Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
Усетих подигравката в гласът ти- уверих я аз,- но тя няма да ме трогне. Е, стига де- засмя се тя!- Избъзиках се малко, ти взе да ставаш толкова сериозен, а на мен ми стига предостатъчно стреса за днес. Нека малко разведрим атмосферата! Тя скочи рязко от пейката и без никакво предупреждение ме целуна. Залитнах назад и се отдръпнах една крачка. Тя се надигна на пръсти към мен и пак ме целуна. Главата ми се завъртя, краката ми се подкосиха, а сетивата ми се изостриха, сякаш над мен надвисна опасност. Чувах плясъкът от чешмичката до пейките така ясно, все едно че беше водопад, а до този момент дори не я бях забелязал. И ето, Соня пак ме целуна, зад ържа устните си върху моите, усетих езика и върху моя. Направи го така нежно и интимно, аз пък напук на всичко исках да избягам. Обхвана ме с ръце и ме завъртя, смееше се и аз се засмях. Въртяхме се, гушнати в топла прегръдка, пред очите ми се редуваха рекламите на ,,Пепе джинс”, светлините на светофарите, сградата на ,,Булгартабак”, кино ,,Одеон”, Нотариата и едно постоянно присъстващо, усмихнато лице, което бе притиснато в моето. Тази нощ видях Соня с нейните две лица, веднъж плачеща и стресирана, а после усмихната и щастлива. Дали имаше и трето лице, а аз дали се влюбвах? ************************ Докато Матей и Соня се радваха на своята компания, едно черно бмве се отдалечаваше от центъра на София. След Ректората зави по ,,Руски”. Червените очи върху предния капак, сякаш се извъртяха в тъмните си орбити и огледаха сградата на Народното събрание. Може би, разпознали мястото, където денем се събираха доста дяволити създания. Изгорелите газове излизаха със свистене през двуцевния, спортен ауспух ,,Ремус”. Нископрофилните гуми ,,Гудиър”, плътно потропваха във фугите на жълтите павета, вплетени в прегръдка с олекотените алуминиеви джанти, които имаха конфигурация, наподобяваща на еврейска звезда. Осем цилиндровият, четири литров двигател бе готов на всичко във всеки един момент, често му се налагаше да стига до саможертва заради господаря си. Светофарът на кръстовището с Раковски, премина от жълто в червено, но това не трогна черният звяр. Двигателят изрева при рязката смяна на предавките, задницата поднесе контролируемо, червената светлина за миг се отрази в червените очи на предния капак и в тези зад матираното предно стъкло. След секунда бмвето вече се носеше покрай Театъра на армията, отдалечавайки се скоростно от кръстопътя. Сиди плейърът в купето и усилвателя в багажника плюс стоипетдесет ватовите колони, кънтяха в ритъма на Инексес и тяхното парче ,,Дяволът в мен”. Марихуановите изпарения се пропиваха в дебелата, абаносово черна тапицерия на спортните седалки. Освен белокосият шофъор, в колата имаше още трима души- две момчета и едно момиче. Цигарата преминаваше от ръка в ръка, от уста на уста, без някой да го е грижа за грипната епидемия. Дълбоки всмуквания, притворени очи, едновременно отрова и амброзия се вливаше в телата и водеше пушачите към страната на чудесата. Едното момче, което седеше на предната седалка и което отдавна се онождаше с момичето от задната седалка, се извъртя назад и подаде на същата фасът. Ганджата обаче и се изплъзна и падна, образувайки дупка голяма колкото двестотинкова монета, в тапицерията на задната седалка.
Колата спря на момента, а само след секунда тримата пасажери, стояха на тратоара на площад Славейков. Бмвето потегли със запалване на гумите и ги остави като в небрано лозе да му дишат праха.
Двама влюбени пресичаха пред сградата на СДС, бмвето изрева и ги подгони, хората едва успяха да се доберат до другия бордюр. Уплашено погледнаха през рамо, но черната сянка, която ги беше заплашила, вече сееше грохот край градинката на НДК. Вътре в купето, тътнеше следващото парче на Инексес- ,,Красиво момиче”. Шофъорското странично стъкло се спусна, задвижвано от електрическия си механизъм и една угарка изхвърча навън, сред рой от искри. Вихрущка от паднали листа се развилня зад колата и тя прелетя край спрелите таксита, които чакаха с надежда своите клиенти. Тъмната сянка, отново се възползва от червеното на светофара и се понесе нагоре по булевард ,,България”, обгърната от своето свистене. Трафикът бе слаб и се губеше тръпката на състезанието, но човек при добро желание може да се състезава сам със себе си. Един сребрист джип мерцедес, направи опит да се опъне, но определено го управляваше аматьор. Бмвето фучеше в посока към квартал Бояна със стоиосемдесет километра в час, а това беше само разгрявка. Жълтите живачни лампи на булеварда, се сливаха в обща жълта линия и осветяваха бесния бяг на черния звяр. Белокосият се чувстваше като хан Соло на борда на ,,Вечния сокол” по време на скок в хиперпространството. Мостът на околовръстното шосе, остана да стърчи зад него, подобно гръбнакът на някакво допотопно влечуго. Някъде много далеч назад, остана и една синя лампа и сирена, която явно не владееше скоковете във времето и пространството. Черната дворна врата се плъзна встрани и се скри зад три метровата каменна ограда. Бмвето прекоси портала и тръгна по застлана с чакъл алея. Подире му, тежката врата отново се затъркаля, връщайки се в предишното си положение. Пазачът в будката му махна, личеше си, че до скоро е дрямал, явно нямаше да изкара дълго на този пост. Камъчетата хрущяха и се впиваха в гумите, сякаш искаха да проникнат вътре в тях. Фаровете изгаснаха само миг преди края на алеята, точно там, където тя завиваше към къщата. Самата къща приличаше на малка резиденция. Белокосият не искаше да я осветява, защото някои хора вътре, не трябваше да бъдат будени. Бялата врата на гаражът, покорно се вдигна нагоре. Колата се гмурна в своето убежище и моторът угасна, изръмжавайки с нежелание. Звярът най- после утихна. Шофьорската врата се отвори с патос, точно когато гаражната се затвори тихо и замря на мястото си. Черният италиански мокасин, стъпи стегнато на плочника. Белокосият се изправи и за миг се облегна на колата си. Въпреки бялата коса, мъжът бе доста млад, точно в силата си, както би казал завистливо някой старец за него. Строен, стегнат, мускули опъваха черната риза и антрацитеното сако, също и абаносовият панталон ,,Версаче”. Лицето бе с остри, изсечени черти, лице на сериозен човек. Косата- бяла, с лек златист отенък и късо подстригана. Очите му бяха червени, с цвета на кръвоносните съдове, които се виждаха дълбоко под прозрачния ирис. Мъжът не позволяваше на всеки да вижда тези очи, обикновенно ги криеше зад маркови слънчеви очила. Известно време поседя облегнат на колата, като че ли обмисляше нещо. В гаражът го заобикаляше гробна тишина, нарушавана само от припукването на изстиващия двигател. Тръгна нагоре по стълбите, обгърнат от разкошният интериор на къщата. В краката му се разливаше приятна омая, когато потъваха в дебелия персийски килим. Скъпи картини и керамични съдове, нарушаваха бледността на стената зад тях. Скритото ефектно осветление, хвърляше мистични отблясъци и си играеше със сянката на бледния мъж. Малко антре и скъпа портална врата, водеха към първия етаж. Мъжът нарочно ги пропусна и продължи директно към втория етаж. В този момент обаче, две черни ръце се протегнаха от рамката на вратата и го прегърнаха през раменете. Мареца дори не трепна, спокойно се извърна и нежно подхвана ръцете:
Черното лице, което до сега изразяваше загриженост, се отпусна. Огромните бузи и черни вежди, някъде зад които се криеха и тъмните очи, изписаха нещо наподобяващо усмивка. Огромното тяло на възпълната жена, се разтресе от нечут вътрешен смях. Тя се обърна и пълния и гръб, скрит под пеньоар на цветя, изчезна зад стъкления портал. Мареца остана доволен от развитието на нещата, важното бе майка му да не се събуди, защото мразеше среднощните скандали, а тя определено умееше да ги създава. Мразеше и това, че тя все още някак си съумяваше да го контролира, така както и преди години, когато беше малко момче. Това определено много му тежеше и го тормозеше. Нямаше да и се даде лесно, рано или късно трябваше да се пребори с този проблем. ********************** За пръв път ми се случваше подобно преживяване. Първите утринни лъчи и шумът на тролеите, ме изкараха от нереалния плен на съня. Аз бях заспал на пейката зад Нотариата. Леле, колко изпаднало и клошарско състояние. Лявата ми ръка бе изтръпнала и безчувствена, като изсъхнал стар клон, защото на нея бе облегната спящата Соня. Леко се размърдах и усетих игличките на нормализиращото се кръвообръщение в изтръпналите си телесни части. Жегваха ме и стреличките в погледите на ранните минувачи. Градът се пробуждаше за своя пореден есенен ден, зареден с магнетизма и топлината на вече отишлото си лято. Не само ръката си усещах чужда, цялото ми тяло сякаш се беше разбъркало и променило. Светът около мен ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, хвърляйки ме в крайностите на реалността. Събуждането на Соня и интересния и въпрос: ,,Колко е часът?”, съчетан с прозявка, потвърдиха подозрението ми, че все още съм част от познатия ми свят. Смешна бе и нейната реакция, когато объркано се огледа наоколо и разбра, че всъщност не е в леглото си, а само на около стотина метра от него. Завладяни от емоциите и бурните преживявания през нощта, явно така си и бяхме заспали на пейката. Чудно е на какво е способен човешкият мозък, особено след като напрежението му дойде в повече. След кратко съвещание и уточняване на ситуацията, преговорите по между ни доведоха до решението да си направим лека закуска и то не където и да е, а в сладкарница ,,Пчелата”. Поехме пеша натам, с надеждата ходенето да ни разсъни и даде сили. *********************** Денят отдавна бе дошъл, но не на просторният тавански етаж. Плътните външни щори на прозорците, не пропускаха дори и фотон светлина в притъмненото помещение. Създаваше се впечатление, че по стените липсват каквито и да е отвори към външния свят. Липсата на светлина, идваща отвън, не пречеше вътре да цари полумрак, създаван от проблясъците на свещите, а те бяха много. Малките бели пламъчета, блещукаха върху разтопения восък, обградени от алумуниевите си подложки. Всяка една от тях, бе от типът използван при чаената церемония, характерна за Япония. Поставена под специална поставка, на която се крепи странен чайник, тази малка топлинка превръщаше обикновената вода и тайнствените билета в екзотично питие, което кара душата да достига до нови и неземни измерения. Но тук, в разреденият въздух и мрак, свещичите имаха друга мисия, чието значение осъзнаваше само този, който ги бе запалил. Пламъчетата се отразяваха в червените му очи и там искрица от светлината, навлизаше нейде навътре към едно сърце, което трудно можеше да затопли. На пръв поглед безредно разхвърляни, свещичките всъщност образуваха фигура. Един централен кръг и поредица от лъчи, излизащи от него. В центъра на кръгът седеше Мареца. Свит по турски, облечен в овехтяла черна тениска на групата ,,Гънс енд роузес” и копринени боксерки. Беше приведен напред, все едно отдаден на молитва, към някой невидим за окото, но все пак скрит нейде под ниския покрив на таванския етаж. Въздухът около него бе застоял и затоплен, климатикът бе нарочно изключен. Мареца шептеше нещо едва доловимо, повтаряше слова, които изричаше на някаккъв странен език, доста различен от българския. Ръцете му трескаво опипваха, разхвърляните върху ламинирания паркет фотографии. Снимките бяха много, различен формат, цветни и чернобели. Имаше усмихнати лица, автомобили, красиви гледки, а пръстите сновяха върху тях, опипваха преценяващо. Той не се вглеждаше във фотографиите, докосваше ги с върховете на пръстите си, все едно че разчиташе брайлово писмо. Встрани от снимките, бе разтворена дебела книга с пожълтели страници. Но това не бе точно книга, а множество парчета кожа, обработени по стара и отдавна забравена технология. Върху тях, с нечетливи символи от незнайна азбука, тъмно червени на цвят, бяха изписани неща, които само посветения в това странно писмо, можеше да разчете. Парчетата кожа, бяха пришити едно към друго с финна черна плитка от косми и така образуваха книга. Страницата, на която тя бе отворена в момента, изобразяваше фигура. Същата, която образуваха и свещите, заобикалящи Мареца. Навсякъде около фигурата имаше символи, които бяха някакво описание на нещо, което Мареца сигурно разбираше, защото понякога насочваше вниманието си към книгата. Това бяха редките моменти, в които той сякаш се откъсваше от своя транс. Върху малък кангал, недалеч и извън от кръгът, тлееха живи въглени. Върху тях димяха останките от растение, което придаваше омайно ухание на цялото помещение. Тежките, ароматни пари с мъка се надигаха нагоре и милваха мързеливо картината, закачена на стената над кангала. Платното представляваше голям тъмен фон, по средата на който се мържелееше лице, черно почти колкото фонът, но някак много осезаемо и открояващо се, създаващо усещането за силна личност и силно присъствие. Толкова силно, че дори само нарисувано, мощно излъчваше своята енергия, но навяваше усещане за мрак и ужас. В тъмните очи, насред тъмата на платното, блестяха червени точици, в които пламъците танцуваха. Очите трептяха, подобно на въглените и караха лицето да живее, дори и само нарисувано. Към него бе обърнат и Мареца, чиито шепот се засилваше.Той започна да се навежда и изправя в такт, главата му се люшкаше и покланяше. Приличаше на ревностен мюсолманин, вглъбен в своята молитва. Шепотът премина в братвеж, пръстите му се вкопчиха в една омачкана снимка. На нея, усмихнатата Соня и зад гърбът и НДК, стъпила върху перилата на пешеходния мост над булевард ,,България”. Разперила нагоре ръце, а лицето и направо грееше. Явно фотографът я бе хванал в щастлив момент. Ръцете и сякаш задаваха някакъв въпрос или се приготвяха за полет. Шепота на Мареца в нарастващо кресчендо премина в песен. Тиха, меланхолична песен. Макар и на неразбираем език, тя навяваше усещане за далечни разстояния, за тъмен бряг скрит зад тъмен океан, за мрачно крайбрежие и тъмно небе, само тъма. Мареца знаеше добре текста, равният му глас не прекъсваше и не се колебаеше. Тоналността се менеше, той бе спрял да се кланя, седеше изпънат и вкаменен. Ръцете му стискаха снимката с видимо усилие, по изпъкналите вени и сухожилия струеше напрежение. В един миг, песентта се поде на два гласа, защото лицето от картината, също се включи в песентта. Изпаренията от въглените се докосваха до платното, тъмните устни се движеха, а зад тях проблясваха бисерно бели зъби, като мъртвешка Луна, надничаща зад буреносни облаци. Свещите в стаята угаснаха, като че ли докоснати от невидим вятър. Купчината с фотографии пред Мареца се разпръсна, а въглените в кангала оживяха и засветиха в ярко оранжево зерево. Помещението заприлича на котелно отделение в стар презокеански параход, осветено от отворената врата на гладната пещ. На фонът на възкръстналите въглени, се открояваше гърба на коленичилия Марец, а около него се стелеше пустощта, защото на този етаж нямаше никакви мебели. Навсякъде бяха оранжевите огнени отблясъци, но в ъглите ги нямаше. Там се гушеше мракът, свит в своето леговище. В неговото укритие, се очертаваха дървени ковчежета със стръкове растения в тях, същите които отделяха аромата си върху въглените. Из голото помещение, бродеше още нечие невидимо присъствие. Червените точици, в очите на лицето от стената, се взираха в червените очи на Мареца. Устните се движеха и пееха своята двугласна песен, сякаш репетирана многократно. Ритъмът и ставаше все по-жив и чувствен. Тъмният океан, за който напомняше, също оживяваше и в него вълните ставаха все по-големи. С по-голяма сила се удряха в тъмния бряг и ронеха черни частици от него. Сякаш микроскопични тъмни частици се отделяха и от картината на стената и очите на Мареца ги поемаха, подобно на невидими прашинки. Тялота му се оптегна като лък и песента прекъсна с вопъл. Мускулите на ръцете трепнаха конвулсивно и снимката на Соня се скъса на две със сух, раздиращ звук. Парапетът под краката и вече го нямаше. Нямаше я и песента в стаята. Мареца се сви в ембрионално кълбо и си затананика неразбираемо. Лицето от картината, замлъкнало и безлично сега, сякаш се усмихна и се отдръпна назад в мрака. Всичко на таванският етаж замря и само напористото чукане по вратата, в другия край на помещението, бе единствения признак за живот в това бездиханно пространство. ********************* Градът приличаше на жужащ кошер, който трескаво се приготвя за дълга и люта зима. Той живееше. Живееше и дишаше, чрез всяко едно от съществата, които го обитаваха. Туптеше с ритъмът на техните сърца и сверяваше своя вътрешен часовник с този на хората.
Соня опита да каже с подобаваща сериозност тези думи, но когато погледите ни се срещнаха, не успяхме да се удържим и се разсмяхме гръмко. Крачехме по улица ,,Иван Асен” и наближавахме скупчените масички пред ,,Пчела”. Възрастните посетители на сладкарницата, които бяха накацали по пластмасовите столове, ни изгледаха укорително и преценяващо.
Усмихвахме се, докато сядахме на една от вътрешните кръгли масички, всеки с чинийка и чаша боза в ръцете си. Заедно с нас, седнаха и отраженията ни в големите огледала по стените на сладкарницата. Въпреки смехът ни, по между ни се усещаше някакво напрежение, което едва ли бе породено от нестандартната нощувка. В нас,поне в мен, трайно се бе настанил стреса от големия въпрос, който нямаше отговор до този момент: ,,Защо млади хора, така безпричинно умираха? Зашо се самоубиваха? Защо?”. На дали отговорът на този въпрос щеше да ни даде спокойствие! На мен поне не! Нямаше да успее да върне и мъртвите. Бозата си я биваше, както винаги на това място. Друг е вкусът и, когато я пиеш от стъклена чаша, наточена направо от буренцето, а не от просто полиетиленово шише. Вкусът и бе толкова различен и истински, а ароматът наподобяваше на скъпо ухание, взето направо от природата. Соня отпиваше дълбоки глъдки и ме поглеждаше с навлажнените си очи, над ръбът на чашата. Очите и говореха на своя тайнствен език, продължавайки със своите въпроси. Лошото в тях бе страхът!
В този момент, аз изпаднах в някакъв философски монолог, който здравата ме учуди, а в действителност успя да впечатли и Соня: - Така е, въпросите ни към светът около нас нямат край. Това е нормално, защото светът е мистично място, в което ние живеем, но живеем според нашите представи за жовота. Често се случва да се докосваме до неща, които си остават тайна за нас. Заради това ги поставяме някъде делеч, в пределите на нашето съзнание и въображение. Предпочитаме да занимаваме вниманието и мислите си с неща, които са масови и познати. Приемаме общо приетото. Може би, точно в това се крие нашата грешка. Грешка, защото по този начин, сами за себе си се превръщаме в затвор на мисълтта и въображението. Аз мразя затворите. Не искам да допусна грешен отговор, точно по този въпрос! Соня седеше срещу мен със широко отворени очи и зяпнала уста. Бях се впуснал в словесни размишления и не бях забелязал кога е зарязала бозата и се е улисала в думите ми. Хората около нас, повечето пенсионери, бяха изоставили дежурните си разговори и подобно на Соня, но малко по-дискретно, надаваха ухо на приказките ми. Почувствах се конфузно, все едно че се бях съблякъл гол на обществено място. Стори ми се доста страшно това, че разголих душата си, а човекът инстинктивно се пази и страхува от това. Кой бях аз, че току-така да напускам светът на лицемерието, който сме си изградили за удобство. Бозата остана недоизпита и баничките- недоядени. Двамата със Соня, отново крачехме по тратоарите на столицата, всеки улисан и затворен в себе си. В ранният предиобяд спряхме там, откъдето бяхме тръгнали. Подминахме Нотариата и застанахме пред кооперацията, в която живееше Соня. Тя се протегна и хвана ръцете ми: - Знаеш ли- прошепна ми тя,- разбирам че твоето разследване значи много за теб, ако ме почакаш минутка тук отпред, ще ти донеса координатите на един човек, който познава Мареца много добре от много години. Аз само кимнах и се загледах в гърба и, който се отдалечаваше към входа на кооперацията. Усещах ръцете и върху своите, заедно с прокрадващия се страх. Страхувах се да не я загубя, една алтернатива, която ми се струваше достатъчно реална, на фонът на събитията, които се случваха напоследък и то главоломно бързо. Не, определено не исках загуби, никакви пропилени животи повече. Някой трябваше да направи нещо, защо не аз? Мислите ми се повтаряха, все едно че така си вдъхвах кураж и подсилвах вътрешните си убеждения. Дано да успея! Дано да намеря сили! ***************** Когато Мареца отвори вратата, насреща му се изпречи един свит юмрук, който се готвеше отново да потропа. Юмрукът, принадлежеше на една дребна и кокалеста жена, която имаше честта да е негова майка:
|