С упование в бога

Нехранимайкото от Прусия

Допреди половин столетие Волфенбютел е известен със средновековния си замък, където живеят местните благородници. В началото на ХІХ век, макар че сановниците са напуснали замъка, малкото градче, основано два века по-рано, и сгушено в полите на възвишенията в Долна Саксония, е все така прелестно и живописно. В една от обкованите с дъски сгради, близо до замъка, един пристав повдига очи от писалището си. От двете страни на красивия младеж от Прусия са застанали войници. Полицаят започва разпита.

- Как се казвате?

- Георг Мюлер.

- Възраст?

- Шестнадесет години.

- Място и дата на раждане? .

- Град Кропенщат – Прусия, 27 септември 1805 г.

- Вярно ли е, че живеете във Волфенбютел на широка нога, а не можете да платите на ханджията?

- Да, но…

- Вярно ли е, че миналата седмица сте живели в друга страноприемница край Брунсвик все така в разкош, но когато са ви помолили да платите, сте били принуден да оставите в залог дрехите си?

Мюлер не знае какво да каже за свое оправдание. Няма и пукната пара в джоба си и е затънал до гуша в дългове. След тричасов разпит, без изобщо да му съобщят кога ще го изправят пред съда, го отвеждат в затвора.

18 декември 1821 г. Георг Мюлер оглежда тясната затворническа килия, където е прекарал предната нощ. Единствената светлина в помещението прониква през малкото прозорче със здрава метална решетка. Килиите са отделени една от друга с дъсчена преграда. За вечеря му дават месо и хляб, които миришат толкова отвратително, че Мюлер изобщо не ги докосва. Готвачът се ядосва, и на другия ден му дава храна като на всички останали затворници: за обяд бистра водица и клисав хляб, за вечеря – зеленчуци и студено месо, от които Мюлер хапва малко, понеже вече е огладнял. Тъмпичарят го държи заключен в килията денонощно, не му възлага никаква работа и не го пуска на разходка.

- Може ли да ми дадете Библия, да почета малко? – пита Мюлер, като се надява така да убие времето.

- Не.

На третия ден си изяжда дажбата „до шушка“, а на четвъртия иска допълнително. След няколко дни разбира, че в килията до него има друг затворник. Те разговарят през дъсчената преграда и Мюлер узнава, че той е затворен за кражба. Вероятно за да не вдигат много шум, началникът премества другия затворник в килията на Мюлер и те, за да минава времето, разказват един на друг своите премеждия. На Мюлер това му допада и той започва да си измисля разни историйки само за да впечатли съкилийника си. Само след седмица двамата се скарват и дни наред не си говорят. В килията цари мълчание, затова Мюлер се замисля за своя живот.

Господин Мюлер се надява Георг да стане свещеник, ала не толкова за да служи на Бога, а по-скоро за да живее в охолство. В затвора Георг си спомня петте години, когато е учил в класическото катедрално училище в Халберщат, и най-вече със срам за една съботна вечер преди две години, когато, без да знае, че майка му се е разболяла, играл карти до два посред нощ, а после се почерпил в една кръчма и, порядъчно пийнал, се скитал с приятели по улиците. Спомня си как на другия ден отишъл на подготвителен курс за първо причастие, а когато се прибрал в стаята си, заварил баща си, който го очаквал. Той му казал: „Майка ти почина. Приготви се за погребението“ Три-четири дни преди да приеме първо причастие, Мюлер отбелязва в дневника си, че извършва „нагло беззаконие: след като изповядва греховете си, измамва свещенослужителя, като му предава само една дванадесета част от парите, които баща му оставя за образование.

Мюлер продължава да разсъждава върху живота си, докато седи в килията, където дните се нижат еднакви като две капки вода и другият затворник все така не отронва и дума.

Получил е първо причастие в неделята след Великден на 1820 г., в катедралата на Халберщат. След това решава да се усамоти и остава в къщи, докато младежите, с които е получил първо причастие, отиват да се забавляват. „Започвам нов живот – ще уча повече“ обещава си той.

Но не след дълго престъпна дадената дума и съвсем му отпуска края. През двайсетте месеца след първото причастие наистина учи, но много по-често свири на пиано и китара, чете романчета, обикаля пивниците. Все се зарича да промени живота си, по много бързо нарушава обещанията си. На 12 януари 1822 г. резето на килията изтраква и го изтръгва от размислите му.

- Викат ви в полицейския участък – оповестява надзирателят. – Елате с мен.

- Баща ви е изпратил пари за път, а също и да си платите за страноприемницата, както и за разходите тук, в затвора – казва му полицейският началник. – Свободен сте. Можете веднага да си тръгнете.

Господин Мюлер ознаменува завръщането на сина си, като му тегли як бой – отвежда го у дома в Шонебек край Магдебург, където от лятото на 1821 г. е получил новото си назначение като държавен чиновник. Георг отчаяно се опитва да възвърне благоразположението на баща си и започва да дава уроци по латински, френски, немска граматика и аритметика. Напредва в учението, всички го обичат и му се възхищават – дори и баща му. Въпреки това след години Георг признава, че „тайно съгрещавах непрекъснато“. Когато е на 17 години, Мюлер постъпва в гимназията в Нордхаузен, един от най-старите градове в Прусия. Въпреки ученолюбието и старанието му да стане по-добър и прилежен, почти е невъзможно да свърже двата края. Веднъж получава пари от баща си и съвсем преднамерено ги показва на приятели. Сетне нарочно счупва заключалките на калъфа за китара, изчаква няколко минути и нахълтва без сюртук в кабинета на директора.

- Откраднаха всичките пари, изпратени от баща ми! – вайка се запъхтян.

Всички му съчувстват. Неколцина приятели решават да му се притекат на помощ и събират същата сума, която му е пратил баща му, а хората, услужили му преди това с пари, великодушно скланят да ги върне но-нататък. Директорът, който е по-зрял и мъдър, се усъмнява, че има нещо гнило, и вече не вярва на Георг. Мюлер се притеснява от съпругата на директора, която се е грижила за него като истинска майка, когато веднъж се разболял.

Голямата мечта на Мюлер е да влезе в прочутия университет в Хане, основан през 1694 г. от Фридрих III Бранденбургски, който по-късно става крал на Прусия. Особено важно за бъдещото развитие на Георг Мюлер е, че Хале е център на пиетизма, вдъхнал през VII век нов живот на християнството в Германия. Когато прозренията на Лутер и на поддръжниците на Реформацията се превръщат в закостенели формули, пиетиското възраждане набляга върху значението на поворождението, на личната вяра в Исус Христос и на ревностното християнско служение и дейно проповядване на благовестието. Мюлер постига съкровената си мечта на Великден през 1825 г.

Хале е построен върху песъчливата равнина край река Заале. Над пазарния площад, насред стария град, се възправят прелестната средновековна сграда на кметството и готическият храм ,,Мариенкирхе“, където Хендел се научава да свири на орган. След като постъпва в Университета, Мюлер за пореден път се зарича да се поправи – този път наистина го желае. Съзнава, че никоя енория не би го избрала за свой пастир, ако и занапред продължава да живее така. Дори и някъде да го приемат, за да живее охолно, от него ще се иска да е силен по богословие, нещо, което в някогашна Прусия зависи от това, дали имащ добра университетска диплома.

Свободният живот в Университета предлага какви ли не изкушения и Георг Мюлер отново не успява да се оправи с парите. Не след дълго е принуден да заложи часовника си и част от дрехите си – бързо задлъжнява отново. Чувства се напълно съсипан и изтощен от безкрайните опити да се поправи. В една от пивниците на Хале (където само за един следобед изпива десет халби бира) той съглежда младеж, който му се струва познат от старото училище в Халберщат. Никога не са били близки, понеже Бета е кротък и вглъбен, но на Мюлер му хрумва, че ако се сприятели с него, това вероятно ще му помогне да внесе ред в живота си. Проправя си път през претъпканата бирария и се ръкува радушно със стария си познат.

- Бета! Как я караш? Много се радвам да те видя след толкова време!

Бета на драго сърце приема приятелството му, защото смята, че така ще прогони скуката и ще разнообрази живота си.

Мюлер обича да пътешества и има предложение за своите приятели.

- Хайде да идем в Швейцария.

- Добре, но нямаме пари и паспорти.

- Не берете грижа за това – успокоява ги Мюлер. – На мен ми хрумна да заминем, ще го уредя. Напишете писма, уж че са от родителите ви, из ще си издействаме паспорти. Продайте, който каквото може, особено книгите, за които ще получите добра цена, за да съберем пари за пътуването. Дайте ми парите и аз ще купя билети.

Групата, в която е и Бета, поема от Хане на 18 август 1825 г. Младежите отиват в Ерфурт, оттам се отправят на запад към Франкфурт, сетне на юг през Хайделберг, Щутгарт и Цюрих към сърцето на Швейцария. Пред тях се ширва Фирвалдщетското езеро, сгушено между отвесните варовикови зъбери ти разсейващата се мараня. Студентите изкачват планината Риги и пред тях се открива гледка, от която Мюлер е направо зашеметен. Оглежда стръмните планински скатове, снускащи се към езерото:

Бюргенщок, Зеелисбург и в дъното па югозапад Пилатус, със своите насечени, ала толкова прелестни очертания.

„Сега вече мога да кажа, че съм живял” – мисли си той.

Връщат се през Констанцкото езеро, сетне на юг през Улм и средновековен Нюрнберг в Бавария и в края на септември се прибират в Хале. Никой от приятелите на Мюлер така и не разбира, че човекът, па когото са поверили парите си, е уредил всичко така, че да плати много по-малко от останалите.