Ричард Докинс делюзията бoг

В защита на децата

През 1997 г. моят колега, психологът Николас Хъмфри, започна със същата поговорка за тоягите и камъните една своя лекция в Оксфорд. И поясни, че тя невинаги е вярна, като даде за пример хаитянските поклонници на вуду, които умират за броени дни — явно под психосоматичното въздействие на ужаса, който са изпитали, след като срещу тях е било изречено някое „злокобно" заклинание. След това зададе и реторичния въпрос дали „Амнести Интернешънъл" (под чиято егида бе организиран въпросният цикъл лекции) би агитирала срещу обидните и клеветнически изказвания и публикации? Отговорът бе категорично „Не", защото това би било равнозначно на цензура, а „свободата на словото е твърде ценна придобивка, за да я жертваме с лека ръка". Но с едно съществено изключение (което, предполагам, е коствало доста терзания на неговия либерален дух) - може да се говори за необходимост от цензура, когато става дума за деца:

Имам предвид нравственото и религиозното възпитание, особено в домашни условия, където на родителите е позволено и дори желателно да определят вместо децата си кое е истина и кое - не.

Затова смятам, че и децата имат право да не бъдат подлагани на злотворното влияние на околните, независимо кои са те. Съответно и родителите нямат някакво дадено им от Бога право да налагат на децата това, които те сами са избрали, както и да ограничават хоризонта на мислите им, да ги възпитават в догматичен дух и да ги принуждават да следват само правия и тесен път на собствената им вяра.

Тоест право на детето е да не приема безсмислиците, които му втълпяват възрастните, а ние като общество дори сме длъжни да ги предпазим от тях. Ето защо е еднакво нередно родителите да учат децата си, че Библията съдържа самата истина или че човешкият живот се управлява от звездите - по същия начин, както не бива да позволяваме на който и да е родител да пребива детето си или да го заключва в килера.

Разбира се, горното становище трудно би получило еднозначна оценка. Първо, не е ли въпрос на мнение кое е „глупаво" и „безсмислено"? Но да оставим религията. Нима конвенционалната наука не е грешала достатъчно често, за да бъдем по-предпазливи и към нейните изводи? За учените може и да е „глупаво" това да занимаваш децата с астрология (или буквалните истини на Писанието), но пък много хора мислят обратното. Нима те нямат право да го споделят и със своите деца? А и не е ли нахално да изземваш родителските им правомощия под предлог, че децата трябва да бъдат възпитавани в строго научен дух?

Благодарен съм на родителите си, че поддържаха един друг възглед - че е по-важно не какво, а как мислиш и именно на това трябва да учиш децата си. Можем да ги запознаем - по възможно най-обективния и подходящ за възрастта им начин - с налични те научни данни, но ако след време те решат, че Библията казва истината или че планетите предопределят хода на нашия живо това вече не е наша работа. Тяхно право е да решават какво мислят, но не и на родителите им, а най-малкото пък да им го налагат с „крути мерки". Освен това не бива да забравяме, че те деца ще станат родители на следващото поколение и ще им" възможността да предадат по щафетата същата индоктринизация, на която те самите са били подложени в детството си.

Според Хъмфри, докато децата ни са още малки, уязвими и нуждаят от закрила, най-моралното, което можем да направим е да се опитаме да отгатнем какво биха предпочели те, ако бяха достатъчно големи, за да направят подобен избор. И дава пример с едно момиче от кастата на инките, издъхнало преди петстотин години, чийто замръзнали останки бяха открити в перуанските планини през 1995 г. Според открилия ги антрополог момичето било принесено в жертва в рамките на специална церемония. А по американската телевизия бе излъчен цял документален филм за „леденото момиче", който подканяше зрителите да се възхитят от твърдостта на духа,"която са демонстрирали съответните жреци, както и от гордостта и благоговението, с които това момиче се е отправило на своя последен път, след като е било удостоено с честта да бъде принесено в жертва. Така че посланието на филма можеше да се изтълкува и в смисъл, че практиката на човешките жертвоприношения е сама по себе си епохално културно постижение - или ако предпочитате, поредната перла в короната на мултикултурализма.

Хъмфри обаче е скандализиран (както и аз):

Как е възможно да се поддържат днес подобни тези, дори и завоалирани?! И как смее някой да твърди, че трябва да се чувстваме едва ли не възвисени - както си седим на дивана и зяпаме телевизора - от това, че сме станали свидетели на едно ритуално убийство?! И то на дете, извършено от някакви безмозъчни, суеверни, невежи и префърцунени старчоци! Какво хубаво може да има в това изцяло неморално деяние?!...

Тук всеки уважаващ себе си либерал би изпитал и известни колебания. Деянието очевидно е неморално и глупаво, но по нашите стандарти. А по тези на инките? За тях жертвоприношението със сигурност е било морален акт, вписващ се напълно в тяхната ценностна система. А това момиче най-вероятно е било лоялно към религията, в която е било възпитано. Кои сме ние, че да говорим за „убийство" и да съдим инкските жреци по днешните си стандарти? А и не е изключено това момиче да е било доволно от съдбата си, защото е вярвало, че така ще иде в съответния „рай", където ще се радва и на компанията на своя слънцебог. Което, разбира се, не изключва и вероятността да е пищяло от ужас - а тя, съгласете се, звучи по-правдоподобно...

Тезата на Хъмфри (към която се присъединявам и аз) гласи следното: независимо дали момичето се е жертвало доброволно или не, има достатъчно основания да предположим, че то едва ли е щяло да приеме безропотно съдбата си, ако е било запознато и с всички факти. Например, че Слънцето не е никакъв „бог", а едно гигантско кълбо от водород, който е бил нагорещен до един милион градуса по Келвин и се е превърнал в хелий (в рамките на процеса ядрен синтез), а пък самото кълбо се е появило от същия „облак" газ, от който са се оформили чрез кондензация и останалите тела в Слънчевата система, сред които и нашата Земя. А ако е знаела всичко това, тя едва ли е щяла да изпитва същия суеверен страх от Инти, камо ли да си мисли, че би го „омилостивила" със своята саможертва.

От друга страна е ясно, че не можем да виним инкските жреци за тяхното невежество, а и е някак грубо да ги наричаме „безмозъчни" и „префърцунени". Но те определено носят вина за случилото се, защото са наложили своята вяра на едно дете, което е било и твърде малко, за да прецени дали изобщо си струва да се жертва заради Слънцето. Според Хъмфри, упрек търпят не само въпросните кинодокументалисти, но и ние, тяхната аудитория, които сме склонни да виждаме и нещо възвишено в една такава смърт - „нещо, което би обогатило нашата колективна култура". И тази тенденция да се възхваляват етническите религиозни традиции и да се оправдават жестокостите, вършени в тяхно име, съвсем не е изолирано явление. Тя е и постоянен повод за вътрешни терзания у благовъзпитаните либерали, които, от една страна, не могат да понасят страданието и жестокостта, но от друга, са закърмени с „постулатите" на постмодернизма и релативизма и затова смятат, че трябва да се отнасяме към другите култури със същия респект, както и към нашата собствена! Да вземем например клиторидектомията, популярно наричан и „обрязване на момичета". Това е една изключително болезнен операция, а и саботира сексуалното удоволствие на „оперирани те", когато станат жени (което пък най-вероятно е и скритата цел). Половината днешни либерали настояват да се сложи край на тази практика. Другата половина обаче питае „респект" към всичко етнокултурно и смята, че не бива да им се месим, щом „те" са решили да осакатяват „своите" деца. Там е работата, че т.нар. „техни" момичета са и момичета на свое собствено основание, така че не бива да се пренебрегват и техните желания. Тук някой ще възрази: „Да, всичко това е вярно, но какво да направим, когато самото момиче иска да бъде „обрязано"?". Сега може и да го иска, но след години? Дали когато натрупа по-голям житейски опит и знания, то няма да съжалява, че се е подложило на подобно осакатяване? Поне Хъмфри е убеден, че ако е избегнала тази „операция" в детството си, никоя зряла жена не би се съгласила доброволно на нея.

По повод на амишите и тяхното право да възпитават „собствените" си деца в „своите" традиции Хъмфри не пропуска и подозрителния ентусиазъм, с който обществото поддържа тезата за

„културното разнообразие".

Тук някой може би ще каже, че на децата на амишите, хасидистите или циганите едва ли им е леко да бъдат възпитавани от такива родители, но от друга страна, това е и единственият начин тези колоритни традиции да продължат да съществуват и занапред. И че би било позор за цялата човешка цивилизация, ако те изчезнат от земния лик. Нима?!... А нима не е позорно да се жертват човешки индивиди в името на... културното разнообразие? Защото на практика се получава тъкмо това; това е цената, която плащаме като общество. И по-точно не ние, а дае - мисля, че не бива да забравяме и този детайл.

Този проблем привлече общественото внимание през 1972 г., когато във Върховния съд на Съединените щати се гледаше делото „Уисконсин срещу Йодер", касаещо тъкмо правото на родителите да не пращат децата си на училище по религиозни съображения. Въпросните амиши (или „амиш-менонити") живеят в изолирани общности в някои части на Съединените щати, като повечето от тях говорят на едно архаично немско наречие, определяно от диалектолозите като пенсилвански холандски, и в една или друга степен се въздържат да ползват електричество, двигатели с вътрешно горене, копчета и прочее проявления на модерността. За много хора този „идиличен остров на спокойствието", съхранил бита от XVII в., крие особена прелест. Ами да, защо пък да не го запазим - в името на човешкото многообразие? А единственият начин е да оставим амишите да възпитават децата си по своя си начин, за да ги предпазят от „разлагащото влияние на модерния свят". Добре, но не е ли редно да чуем и мнението на самите деца?...

Върховният съд трябваше да се произнесе по следния казус: през 1972 г. група амиши от Уисконсин забраниха на децата си да посещават местните гимназии. Самата идея за образование след навършването на определена възраст влиза в противоречие с религиозните ценности на амишите, което пък с особена сила важи за научното образование. На свой ред властите на Уисконсин дадоха под съд родителите, загдето лишават децата си от правото на образование. След дълги митарства делото стигна и до Върховния съд, който пък се произнесе категорично (6:1) в полза на... родителите. Мнението на мнозинството, формулирано от главния съдия Уорън Бъргър, гласеше следното: „Както сочат данните, в случая с амишките деца задължителното образование до 16-годишна възраст крие и реален риск да бъдат подронени устоите на самата общност на амишите и тяхната религиозна практика. Те са изправени пред следната алтернатива: или да се откажат от традициите си и да бъдат претопени в общата маса на обществото, или да емигрират в някой друг и по-толерантен регион".

Според малцинството (в лицето на Уилям О. Дъглас) бе поредно да се попитат самите деца. Дали и те искат да си останат само с основно образование? И дали наистина желаят да останат в лоното на тяхната традиционна вяра Николас Хъмфри е още по-радикален: дори и да заявят сега предпочитанията си към вярата на родителите си, означава ли това, че тези деца ще останат на същото мнение и след като завършат средно образование и се информират за наличните алтернативи? Дали и тогава ще намерят някакви примери, които биха потвърдили първоначалното им решение - да кажем, техни връстници от външния свят, които са „гласували с краката си" и доброволно са се присъединили към общността на амишите? Юристът Дъглас доразвива същата мисъл в по-различна насока. Той не вижда конкретна причина да се придава някакъв по-особен „статус" на религиозните възгледи на родителите, който да им позволява да лишават децата си от образование. И ако религията може да бъде основание за освобождаването ти от определени граждански задължения, защо същото да не важи и за секуларистките възгледи?

Мнозинството във Върховния съд обаче прави паралел с „позитивните ценности" на монашеските ордени, които несъмнено „обогатяват" с присъствието си днешното общество. Но, подчертава Дъглас, тук има и една съществена разлика. Монасите дават доброволен обет и влизат в манастирите по собствено желание, докато децата на амишите стават такива не по своя воля - те просто се раждат в една затворена общност и нямат друг избор.

Но да оставим юридическата реторика. Има нещо дълбоко нечовешко в жертването на което и да е човешко същество (камо ли дете) пред олтара на културното разнообразие, особено ако с този акт се цели съхраняването на някоя по-„колоритна" религиозна традиция. Ами да, какво щяхме да правим без нея?... Ние, мнозинството хора, явно сме неодухотворени, щом се радваме на своите коли и компютри, ваксини и антибиотици. Добре, че има и едни мили хорица, дето си говорят на някакъв древен език, носят бонета и бричове, возят се в конски каручки и си правят нужниците на двора, защото те обогатяват нашия живот! Естествено, че ще им позволим да вкарат и децата си в същия капан на времето, че да се озоват право в XVII в.Няма как иначе, защото ще се лишим от нещо, което придава пикантност на нашата постна култура... Признавам, че и аз съм склонен донякъде да се съглася с този силогизъм. Но останалото буди у мен и доста сериозни опасения...