Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
Ако името Соня ви е достатъчно... О, ами да, разбира се- по лицето на учителката премина лъч светлина.- Това е една от моите любимки, но моля ви заповядайте, защо още стърчите на прага. Ама и аз съм една, да не ви поканя! Вера поведе Матей по сумрачния и тесен коридор. В отсрещният му край, се очертаваше правоъгълник светлина, сякаш водещ към друг свят. Чехлите на домакинята, потропваха по изтъркания балатум на коридора и затракаха по силно изтрития теракот на кухнята. Всичко, в това малко и вмирисано на готвено помещение, зовеше за ремонт. Белият, нащърбен фаянс по стените, ръждясалата мивка, натрапчиво капещатата чешма и стола, който немощно изскърца под тежестта на Матей.
Вратичките на старинния, бял бюфет изпищяха укорително и разкриха редове от очукани чаши и стари вестници. Червеният, на бели точици, чайник вече цвърчеше и пуфтеше върху лъснатата до съвършенство печка ,,Мечта”. На Матей не му се налагаше, да се бори за създаването на атмосфера за комуникация, явно самото споменаване на Соня бе отприщило лавина от спомени и чувства у госпожа Стоичкова:
Въпросът сякаш увисна в пространството над кухненската маса. Мушамата на червени рози, впрочем тя и кухненската печка, бяха единствените лъскави неща в тази позанемарена кухня, отразяваше светлината от самотния прозорец, гледащ към нечий заден двор. Матей се почувства неловко и отклони погледа си към съседското пране, което също се виждаше от прозореца. Детска триколка бе зарязан край стар пластмасов леген, не се виждаха хора, само прането леко се поклащаше от ветреца. Колко успокояваща гледка, но отговорът който дойде беше стряскащ:
Погледът на госпожа Стоичкова също се отклони към прозореца, далечни сълзи проблясваха в очите и. Темата явно я засягаше истински, причинявайки болка в старото учителско сърце, но все пак тя продължи:
Чайникът бе подел високи октави и шумно изхвърляше пара във всички посоки. Вера стана и взе да налива чай в бели порцеланови чаши. Чаят в тях бе тъмен и врял, обгърнах чашата с длани, защото внезапно ми бе станало хладно и търсех топлината на горещата течност, за да ме зареди с енергия. Помислих си, че някои хора правят така с други, впиват се и изсмукват. Вера си гребна подред, три лъжички захар от никелираната захарница. Дългите бледи пръсти, покрити с издайнически кафяви, старчески петна, въртяха лъжичката в чая. Сивите и очи ме изучаваха и проникваха в мен, подтиквайки ме послушно да си призная, че днес не съм си написал домашното. В мен се прокрадваше притеснение и неловкост, които компенсирах с подемането на прекъснатия разговор:
Този въпрос сякаш обърка госпожата. Не я ли връщах твърде далече по алеята на спомените. Дори до такива места, които тя не искаше да посещава и да си припомня отново. Тя поднесе чашата към устата си и посръбна от горещата течност, без да отмества поглед от мен. После пак отпусна ръце, надолу към скута си.
Настана пауза, в която всеки обмисляше по нещо свое си, което бе твърде лично за споделяне. Вера, вероятно се бореше с последните си колебания, за да развърже езика си и да разкрие своите спомени, реши го и заговори:
Това признание, казваше прекалено много. То успя да ме откъсне от мислите за Мареца. Хвърли ме в един друг свят. Светът на възрастният човек, превърнал се в пенсионер. Там, в този свят, не се живееше лесно, особено в измъчената ни държава, където човекът не се ценеше много, най-вече остарелият. Питах се, какво ли ме чакаше и мен, когато дойдеше моментът да пристъпя в алеята на спомените и усетя, че е изгубена силата на младостта.
Бях забравил да отпивам от чашата, която изстиваше в ръцете ми. Чаят в нея бе студен, сведох очи към него, но ми стана неловко точно сега да отпия от него и заради това се пресегнах и оставих чашата на кухненската маса, върху лъскавата мушама, като някаква ненужна вещ.
За момент тя се разсея и се зае да оправя гънките на роклята си, прехвърли крак върху крак и продължи да глади роклята си с ръце. Взех да се чудя, дали не се колебае да продължи, но тя проговори:
Разговорът бе приключил, чувствах го. Без да карам, госпожа Стоичкова да ме подканя, станах и тръгнах през антрето към изхода. Чувствах се така, все едно че последният звънец е ударил, възвестявайки края на часа. Последното нещо, което научих от госпожата, бе приблизителното местонахождение на къщата на Мареца. После зелената врата се затръшна зад гърбът ми и ме остави привидно сам навън, защото усещах че съм наблюдаван. ******************** Соня бе подранила поне с половин час, за срещата си с Матей. Седеше на ръбът на един цветарник пред хотел ,,Радисън”, под опашката на коня, както го знаеха софиянци. Зяпаше минувачи, с идеята да се разсее, но това не и се отдаваше. Как да съобщи, по-най безболезнения начин, истината на Матей. Как да му каже, че само за няколко мига, тя е била пред самоубийство, връщане към живота и влюбване едновременно. За съжеление влюбване в друг, което бе попарило в зародиш, това което се зараждаше по между им. Всичко звучеше толкова невероятно, че чак прозираше и приличаше на нагласено. Все пак бе факт и тя бе начисто пред себе си, оставаше да убеди и Матей. Сърцето и се късаше, но не искаше да лъже, предпочиташе да бъде искрена, защото така щеше да си спести много усложнения. Времето течеше бавно, мислите и я разкъсваха, а покрай нея постоянно минаваха влюбени млади хора, все по двойки и излъчваха щастие. Направо учудващо, като се вземе в предвид, колко много млади хора ежегодишно напускаха страната, в търсене на щастието другаде. Замисли се за личният си шанс и тя бе имала възможност да пътува по чужбина, но винаги се връщаше. Прибираше се с надеждата в сърцето си, а днес бе скочила от един мост, самата съдба я спаси и дори се влюби. Още една причина да вярва в малкото пламъче на надеждата в душата си. Тя никога не я лъжеше, винаги имаше изход и възможност за спасение. Спомни си, за едно от последните си излизания в чужбина, което бе до Италия. Екскурзия, с цел изкачване на Монтблан, която бе организирана от Мареца. Така и не достигнаха върхът, отказаха се по средата на една гръмотевична буря, която същия ден остави няколко алпинисти завинаги в планината. Тогава загина и член от тяхната група, уби го падащ камък, на един от последните каменопади преди върха, така приключи експедицията. Въпреки това, Мареца не се впечатли особено и държеше да продължат, останалите отказаха. До ден днешен, Соня бе сигурна че взеха правилно решение тогава, тръпки я побиваха при спомена за тътена, причинен от търкалящите се към тях камъни. Тътен, който се сливаше с бумтенето на гръмотевиците, които удряха на близо. Една ръка я разтърси и я изкара от вихъра на въображаемата буря. Матей приклекна срещу нея и обгърна раменете и с ръце. После понечи да я целуне по устните, но тя грациозно извъртя глава и целувката я помилва по бузата:
Матей усети хлад в отговора и. Действително, усещането че нещо не е наред, не го бе подвело:
Широко отворената уста и опулените очи на Матей, сигурно бяха шокираща гледка и може би, за да спести драматизмът на ситуацията, Соня довърши признанието си:
******************** Сякаш всичко бе загубило съдържание и смисъл за Матей. Маршрутката цепеше лепкавия градски мрак и отнасяше пасажерите си в посока към Драгалевци. Неоновите светлини на магазините, надничаха през рекламата на ,,Мтел”, която бе залепена върху страничните стъкла на маршрутката. Вътре в бусът, останаха само Матей и шофъорът, една закъсняла цветарка, слезе пред ,,Стъргалото” на Раковска. Сам с мислите си, любимо състояние. Колко жестоки и обвиняващи, можеха да бъдат понякога собствените ти мисли. Така неубедителни и символични са всички оправдания, когато си застанал разголен пред съдът на собствената си съвест. Как я изгубих? Този въпрос глождеше Матей и то не просто подхвърлен, а тежък и обвинителен. За миг, задържа погледът си в синкавите фарове на някаква кола, с която се разминаха. Светлината го прободе и накара да замижи, жегвайки го дълбоко в сърцето и тя със своето безмълвно обвинение. На светофарите на НДК, момичето-джудже не си бе тръгнало, ангажирано от заниманието си да проси. То го гледаше през нашареното стъкло и му се усмихваше, през стиснатите си зъби. Може би, тайно се надяваше на някой сребърник, може би това в погледът му бе чиста молба, но Матей усещаше само обвинение. Просякинята също му се сърдеше и го осъждаше за това, че изпусна Соня. Онази, в която се влюбваше и чувстваше, че заслужава. Онази, за която бе готов да се бори, но без борба, дори без стон и съпротива изпусна. На кръстовището на околовръстното шосе и пътя за Драгалевци, мигащите в жълто светофари, осветяваха една тъжна картина. Огромен тир, бе помлял малък автомобил. Усещаше се мирисът на трагедията, който витаеше във въздуха и той още повече усили, тревожните мисли в главата на Матей. Хладният нощен въздух, успя мъничко да го разсее, когато маршрутката го остави на драгалевския площад. Тракането на дизеловият мотор, изчезна в нощта и поде последния си курс към градът. Матей прекоси павирания площад и пое по павираната улица, запътен към своята малка къща. Забеляза, че в комшиите още свети. Въобще от всякъде, от където мина, в мрака му намигаше по някой блещукащ прозорец, който издаваше работещият вътре телевизор. Явно кварталът, както и целия град, леко се унасяше с веселата вечерна програма и ,,Шоуто на Слави”. Съседът на Матей, известен в квартала като бат Саше, не изневеряваше на навиците си. Сигурно беше, че освен включения телевизор, имаше и друга компания край себе си. Това бе неизменната бутилка, силна домашна ракия, която го подкрепяше след раздялата с жена му. Даже малко преди това, може да се каже, че тази приятелка до някъде провокира въпросната раздяла. Матей реши да се отбие до добрия си съсед. Въпреки слабостта към чашката, той бе един много добродушен и весел човек, а не някакъв досаден и неприятен пияница. Скърцането на ръждивата порта, закичена с избеляла табелка ,,Образцов дом”, отдалеч предизвести посещението. Бавно изскачи протритите и зацапани мозайкови стълби, които водеха към вратата на къщата. Без да почука, Матей влезе.Тук бе винаги добре дошъл, поне според уверенията на бат Саше. Ориентира се в сумрака, който го посрещна в антрето. Когато влезе в малката кухничка, усети обичайната миризма на ракийка и мезе, прорязвани от трепкащата светлинка на портативното сони. Балет ,,Сатен” започваше шоуто, танцувално-акробатичните изпълнения на момичетата, изпълваха малкия екран. Никой не се наслаждаваше на тази благодатна картина, защото бат Саше усилено хъркаше върху кухненската маса. Лицето му, бе само на педя от купата с недоядената шопска салата, а полуотворената му уста потрепваше, като на риба останала на сухо. Кехлибарената течност в бутилката, бе достигнала нейде до дъното и хвърляше отблясъци, наподобяващи гърбовете на пасаж пирани, плуващи в южноамериканско езеро. Матей протегна ръка и разтърси рамото на приятно унесения съсед. Ответната реакция бе сладко примлясване с устни и нечленоразделен вопъл, които обаче не изтръгнаха пияндето от унеса. Напротив, похъркването се усили и заплашително достигна децибелите на дърворежеща машина. Матей разбра, че мисията е невъзможна и понечи да си ходи. Нямаше обаче настроение, да се прибере сам самичък в наетата къщичка и просто да си легне с преследващите го мисли. Искаше да излее на някого душата си и да се разведри. Сети се, че бат Саше държеше ключовете и документите на старото бмве, в чекмеджето на кухненската маса. Добрият съсед, нямаше да има нищо в против, Матей да си услужи с изстрадалия автомобил. Той, всъщност не веднъж бе давал старата тройка на младежа, винаги когато я поискаше. Матей ясно виждаше временен изход от съсоянието си в малка разходка, а и бе решил до къде. Има места, които завинаги ти остават любими, все едно че частица от сърцето ти е погребана там. За Матей, такова място бе Витоша. Малката и същевременно необятна, прекрасна планина. Тъмнозеленото немско чудовище, учудващо запали от първия път. Двулитровият двигател, изръмжа в малкия двор, а падналите листа се завъртяха зад аспуха в причудлива вихрушка, подгонени от изгорелите газове. Купето пое по павираната улица, през площада и пак по павирания път, който водеше нагоре към Алеко. Бледочервената светлина на арматурното табло, действаше успокояващо, отразена в лицето на Матей. Шофирането, караше напрежението да изчезва и затихва. Включи касетофона и малко се стресна от трясъка на чалгата, която накара тонколоните да приплачат. Изтърпя една песен, от уважение към собсъвеника на колата, в която единствените думи, които минаваха за текст бяха:,,Извинявам се!”. Всичко останало бе натуралистичен фолклорен фон, изпъстрен с потракването на клопатари, звънци и блеене на овце. Тъкмо, когато и Азис се хвърли в атака, Матей извади касетата от касетофона и затърси някое приятно радио. Вътрешно се прокле, че не си взе касета готина музика от вкъщи, но спасението дойде когато уцели парче на Кенни Джи. Романтичният глас на саксофонът, мощното мъркане на мотора, кадифеният цвят на нощта, всичко това върна силите и радостта у Матей. Дребните капчици по предното стъкло, известиха идването на дъждът. Мислите на мъжът зад волана, окончателно се изчистиха и той се отвори към обкръжаващия го свят. Нощем когато лекичко вали дъжд и лятото преваля, намерило пристана на дълбоката есен, Витоша е особено красива. Старият каменен път, който се вие нагоре, е покрит от паднали листа, погледът се премрежва от финния воден воал на дъжда, който милва предното стъкло на колата. Този унес, допълват меланхоличните потраквания на чистачките, които освен капките, сякаш отмиват и онова нежеланото, което се е населило в душата на човека. Понякога стряска, сприхавия полет на нощните птици, чието спокойствие е било нарушено. Те прелитат край пътя, преди да се скрият нейде дълбоко в тъмната гора, по-далеч от натрапника. В тези мигове всичко е красиво. Красиво е момичето седнало до теб, в чиито очи се оглеждат светлините на автомобила и зеревото на далечния град, който лежи нейде в ниското. В тези очи се вглеждат и сенките на нощта. Но уви, това момиче сега го нямаше, то остана долу в ниското, обградено от светлините на големия град, избрало друг. Тази мисъл преряза Матей, как неусетно бе допуснал да достигне до съзнанието му, но успя да я прогони, помогна му красотата на целият заобикалящ го, тайнствен свят. Красиви са например, крайпътните скали и камъни, те вече не са сиви и безлични. Меката влага на късният час, ги кара да блестят и да живеят. Отминеш ли ги, имаш чувството че те мъничко се приближават към пътя, търсещи близостта на закъснелия пътник. Излезе и ветрец, който започна грациозно да полюшва дърветата, карайки ги да помахват с клони. По- светлите коремчета на листата, които есента все още е пожалила, проблясват подобно на очи, които са се изтръгнали от плена на затворените си клепачи. Сърцето на Матей, тръпнеше пред цялата тази заобикаляща го мистика, която сякаш във всеки един момент, бе готова да разкрие тайните си и то по начин, който би променил животът на простия човек завинаги. Но природата все пак, винаги запазва елемент от тайната си. Нещо, което е така характерно и за жената, а цялата тази мистика е така красива. Тя е като едно парченце плат, поставено точно на място, за да скрие абсолютната голота!? Моторът на колата бръмчеше и отнасяше Матей, все по-нагоре и все по-надълбоко в този свят, който никога нямаше да бъде напълно разбран и разгадан! Каталог: fullcontent fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Отзив на Врачанския митрополит Калиник върху романа на Мариана Тинчева „Сън срещу събота“ fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Закон на вярващите чрез любовта и молитвата Изтегляне 2.59 Mb. Сподели с приятели:
|