Робин Норууд Духовен пътеводител в лабиринта от въпроси за човешкото съществуване


Катастрофична промяна и изцеление



страница66/73
Дата03.01.2022
Размер0.88 Mb.
#111863
1   ...   62   63   64   65   66   67   68   69   ...   73
Защо това- Защо на мен- Защо сега- Робин Норууд
Свързани:
Мулдашев Шамбала, Маха Чохан, inbound8403167520543312563, Сметкоплан
Катастрофична промяна и изцеление

В дадена инкарнация може да се намираме съвсем близо до изцелението на състояние, което е продължа­вало в течение на много животи. Както ще видим от следващата история, травмите и катастрофичните про­мени могат да бъдат необходимият катализатор за дъл­бокото изцеление.

Барбара, жена на около тридесет и пет години, из­лъчва спокойна сила въпреки силното си накуцване и изсъхналата си ръка. Очите й са обградени с мрежа от ситни бръчки, предизвикани както от усмивки, така и от непрестанно физическо страдание. Има и други по-фини бръчици, които загатват за това, че тя лично е познала ударната сила на светкавицата, поразила Кулата. Ето как самата Барбара разказва своята история:

„Никак не си приличаме със сестра ми Пейдж, но сме толкова близки по възраст - делят ни само седем месеца - че когато бяхме малки, непрекъснато питаха родителите ни дали не сме близначки.

Свивах се в себе си всеки път, когато чувах отгово­ра им „Ами нали разбирате, Барбара е осиновена", но беше още по-лошо, когато станах достатъчно голяма, за да мога сама да отговарям на въпроса. Имаше нещо в думите ми „Така е, защото съм осиновена", което ме караше да се чувствам сякаш бях родена на Луната, още повече че всеки, който попиташе, след това отмест­ваше погледа си от русите и светлооки родители и сест­ра ми към мен, с моите лешникови очи, маслинена ко­жа и тъмнокафява коса (по рождение съм наполовина испанка) и казваше: „О, това вече обяснява всичко."

Струваше ми се, че фактът, че бях осиновена, на­истина обясняваше много неща! Родителите ми най-после получиха каквото бяха искали, когато се роди Пейдж, а аз по някакъв начин се бях оказала щастли­вият късмет (това също го чувах безброй пъти), който бе довел до нейното раждане. Някак си носех и заслуга­та за Пери, нашия по-малък брат, който се появи две години след Пейдж. Грубо казано, израснах с усеща­нето, че съм кръстоска между заек, куче-помияр и из­вънземно - но никога истинска част от семейството.

Често пъти съм се питала дали това непрекъснато наблягане върху факта, че съм осиновена, или пък че изглеждах толкова различна, нямаше някаква връзка с онова, което се случи между мен и дядо ни. Два пъти седмично - а това започна, когато ние с Пейдж бяхме на осем години, а Пери беше на шест - дядо ни ни вземаше от училище и водеше тях двамата на уроци по езда. Аз бях алергична към коне, така че той ги закарваше до конюшнята, а после ме водеше у дома си за няколко часа, докато станеше време да ги вземе и да ни върне вкъщи.

Докато бях в неговата къща, играехме заедно на разни игри. Дядо беше вдовец, така че ние винаги бях­ме сами. Игрите започнаха да стават все по-особени и постепенно прераснаха в сексуални, но аз бях твърде малка, за да разбера какво всъщност правеше той с мен. В общи линии той злоупотребяваше с мен през тези следобеди в продължение на почти три години.

Аз измислих как всичко да минава по-лесно. Можех да оставя тялото си, а да отнеса съзнанието си някъде другаде, докато дядо ми вършеше с мен онези неща. Можех мислено да се разхождам по тавана, да излизам през прозореца, а понякога и на места, които бяха съвсем необичайни. Сега съзнавам, че това е бил единственият начин, по който можех да се защитя. Дори и да правеше онези неща с тялото ми, той всъщ­ност не ги правеше на мен. Аз бях някъде другаде.

Никога не можах да кажа на някого другиго какво се случваше. Мисля, че не чувствах, че имам правото да бъда защитавана. И така това продължи, докато пос­тъпих в прогимназията, започнах да се занимавам със спорт след училище, а после се прибирах с автобус. То­ва съвпадна с факта, че дядо ми започна да играе кар­ти следобед и каза на мама, че не може повече да води Пейдж и Пери на езда.

Както и да е, също като повечето хора, които пре­минават през подобно нещо, аз поставих всички тези спомени в едно дълбоко и тъмно място, покрих ги така, че да не остане нито следа, а после продължих с живота си, който поради други причини далеч не бе лесен. Бях добра ученичка, но в социален план просто не успях да си намеря мястото. Ние живеехме в малък град на крайбрежието на централна Калифорния през петде­сетте години, когато все още имаше много ферми и овощни градини. Мексиканските работници работеха за белите земевладелци и икономическите и социалните класи бяха разграничени предимно на расов принцип.

Поради семейството, от което бях осиновена, аз бях оп­ределяна като твърде „англоезична" и твърде принад­лежаща към средната класа, за да се движа с хората от испански произход, и въпреки това бях доста „латино-езична", за да се вместя сред русите и синеоки прияте­ли на сестра ми и брат ми. Поне на тенис бях добра. Това запълваше времето ми и донякъде ми придаваше идентичност.

Напуснах дома и постъпих в колеж. Започнах да се издържам сама и не поглеждах към миналото. Завърших с диплома по физическо възпитание и си намерих чудесна работа като преподавател по тенис в гимназията. Толкова обичах работата си, може би за­щото все още единствено като атлет се чувствах истинс­ки човек,

И тогава, през една дъждовна неделна вечер, це­лият този живот свърши. Карах към къщи, след като бях пазарувала, когато една кола ме удари отстрани със скорост четиридесет и пет мили в час.

Докато линейката ме закара в болницата, аз почти си бях заминала. Фелдшерите после ми казаха, че мислели, че са ме изпуснали. Минали няколко минути, в които не съм давала признаци на живот, но те не се отказали и накрая съм се съживила.

Или би било по-точно да се каже, че съм се върнала. Защото със сигурност бях на някакво друго място.

Дълго време бях в болницата и една от стажант-лекарките, която се интересуваше от близките до смърт­та преживявания, няколко пъти идва да говори с мен. Тя знаеше, че в продължение на няколко минути съм била в клинична смърт и се опитваше да ме накара да й разкажа всичко, което си спомнях от онова време. То беше твърде особено, твърде лично, твърде голямо нещо, за да говоря с някого за него. Дори самото му оформяне с думи като че ли отнемаше нещо от него, а аз исках да го запазя точно такова, каквото е било.

Дори и днес аз наистина не мога да намеря думи, за да го опиша точно. Опитвам се, но винаги се получа­ва някак си безизразно. Първо имаше някакъв грохот и аз се движех с голяма скорост през един тунел, сякаш бях засмукана от огромна прахосмукачка. После всичко се разтвори в една невероятно красива светлина, която бе не само около мен, но и в самата мен и ме заливаше с най-великата топлина и спокойствие. Беше толкова мека, толкова успокояваща и изцелителна.

Озовах се в присъствието на едно Същество, от страна на което усещах най-пълното приемане и обич, които някога бях изпитвала, и с което гледах всички събития от изминалия си живот, все едно че гледах филм. Видях с поразяваща яснота всяка подробност от живота си и това колко необходимо е било всичко в него, дори и най-лошите моменти. А после бях убедена с много обич от това Същество, което ме познаваше без­крайно добре и ме приемаше напълно, да се завърна обратно тук.

Цялото това преживяване бе изпълнено с неверо­ятна обективност. Зная, че това не съвпада с онова, ко­ето обикновено си мислим за обичта, но беше точно така. Видях с най-дълбока обич и разбиране всичко, което ми се бе случило през целия ми живот.

Когато се върнах обратно към живота в това си тяло, нищо не ми изглеждаше толкова важно, колкото да успея да взема със себе си колкото се може повече от тези обич, светлина и познание.

Да кажа, че това преживяване е променило живо­та ми, би означавало най-малкото да омаловажа слу­чилото се. От една страна, моята кариера и идентичност като спортист бяха напълно изтрити в мига, в който ме блъсна колата. Тук няма да се спирам на физическото си възстановяване. Достатъчно е да кажа, че то бе, продължително, трудно и болезнено. Но може би всич­ките тези месеци, в които се съвземах, ме принудиха да задържа достатъчно дълго в себе си онова, което се бе случило, и да го изведа на нефизическо ниво. Сякаш пре­дишната Аз, с всичките й недостатъци и страхове, тъги и срам, самосъжаление и горчивина, бе придобила съв­сем ново виждане за миналото си. И тази нова перспек­тива включваше такова ниво на обич и разбиране, ко­ето просто изтри всичко отрицателно. Не бяха заличени спомените, а само лошите чувства, свързани с тях, така че те бяха изцелени. Всъщност всичко, което някога бих възприела като трагично, сега ми изглеждаше идеално. Зная, че звучи невероятно, но беше точно така.

Стажант-лекарката в болницата ми донесе книгата на Кенет Ринг ,Да път към Омега", където са описани неговите изследвания върху близките до смъртта преживявания. Радвах се на тази книга. За мен бе уте­ха да узная, че не бях луда, че не си бях въобразила най-дълбокото преживяване в живота си.

Наскоро след като излязох от рехабилитационната клиника, в града пристигна д-р Ринг, за да изнесе - лекция. Разбира се, отидох да го чуя. Той продължава­ше изследванията си и опитите си да определи кои хора сред всички онези, които са били известно време'в със­тояние на клинична смърт, а после са се съживили, в действителност си спомнят преживяното. Изглежда че хората, които си спомнят своето близко до смъртта преживяване, често са били обект на някакво насилие по време на съзряването си. Слушайки д-р Ринг, аз осъзнах, че благодарение на най-лошия период от детс­твото си всъщност бях успяла да върна обратно със себе си част от неописуемото спокойствие и красота на онова място. Ние, които сме били насилвани, сме се научили по необходимост как съзнателно да напускаме своето тяло, а после отново да се връщаме в него, сякаш сме се упражнявали - както впоследствие си спомняме след близкото ни до смъртта преживяване - като как ще бъде отвъд!

Днес аз използвам в новата си работа онова, което изпитах по време на моето близко до смъртта пре­живяване. Съветник съм към един хоспис и в работата си с неизлечимо болките споделям, когато е уместно, какво е отвъд - изцелителната обич, която ни очаква, когато стане време да оставим физическото си тяло. Аз работя в екип, който обучава медицински работници, неизлечимо болни и техните семейства и всеки, който проявява интерес към темите за смъртта и умирането.

Понякога хората се чудят защо „пропилявам живо­та си", отделяйки толкова много време на смъртта. Те мислят, че това вероятно е потискащи. Но за мен то изобщо не е потискащо. О, може да бъде много трудно занимание да гледаш как някой се бори, за да се освобо­ди от физическото си тяло и да премине в отвъдното. Но когато хората са свършили окова, за което са дошли, постигнали.са целта си и са. „изгорили" кармата, която ги е държала тук, е по-уместно да се разглежда тяхното напускане като училищна ваканция, а не като трагич­но събитие. Може да звучи лекомислено, но въз основа на своя опит аз го възприемам така. _

И тъй, когато настъпи времето те да си отидат, аз им говоря, понякога когато са будни, а понякога - тъй като е по-лесно - докато спят. Разкапвам им какво съм видяла, почувствала и научила в отвъдното, онова, ко­ето съм узнала за преминаването. Напълно уверена съм, че това им помага, и днес вярвам, че именно пора­ди това, след като преминах в отвъдното, бях върната обратно. Мисля, че би трябвало да върша гази работа, да помагам на хората да разберат, че умирането не е край на живота. То е завършване на определена степен."



Сподели с приятели:
1   ...   62   63   64   65   66   67   68   69   ...   73




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница