Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
|
*************** На малкият, асфалтиран паркинг пред хотел-ресторант ,,Морени”, намиращ се на пътя малко преди Алеко, бе паркирано едно черно бмве. Двигателят работеше тихо, на празни обороти, светлините бяха изгасени, а муцуната му сочеше към умълчания град. Червените очи върху предния капак, бяха отправили взор към звездите, но уви тази нощ звезди нямаше. От тъмните облаци, падаха дребни капки дъжд, които подобно сълзи, проблясваха в алените очи, но те не трепкаха и не мигаха, загледани в дълбините на някакъв свой свят. В купето на колата, се носеше тиха класическа музика, ,,Четирите годишни времена” на Вивалди и се стелеше, заедно с димът от скоро изпушена трева. Мареца бе сам, удобно отпуснат и унесен в кожената седалка, той леко барабанеше с пръсти по дървения волан. Приятелчетата,с които бе дошъл до тук, бяха излезли навън и се лутаха из гората, за да си правят кефа. Той седеше тук и съзерцаваше, неща видими само за него. След като цял ден се мота безцелно из София и крои планове за това и онова, не се удържа и отново се обади на дружките си, които все отлъчваше от живота си, а после повторно привикваше. От дума на дума и след куп идеи и предложения, компанията цъфна на Витоша. Сега, загледан в силуетът, който се яви в огледалото за обратно виждане, Мареца бе уверен че идването тук, хич не е било случайно. На задната седалка, всъщност не седеше никой, но образът в огледалото си седеше. От тъмните очертания и форми, изпъкваше едно лице, което го съпътстваше навсякъде. Лицето, което се криеше в картината от стаята на Мареца. Казваше се Тиртуоко. Така го бе нарекла Триада, тя все още му казваше духът-сила., така горе-долу звучеше по смисъл това име, в превод от един угандийски диалект. Тиртуоко нашепваше и леко пееше, гласът му напомняше на планинския вятър, който отвън поклащаше короните на дърветата и шумеше в игличките на боровете. Мареца дори не забеляза старото бмве, което го отмина и продължи към хижа Алеко. Напевният глас продължаваше да го приветства, да го хвали и порицава едновременно, както само той знаеше да прави това. Накара Мареца да излезе от колата, който сякаш изпаднал в транс, изпълни повелята на момента. Като на сън, отвори вратата, лампичката в купето светна и за миг успя да развали магията, защото лицето в огледалото изчезна. Мареца излезе и тръшна вратата. Опря гръб в колата и разпери длани, нагоре към притъмнялото небе. Вятърът се усилваше и затихваше на пориви, свирейки в разтворените му пръсти. Повърхността на локвата, досами обувките на Мареца, леко се набразди и капчиците дъжд, образуваха малки окръжности върху нея, сякаш даваха израз на чувствата си, преди да умрат и да се слеят с общото цяло, там откъдето бяха тръгнали и свършваха. Леките вълнички, образувани от вятърът и кръговете на капчиците, се сливаха и сливаха, и изведнъж повърхността се завихри, а локвата започна да израства и да се надига над земята. Образува се фигура от дъждовна вода, тъмен силует в мрака, а от мракът изникна лице, същото онова лице. Мареца се взираше в него и си спомняше как лежи на леглото, целият потънал в пот. Как е само на девет години и се бори с треската на някаква болест, която едва не го уби. Край леглото, седеше само един човек- Триада. Устните и нашепваха древни думи на някакъв отдавна забравен език, а малкият Марец потъваше в поредния пристъп на треската. Чуваше едно име- Тиртуоко. Лицето на Триада губеше своите нормални черти и на тяхно място се появяваше другото лице, древното подобно на маска. То нареждаше и пееше, с онзи звънлив глас на девойките отишли да се къпят на езерото. Този глас, докосваше и събуждаше у Мареца неподозирани сили. На асфалтираният паркинг, Тиртуоко пак пееше, пак с онзи звънак и кръшен глас. Песента премина в говор и Мареца го разбра. Беше дошло време за поредната жертва и той знаеше, коя ще бъде тя. Двама влюбени, шумно развеселени, излязоха от ,,Морените” и прекъснаха транса на Мареца. Той се огледа в притихналата локва. Там, в краката му се виждаше само едно бяло лице, обримчено от много малки окръжности. Вятърът отново повя и лицето изчезна, по- точно неговото собствено отражение. Върху първообразът се появи злобна усмивка, а алените очи блестяха, заредени от силата на Тиртуоко. ****************** Матей остави старата тройка на паркинга, от западната страна на кабинковият лифт при хижа ,,Алеко”. Не изключи касетофонът, защото му стана съвестно да прекрати изпълнението на ,,Дайърт Стрейтс” и парчето им ,,Пари за нищо”. Желаеше, когато се върне при колата, да бъде посрещнат от музика, която да му донесе усещането за топлина, уют и приятно присъствие. Заключи баварката и пое по асфалтираната и разбита от корените на дърветата алея, която водеше към ски-писта ,, Лалето”. Вятърът му бе приятел. Често менеше посоката си и го докосваше по различен начин, дошъл от всякъде, носещ шумове и аромати. В хижата, няколко прозореца светеха, хвърляйки лъчове светлина в мрака, заредени със скрита покана. Матей обаче, в моментът не търсеше това. Миризмата на горяща камина и нещо печено върху нея, идваше на вълни от хижата, но не можеше да го примами. Огледа малките магазинчета и капани, заострените къщички на спасителите и ски-учителите, всичко сякаш тръпнеше в очакване на новия зимен сезон. Премина през тунелът, който образуваше надземната междинна станция на лифт ,,Романски” и пое напред, обладан от чарът на света, който го заобикаляше. В такива ммоменти, човек не може да каже, че е сам. Около него има такова осезаемо присъствие, че дори е трудно да остане насаме с мислите си. Всичките тези шепоти на вятърът и гората, на скритите твари и невидимия поток, присъствието на сенките, които не са просто сенки. Това дава на закъснелия пътник една експлозия от усещания, които го зареждат със сила и живот, но успяват да провокират у него и страхове. Матей се чувстваше приятно бодър и объркан. Интересното е, че въпреки честите посещения в планината, не можеше да я почувства като навик. Винаги, тя си оставаше нова и интересна за него. Тъмната просека в боровата гора, най-сетне го изведе на светлата и просторна писта. Тук вятърът правеше своите тренировки за зимата и буйно се засилваше по стръмния склон. Матей обърна гръб на поредния порив, затича се и отскочи нагоре. Течението го грабна и го накара да полети за миг, след което настъпи приземяването и търкалянето в мократа трева. Матей се засмя с цяло гърло и обърна лице към силните въздушни струи, които носеха малки дъждовни капчици. Почувства се обнадежден и укрилен:
Като че ли, някой от мрака му отвърна. Сякаш самия дух на планината, бе решил да му обърне внимание и да се разговори с него:
Гласът беше странен. В него нямаше напрежение, звучеше тихо и спокойно. Не идваше от близо, но се чуваше достатъчно ясно, все едно че притежателят му стои до самия Матей. Той се върна на пътеката, мерна въжетата на триседалковия лифт на Лалето и се спусна към малкия каменен заслон, сгушен под пътеката. Този заслон бе изграден наскоро от добри хора, на мястото на старата и окаяна беседка, която злонамерени вандали бяха разрушили, подобно на автобусна спирка. Единствената отворна страна на сградата, гледаше към София. Тъй като, Матей дойде откъм задната и страна, нямаше възможност да се ориентира има ли някой вътре. Искаше бързо да установи това, което може би бе само плод на въображението му.
Матей спря насред крачка. Усети туптящото си сърце и тръпката, която премина по тила и слезе по гръбнака. Нямаше време за обмисляне на положението, той се отпусна, а останалото свършиха краката му, които послушно го отведоха към неизвестното. Посрещна го скромния интериор, който се състоеше от каменни стени, малко каменно огнище и дървена пейка. Насред огнището, имаше струпана купчина от съчки и мъхове, в основата на която мързеливо се разгаряше малко пламъче, за чието оцеляване някой полагаше грижи. Тъмен силует се бе надвесил над кладата и сведената глава, даряваше дъхът си на съживяващия се огън. Главата всъщност не се виждаше, а по-скоро гъста и дълга черна коса, която докосваше земята:
Матей послушно седна в единия ъгъл, като едва не се препъна в големия наръч клони, зарязан до пейката. Явно непознатата, защото окончателно се убеди, че притежателят на гласът е жена, се бе погрижила огънят да не страда от липса на храна. Чувстваше се неловко и не смееше да проговори, а само оглеждаше голите стени и празния, ясно очертан правоъгълник на входа. Там долу, над върховете на боровете, през пелената на облаците и смогът, леко прозираше призрачната светлина на задрямваща София. Огънят лумна изведнъж. Малкият пламък бе пораснал в голямо и гладно животно, което лакомо се нахвърли вурху клонките и мъха. Тогава тя вдигна глава и Матей видя нещо, на което бе трудно да се повярва. Гарвановочерната коса се отдръпна нежно от лицето и откри ярко червени, малинени устни, красиви млечнобели скули и две тъмни очи, които не можеха да бъдат объркани:
Мария обаче се усмихваше пред него, противно на всякакъв здрав разум. Като на забавен кадър, той видя восъчно бялата ръка, която се протегна към него и го помилва по бузата. Беше леденостудена и той се отдръпна. Мария прибра ръката си и усмивката и секна.
Тя сведе очи и той се загледа в пламъците, чиито отражения играеха по лицето и. Изглеждаше толкова истинска, толкова тъжна и същевременно нереална. Чак сега, обърна внимание и на дрехите и. Те също изглеждаха странно нереални и призрачни. Приличаха на бели, полупрозрачни воали, които криеха и едновременно показваха, крехкото и стройно тяло на Мария. Нежните форми оставаха загатнати в сенките, но понякога отблясъците на огъня, разкриваха нещо повече, което караше Матей да трепва. Така и излязоха неканени, думите от устата му:
Мария се усмихна, разкривайки белите си, бисерни зъби, които напомняха за скоро пристигащата зима, носеща своята ослепителна белота.
Въпреки сериозните и тежки думи на Мария, от нея не струеше омраза или отрицание. Тя говореше спокойно и уравновесено, без да повишава тон, без да надвиква воя на усилващия се вятър. Огънят се бе разгорял и облъчваше с усещането за топлина и уют, които дори неприятната тема не разваляше. Мария отметна коси назад и се загледа в пламъците, Матей съзерцаваше играта им върху скулите и очите и. За малко удържа, да не повтори колко е красива. Само вятърът отвън, сякаш искаше да развали хубавата картина. Мощта му нарастваше с всяка изминала минута и натискаше каменните стени на заслона. Свистеше в мокрите треви и ги засипваше с нови капки небесна вода, които плющяха по стените и ламаринения покрив. От гората се чуваше пращенето на огънати стволове и строшени клони. Ехтеше и още нещо, което Матей определи като песен. И то наистина беше песен. Много женски гласове, цял хор, пееха и нареждаха в стар, български фолклорен ритъм. Песента бе като спомен, за отдавна забравени хора, за планини и гора, за тучни поля и любов. Лееше се звънка и прекрасна, казваше и за човешката мъка, простичката хорска мъка. Матей усети сълзи в очите си, прие ги нормално и тях, и песента. Не се чудеше от къде идва, важното бе че я има и е толкова прочувствена. През сълзи, видя как Мария се изправи срещу него, блеснала в цялата си красота и великолепие. Тя не носеше украшения или бижута, нямаше грим и тоалети, а бе така прекрасна. Точно, както народният поет е описал българката. Забеляза, че стройната и снага не хвърля сянка на стената зад нея, той отдаде това си наблюдение на сълзите в очите си. Мария прекрачи и излезе навън от заслона. Направи го с грация и увереност, въпреки босите си нозе. Белите и ходила, газеха в мокрите треви, а те сякаш се отдръпваха от пътя и. Бялата одежда, хваната в прегръдка с вятърът, танцуваше около снагата и в лудешки танц. Матей скочи и закрачи след нея, изпаднал в транс. Не усещаше мокрите пръсти на дъждът по лицето си, нито студения камшик на вятъра. Крачеше след Мария, която тръгна към мечите поляни, към двете сухи дървета, които оформяха портала към резервата ,, Бистришко бранише”, доколкото в България може да съществува резерват! Матей разбра, че нестихващата песен, която звучеще по- силно и по- ритмично дори, идваше точно от просторните поляни. Там танцуваха и пееха група жени, белите роби и косите им се вееха на вятъра. Те грееха в мрака и вихъра на бурята и даряваха света около тях със светлина. Силуетите им се открояваха ясно, на фонът на тъмните борове и извисяващите се каменни грамади на Резнъовете.
Мария се обърна към него и протегна ръка, за да го спре. Той замръзна на мястото си. Тя му каза нещо, но вятърът го отнесе. Сетне устните и запяха същата онази песен, която бяха подели другарките и. Когато тя стигна до тях, белият сияен кръг на хорото се разтвори и я пое. Песента им поде нови октави и извивки, въздухът се изпълни със сила и енергия. Матей стоеше изправен сред мокрите треви, влага се стичаше по косата и лицето му, а очите му- широко отворени и немигащи, гледаха белия кръг в черния мрак. Танцът се виеше в спирали, които се отваряха и затваряха, отдалечавайки се от немия наблюдател. Гмурнаха се в просеката сред гората, гъвкавите стройни тела отнесоха със себе си своята песен, а с нея изчезна и усещането за радост и печал. Остана само вихъра на фартуната и една малка частица от сърцето на Матей, която завинаги затвори в себе си този спомен. ********************* Не е лесно, да посрещнеш раждащият се ден в каменен заслон, край отдавна угаснъл огън и то мокър до кости. Не го събуди бледата светлина на ранното утро, а болката, която проникваше в цялото му тяло. Матей отвори очи и пак ги затвори, така няколко пъти. Накрая осъзна, че светлината, която дразнеше взора не бе само елемент от далечното, забулено в облаци Слънце. Един източник на отразена светлина, си играеше с очите му и това бе първия за този сезон сняг. Тъничък и рехав, той все пак напомняше за своите достойнства, чрез леката ледена въздишка, която излъчваше. Тя караше дъхът да излиза под формата на пара, напомняйки че лятото е някъде далеч около Хаваите. Изправи се и се изпъна, с което възроди болката в изстиналото си тяло. Главата му тежеше така, сякаш е изпил цял тон ниско качествен алкохол през нощта. Ставите изпукаха умолително, ако може да бъдат оставени на спокойствие. Друго обаче тежеше най- много и осезаемо в тази ранна утрин, а това бяха спомените за преживяното през изминалата вечер. Дали бе истина или поредния изтерзан сън? Матей се огледа около себе си. Каменните стени, върховете на боровете, които някой бе поръсил с пудра-захар и далечната столица, прикрита под прозрачния воал на застоялия въздух. Край изстиналото огнище мярна нещо, което накара спомена от нощта да оживее отново. Тънак бял воал изтъкан сякаш от паяжина, бе паднал в разхвърляната пепел. Наведе се сред пукотът на коленете си и го взе в ръка. Бе толкова лек и нереален. Подхвърли го във въздухът и го улови, напомняше на откъснато лястовиче перо, паднало от ранена птица. Приближи го до лицето си и воалът го помилва, както милват нежните момини мигли при целувка. Ароматът му бе едновременно неземен и толкова земен, стс своя дъх на гора, вода, вятър, огън и печал. За да преодолее надигащата се тъга в себе си, Матей тръгна през тънкия сняг. Ледената корица се разчупваше под стъпките му и на всяка крачка сякаш казваше нещо. Хладният делник постепенно възвръщаше своята реалност, когато той гостигна до Алеко. Видът на постройките и подранилите туристи и служители, го върна окончателно към действителността. Доста го ободри и бутането на бмвето, защото включения касетофон бе изтощил акумулатора. Когато подмина отбивката за ,,Простор” и първата станция на лифт ,,Романски”, Матей се престраши да включи отново радиото. Посрещтна го гласът на Нона Йотова, тя пееше как ,, потъва в дълбока вода” и изпълнението му напомни за самодивите и за Мария. Напомни му, че той трябваше да търси възмездието и да намери своята истина. Да открие отговорите на въпросите, които го разкъсваха. Върна се обаче в него и усещането за празнина, която бе донесла неочакваната раздяла със Соня. Толкова бързо се бяха развили събитията и връзката му с това момиче, че той не знаеше точно какво трябва да чувства. Празнината все пак си я имаше и винаги щеше да я носи в себе си, знаеше го. ******************* Цялата нощ, черното бмве на Мареца седя на запален двигател и сега, когато се спускаха към града, той се молеше да има гориво до първата бензиностанция. Пушенето на марихуана, празните приказки и дрямката в удобните седалки бяха донесли своите последствия в ранната утрин. Главата на белокосият се полюшваше уморено върху схванатите рамене, а кръвясълите очи безизразно следяха коварните завои на пътя. Двамата му приятели, спяха прегърнати на задната седалка. Цирека и Зорека, както ги знаеха всички, бяха гейове и не го криеха. Бяха гаджета още от гимназията и твърдяха, че много се обичат, което си личеше. Връзката им не пречеше на Мареца, харесваше му тяхното послушание и безприкословно подчинение. Срещу малко наркотици и трева, те бяха готови на всякаккви геройства. Също така, появата му на публични места с тях двамата, го правеше по- интересен и нетрадиционен в очите на хората, а това не бе маловажно за него. След като напълни резервоарът до горе, на ,,Шелът” на околовръстното, Мареца се спусна до центъра, за да остави там дружките си:
Мареца потегли със свистене на гуми и пое своя път към дома си в Бояна. Градът около него се събуждаше, потънал в хладната утринна влага, която бе оставил след себе си нощния дъжд. Тук, снежецът от планината не бе ръсвал и хората от препълнените спирки, сигурно още не знаеха за него, защото склоновете на Витоша бяха забулени в гъста мъгла. Белокосият профуча през Бояна и накрая, с няколко бързи и добре премерени маневри, паркира колата си в бащиния двор. Отказа се да я вкарва в гаражът и я остави на чакълената алея зад къщата, до старият джип чероки, който беше колата за общо ползване в домът им. Както и очакваше, на входната врата го посрещна Триада:
В трапезарията, Триада му сервира авокадовият специалитет, който само тя умееше да приготвя така уникално вкусно. Тя се оттегли в кухнята и веднага след нея се появи майката, която навлезе царствено в просторната трапезария. Госпожа Григорчинова, обичайно изглеждаше стройна, дори и в инвалидната количка. Лекото бръмчене на електрическия мотор на количката, бе заглушено от звука на автомобилният двигател отвън. Мареца забеляза, че майка му е без лакея си. Явно Антон Маринов, току-що излизаше някъде с джипа. - Здравей, момчето ми!- строгите и, тъмни очи предвещаваха буря.- Способен ли си, все още да усещащ аромата на триадините гозби след нещата, които си позволяваш да пушиш и шмъркаш? - Майко, пак ли ще започвме със споровете и забележките? - О, не. Просто се притеснявам за начина на живот, който водиш. Нищо повече! - Достатъчно съм голям, за да ми спестиш притесненията си, нали! - Не се опитвай да ми противоречиш, разбра ли? Все още, много неща в този дом и в бизнеса, който ни остави баща ти, зависят от мен! - Това като заплаха ли да го разбирам?- вкусното ястие, вече бе загубило значение за Мареца, вниманието му бе насочено към Анастасия. - Разбирай го, като опит за тласък в правилната посока, защото наклоненият на долу път, по който си поел, няма да те отведе далече. - Не си тази, която ще ми казва какво да правя!- сега неговите червени очи направо горяха.- Аз съм господар на живота си. Нещо повече, имам умът и силата да водя и други хора. Мареца стана рязко и бутна голямата дъбова маса. Приборите върху нея издрънчаха, малката декоративна ваза се обърна, образувайки голямо мокро петно, върху ленената покривка. Госпожа Григорчинова видимо се сепна, но когато Мареца се отправи към кухнята, намери сили да извика след него:
Една единствена, дебела и гравирана свещ, осветяваше скромната стая без прозорци. Малкото легло, което се състоеше от гол матрак, разположен в ъгъла, направо върху зацапания паркет и голямото огледало, което вървеше комлект с дървения скрин. Това бе единственото обзавеждане. Свещта гореше пред огледалото, около трепкащия пламък бе обвила длани Триада. В огледалото срещу нея, се отразяваха само тъмните и скули и бялото на очите и.
|