Ричард Докинс делюзията бoг
Физическо и психическо насилие
Изтегляне 6.12 Mb.
|
Физическо и психическо насилиеКогато се каже, че свещеник „злоупотребява с деца", днес обикновено се разбира сексуално посегателство, затова съм длъжен да обясня още в самото начало какво имам предвид. Други вече са констатирали факта, че нашето време е белязано от масова истерия на тема педофилия - една типична проява на „психологията на тълпата", напомняща за салемския лов на вещици от 1692 г. През юли 2000 г. „Нюз ъв дъ уърлд", успял да се наложи като най-гнусния вестник в Британия въпреки бясната конкуренция, организира мощна кампания, в която почти открито призоваваше гражданите да линчуват разобличените педофили. В суматохата пострада и домът на един уважаван детски лекар, тъй като нападателите не бяха схванали разликата между „педиатър" и „педофил". Тази истерия прие епидемични размери и хвърли в паника британските родители. Днешните връстници на „Просто Уилям", Хък Фин, Лястовиците и Амазонките („Просто Уилям" (Уилям Браун) е герой от едноименната детека книга на Ричмол Кромптън, публикувана през 1922 г. и поставила началото на популярна поредица, която многократно е била екранизирана. Лястовиците и Амазонките са две „банди" (момчеппса и момичеппса) от едноименния роман на Артър Ранеъм, публикуван през 1930 г.) са лишени дори от правото да скиторят на воля - една от най-хубавите страни на детството през отминалите епохи, когато реалният (а не просто предполагаем) риск от престъпни посегателства едва ли е бил по-малък. За да съм честен към „Нюз ъв дъ уърлд", е редно да поясня, че още преди да започне кампанията, страстите бяха достатъчно нагнетени от едно наистина чудовищно престъпление - отвличането и последвалото убийство на 8-годишно момиченце в Съсекс. Но така или иначе бе несправедливо да се търси възмездие за всички педофили на основанието, че представителите на това не дотам престижно сексуално малцинство са и (потенциални) убийци. И в трите училища, които съм посещавал като малък, се подвизаваха учители, чиято „обич към децата" излизаше извън рамките на благоприличието, което наистина бе достойно за порицание и им донесе съответните санкции. Но не мога да приема, че и днес, след близо петдесет години, тълпи бдителни граждани и юристи продължават да преследват набелязаните си жертви, виждайки в тях единствено „детеубийци", и се чувствам задължен да кажа нещо в тяхна защита, макар и аз самият да станах „жертва" на един от тях (инцидентът бе конфузен, но иначе напълно безобиден). С особено незавидна слава се е покрила Римокатолическата църква. По ред причини аз също не я харесвам, но още повече ме отблъсква некоректността и не мога да не си задам и този въпрос: Дали пък тази институция не е била и демонизирана, особено в Ирландия и Америка? Допускам, че общественото неодобрение към нея се дължи до немалка степен и на лицемерието на нейните служители, чийто професионални задължения включват и култивирането на чувство за „греховна вина" у техните пасоми. Плюс това винаги съществува рискът да злоупотребиш с доверието на хората, в чийто очи се ползваш с неоспорим авторитет, защото от деца са приучени да се отнасят със страхопочитание към твоя сан. Но това са вторични фактори и не бива да избързваме с изводите. Редно е да отчитаме и онази забележителна способност на човешкото съзнание да си измисля спомени, особено ако го разчовърка някой безскрупулен психотерапевт или алчен адвокат. Психоложката Елизабет Лофтъс прояви наистина завидно мъжество, когато ни показа, че хората всъщност много лесно си измислят подобни спомени - абсолютно нереални, но идеално устройващи самите жертви. И звучат толкова искрено и чистосърдечно, че в повечето случаи съдебните заседатели се подвеждат от тези „изповеди", които при други обстоятелства биха се таксували като лъжливи свидетелски показания . (Въпросният феномен е известен и като конфабулация.) Но нещата в Ирландия не се свеждат само до сексуалните издевателства, колкото и хипотетични да са те. Самата бруталност на т.нар. Християнски братя, отговорни за възпитанието на една значителна част от мъжкото население на страната, отдавна е придобила легендарни измерения. Същото важи и за монахините, служещи в ирландските девически пансиони, които нерядко са склонни и към садистична жестокост. Онези мрачни „приюти", които Питър Мълан показа в своя филм Сестрите-магдалинки, съществуваха чак до 1996 г. Но да се върнем на измислените спомени. Когато са изминали повече от четири десетилетия, е много трудно да приемеш, че са ти запретнали полата, за да те натискат, а не да те подложат на някое сексуално издевателство, затова и по-предприемчивите адвокати нямат никакви задръжки, когато експлоатират (и манипулират) паметта на своите клиенти, която едва ли би съхранила по-ярки „спомени" за толкова далечен период. И тогава „миналото" се оказва златна мина, особено ако предполагаемият „насилник" е мъртъв и няма как да изложи своята версия за случилото се. Впрочем Католическата църква е изплатила до този момент над един милиард долара обезщетения по целия свят. Да, не им е леко на тия хора. Можеш да изпиташ дори известно съчувствие към тях - особено ако не те вълнува мисълта за източниците на техните приходи... След една моя лекция в Дъблин ме попитаха какво мисля за тези широко коментирани случаи на сексуално малтретиране от страна на католически свещеници. Отговорих така: Колкото и ужасно да е самото престъпление, физическите щети, причинени от него, са сравнително малки на фона на по-дълготрайните и чисто психологически последствия от католическото възпитание. Репликата ми бе плод на спонтанна импровизация, но бях изненадан от възторжения отзвук, който тя предизвика сред аудиторията (съставена главно от дъблински интелектуалци и в този смисъл недотам представителна за страната като цяло). Става дума за СРС, католическа конгрегация, създадена през 1802 г. от Едмънд Райе и поставяща си за цел да осигурява образование на момчетата от бедни ирландски семейства. Братството поддържа и сиропиталища за слепи и глухонеми деца. Но след време пак се сетих за този дребен инцидент, когато получих писмо от една 40-годишна американка, също вкусила от прелестите на католическото възпитание. Тя разказваше, че още на 7-годишна възраст ѝ се случили две пренеприятни неща. Била сексуално малтретирана от местния енорийски свещеник в неговата кола. Горе-долу по същото време станало и още едно нещастие, при което загинала нейна съученичка. Моята кореспондентка решила, че приятелката ѝ е отишла в ада, само защото е „протестантка" - нали така гласяла верската доктрина на нейните родители! И сега, след толкова години, тя си давала сметка, че от тези два случая на злоупотреба (физическа и психическа), вторият ѝ е оказал доста по-негативен ефект. Ето и обяснението й: Това, че отецът ме опипва, ми се стори просто „гадно" (а и какво друго би си помислило едно 7-годишно момиченце?!), но споменът за моята приятелка, отишла в ада, винаги ме изпълваше с вледеняващ и неизмерим страх. Никога не съм губила съня си заради онзи свещеник, но пък колко безсънни нощи изкарах, терзана от мисълта, че най-близките ми същества могат също да попаднат в ада. Ето това вече бе наистина кошмарно!... Аз също съм склонен да приема, че „ласките", които това момиченце е било принудено да изтърпи, са били и относително безобидни - поне в сравнение с болката и отвращението, които би изпитал някой невръстен министрант, изнасилен от свещеника, на когото е асистирал в църквата. Разбира се, тук някой ще възрази, че днешните католически свещеници не биха си позволили подобни издевателства. Дори и да е така, примерът показва достатъчно ясно, че психологическите травми могат да оказват много по-траен ефект от физическите. За Алфред Хичкок (който бе истински виртуоз в изкуството да плашиш хората), се разказва и следният анекдот: Веднъж великият режисъор пътувал с кола из Швейцария, когато внезапно се вторачил в нещо и възкликнал: „Това е най-страшната гледка, която някога съм виждал!". Нещото бил един селски свещеник, който разговарял с някакво момченце, положил „бащински" ръка на рамото му. Тогава Хичкок проврял глава през прозореца и се развикал: „Бягай, момче! Бягай, че иначе лошо ти се пише!" Има една поговорка: „Тоягите и камъните могат кости да трошат, но думите нивга не ще те наранят". Така е, но при условие, че не вярваш на самите думи. Но ако възпитанието ти и всичко, което си чул от своите родители, учители и свещеници, те кара да вярваш, и то безусловно, че грешниците се пържат в ада (или че жената е собственост на мъжа), то тогава е твърде възможно думите да окажат много по-траен и пагубен ефект от делата. Мисля, че понятието „злоупотреба с деца" не е никаква хипербола, когато под него се разбира онова, което учителите и свещениците причиняват на невръстните си питомци, като им втълпяват и такива дивотии, че има „непростими грехове", заради които човек ще се мъчи во веки веков в ада. В моя документален филм. Корен на всички злини? (за който споменах в Пролога), аз интервюирах и някои религиозни лидери и дори бях критикуван, че съм показал само „екстремисти", а не действително уважавани представители на религиозния „мейнстрийм", примерно, архиепископи. Тази критика звучи резонно, като изключим факта, че сега, в зората на XXI в., онова в Америка, което вдъхва най-голямо безпокойство на околния свят, са тъкмо доминиращите нагласи сред населението ѝ. Например един от интервюираните, които подразниха най-много британската аудитория, бе Тед Хагард от Колорадо Спрингс. „Пастор Тед" трудно би минал за екстремист в днешна Америка, но е президент на 30-милионната Национална асоциация на евангелистите, а и по думите му всеки понеделник се консултирал лично с президента Буш. Ако исках да интервюирам истински екстремисти (разбирай - по днешните щатски стандарти), щях да потърся някой християнски „реконструктивист" (Под „реконструктивизъм" най-често се разбира едно направление в съвременния юдаизъм, свързано е името на Мордехай Каплан (1881-1983), чийто принципи обаче трудно биха се съвместили е тези на християнския фундаментализъм и някои неохилиастични групи, по една или друга причина свързвани е последния - например то отхвърля боговдъхновеността на Писанието и го смята за чисто човешка творба, продукт на древноеврейската култура.), чиято „доминионна теология" открито проповядва налагането на теократичен режим в Америка. А както ми писа един обезпокоен не на шега американски колега, европейците най-сетне трябва да разберат, че [в Съединените щати] се вихри едно пътуващо „фрийк шоу" с теологична окраска, което обаче напълно сериозно призовава за възстановяване на старозаветното законодателство, т.е. да се избиват хомосексуалистите и другите подобни „нарушители", а също и това, че правото да бъдеш държавен служител и дори да гласуваш трябва да важи само за християните. И тази реторика жъне овации сред многолюдни аудитории от средната класа. Така че ако секуларистите не си отварят очите, в най-скоро време „доминионистите" и „реконструктивистите" ще се окажат основните сили в една съвсем реална американска теокрация. Сред интервюираните беше и пастор Кийнан Робърте - от същия щат, Колорадо, както и пастор Тед. Неговата налудност обаче избива в друга насока, приемайки формата на т.нар. адски домове. „Адският дом" (Hell House), както подсказва и името му, е едно много специално място, където децата се възпитават — било от родители, било от компетентни християнски наставници - в неописуем страх от онова, което може да им се случи, след като умрат. Актъори им разиграват живи картини, за да ги запознаят с някои по-актуални „грехове" като аборта и хомосексуалността, а на сцената винаги присъства и по някой рогат дявол с алени одежди, злорадо потриващ ръце. Но това е просто прелюдия към основната част (или piece de resistance) - самият ад, изпълнен с автентичната миризма на горяща сяра и сърцераздирателните писъци на грешниците, обречени на вечни мъки. След като наблюдавах репетицията на една такава сцена, в която диаболизмът на дявола бе издържан в простодушната стилистика на викторианската мелодрама, аз интервюирах пастор Робърте в присъствието на цялата му трупа. Той обясни, че „оптималната възраст" за малките посетители на Адския дом била 12 години. Признавам, че това леко ме шокира и го попитах дали няма да изпитва угризения, ако някое 12-годишно дете засънува кошмари след представлението. Отговорът му прозвуча съвсем искрено: Че нали това е целта - да разбере детето, че адът не е място, където би искало да отиде! И по-добре това послание да стигне до него, докато е още на 12 години, защото иначе може и да не го възприеме и да изживее живота си като грешник, без да познае нашия Господ Иисус Христос. А колкото до кошмарите, смятам, че те ще го наведат на мисълта, че има и едно висше благо, което можеш да постигнеш в рамките на своя живот тук, така че детето няма да си остане само с лошите сънища... Ще кажете, че това е частен случай. Да, но ако и вие вярвате в това, в което въпросният пастор твърди, че вярва, също може да решите, че е много „възпитателно" да плашите по такъв начин децата си. Няма как да отпишем пастор Робърте като някакъв „екстремист", защото и той като Тед Хагард е част от мейнстрийма в днешна Америка. Няма да се изненадам, ако и Робърте, подобно на някои свои едноверци, вярва, че можеш да чуеш писъците на прокълнатите души, ако се заслушаш по-внимателно във вулканите или че онези гигантски глисти, откривани в горещи извори на океанското дъно, са били предсказани още в Марк. 9:43-44: „И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за теб без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън, дето червеят им не умира и огънят не угасва". Но както и да си представят отвъдното, тези ентусиасти на тема „неугасими огнъове" явно питаят в душите си и същото Schaddetifreude (Злорадство - нем) и самодоволство, което най-изтъкнатият теолог на всички времена, Св. Тома от Аквино, демонстрира в своята Сума на теологията: „И за да се насладят по-пълно на своето блаженство и Божията благодат, на светците им е позволено да съзерцават мъките на грешниците в ада". О, колко мило! От личен опит съм се убедил, че страхът от адските мъки може да бъде и съвсем реален, дори в иначе здравомислещи хора. Сред многобройните писма, които получих след излъчването на моя документален филм по телевизията, бе и това на една очевидно почтена и напълно с ума си жена: Тръгнах на католическо училище още на пет години и бях обучавана от монахини, размахващи каиши, бастуни и пръчки. Когато навлязох в пубертета, прочетох Дарвин и онова, което той казваше за еволюцията, ми се стори доста смислено, поне за логически разсъждаващата част от съзнанието ми. Но това ми костваше един мъчителен вътрешен конфликт и чести приливи на страх от... адския огън. Дори се подложих на психотерапия, която ми помогна да преодолея някои предишни проблеми, но не и този дълбоко вкоренен страх. А поводът, по който ви пиша, е следният: бихте ли ми дали, моля, името и адреса на психотерапевтката, която интервюирахте миналата седмица, защото разбрах, че тя се занимава именно с този тип страх.
Като дете Джил също се бояла до смърт от ада, но с течение на времето успяла да преодолее вътрешните си страхове (и да се отърси от християнството) и сега помага на други, получили аналогични травми в детството си. Във филма тя сподели следното: „Когато се връщам мислено в детството си, установявам, че то е било доминирано от страха. Страхувах се най-вече от неодобрението на околните, но ме ужасяваше и мисълта за вечното проклятие. А за едно дете образи като „вечния огън" и „скърцането със зъби" могат да се окажат и прекалено натуралистични. То не ги възприема като метафори". Тогава я помолих да опише какво са ѝ разказвали за ада. Отговорът дойде след известно колебание (можех да съдя за вътрешната ѝ борба по изражението на лицето й): - От една страна, всичко това е и доста странно... Толкова време мина, а ето че тези неща още ми въздействат... Питаш ме как съм си представяла ада ли? Ами като най-страшното място, което може да съществува. Щом си там, значи си отхвърлен завинаги от Бога. И присъдата ти не подлежи на обжалване. Пържиш се в истински огън, подложен си на истински мъчения и това продължава во веки веков, без никаква надежда за избавление... След това разказа и за своята „рехабилитационна група", в която влизали тъкмо хора, преживели подобни травми и в детството, и в по-късния си живот. Обясни, че на повечето им било изключително трудно да се отърсят от „сенките на миналото": - Скъсването с миналото винаги е болезнен процес. Оставяш след себе си цяла социална мрежа - една система, която на практика те е отгледала и възпитала. Оставяш след себе си и определена система от вярвания, които си поддържал в продължение на години. В много случаи си принуден да се разделиш със семейството и приятелите си... За тях ти просто преставаш да съществуваш. Мога да го потвърдя от личен опит, защото често получавам писма и от хора (най-вече американци), които твърдят, че са скъсали с религията си, след като са прочели моите книги. По обясними причини повечето от тях дори не са посмели да уведомят близките си, а тези, които все пак са го направили, са се сблъскали с изненадващо остри реакции. Ето и типичен пример - от писмото на един млад американец, студент по медицина: Реших да ви изпратя този имейл, защото споделям вашия възглед за религията, макар и той, както, предполагам, знаете, да не се ползва с особена популярност в Америка. Израснах в християнско семейство и въпреки че никога не съм се чувствал комфортно със самата идея за религия, едва наскоро се осмелих да го споделя с някого. Този някой бе моята приятелка, която изпадна в неописуем ужас. Допусках, че признанието ми в атеизъм може да прозвучи и шокиращо, но чак пък толкова... Тя сега гледа на мен като на съвършено друг човек! Каза ми, че вече не може да ми има доверие, защото моят „морал" не идвал от Бога. Нямам представа дали ще преодолеем тази криза, но вече не горя от желание да споделям възгледите си с когото и да е от моите близки, защото се притеснявам от аналогични реакции. (...) Не очаквам и разбиране. Пиша ви просто защото смятам, че ще проявите известно съчувствие и ще разберете моето огорчение. Представяте ли си?! Да загубиш любимата си само заради религията!... Ако оставим това, че тя сега ме смята за „безбожен езичник", двамата идеално си подхождаме. Което пък ме подсеща за една ваша мисъл - че хората са способни на невероятни неща в името на своята вяра. Благодаря за вниманието. Но аз все пак отговорих на този младеж. Не прибегнах до някакви сложни реторични похвати, а просто му изтъкнах факта, че в случая и двамата са открили по нещо важно за другия. Така че той трябва да си отговори сам на въпроса дали наистина си подхождат с приятелката му (макар и да не скрих, че аз лично се съмнявам в това). В Пролога споменах за актрисата Джулия Суини и нейните отчаяни и затрогващо наивни опити да открие и нещо симпатично в религията, за да опази оня Дядо» Боже от детството си от нарастващите съмнения на зрялата възраст. Накрая нейните лутания се увенчали с хепиенд. Днес тя е и един великолепен ролеви модел за младите атеисти по целия свят. Този финален denouement е може би и най-разтърсващата сцена в нейния спектакъл „Да се пуснеш от Бога". И така, тя пробвала какво ли не и в един момент както си вървях през задния двор към къщата, изведнъж ми се стори, че в главата ми зашепна едно тъничко детско гласче. Може и преди да се е обаждало, не знам, но точно в този момент то се усили с поне един децибел. И тогава съвсем ясно чух: „НЯМА БОГ!" Опитах се да го игнорирам. Но гласецът звучеше все по-настоятелно: „Ами да, няма никакви богове! Значи няма и Бог! Олеле Боже, няма Бог!!?'. Изтръпнах. Реших, че ми се е разхлопала дъската. После си казах: „Ама как така да няма?! Че как ще я карам без Бог? Така де, цял живот съм вярвала в Него, а сега да Го зарежа заради един вътрешен глас! От друга страна, не знам и какво е да няма Бог. А сега де! Вие как бихте постъпили? Как бихте реагирали в такава ситуация?" После си казах: „О, я се успокой! Защо не си сложиш атеистичните очила - ей така, само за проба. Да видиш как е. Сложи си тия безбожни цайси и се огледай, а после пак ги свали". И аз точно това направих — сложих ги и се огле-е-едах едно хубаво. За свой срам трябва да призная, че в първия момент се почувствах като замаяна. Хрумна ми нещо, от което изтръпнах: „Аууу, ами сега кой ще задържа Земята в пространството? Ами ако полети надолу и се разбие на пух и прах?". И дори протегнах шепи, за да не падне Земята... ами да, на земята. После се плеснах по челото: „Ей, ама и аз съм една! Че нали за това е гравитацията! А щом има гравитация, значи Земята ще продължи да се върти около Слънцето за един по принцип не-определим, но със сигурност много, много дълъг период". Когато гледах представлението ѝ в Лос Анджелес, тази сцена ми направи и най-силно впечатление. Особено когато Джулия започна да пресъздава реакциите на родителите си, когато прочели във вестниците за нейните чудодейни „очила": Първа се обади мама, буквално пищейки в слушалката: „Ти - атеист?! АТЕИСТ!!!". После и татко си каза думата: „Ти предаде своето семейство, училище и родния си град". Звучеше така, сякаш бях изтъргувала някоя важна държавна тайна на руснаците! И двамата се зарекоха, че повече няма да ми продумат, а татко добави: „Не те ща дори на погребението ми!" и тръшна слушалката, а аз измърморих: „Интересно как ще ме спреш..." Джулия Суини те кара да се смееш и да плачеш едновременно, което си е наистина дарба. Чуйте това: Мисля, че родителите ми леко се поразочароваха, когато им казах, че не вярвам в Бога, но това, че съм станала атеист, вече бе съвсем друга работа... В Да изгубиш вяра във вярата (Barker 1992) Дан Баркър описва собственото си постепенно преобразявано от яростен фундаменталист и пътуващ проповедник в този ярък и убеден атеист, какъвто е днес. Заслужава внимание и фактът, че Баркър е продължил за известно време да се изявява като християнски проповедник и след като става атеист, защото това било единственото „поприще", което знаел, а и се чувствал обвързан с определени обществени ангажименти. Той твърди, че познава много други духовници, които са в същата ситуация, но си го признавали само пред него, тъй като били прочели книгата му. Не смеели да го споделят дори със собствените си семейства, защото се досещали какви реакции ще предизвика техният атеизъм. Е, случаят с Баркър е с по-щастлива развръзка. В първия миг родителите му били потресени до дъното на душата си. Но когато се поуспокоили и изслушали доводите му, те самите станали атеисти. На същата тема бяха и писмата на двама професори от един американски университет, писали ми независимо един от друг. Единият сподели, че майка му се съсипала от мъка, тъй като се притеснявала за безсмъртната му душа. Другият пък призна, че баща му го проклел с думите „По-добре да не се беше раждал!" защото бил убеден, че синът му е обречен на вечни мъки в ада. Забележете: това са университетски преподаватели, т.е. хора с достатъчно солидна научна подготовка и зрял житейски опит, които най-вероятно превъзхождат своите родители във всички сфери на интелекта (включително и религиозната). Представете си тогава какво изпитание ще е подобна стъпка за някои по-необразовани хора, които не разполагат с необходимите познания и реторични умения като тях (или като Джулия Суини), за да могат да се аргументират пред свъсените погледи на близките си. Което, доколкото разбрах, важи и за повечето пациенти на Джил Майтън. Впрочем в нашия телевизионен разговор Джил охарактеризира този тип религиозно възпитание като форма на психичично травмиране, на което аз реагирах по следния начин:
Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка Изтегляне 6.12 Mb. Сподели с приятели:
|