозов , В.А. Ромасенко (1976)

Дефиницията на К.Jaspers (1965) включва :

а) изключителна убеденост,субективна сигурност в нейната достоверност;

б) неповлияемост от познанието

в) невъзможност,абсурдност на съдържанието

За Jaspers това определение се отнася само към „истинските налудни идеи” ,които не са психологически изводими ,докато „налудноподобните идеи” са разбираеми – техният произход може да се обясни с чувствата ,с нервните възприятия ,с наличието на променено съзнание и пр. Разбираемата , обяснимата идея се разглежда от Jaspers като вторичен продукт.

За H.Gruhle (1951) налудността е „отношение без повод” , „непосредствено впечатление без повод” и „настроение без повод”. Той стои на фройдистки позиции и търси неговото обясниение в „сублимираните „ желания , потиснатите стремежи и пр.

K.Schneider (1967) постулира , че налудните изживявания се отнасят към разтройствата на мисленето , отхвърля термините „налудна идея” и „налудна представа”. Заменя ги с „налудно възприятие „ и „налудно прозрение”. Schneider акцентира върху значението на налудното възприятие ,като подчертава също неговата независимост – по негови думи то било „посланния от друг свят” , „по-висша действителност .Тези възгледи не са достатъчно издържани и от чисто практическо гледище.

K.Jaspers и K.Schneider се придържат към възгледа за интуитивното , едва ли не трансцендентално възникване на налудното съдържание.Съгласявайки се със съществуването на някаква „друга” същност – извън възможностите на нашето познание с „висшита същност” на налудното значение и т.н. , те фактически застават на позициите на агностицизма и мистицизма.

Прилаганият метод при тези възгледи е метода на чистото психологизиране,стремежът да се извеждат дадени психични функции от други или отказът от тяхното обясняване изобщо ,ако такава изводимост не им се удаде ,вместо да се търсят материалните закономерности на психичния процес ,които лежат в основата им.

Грешките в методологията проличават ясно в трърдението на K. Schneider (1967) ,че психиатрите се интересуват не от логически ,а от чувствено-обусловесните грешки на основата на изживяването на страх ,недоверие ,гняв.Не е трудно в това схващане да се доловят както концепциите на екзистенциализма (според който същността на човешкото съществуване е в чувството на мрачна потиснатост ,тревога и безперспективност) Така и основните тенденции на съвременната буржоазна психология изобщо – да се залага на дълбоките , низшите , архаичните механизми , структурни функции и да се подценява значението на съзнателната ,интелектуалната дейност на човека.Към противоположният на досега разглеждания възглед са се придържали K. Westphal(1878) , E.Kraepelin (1923) , E.Bleuler (1930) , K.Jung (1939)

E.Kraepelin e смятал погрешната умствена преработка на представите , в която той е виждал корените на налудността , има за основа склонноста към произволно тълкуване на външните впечатления ,срещата и в обикновения живот.

K.Westphal извежда параноидните налудни идеи от съзнанието за изменението на собствената личност.Разбираемостта на налудността последователите на Е. и М. Bleuler обясняват от позициите на фройдиската символика: съдържанието на налудните идеи е резултат на „потиснати комплекси от разцепен тип” ,а при шизофрения делир – в съответствие с възгледите на E.Bleuer ,комплексите могат да се проявяват и в естествен (неподтиснат ) вид.

За налудни изживявания може да се мисли в случаите ,когато наблюдаваме едно ясно изразено „пречупване на личността с прояви от религиозно мистичен характер ,които се намират в рязко противоречие с цялостия мироглед на индивида.
2. Теории за произхода и същността на налудността.

Налудността е наблюдавана и описвана още в древността ,но нейното научно обяснение започва с появата на психиатрията като обособена медицинска дисциплина.

Те не се интересуват от възникване на налудния синдром ,а правят само задълбочен психологичен анализ на изживяванията на болните ,като прибягват до обяснението

и извеждането на едни от други патологични прояви.По-сложното явление се търси в по-простото.Против психологичното тълкуване се обявяват : С.М. Ливщиц и Е.И. Теилицная – те смятат ,че налудността е „физикална” , „телесна” , „първична”.
4.Извеждане на налудността от афектите :

P.Janet (1932) счита ,че патологичните чувства стоят „над идеите и над налудностите” . Е.К. Каменева (1950) смята ,че налудните идеи са резултат от освобождаване от потискане на „патологични протопатични афекти”.C.Weinschenk (1955) приема ,че при налудността познанието е увредено не в логическата сфера ,а в афективно обусловеното фалшифициране на предметната даденост.E. Bleuler и M.Bleuler(1960) отдават голямо значение на „налудообразуващите афекти” ,които могат да бъдат „всевиши” (депресивно или маниакално настроени) или да бъдат свързани само с една идея ,с определен комплекс.

P.Stilson и сътрудници (1966) са установили изменение в зрителното възприятие – по-висок праг на възприемане на екранирания образ и по-нисък –на визуалния „шум” . Г.С. Шостакович (1974) намира удължен период на възприемане на оптични стимули.

Според H.Bull и P.Vehables (1974) има нарушение на възприемането на речта.

G. d’Agata и V.Cosi (1969) считат ,че налудността е резултат от загуба на възможността за възприемане на цялостния образ и заместването му от отделни детайли.Геизалтистите определят налудността не просто като възприятно разтройство ,а като нарушение на възможността за цялостно схващане на света.

Хипотезата на C.Schweider(1922) за т.нар. засниващо мислене ,с която той прави аналогия между мисленето на здравия заспиващ човек и мисленето на болния.Н.Вагикроботи върху т.нар. вътрешна мисъл. Изтласканата вътрешна мисъл се връща като налудност.

Най-много привърженици има теорията за увреденото абстрактно мислене.

H.Cameron(1944) заменя теорията за нарушеното абстрактно мислене с тази за „свръхвключваемото мислене”

В групата на „мисловните” теории за налудността трябва да отнесем и асоциативната теория – автор: Е.Bleuer(1911) ,който счита ,че върху основата на „специален вид психично отслабване” възниква разстройство на нормалните асоциативни процеси.
7.Псохоаналитични теории

Основата е поставена от S.Freud (1938) – чрез произволни и умозрителни психоаналитични интерпретации изяснява заболяването като резултат от незадоволени хомосексуални тенденции по тезисно-антитезисната формула.

а) „Аз обичам това лице от същия пол”

б) „Аз го мразя”

в) „Той ме мрази и ме преследва”

Тази формула се прилага и в наше време.Много автори свързват по-късното развитие на налудността с детските сексуални травми: I.Lewis ,D.Moriatry и S. Kates ,E.Starer и H.Tanner извеждат налудността от орално-рецептивния стадий на детската сексуалност.M.Beitner вижда механизма на заболяването в невъзможността за формиране на Едиповия комплекс поради липса на идентификация.

Създадена е от K.Jasper ,K.Schneider и H.Gruhle.Те търсят съшността на „истината” налудност в бесъзнателните механизми ,в отричането на всякаква връзка с материалните процеси в главния мозък.Разделят налудността на истински и налудно-подобни идеи.L.Hinsie и R.Campbell дефинират налудността като „продукт от силите в сферата на бесъзнателното”

Екзистенциализмът представлява разновидност на идеализма.

Налудността се представя като субективна „форма на съществуване”.

Феноменологичният антропологизъм разглежда налудната идея като резултат от трансформация на личността (E.Minkowski). C.Kulenkampff определя налудността като нарушение на контакта със света. W.von Baeyer и A.Storch виждат в налудността нарушена „междучовешка среща”.Според M.Dinegri налудността представлява бягство от реалността. T.Szasz определя психичната болест изобщо като „чисто психилогично явление”

Capgras разглежда появата на налудността като резултат на личностнова аномалия .

В началото на 20в. възниква церебралноанатомичното направление. Негови представители са C.Wernicke и K.Kleist.Това направление свързва налудността с определено анатомично поражение.В учението на E.Kretschmer възникването на налудността се разглежда като резултат от действието на специфични изживявания върху определени характерови форми. За прототип в това отношение се приема „сензитивната налудност за отношение” описана от E.Kretschmer.
11.Учение за висшата нервна дейност

И.П.Павлов изтъква значението на патологичната инертност на възбудения процес от една стана ,а от друга – възникването в патодинамичната структура на фазови явления и по-специално на ултра парадоксална фаза. А.Г.Иванов – Смоленский създава методика за образуване на условни двигателни рефлекси с речево подкрепване за изследване у човека. Той различава образна и словестна налудност.

Е.А.Попов допуска ,че налудността може да бъде резултат на отрицателна индукция от огнище на инертна възбуда.А.А. Бенвяминш е установил дисоциация между функцията на двете сигнални системи ,особено от втората в първата. К.Заимов обяснява особеностите на връзките при шизофрения с настъпването на фазови състояние в тях ,при което „утъпканите” пътища се оказват закрити ,а необичайните – свободни.Ю.А.Поворинский установява при „налудна форма „ на шизофрения слабост ,повишена изтощаемост и намалена подвижност на нервните процеси ,лесно възникване на надпределно задържане.Словестните връзки се изработват бързо ,но се характеризират с неточностти. По-рано придобитите връзки във втората сигнална система се подтискат .Нарушен е механизма на „видовото общуване „ ,както и словестния отчет. Е.С.Станкевич установява трудно концентриране върху много „словестни обекти” ,наклонност към абстрактно мислене ,но без връзка с конкретни образи и без приложимо значение ; трудно вникване в същността на словата дразнители.

М.С. Лебедински установява : в резултат на нарушение на взаимоотношението на двете сигнални системи – извращение на образа на възприемания обект и прибавяне към него на чужди нему черти ,тенденция към необосновани обобщения. Налудното разстройство преди се е наричало параноя. Протича с персекуторни налудности ,но без други данни за шизофрения. Налудните идеи могат да оформят сложна и логично разработена система . Водещ симптом е една налудност или система от налудности ,обединени от една обща тема (за отношение – мислят,че другите хора ги смятат например за хомосексоалисти ; за откривателство ; за ревност ; сексуална,вкл. и еротична).

При налудното разтройство няма симптоми от 1 ранг на Шнайдер ,няма негативни симптоми .Обикновно е налице задоволително социално функциониране.Това разтройство се среща много по-рядко от шизофренията и обикновенно не се установява фамилност. Във възникването на този вид разтройство лежат много от причините за възникване на параноидните налудности.

Лечението протича ,като се цели да се обясни на болния ,че трябва да вземе мерки за здравето си.Ако все пак пациентът се мотивира за лечение ,целта на терапията не е „излекуване” ,премахване на налудностите ,а е по-скоро насочена към това как човек живее с налудностите си така ,че те да не му пречат. Обикновенно това разтройство е много трайно и постоянно ,цикличност има по-скоро в проблемите ,които то създава.

Използвана литература : 1. Иванов Владимир : „ Налудност и шизофрения „

2. 1994г. „Психология и психотерапия”